Пол Дохърти
Пазителят на Портите (8)

ВТОРА ГЛАВА

Сър Еймиъс стана и отиде до сандъка в ъгъла на стаята. От него извади фин пергамент и го разгърна върху малка масичка с принадлежности за писане върху нея. После взе мастилницата от мястото до огнището, където се топлеше и направи знак на Никълъс, който се приближи и погледна документа. Върху него с елегантен почерк беше написано: „Този договор се сключи днес, на 25-ти ноември през 31-вата година от царуването на крал Едуард III, между Никълъс Чърк, джентълмен, и сър Еймиъс Петри.“ Чърк се усмихна кисело и скри неприязънта си към сигурността, с която Петри беше смятал, че ще приеме назначението си. Почувства се като заек, заклещен в сеното — накъдето и да тръгне, ще го хванат. Сви рамене. Какво значение имаше? Взе перото, потопи го в синьозеленото мастило и подписа името си със замах. Документът включваше всички условия, които Петри беше изброил — заплащане, дрехи, храна.

Сър Еймиъс се усмихна и побутна договора настрани.

— И така — продължи той, — Изабела почина на 22 август миналата година. Тъй като беше болна от заразна болест, тялото й беше пренесено бързо по Майл Енд Роуд и на 26 август беше погребано във францисканската църква в Лондон, близо до „Сейнт Пол’с“. — Петри се разсмя самоуверено. — Старата кралица, вероятно осъзнала злото, което била причинила, поискала да бъде облечена в одеждите на францисканския орден на бедните клариси^[1] и погребана в тяхната черква — сър Еймиъс се усмихна, — в която, съвсем случайно се намирали и костите на любовника й Мортимър.

Погребението било много бързо. Погребалната литургия била отслужена сутринта и тялото погребано. — Сър Еймиъс направи пауза. — Същия следобед довереният оръженосец на кралицата, Валанс, се опитал да се качи на венецианска галера, която според нас щяла да отплава за Диеп.

— Но Валанс доколкото разбирам е бил французин — прекъсна го Никълъс.

— Да. Влязъл в свитата на кралицата преди около десет години.

— И сега господарката му била мъртва?

— Да, знам какво си мислиш. Защо Валанс да не се върне във Франция? Но, скъпи родственико, в тази история има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. — Шерифът прекара пръст по устните си и погледна през рамо към Скейтлок. — Но първо, трябва да настоя прислужникът ти да напусне. Сър Роджър ще го придружи навън.

Чърк се обърна и кимна на Скейтлок, който без да се противи, последва кмета като сянка вън от стаята. Шерифът изчака вратата да се затвори след тях.

— Сър Роджър трябваше да изчака, докато подпишеш договора, но това, което ще си говорим сега, засяга само теб и мен. — Шерифът отпи от чашата си с вино. — Валанс бил проследен. Смятаме, че старата кралица му е поверила някаква тайна — може би документ, който би въвлякъл Англия и лично нашия крал в голям скандал. По време на изгнанието си в замъка Райзинг, Изабела на няколко пъти искала разрешение да отиде до Франция, под предлог, че роднините й там имали нужда от нея. — Петри започна да си играе с перото на писалището си. — Синът й, кралят, винаги й отказвал разрешение. Така следобеда след погребението й Валанс бил спрян на кея на Куинсхайт от войници от кралската гвардия. Вместо да се предаде, той извадил сабята и камата си. В последвалата битка бил тежко ранен и отведен в болницата „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфилд.

— Ами венецианската галера? Сър Еймиъс сви рамене.

— Венеция е влиятелна република. Кралят разчита много на нейните банкери, а венецианците харесват английската вълна. Нямаме конфликт с Венеция или нейните кораби. Но дори и да имахме, галерата, предупредена от схватката на кея, била вдигнала котва и отплавала по Темза.

Чърк кимна и погледна към гоблена, който висеше на стената на стаята. Опита се да подтисне неловкото си чувство. Петри го водеше из дълбоки и опасни води. Всички познаваха скандалния живот на Изабела и желанието й да се върне в родината беше естествено, макар и да е представлявало източник на неудобства. Синът й, Едуард III, сега водеше кървава война срещу Франция, като претендираше за короната й по наследство от майка си.

— Родственико!

Чърк погледна към Петри.

— Какво станало с Валанс?

— Както казах, бил заведен в „Сейнт Бартолъмю“, където беше посетен и разпитан от мен и двама видни градски съветници — сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. Беше призован и съдията лорд Стивън Берисфорд.

— Онзи, който наскоро изчезна? Трупът му беше намерен при Примроуз Хил.

— Същият. Трябваше да дойде, защото схватката с Валанс беше станала на територия, която е под негово управление. Слушай, аз лично разпитах Валанс. Той не призна нищо, но после разпозна Берисфорд, който често беше продавал храни за замъка на старата кралица. Валанс го повика, стисна ръката му и дрезгаво прошепна: „Свети Дени! Свети Дени знае всичко!“

— Какво е искал да каже? — прекъсна го Чърк.

— Не знам. Валанс умря няколко минути по-късно. — Петри се загледа в примигващия пламък на свещта. — Малко по-късно — продължи той — крал Едуард наредил на лорд Стивън Берисфорд да разследва обстоятелствата около смъртта на Валанс. Все пак той бил смъртно ранен на негова територия и му бил познат, макар и бегло.

— Обяснил ли е Берисфорд защо Валанс го е повикал и му говорил за свети Дени?

— Да. Очевидно Берисфорд продавал продукти на Валанс за домакинството на кралица Изабела. Понякога разговаряли за това-онова, просто си бъбрели. Но казал, че не знае какво е искал да каже Валанс, мислел, че просто бълнува.

— Ами тайната, която била поверена на Валанс?

— Не знаем дали това е било документ или устно съобщение. Както и да е, в началото на ноември Берисфорд получил задача да я разкрие.

Чърк го погледна подозрително.

— Два месеца след смъртта на Валанс? Сър Еймиъс се усмихна лениво.

— Е, първо опитахме по други начини, но те се оказаха безплодни, затова отидохме при Берисфорд.

— И Берисфорд беше убит? — възкликна Никълъс. — Беше обявен за изчезнал, дни, преди да открият трупа му в храстите извън Лондон.

— Точно така — отвърна Петри. — Нека ти обясня. Берисфорд беше странен човек. Търгуваше с дърва и въглища и имаше къща с двор на Темза, близо до Уестминстър. Живееше там със стария си писар Мозби. — Петри млъкна и погледна Чърк. — Познаваше ли Берисфорд?

— Не, но съм чувал за него.

— Да, той беше известен в правните среди. Висок, самотен мъж, винаги носеше черна широкопола шапка и постоянно триеше носа си с кърпа. Беше шотландец по произход. — Петри си играеше с чашата. — Беше добър съдия и затова кралят го избра да разследва този случай. Може и да е бил меланхолик, но беше много прилежен в работата си. Разпита сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. Както и да е, няколко дни преди изчезването му, миналата събота, празникът на Свети Лука, той започнал да предсказва собствената си смърт. Играел на обръчи, когато внезапно спрял и извикал на съперника си: „Не мога да остана в твоята компания“. На друг казал: „Трябва да ме обесят“. При друг случай писарят му го заварил да плаче, докато се хранел. Мозби го попитал какво се е случило, а Берисфорд казал: „Или ще ме обесят, или ще ме изгорят!“

Петри вдигна поглед и погледна Чърк право в очите.

— Никълъс — каза той меко, — исках кметът да излезе, тъй като това, което ще ти кажа, не бива да стигне до чужди уши.

— Млъкна, защото дочу шум от долния етаж. — Родственико — каза той тихичко, — след малко ще се запознаеш с нашите гости. Но за какво говорех?

— За състоянието на Берисфорд.

— А, да. Миналия петък, денят преди да изчезне, съдията седял край огъня в гостната си, когато пратеник с плащ и качулка пристигнал с писмо за него. Той отказал да влезе в салона, но изчакал в коридора за отговор. Берисфорд отворил писмото и бързо го прочел. Явно много се развълнувал, защото започнал да крачи напред-назад и казал на Мозби да освободи пратеника, викайки: „Ще направя каквото иска! Ще направя каквото иска!“ По-късно същия ден той присъствал на среща на енорийския съвет в черквата „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“, където бил ковчежник. Отчел всичките си сметки и когато го запитали защо е толкова тъжен, отвърнал: „На човек, който ще бъде изгорен, подобава да е тъжен“.

Чърк озадачено поклати глава.

— Защо един съдия, получил задача от краля, ще се бои да не го екзекутират като престъпник? — попита той. — Имало ли е между него и Валанс нещо повече от търговски отношения?

— Не — отвърна Петри малко прибързано. Той прокара език по устните си и продължи да разказва. — Миналата събота сутрин Берисфорд станал много рано. Мозби го чул да рови из сандъците и кутиите в кабинета си, където изгорил наръч документи в камината. После се измил и облякъл черен панталон, чорапи и кожени ботуши. На врата си сложил бяла ленена връзка. Поискал официалния си пръстен и сабята със сребърна дръжка и взел доста пари в сребърни монети. Помолил Мозби да му донесе новата наметка от фин вълнен плат, но после размислил и отсякъл: „Ще си сложа старата. И тя ще свърши работа.“ После взел ръкавиците си и излязъл навън. Когато стигнал края на уличката, изведнъж се обърнал. Мозби го видял да поглежда тъжно към дома си, сякаш знаел, че го напуска завинаги. Тази нощ не се прибрал. Мозби го търсил, но не успял да го намери.

— Виждал ли е някой Берисфорд, след като напуснал къщата си?

— Да, в събота следобед, близо до черквата „Светият покров“ срещу Нюгейт и после около един часа недалеч оттам, в началото на уличката Черното прасе откъм Винтри, близо до Темза. И в двата случая гражданите, които са го видели, казват, че имал измъчен вид и див поглед. — Сър Еймиъс сви рамене. — След това никой не го е виждал жив. — Той побутна малък къс пергамент към Чърк. — Има много загадки около смъртта на Берисфорд. Първо, възможно е и да не става дума за убийство.

— Какво искаш да кажеш?

— Като се има предвид меланхоличното настроение на Берисфорд и фактът, че сякаш се е хвърлил върху собствената си сабя, много хора смятат, че е било самоубийство. — Петри се ухили. — Заради държавните интереси ние не подлагаме тези слухове на съмнение.

— Но не е възможно — каза Никълъс — трупът да лежи в канавката пет дни и никой да не го забележи.

— Точно в това е загадката! Няколко свидетели казаха на разпита, че са минали покрай канавката в понеделник, вторник, сряда и дори четвъртък сутринта и нямало и следа от бастуна или ръкавиците. А и около един часа в четвъртък, преди да бъде намерен трупът, канавката била почистена. А и времето беше лошо — в сряда имаше силна гръмотевична буря, но дрехите на съдията бяха относително сухи.

— Значи — възкликна Чърк — трупът трябва да е бил сложен в канавката между един часа и…

— Пет часа в четвъртък.

— Но кой би могъл да го направи? Не можеш да препускаш през Лондон с труп, метнат на седлото, и да го захвърлиш в канавката, без никой да те види.

— Точно така — отвърна меко Петри. — Но докладът на съдебния лекар показва, че Берисфорд е бил мъртъв от дни.

— Има ли заподозрени? Искам да кажа, ако е убийство… Петри се усмихна.

— О, да, има дори арестуван. Чърк се изправи в стола си.

— Защо съм ти тогава?

— Почакай малко, родственико! Себастиан Фромлих, щавач от Ледъркоут Лейн, беше арестуван. Ще бъде изправен пред съда следващия петък. Фромлих, който е от фламандски произход, купувал дърва и въглища от Берисфорд. Но търговията му западнала и не могъл да му плати дължимото, затова прекарал три дни в затвора за длъжници Маршълси. След като излязъл оттам, често го чували в кръчмите из града да говори за омразата си към Берисфорд и да се кълне, че ще си отмъсти. Фромлих не може, или не иска да опише действията си, нито през четвъртък следобед, нито в събота. А и Короната има ценно доказателство срещу него.

— И какво е то?

— Хайде, Никълъс! Сър Джоузеф Жано се кълне, че отказът на Фромлих да опише действията си ще го изпрати на ешафода.

Чърк изстена и отмести поглед. Познаваше Джоузеф Жано — „Бика“. Плешив, с набръчкано лице и квадратна челюст на боксьор, той беше по-страшен от палача и беше превърнал множество тъжители в треперещи развалини. Той познаваше и методите му — Лондон беше пълен с професионални свидетели, готови да осъдят някого на смърт с показанията си, срещу дребни монети. А като чужденец Фромлих едва ли имаше много приятели.

— Фромлих е в Нюгейт — продължи Петри. — Очевидно единственият човек, който се интересува от съдбата му, е някаква далечна роднина.

— Ами съдиите? — попита Чърк. Очите на Петри се присвиха.

— Главният съдия Попъм, подпомаган и насърчаван от съдиите Долпен и Скрогс.

— За Бога! — възкликна Чърк. — Фромлих ще има късмет, ако изобщо го изслушат.

— О, ще го изслушат! Ти, Никълъс, ще му бъдеш защитник. Според съдебните правила обвиняемият трябва да се защитава сам, но не е казано, че не можеш да го съветваш.

Чърк погледна към пода. Разбра, че хитро са го подмамили в капан.

— Защо? — възкликна той. — Защо е този фарс, това лицемерие? Фромлих ще увисне на бесилката и ти го знаеш!

— Кралят ме помоли да се намеся, но да не бъде явно. — Петри се наведе през писалището. — Разбира се, че Фромлих ще бъде обесен. Но той е невинен, истинският убиец е някой друг.

— Откъде знаеш?

— От Синята кожа например!

— Кой, за Бога, е пък този?

— Берисфорд беше суров съдия. Преди година, по време на чумата, известният мародер на име Синята кожа се промъквал нощно време в гробищата и черковните дворове и изкопал стотици трупове, за да им открадне саваните. Криел ги в една запустяла къща и ги продавал на опечалените, за да могат да погребат роднините си. След като го преследвал месеци наред, Берисфорд лично заловил Синята кожа, накарал да го съблекат до кръста и да го бичуват в един от черковните дворове, които бил осквернил. Няколко нощи по-късно Синята кожа нападнал Берисфорд, но съдията, добър фехтувач, успял да го арестува, наредил отново да го бият с пръчки и да го хвърлят в затвора.

Синята кожа излязъл от затвора само две седмици преди загадъчното изчезване на Берисфорд. Досега не успяхме да го открием.

Чърк изучаваше лукавото, безизразно лице на шерифа.

— Но ти не вярваш, че убиецът е Синята кожа, нали, сър Еймиъс?

— Не, Никълъс, не вярвам. Берисфорд не беше страхливец и хора като Синята кожа не биха го изплашили. Но има някой — шерифът кратко се изкашля — от когото аз бих се уплашил — мрачна, зловеща и безименна фигура, която се смята за крал на лондонския подземен свят. Той издава заповеди и смъртни присъди; контролира крадците и апашите, които изпразват джобовете на хората; мошениците и разбойниците. Той получава и продава крадени стоки. Никой не го познава: самоличността му е една от най-пазените тайни. Той се нарича Пазител на Портите. Всеки правник, който му попречи, е наказван за това. Всеки мошеник, който не се подчини на заповедите му, или свършва с прерязано гърло, или бива заловен и го очаква ешафодът в Тайбърн. — Гласът на шерифа се превърна в шепот. — От многобройните си шпиони знам, че Пазителят на Портите също търси тайната, която е знаел Валанс. Има и други, може би дори и французите…

— Разбира се, когато Валанс е умрял, там са били и градските съветници.

— О, да — усмихна се сър Еймиъс. — Чух вратата отдолу да се отваря. Сър Амброуз и сър Осуалд са вече тук. Трябва да слезем да ги посрещнем.

— Какво мислиш, че е станало, сър Еймиъс? — попита Никълъс.

Шерифът сви рамене.

— Смятам, че разследването на лорд Берисфорд е разтворило някоя стара рана. Някой влиятелен човек го е заплашил, после го е убил. И Фромлих ще бъде обесен заради това.

— И какво искаш ти, сър Еймиъс? Тайната на Валанс ли? Шерифът се разсмя и потупа родственика си по рамото.

— Разбира се. Но ти ще защитаваш Фромлих. Може би ще успееш да го спасиш. Може би ще открием истинския убиец. Ако откриеш тайната на старата кралица, ще спечелиш вечната благодарност на Негово величество краля, да не споменаваме за моята. А…

— А може би, сър Еймиъс — бързо го прекъсна Чърк, — ще ме убият.

— Да, Никълъс, възможно е да стане и така.

Слязоха долу в уютната приемна. В камината гореше огън от борови пънове. Скейтлок седеше на столче до огъня, а Хобдън се бе облегнал на квадратната маса и гледаше с любопитство многоцветния гоблен, изобразяващ как Марс преследва Венера. Двамата мъже край него нервничеха, едва прикривайки гнева си, че са ги извикали и накарали да чакат. Когато Петри и Чърк влязоха, те се изправиха. Също като Хобдън, и те бяха облечени в дългите, строги одежди на градски съветници, но техните бяха от скъп плат, обшити с широки ивици хермелин. На шиите им висяха тежки сребърни вериги, символ на сана им. Петри пристъпи напред с протегнати ръце.

— Сър Роджър, благодаря, че почака с нашите гости. Предложи им ли вино?

— Те отказаха — отвърна Хобдън.

Двамата съветници хладно се ръкуваха със сър Еймиъс и кимнаха на Чърк, когато шерифът го представи. Сър Амброуз беше висок и ъгловат, с изпит, нездрав цвят на лицето. Очите му почти се губеха в бялата, подпухнала плът на лицето. Имаше проскубана черна брада, която не подхождаше на мазната му сива коса. Сър Осуалд беше дребен, закръглен и напълно плешив. Бузите му бяха дебели и гладко избръснати. С острия си нос, тънки устни и кичурчета косми, които стърчаха иззад щръкналите му уши, той напомняше на Никълъс за малко дебело прасенце. Никой не обърна внимание на Скейтлок, Петри покани всички да седнат и щракна с пръсти към Чърк да се присъедини към него.

После сър Еймиъс разпита двамата съветници за посещението им в „Сейнт Бартолъмю“, но показанията им съвпадаха точно — прекалено точно, помисли си Никълъс — с онова, което му беше разказал шерифът.

— Вече казахме всичко това на Берисфорд — оплака се Венър.

После сър Еймиъс ги попита къде са били в деня, когато изчезна Берисфорд и в четвъртъка, когато беше намерен трупът му. Сърдити и надути от чувство за собствена значимост, те измърмориха отговорите си и застинаха в надменно мълчание. Сър Еймиъс въздъхна и ги освободи. Двамата хвърлиха на Чърк презрителен поглед и с широки крачки излязоха от стаята. Сър Роджър разтвори ръце, сви рамене и ги последва. Петри чу стъпките им да заглъхват по коридора и шума от отварянето и затварянето на входната врата.

— Какво мислиш, Никълъс?

— Смъртта на Валанс остава загадка, но първо трябва да си изясним смъртта на Берисфорд. Сигурен ли си, че съветниците са били там, където казаха, в съботата, когато той изчезна, и в четвъртъка, когато беше открит?

Петри се протегна и мускулите на гърба му се очертаха.

— Да, Никълъс, сигурен съм, както и за сър Роджър Хобдън. В събота и четвъртък и тримата са били в големите си домове на Странд. Всеки от тях има армия подчинени, които ще се закълнат в това. Не са ги виждали навън, слугите не са им носили ботушите, шапките или наметалата, нито са оседлавали конете им.

— Може би участват в заговор за разкриване тайната на Валанс.

— Съмнявам се — каза сър Еймиъс. — Сър Роджър може да е приятел на съветниците, но не знае нищо за Валанс и не познава Берисфорд. — Шерифът играеше с пръстена на ръката си. — И какво биха се надявали да спечелят от подобен заговор? Те ме придружиха в „Сейнт Бартолъмю“ само като официални свидетели. Да, може би са били заинтригувани, но контактът им с Берисфорд щеше да бъде забелязан. Във всеки голям дом има по някой слуга, готов да продаде господаря си за тридесет сребърника. Не, сигурен съм, че нито Венър, нито Купър, нито сър Роджър, когото включвам само защото днес беше тук, имат пръст в убийството на лорд Берисфорд.

Сър Еймиъс рязко се обърна към огнището, пред което Скейтлок беше коленичил мрачно.

— Мастър Скейтлок, добре ли си? Слугата едва вдигна глава.

— Браво! — саркастично каза сър Еймиъс. — Ако срещнеш Кристофър Ратолиър, предай му много поздрави.

Скейтлок извърна лице, но Никълъс го видя да трепва, сякаш го бяха ударили. Сър Еймиъс отново се обърна към Никълъс.

— Знаеш какво да правиш, родственико. Ще защитаваш Фромлих и ще се опиташ да разкриеш тези загадки. — Той остро се засмя. — Макар че един Бог знае откъде ще започнеш.

— Може би Фромлих ще попълни липсващите парченца от този гениален договор — каза Никълъс.

Петри сви рамене и тропна с крак. Никълъс осъзна, че посещението бе приключило. Той взе наметката си, направи знак на Скейтлок да го последва и двамата се сбогуваха. Навън започваше да се мръква. Децата тичаха и скачаха с фенери в ръце и напомняха на светулки в мрака. Група пийнали младежи, току-що излезли от някоя кръчма, ревяха мръсна песен, без да обръщат внимание на възмутените погледи на минувачите. Никълъс изчака, докато Скейтлок нае едно момче с фенер, което да върви пред тях по Странд и Флийт Стрийт. Точно преди да стигнат къщата си в Поултри, Никълъс го освободи и се обърна към прислужника си.

— Много си мълчалив, Хенри. Скейтлок извърна поглед.

— И аз като теб, господарю, мислех за онова, което чухме и видяхме, а то беше много малко. — Прислужникът почеса брадата си. — Това е заплетена работа — промърмори той.

Никълъс го сграбчи за ръката.

— И става все по-заплетена, Хенри. По дяволите да върви сър Еймиъс с неговата потайност! А сега чуй цялата ужасна история…

 

В малкото таванче над старата къща на улица „Червения пор“ в Кларкънуел, лукавият Крабтрий мислеше за плъхове. Той спря, за да удовлетвори естествените си нужди в една незапалена камина, защото реши, че е твърде студено, за да слиза четири етажа, преди да се облекчи. Изруга на висок глас, когато чу скърцане и като се обърна видя две малки, покрити с черна козина телца върху масата, хрускащи парче хляб, останало от предишната вечер. Крабтрий изми ръцете си в една купа, отвори кожената си торба и извади хляб и каничка сладко бяло вино, открадната от една мръсна кръчма близо до пазара Смитфийлд.

Приседна на мръсното си легло и лакомо се нахвърли върху хляба, като хвърляше предпазлив поглед на двата плъха, които тичаха насам-натам в търсене на нови запаси. Предишната вечер се беше оказала много приятна, благодатно облекчение след несгодите и вонята на затвора Маршълси, където беше прекарал една седмица заради наглото твърдение на един продавач, че е откраднал нещо от сергията му. Крабтрий се загледа в парцаливите си дрехи, още по-замърсени от престоя му в затвора.

— Вие — обърна се той към дрипите си — не подхождате на образа ми на джентълмен и вредите на положението ми.

Плъховете, безчувствени към кратката му реч, бързо се спуснаха по крака на масата, за да се скрият из боклука по пода.

— Да знаеш — каза си той, — нещата се оправят.

Загледа се с любов в ръждивочервения жакет, метнат върху единствения стол в стаята. Дрехата беше станала притежание на Крабтрий по чиста случайност. На връщане към квартирата си, той беше спрял да поговори с един пекар, привързан към позорния стълб на улица „Търнър“ и като видя колко е нещастен човечецът, му даде няколко съвета.

Престори се на загрижен за този смирен труженик, който приличаше на баща му, но всъщност това си беше чисто лицемерие.

— Защо — беше попитал той пекаря — си тук?

— Съдебните пристави дойдоха и намериха в пекарната ми тенджера, пълна с димящи изпражнения, която бях донесъл от къщи и, както казах пред гилдията, възнамерявах да изхвърля на улицата.

— Мошеник! — извика Крабтрий. — Няма достатъчно тежко наказание за теб!

С тези думи той подскочи, свали жакета на пекаря и ботушите му и го остави на стълба да плаща за греховете си. Крабтрий въздъхна и се огледа.

— Нямам какво повече да правя тук — промърмори си той.

Бързо облече новите си дрехи, излезе от къщи и се понесе по улицата, като кимаше учтиво на всеки, когото смяташе, че би могъл да използва някога. Помисли си да намери Никълъс Чърк, но поклати глава. Харесваше правника, но изискванията на Чърк към личната хигиена и постоянните му критики към мошеничеството постепенно бяха накарали Крабтрий да разчита на собствените си способности.

Скоро той се умори да върви. Градът беше шумен и мръсен, улиците — ледени, а канавките — пълни с мръсотия и екскременти. Въпреки студа и мраза, вонята от каналите и отходните места дразнеше носа му. Крабтрий беше провинциалист. По-голямата част от живота си беше бродил из полята и горите на Есекс и никога нямаше да свикне с лондонската смрад. Още веднъж си помисли с копнеж за Чърк и се зачуди къде ли живее някогашният му защитник. Спря, облегна се на една стена и се опита да не обръща внимание на тропота от каруците и непрекъснатите хрипливи викове на амбулантните търговци „топъл пай“ и „топла храна“. Над него жени и деца подвикваха от отворените прозорци към хората на улицата, които познаваха. Крабтрий тръгна по една мръсна уличка, широка едва един ярд, по която нямаше място дори да мине ковчег, освен ако опечалените не го извърнеха настрани, за да го изнесат до катафалката на ъгъла.

Той наближи „Сейнт Пол’с“ и се отби при наемните писачи на балади и писарите, за да разбере има ли нещо ново. Като изключим трупа на лорд Берисфорд, открит на Примроуз Хил, новините бяха малко, затова Крабтрий реши да се отправи към Уестминстър. Открадна пирожка с еленово месо от една сергия, но тя вонеше ужасно и я захвърли след първата хапка. Стомахът му се присвиваше от глад. Влезе в една черква и се облегна на една колона, заслушан как свещеникът с мазна от храна уста проповядва сурово срещу удоволствията на плътта, докато една хубавичка, скромна на вид прислужница не привлече погледа му. Тя стоеше от другата страна на колоната и през останалата част от проповедта Крабтрий се опитваше да улови ръката и. Отначало момичето се смееше, но когато той стана прекалено настойчив, тя извади голяма игла от кесията си и заплаши да го надупчи, ако се опита пак. Затова той се оригна шумно и наперено излезе от черквата. В преддверието взе една наметка от закачалката, но тя беше твърде тънка, защото беше застудяло, а леденият вятър му напомни, че е гладен.

Крабтрий реши да се прибере вкъщи. Беше нащрек за разбойниците, които изпълзяваха от мишите си дупки, когато се мръкне, за да ограбят невнимателните, макар че имаше малко неща за крадене. В най-високата част на улица „Червения пор“ просяк, опрян на чвореста тояга, махна с ръка.

— Имам тежки рани! — извика той. — Получих ги, докато се сражавах за краля! При Слуис и Креси.^[2]

Просякът протегна ръка, под парцалите му кожата беше цялата в мехури и плътта сякаш беше изгоряла. Крабтрий спря и загледа в упор мъжа.

— Проклет лъжец! — измуча той. — Ти си долен измамник, фалшив герой с фалшиви рани. Знам как си ги получил. Да се чуди човек какво могат да направят с кожата негасената вар и сапунът!

Крабтрий удари човека по рамото и забеляза как сините очи внезапно станаха по-внимателни, а добре охраненото лице под тебеширения прах стана сурово и решително.

— Изкъпи се добре! — разсмя се Крабтрий. — Сложи кафява хартия, напоена с масло, върху раните си и ще се оправиш. Старият Крабтрий познава мошениците от пръв поглед!

Той продължи по тъмната улица. Чу, че бившият войник продължава да моли за подаяния зад гърба му. Сложи ръка на резето на къщната врата, после замръзна и притвори очи, усетил студена стомана да се опира в врата му.

— Обърни се, мастър Крабтрий! — чу се глас.

Той бавно се обърна. Сега просякът стоеше на два здрави крака със сопа в едната ръка, а в другата държеше дългия стилет, който Крабтрий усещаше върху врата си.

— Лъжлив войник, който се преструва на инвалид, а всъщност е убиец — подсмихна се той.

— Остави това! — отсече човекът. — Без номера! Крабтрий се вгледа внимателно, но лицето на противника му беше скрито от нахлупена качулка, затова той разпери ръце.

— Какво искаш?

— Нищо — отвърна мъжът. — Нося ти съобщение от Пазителя на Портите. Чувал ли си за него?

Кръвта на Крабтрий замръзна.

— Кой не е чувал? — заекна той.

Смяташе се за първокласен крадец и фалшификатор, но Пазителят на Портите беше от друга класа, истински пълководец на престъпниците от подземния свят на Лондон.

— Какво иска от мен Пазителят на Портите? — изпелтечи той.

Мъжът притисна острието малко по-силно към плътта му.

— Само това — ако приятелят ти мастър Чърк те посети и те разпитва, да не му казваш нищо.

— За какво да ме разпитва?

— За Синята кожа.

Крабтрий с облекчение се усмихна.

— Нямам нищо общо с този мародер.

— Добре — каза меко мъжът. — И не се забърквай с Чърк. Сега се обърни, мастър Крабтрий, и затвори очи.

Той изпълни заповедта, опитвайки се да контролира треперенето на краката си и страха, който свиваше стомаха му.

— Направих каквото каза! — прошепна той. — Направих каквото каза! — повтори по-силно.

Когато не чу отговор, се обърна, за да установи, че тъмната улица е празна и тиха. Само в сенките на другия й край отекна дълъг подигравателен смях.