Йордан Йовков
Земляци (3)

III част

Дните се редяха един след други и нищо не изменяше живота в лагера. Напоследък времето се поправи: денем грееше слънце, снегът ослепително блещеше, въздухът беше неподвижен и топъл. Но щом се мръкнеше, изведнъж пак ставаше много студено, земята замръзваше и на безоблачното, почти черно небе звездите изглеждаха по-многобройни, по-трепетни и по-ярки.

Една нощ Стоил се събуди много рано. Той почувствува някаква промяна, но не разбираше отгде можеше да иде. Платното, с което затваряха вратата на землянката, се беше развързало, удряше се и шумеше, вътре влизаше вятър и още живата жарава в огнището проблясваше в тъмнината. Но студ нямаше. Стоил не можа да се стърпи, стана и излезе. Вън веднага полъхна върху лицето му топъл и лек вятър, който като че идеше отблизо някъде из мрака. В лагера беше тихо и само през малки паузи се повтаряха едни и същи звукове: подрънкваше някаква тенекия, плющеше платнище или прошумяваше по земята захвърлена хартия. Беше топло, дишаше се леко. Миришеше на топла и влажна земя.

Стоил пристъпи няколко крачки пред землянката, спря се, разгледа небето, обърна се ту на една, ту на друга страна и внимателно се вслуша. Изведнъж, като че нахлуваше из внезапно разкрити врата, до него достигна далечен шум. Шумеше морето, но шумеше сега високо, отчетливо и ясно, толкоз повече че навред наоколо беше тихо. Тая нощ не приличаше на други: небето изглеждаше по-издигнато и по-просторно, снегът не се белееше тъй много, очертанията на хълмовете бяха по-резки и по-ясни. Стоил повече не се съмняваше: идеше пролетта.

Той се прибра в землянката. Искаше му се да събуди поне Димитра и да поприказва с него, но и той, и Никола, и Илия тъй спокойно и сладко спяха, че той не се реши. И Стоил сяда на леглото си, заглежда се в жаравата на огнището, червеникав блясък огрява лицето му, той се усмихва. Отвън иде глух и смесен шум, наблизо непрекъснато клокочи вода. Неотразима и сладка самоизмама обзема Стоила: струва му се, че е в къщи, че вън бълникат и плющят капките на капчуците, че утре щом стане, приз мокрите и черни клони на овошките ще види ясно и синьо небе, а в двора ще влязат и ще запеят лазарки. „Ой, Ладо, Ладо!…“ — нисичко запява той някаква лазарска песен, обръща се нисичко да не би да го е чул някой, разбърква огъня и пак се усмихва.

Тая нощ Стоил повече не можа да заспи. На сутринта, когато лагерът се събуди, всички се зарадваха на истинския пролетен ден. Някакво чудо беше станало през нощта, което изведнъж преобрази и измени всичко. Южният вятър продължаваше да духа на топли и широки пориви, небето беше ясно. Не само от слънцето, а като че от цялото небе се сипеха лъчи и въздухът, и снегът, и всяка капка вода ослепително блещяха.

В лагера настана голямо оживление. Вратите на всички землянки широко и тъмно зеят, по стрехите са прострени дрехи, които се развяват от вятъра, като разноцветните флагове на някакъв празник. Войниците са навън. Те ходят насам — нататък, събират се на групи, шумят, разговарят се и се смеят високо. Отчетливо и ясно долитат викове и откъслечни фрази от най-отдалечените краища на лагера. Нагоре и надолу по двата склона на долината спущат се и се изкачват същински живи струи от войници. Невероятно изглеждаше, че всичката тая многобройна маса доскоро само беше невидима, мълчелива и скрита някъде из земята. Като грамаден мравуняк на термити, лагерът се пробуди, избликна и обля долината.

Днес е неделен ден и в лагера щеше да има литургия и панихида за убитите. Буцов беше заповядал най-строго, всички от ротата да се изчистят, да се избръснат и стегнат. В такива случаи, макар и на бойното поле, у него се събуждат стари казармени навици и той става придирчив и строг и за най малките дреболии. Никола и Димитър са пред землянката си. Те са прострели на земята едно платнище и върху него Никола е разхвърлил всички вещи от раницата си и се готви отново да ги нарежда. Но тая работа му досажда, той сяда, изважда огледалцето си и с голямо самодоволство се залавя за тоалета си. Димитър е наметнал шинела си, а на коленете си държи куртката си. Той е в недоумение и се чуди какво да прави: някъде тя е изгоряла, някъде съвсем разпрана и разкъсана, всички копчета почти липсват. Конците няма да стигнат, а и за кръпките, които той е приготвил от стар шинел, съвсем не подхождат на жълтия цвят на куртката. Тая работа ще иска и много труд, и много време и пак няма да се свърши, както трябва. И Димитър, за да се поразвлече и да отложи някак тая неприятна грижа, издига с две ръце куртката, гледа дупките по нея и брои с глас: „Една, две, три… Аха! и тука!… шест, седем…“

Стоил отдавна е готов. От тая сутрин той като че не може да се застои на едно място; обикаля около землянката, влиза и излиза оттам, подканя Никола и Димитра да бързат, после бавно и замислено се разхожда, излиза наблизо вън от лагера, спира се и продължително гледа в полето. Снегът бързо се топи. На много места е разкъсан, нечист и зацапан по краищата.

Откриват се вече на много места дълги ивици от черна и мокра земя. Из всички долове тръгват потоци с жълта и мътна вода. Ниско над земята, гдето няма сняг, и над разкаляните пътища, се дига бяла пара. Земята се пробужда, стоплена от слънцето, обляна с хиляди потоци. Като че топла кръв избива и се струи из нейните жили, протягат се и се разкършват могъщите и членове, чувствуват се равномерните удари на изполинския и пулс.

Стоил се завръща към землянката. Колкото повече усилия той е употребил, за да се стегне и облече по-добре, толкоз по-малко е успял. Ремъкът му е много стегнат, шинелът му е станал още по-къс и тесен, цялата му фигура изглежда сега по-разкривена, некрасива и тромава. Но днес той е друг: очите му блещят, трескаво е възбуден и дори весел.

— Какво време а, Никола? — говори той. — Какво време!… Виж какво прави белият вятър.

— Ще си иде снегът… Още ден — два — земи си лятото. Ама да си сега в гората и да гледаш. Всичко пощурява… тревата расте, пъпките растат. Ей тъй — на, с очи се вижда как растат… Хе! — разпалва се Никола. — Хубаво е там! Вземи си пушката, вземи си кучето — и баста!

— Не може сега, забранено е.

— Забранено… Нека си е забранено. Ние да знаем по-добре кое трябва да се бие и кое не. В гората, приятелю, горският е и цар, и господ.

Илия се завръща отнякъде и изведнъж, като че из земята се изправя при тях.

— О, Илия! Голубчик! — посреща го възторжено Никола. — Намери ли го?

— Ананий го няма. Ама аз влизах в землянката… тенджурата ври на огъня…

— А, ври! Харашо, брат, харашо! Будем кушат. Само ти да не избягаш. Май си такъв гражданин.

— Фелдфебелят заповяда да ти кажа. Утре си караул.

Илия казва това наглед равнодушно и спокойно, но той чака и с усмихнати и дяволити очи следи Никола. А Никола като че не чува и продължава да нарежда раницата си, но ръцете му затреперват, той все не успява да намести добре едни сгънати надебело бели навои. Изведнъж той кипва, блъсва ядосано раницата и се изправя.

— Пак аз ли! Няма да ида! Нека ме обесят, ако искат. Онзи ден не бях ли аз! по-онзи ден не бях ли пак аз? Кажи, не бях ли? Какво се хилиш…

Илия престава да се усмихва, черви се и наистина се обижда.

— Що се караш на мене… Аз не зная, фелдфебелят заповяда. Кажи му, каже, да е готов.

— Казал той. Ред няма ли тука? Ред няма ли, а?

Никола се навежда, прибира захвърлената раница и отново се залавя за работа. С фелдфебела той отдавна е в обтегнати отношения. Буцов говори, че не може да търпи войник, който си позволява да възразява и иска много да знае. Никола е уверен пък, че Буцов просто му завижда, че е по-грамотен от него, по-образован, и главното, че е по-представителен — това вече всички го виждат! Тая мисъл го успокоява донякъде и той най-после успява да намери място за навоите в раницата.

— Туй вече много стана — говори той малко по-спокойно, но упорито, — много стана! Я си помислете откога е туй тегло. Право да си кажа, вече не мога.

— Никола има право — намесва се и Димитър. — Много стана, много. Душица не остана, и силица…

— Ще ми притъмнее някога на очите и — баста! Замръкнал съм, а не съм осъмнал. Ако ме видиш, пиши ме!

Стоил слуша, добродушно и кротко усмихнат.

— Где ще идеш? — обажда се той. — Котката ако рече да бяга — най много до плевника ще иде. Где ще идеш? Можеш ли се показа в село?

Никола мълчи, наведен над раницата си.

— В гората ще иде! — засмя се Илия.

— И в гората може. Не е да не зная. И колибата ми стои.

— Аз там, до колибата де, имам една нива — започна Стоил с друг, по-сериозен тон, защото бурята беше вече преминала. — Онази година бях я сял с кукуруз. Сега на, трябва да се сее. И с жито. Хубаво жито става подир кукуруза. Само трябва по-честичко да се сее. Хаджи Павел казваше: „Кога сееш, на вола под копитото трябва да има седем зърна: три са за мишките, три — за птичетата и едно — за тебе“…

— Хе! тънка сметка — говори Никола, — и едно стига, а! Хубаво! Хубаво, ама тази година и толкоз не ще има. Кой ще ти сее? Нали тъй, Димитре, кой ще сее?

— Тъй ами, кой щи сее… — съгласява се Димитър и навежда очи.

— Хайде, пак старата песен! Я се оставете! — казва Стоил. — И аз го знам, не виждам ли. Кое време е? Сега всеки на нивата си трябва да е.

Той се заглежда за минута към полето и замислено, но твърдо прибавя:

— Не може. И тука трябват хора. Захванали сме една работа, трябва да се доизкара до края. Всичко си има край. И туй ще се свърши…

Димитър беше закърпил как да е куртката си и сега обличаше шинела си. Стоил пристъпва към него и поправя гънките отзад, помага му и да опаше пояса си. Това трогва Димитра и той веднага и решително минава на негова страна.

— Право е — говори той. Стоил право казва, търпение — спасение! Ти Никола, затъ си малко бръз…

Никола се обръща изведнъж, среща погледа на Димитра и насмешливо и упорито го гледа, както ястребът гледа някое врабче.

— Ах ти, умнико! — говори той. — Твоят ум ще доде, кога ти израсте коса… и мустаци… А то знаеш ли кога ще е? Кога върба грозде роди или ракитак жълти дюли…

Илия се смее високо, Димитър сконфузено се върти, като че търси нещо, иска да отвърне, но не знае какво, среща погледа на Стоила, двамата се гледат в очи и изведнъж се усмихват. Те се разбират добре. „Какво ще го правиш — като че си казваха те, — такъв си е той!“

Стоил отива пак извън лагера, бавно се разхожда и гледа към полето. По едно време Никола забелязва, че го няма, гледа го насмешливо и като сочи през рамото си с ръка, казва на Димитра:

— Виждаш ли го? Обърка конците, сиромахът. Пекна малко слънце и той все в къра гледа. На бивола окото все в просото…

— Тъй си е той, Стоил — отговаря кротко Димитър. — Работа му дай нему. Със земята той… таквоз… като кърт…

— Строй се! извика някой високо и властно.

Това е фелдфебелът Буцов. Той стои пред землянката си, избръснат и стегнат, но намръщен и сърдит, макар че поне днес времето е тъй хубаво.

— Седма рота, строй се! — повтори Буцов. Бъклица ли чакаш!

— Ей го, полудя — каза Никола и забърза.

Те се стегнаха, грабнаха пушките и се затекоха към мястото, гдето вече се строеше ротата. Буцов съгледа Никола.

— Никола Тодоров! — извика той. — Казаха ли ти, че утре си в наряд?

— Тъй вярно, господин фелдфебел!…

Никола отговори правилно и точно по войнишки, но като стигна Димитра и Илия, навярно каза нещо ниско за фелдфебела, защото и тримата се засмяха. Буцов се загледа подир тях подозрително и намръщено, помисли малко и бързо тръгна към ротата. Изгллеждаше, че той се разсърди и крои нещо.

Но в тая минута при него се изправи Стоил. Лицето на фелдфебела се смекчава, прояснява се, дори се усмихва.

— А, Стоил Първанов… какво има?

Буцов е нисък и за да говори със Стоила, трябва да гледа нагоре. Покрай другата си работа в село, Стоил беше и черковен псалт. И тук, през войната, когато минаваха през някое село или град и се случеше да отидат в черква, той всякога заставаше при аналоя и пееше. Той вземаше участие и във всички молебени и панихиди, които се отслужваха в полка. Стоил обяснява сега на Буцова, че попът го е викал пак да му помага, пък и сам той иска да отиде.

— Аз питах и подпоручика — прибавя той. — Искам да ида по-рано.

— Добре, добре. Иди! — съгласява се Буцов. — Хайде, ще додем да те послушаме.

Несръчно и вяло Стоил премята пушката си на ремъка, обръща се и тръгва към село. Той изглежда по-приведен от всеки друг път и по-силно се поклаща ту на една, ту на друга страна.