Пол Дохърти
Пазителят на Портите (20)

ВТОРА ГЛАВА

Те се върнаха в замъка на другата сутрин, много преди мъглата да се вдигне над възвишенията и петлите, зажаднели за дневна светлина, да започнат да кукуригат. Никой не им обърна внимание. Замъкът беше опразнен, а горчивите спомени, оставени от дългото пребиваване на старата кралица, бяха удавили всяко любопитство. Астън ги поздрави набързо. Дори не си даде труда да ги разпита за кожения чувал, в който Крабтрий носеше лопати и кирки, наети от собственика на „Платнохода“.

Тримата тръгнаха към параклиса. Крабтрий изпусна чувала с дрънчене и трясък на пода.

— По-внимателно! — предупреди го Никълъс. — Не са наши.

— Трябваше да си купим от селото, както каза — отвърна Крабтрий.

— Така щяхме да изгубим часове — каза му Никълъс. — Колкото по-скоро приключим с търсенето, толкова по-добре.

Влязоха в мрачния параклис и затвориха плътно вратата след себе си. Скейтлок извади огниво и запали факлите. Параклисът, особено стената с рисунката на свети Дени, сякаш оживя. Никълъс опипа стената, но зидарията беше здрава и не поддаваше. После насочиха вниманието си към пода — покрит с кал и прах, той изглеждаше сякаш не беше метен от години. Отначало не откриха нищо, нито пукнатина, нито кухина. Никълъс изруга разочаровано. Крабтрий набожно му напомни, че са в черква.

— И без това вършим богохулство — каза Никълъс.

Той се приведе и започна да оглежда нефа по дължина. Проучваше пода методично, пълзейки на четири крака. След няколко минути спря, извади камата си и започна да стърже хоросана между две плочи. Беше твърд като камък и той се отказа. Скейтлок и Крабтрий се присъединиха към него.

— Виж, господарю! — възкликна Скейтлок.

Той взе една факла и отиде малко по-нататък. Никълъс го последва. Скейтлок беше открил малка решетка в ъгъла на една от плочите.

— Тук има още една! — възкликна Крабтрий.

Чърк се загледа в светлото петно, хвърляно от факлите.

— Отдолу има кухина или мазе — промърмори той. — Но как да влезем вътре?

Тримата се наведоха над плочите, като си светеха с факла. Никълъс спря на място, където хоросанът изглеждаше по-пресен и започна да го стърже.

— Това е входът! — възкликна той. — Вижте!

Наведе пращящата факла и те видяха, че една от плочите се различаваше от останалите. Макар че изглеждаше плътно прикрепена към околните, хоросанът около нея не беше плътен и въпреки тежестта си, тя можеше да се вдигне като капак. Отдолу зейна черна дупка. Никълъс приближи факлата над нея. В трепкащата светлина видя каменни стълби, които водеха надолу.

— Скейтлок, последвай ме! — нареди той. — Крабтрий, остани тук.

Никълъс заслиза по стъпалата. Скейтлок предпазливо го последва. На дъното Никълъс вдигна факлата и сподави вика си. Никога нямаше да забрави какво видя в трепкащата му светлина. Маса, стол, молитвено столче, малко ковчеже, ракитена кошница… и легло. На него, облечен в скъпи одежди, лежеше труп на жена. Плътта беше разложена, носът изгнил, скалпът — набръчкан, косата висеше безжизнена. Отворената беззъба уста сякаш им се усмихваше. Скейтлок изпусна факлата, притисна корема си с ръце и се облегна на стената.

— Господарю, какво е това? — въздъхна той. Никълъс се приближи към леглото, стиснал ноздри, за да не усеща острата миризма на разложение. Внимателно огледа скелета. По костеливите пръсти блестяха пръстени, едната ръка лежеше на гърдите, а другата висеше до леглото. Никълъс се наведе. Вдигна чашата и малката стъкленица, която лежеше до леглото, и предпазливо ги подуши.

— Наред ли е всичко? — обади се Крабтрий.

— Да — извика Никълъс.

Огледа се внимателно. На молитвеното столче лежеше молитвеник. В кошницата вероятно е имало храна и вино. Отвори малкото ковчеже, но в него нямаше нищо, освен дрънкулки — брошка и пищна огърлица. В далечния ъгъл, под една от решетките имаше малък капак, който сигурно се отваряше към крепостния ров. Той се върна и отново се загледа в скелета на леглото.

— Хайде, Скейтлок, нямаме много време. Прислужникът му се беше изправил, лицето му беше покрито с пот.

— Господарю, не мога, забранено е. Никълъс го погледна с любопитство.

— Кое е забранено?!

Скейтлок поклати глава. Никълъс сви рамене, затвори очи и повдигна разложеното тяло от леглото. Дрехите на трупа бяха прашни и леко влажни, мършавите крайници сякаш живееха собствен живот. Той постави ужасяващите останки на пода и започна да претърсва леглото. Под възглавницата напипа кожена торбичка и бързо я извади. Беше завързана и запечатана с червен восък. Той го остърга и я пъхна в жакета си. Над себе си чу звук, сякаш Крабтрий, уморен, беше приседнал. Още веднъж огледа мазето.

— Хайде — обърна се към Скейтлок. — Това е достатъчно. Винаги можем да се върнем.

Прислужникът му не се нуждаеше от повторна покана. Никълъс още веднъж огледа Злокобната погребална камера, после задоволен, се изкачи по стълбите. Показал се наполовина от тайния вход, отначало той не разбра защо Крабтрий лежи близо до дупката с блуждаещи очи, пребледняло като сняг лице и струйка кръв, стичаща се от ъгълчето на устата му.

— Господарю! — прошепна той.

Чърк се обърна. Скейтлок, който го беше изпреварил по стълбите, стоеше със скръстени ръце, вперил поглед в двете забулени в сиво фигури, които стояха до вратата на параклиса.

— Хайде, хайде, мастър Чърк! По-бързо! По-бързо! Гласът беше нисък и гърлен и в него се долавяше смях.

Никълъс се взря в мрака на нефа, докато двете фигури се приближаваха. Първата отметна качулката си. Чърк притвори очи в отчаяние. За последен път беше видял това красиво лице в кръчмата пред Нюгейт. Наруга се за глупостта си. Игуменката от предишната нощ не беше монахиня, а куртизанка и наемна убийца. Тя стоеше, елегантна като придворна дама и златистите къдрици обграждаха сърцевидното й лице с цвят на слонова кост. Очите й блестяха от удоволствие, сякаш играта й беше харесала и сега търсеше начин да я приключи бързо. Ръката на Никълъс посегна към камата, но сивата фигура зад Нощната сянка вдигна малкия си арбалет, стрелата прелетя над главата му и се удари в колоната отзад. Скейтлок пристъпи напред, но Нощната сянка вдигна своето оръжие, докато спътницата й зареди нова стрела.

— Мастър Чърк, по-бързо излизай оттам! Застани до приятеля си!

Никълъс отчаяно погледна към Крабтрий и стрелата, която стърчеше, дълбоко забита в корема му.

— В името Божие! — промърмори той.

— Той умира — каза меко Нощната сянка. — Затова се сбогувайте. — Тя направи жест с ръка. — Не се тревожи, скоро ще го последваш.

Никълъс отиде до мястото, където Крабтрий лежеше сгушен като бебе, със свити колене, без обичайния весел израз на бледото си, отпуснато лице, с поглед на уплашено дете. Никълъс внимателно го обърна. Крабтрий се закашля и между устните му се появиха кървави мехурчета.

— Съжалявам, господарю — простена той. — Какъв край за един мошеник! Няма да кажеш в Лондон, нали? Влязоха, преди да се усетя. Кажи, Скейтлок…

Крабтрий примигна. За секунди цялото му тяло се вдърви, после очите му се замъглиха, от устата му потече струйка кръв и главата му падна настрани. Никълъс потърси пулса на шията му, но не усети нищо. Погледна през рамо.

— Мръсна убийца! — просъска той.

— Стани, Чърк, и иди до опуления си приятел. Никълъс наблюдаваше арбалета със заредената стрела, която чакаше да излети от тетивата му.

— Предполагам, че те изпраща господарят ти?

— Да, така е. Не беше трудно да ви проследим — до Норич, после до замъка Райзинг. А сега открихте тайната, нали? — Нощната сянка се усмихна. — Хиляда години не бих се сетила каква хитра кучка е била старата Изабела. — Тя кимна към входа на мазето. — Сигурно е открила старата крипта или поне част от нея, преди строителите на тази мрачна сграда да я довършат. И какъв брилянтен план! Да умреш от някаква зараза. Никой не би се осмелил да се приближи до трупа й. Ковчегът е бил запечатан, поставен във втори оловен ковчег и закаран в Лондон, за да бъде оплакан от краля и благородниците. Чудя се какво ли е имало в него — камъни, статуя? — Тя подуши въздуха и сбръчка нос от праха, който беше започнал да се вдига от дупката. — После бързо погребение в Лондон, докато Валанс наеме венецианска галера да го докара до някое от заливчетата тук и се върне във вече пустия замък, за да отведе господарката си от скривалището й. — Нощната сянка наклони глава на една страна. Мълчаливата й спътница до нея не помръдваше.

— Кой ти каза всичко това? — заекна Никълъс. Нощната сянка изящно вдигна рамене, но не отмести поглед от Чърк.

— Щом дойдох тук, разбрах какво сте открили. Разумното обяснение. Само жена може да измисли такъв план. И само глупав мъж като Валанс може да го провали. Трябвало е по-бързо да се махне от францисканската църква. Ако беше останал в града още един ден, можеше да избяга. Предполагам, че старата кралица е имала запаси за седмица. Можела е да бъде свободна, седем дни след предполагаемата си смърт.

— Защо не е излязла? — попита Скейтлок.

— Камъкът може да се вдигне само отвън. Във всеки случай, щом Валанс не е бил тук с галерата, каква полза?

— Как е умряла? — попита Нощната сянка, искрено любопитна.

— Можеше да е от глад — отвърна Никълъс. — Сигурно щеше да се изтощи и да заспи. Но всъщност е избрала римския начин.

— Имаш предвид самоубийство?

— Да, защо не видиш сама? Нощната сянка горчиво се усмихна.

— Стига, мастър Чърк, не съм глупава като теб. Знам какво си намерил. Видях триумфиращата усмивка на грозното ти лице, когато се качваше. Сега, защо не ми го дадеш?

— За какво говориш? Нощната сянка протегна ръка.

— Хайде, хайде, хвърли го на пода. — Тя посочи до себе си. — Достатъчно близо до мен, за да го взема и достатъчно далеч, за да не правиш глупости.

Никълъс погледна към Скейтлок, който му отвърна със стъклен поглед, и бръкна в жакета си. В този миг вратата на параклиса рязко се отвори.

— Какво е това? Какво е това, а? — Старицата, която ги беше притеснила вчера, се вмъкна в черквата.

Нощната сянка и спътницата й се обърнаха. Старата жена залитна, когато стрелата я улучи в гърлото и я запрати като парцалена кукла през отворената врата. Скейтлок се хвърли напред в мига, когато Никълъс скочи срещу Нощната сянка. Усети как стрелата от арбалета изфуча край лицето му, после се блъсна в нея и двамата се затъркаляха по пода. Топло и гъвкаво, тялото й се извиваше като котка под него. Той се уплаши, докато се опитваше да хване ръцете й под разкошните дрехи. Ритна я, притеснен, че вече е извадила камата си. Тя се претърколи, ловка като танцьорка, пусна арбалета и се надигна с италиански стилет в ръка. Никълъс понечи да се изправи, но кракът му се заплете в дрехата й, той залитна и падна отново назад. Нощната сянка беше до него, връхлитаща като ангел на отмъщението, сграбчила с две ръце дръжката на камата. После Никълъс чу свистене и красивото лице на куртизанката се превърна в кървава каша, когато стрелата я улучи между устата и носа. Той се претърколи настрани, точно когато тя падна върху твърдия под. Скейтлок стоеше над трупа на спътницата й, която лежеше с отметната качулка и гърло, прерязано от ухо до ухо. Прислужникът хвърли арбалета на пода и се приведе, притиснал стомаха си, сякаш щеше да повърне. Известно време Никълъс само го гледаше, докато овладее треперенето на собственото си тяло. Стомахът му се сви на топка, а краката му омекнаха и се загърчиха, сякаш мускулите му имаха собствена воля. Опита се да говори, но гърлото му беше сухо, а езикът му беше набъбнал. Искаше да помръдне, но не можеше. Никога нямаше да се измъкне от това прокълнато място. Най-накрая той скочи и тичешком отиде до вратата на параклиса. Затръшна я и бързо се върна при Скейтлок.

— Свършено е! — промърмори правникът и стисна рамото на приятеля си.

Скейтлок безмълвно се взираше в труповете, скупчени върху пода на параклиса.

— Знам — рязко каза Никълъс. — Трябва да ги преместим. Хайде, Скейтлок, колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се махнем оттук.

Той се огледа и видя меха с вино, който горкият Крабтрий беше подпрял на колоната. Грабна го бързо. Виното се плисна в устата му, опръска лицето му и се стече по жакета. Подаде го на Скейтлок.

— За Бога, човече, пий! Ако дойдат и други, никога няма да можем да се махнем!

Скейтлок се подчини и те свалиха труповете в дупката. Първо Крабтрий, после старицата, която беше умряла на място. Стрелата беше пронизала врата й и го беше превърнала в кървава маса от разкъсана плът. Най-накрая дойде ред на двете убийци. Изпотени и ругаещи, те върнаха камъка на мястото му и се опитаха с ботушите си да разнесат малките локвички кръв по пода. Излязоха от параклиса, взеха конете си, включително този на Крабтрий, и препуснаха към подвижния мост. Щом излязоха от замъка, Никълъс дръпна юздите и погледна към пребледнелия си спътник.

— Бог да ни пази, Скейтлок, и да благослови душата на горкия Крабтрий!

— Амин! — промърмори прислужникът. Той почеса лицето си и нахлупи качулката си, за да се предпази от студения, хапещ вятър.

— Господарю, трябва да изчезваме.

— Накъде? — попита Никълъс. — Във Франция, за да ни разпитват? Скейтлок, ти може да нямаш семейство, но аз имам — спомни си Катрин, Джон и близнаците, брат ми Робърт в Норич. — Той поклати глава. — Трябва да се върнем в Лондон, но не по суша. Ще отидем до Ярмут, ще оставим конете там и ще си платим превоза на някоя лодка, която отива към устието на Темза.

— Те ще ни чакат — каза Скейтлок тихо, като стискаше юздите.

— Знам, че ще ни чакат — Никълъс докосна жакета си. — Но аз знам тайната на кралицата. Тя е източник на опасност, но може да ни осигури и защита. Хайде, колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

Яздиха цял ден и влязоха в Ярмут късно следобед. Осигуриха си превоз с малка лодка, която караше хранителни продукти до Ийст Уотъргейт. Снажният червендалест капитан им поиска висока цена, а всичко, което получиха беше легло от стари чували на пода. Въпреки това храната беше изненадващо топла и вкусна, а предвиждането на капитана за времето се оказа правилно — корабът бързо се носеше под плющящия северен вятър. И Никълъс, и Скейтлок още бяха потресени от убийственото нападение в замъка Райзинг. Никълъс се чувстваше виновен за Крабтрий и осъзна, че му е по-трудно да приеме смъртта на измамника, отколкото беше очаквал.

— Боже, помогни ми! — промърмори той, докато стояха на палубата на лодката, загледани в обвития с мъгла бряг на Есекс. — Цял живот съм се молил за работа, разхождал съм се като просяк из „Сейнт Пол’с“. Виж ме сега. Имам доверието и покровителството на един от големците на страната. — Той се засмя горчиво. — Всъщност ми поднесоха бокал с отрова, който е залепнал за ръката ми. Бог знае какво ще се случи в Лондон.

— Аз ще замина — обяви с равен тон Скейтлок и се усмихна леко на изненадания вид на Никълъс. — Не ме разбирай грешно, не се боя. Ти беше добър господар. Катрин и Джон ми бяха като брат и сестра. Близнаците ще ми липсват. — Скейтлок се облегна на фала и се загледа в мъглата. — Аз съм опасен за вас. Когато всичко приключи, истината винаги излиза наяве.

— Каква е истината?

— Мисля, че същият въпрос е задал и Пилат и не получил отговор. Защо аз да се опитвам? Ще се върна в дома ти, защото съм оставил някои неща там, но след това ще замина.

Скейтлок отказа да сподели нещо повече. Чърк слезе под палубата, където помоли за лоена свещ, развърза торбичката, която беше взел от подземието и извади тънък свитък пергамент. Разгледа го внимателно, без да се изненада от загадъчните знаци — таен шифър, измислен от някой писар или от самата кралица. Буквите бяха едри, но сбити. Никълъс осъзна, че може да му отнеме месеци, за да го разшифрова напълно. Внимателно разгледа всеки ред. От време на време разпознаваше някои думи — „Палмър“, „Университет“, „Оксфорд“. В тясното поле имаше странен знак. Той нави пергамента и го върна обратно в кесията, която окачи с връв на врата си. Известно време седя заслушан в скърцането на кораба. Наблюдаваше как един кафяв плъх с дълга опашка тича по една от гредите с парче сухар в устата.

— Ето това сме ние — прошепна той на себе си. — Създания на мрака, тичащи след всяка вкусна хапка, която може да ни донесе удовлетворение.

Той легна на Насмолените греди и потъна в сън. Скейтлок слезе при него и го зави. На другата сутрин двамата се събудиха от тропот на крака по палубата и виковете на капитана. Никълъс с мъка отвори очи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. Чу капитана да вика отново и раздруса сънения Скейтлок.

— Видели са Темза.

Качиха се на палубата. Мъглата се беше вдигнала и слабото слънце започваше да си пробива път през нея, осветявайки тинестите, бавни води на устието. Никълъс привлече погледа на капитана и го извика. Скейтлок го наблюдаваше как спори с мореплавателя, който отначало се опита да му откаже. След като му предложиха още пари, капитанът се съгласи и Никълъс се върна обратно.

— Е, господарю?

— Ще ни откарат по реката до Уестминстър и ще ни свалят на Кралското стълбище. Така е най-безопасно. На Ийст Уотъргейт може да ни чакат пристанищните власти. Бих искал да подновя едно старо познанство, без някой да ми се пречка.

Капитанът удържа на думата си и два часа по-късно Никълъс и Скейтлок слязоха на кея в Уестминстър. Той вече беше оживен от продавачи на змиорки, въглищарчета, водоносци и обичайната сган наблюдателни просяци, които се размотаваха наоколо. На улиците пред двореца дървените капаци на малките магазини бяха вече свалени и собствениците им, облечени дебело срещу студа, с викове предлагаха изделията си. Никълъс и Скейтлок не им обръщаха внимание, докато вървяха по калдъръмените улички, минаха охраняваната порта и влязоха в големия дворец с фронтони, близо до величествените градини, зали и постройки на абатството. Никълъс познаваше добре района, но както винаги, внушителната черква на абатството с изящно издяланата каменна украса, която сякаш висеше по вълшебен начин в мъглата, го накара да затаи дъх.

Почувства тръпка на носталгия, спомняйки си дните, които беше прекарал там в търсене на работа, после зърна войник, облечен в кралска ливрея да го наблюдава бдително и продължи през тълпите в сводестата зала на двореца. Тук, в различни ъгли и алкови, заседаваха различните отдели на Кралския съд, вече заети с работа, въпреки ранния час. Всеки от тях беше ограден с кордон. Съдиите в червени роби председателстваха, седнали на столове с високи облегалки, а пред тях около овални маси седяха скромно облечените писари и правниците в черни роби.

Никълъс прекоси залата, тръгна по коридора и излезе през задния вход на двора.

— Господарю — умолително прошепна Скейтлок, — къде отиваме?

— При Паметта на кралството — отвърна загадъчно Никълъс.

Той прекоси двора и почука на една врата. Възрастен плешив монах им отвори. Беше облечен в дълга черна роба, пристегната на кръста с жълтеникав шнур. Замъглените му очи се втренчиха в Никълъс.

— Какво искаш?

— Не познаваш ли стария си приятел, Елиас? Монахът пристъпи напред и присви очи.

— Бог да ме благослови! Това е Никълъс Чърк! — Мъжът отметна глава като на птица, с присвити устни под заострения нос. — Какво искаш?

— Да ми отделиш малко време.

Старият монах се усмихна и ги покани в стаята си. Скейтлок се огледа с учудване. С изключение на дългата маса в центъра и столовете около нея, останалата част от помещението беше заета от рафтове, които започваха от пода и свършваха до тавана. На тях лежаха рула пергамент, някои пожълтели от годините, други — бели и гладки като сняг. Въздухът беше пропит с мирис на мастило, восък и прясно обработен пергамент.

— Какво е това място? — промърмори той.

— Паметта на кралството — повтори Никълъс, като се усмихна на стария монах. — Тук, с изключение на секретните случаи, се намират протоколите от всички дела, гледани от съдиите на Кралския съд.

Елиас се върна с поднос и чаши.

— Това не е помията, на която сте свикнали — каза той, — а истински кларет, който откраднах от кухните на абатството.

Никълъс и Скейтлок взеха по една чаша и старият архивар ги покани да седнат на масата. Скейтлок разкопча наметката си.

— Топло е — каза той. — А не виждам огън или мангали с въглища.

— О! — Елиас вдигна костеливия си пръст. — Тук не може да се пали огън. — Той посочи към свещите с метални капачки, които стояха като ред войници на масата. — Дори те са обезопасени и горят, само когато съм в стаята. — Той посочи към отсрещната стена. — В съседното помещение се намира кралската пекарна, а зад нея — кралската кухня. Те осигуряват достатъчно топлина. А сега кажете, какво търсите?

— Възможно ли е — попита Никълъс — да разгледаме съдебните архиви от Оксфорд за деветата година от царуването на крал Едуард Втори?

— Разбира се! Разбира се!

Брат Елиас тръгна между рафтовете, притиснал пръсти към устните си. Известно време той се разхождаше и си говореше сам. После спря, възкликна високо, подпря очуканата стълба до най-отдалечената стена и внимателно се покачи по нея. После започна да разглежда свитъците пергамент, като цъкаше с език и от време на време се извиняваше на Никълъс.

— Тук е, тук е — промърмори той. — Всяко руло е надписано. Да, ето го, Оксфорд, 9, Едуард Втори, 1316-а. — Елиас се взря внимателно в етикета. — Съдиите пристигнаха в Оксфорд на Еньовден. Както и да е, виж го сам.

Той слезе долу и подаде свитъка на Никълъс, който го разви на масата. Скейтлок изстена, когато видя колко е дълъг.

— Поне шестнайсет кожи са — каза Никълъс, като посочи шевовете по дължината на свитъка. — Писарят записва протокола и решението на съда, после кожите се съшиват и оставят тук, когато кралските съдии се завърнат в Уестминстър.

— Какво търсиш? — попита Скейтлок.

Никълъс прокара пръст по лявата колона, която съдържаше списък с имената на подсъдимите във всяко дело.

— Палмър — каза той. — Търся Саймън Палмър. Когато брат Елиас се върна към задълженията си, Скейтлок продължи да се оглежда, разтревожен колко бързо се топи восъкът на разграфената на часове свещ. Никълъс прегледа всички дела, представени пред кралското правосъдие в Оксфордския университет в онова далечно лято на 1316. Той бързо прехвърли случаите на убийства, изнасилвания, палеж, грабеж по кралските пътища, оскверняване и лъжесвидетелстване — тъжен каталог на човешкото нещастие. След всеки случай писарят беше отбелязал наказанието, глоба или susp per coll — „обесване за врата“. Без да обръща внимание на мърморенето на Скейтлок и бърборенето на брат Елиас, Никълъс продължи търсенето си, докато…

— Мили Боже! — прошепна той. — Брат Елиас?

— Да, Никълъс?

— Моля те, претърси архивите на Кралския съд. Търси дело, отнасящо се до някой си Саймън Палмър между 1316-а и 1317-а. Трябва ми и списъка на екзекуциите в Смитфийлд или където и да е в столицата. Ще ги намериш в списъка на изведените от тъмницата.

Елиас, който имаше голямо желание да помогне, се разбърза. Без да обръща внимание на молбите на Скейтлок да го осветли, Никълъс продължи да чете.

— Какво е това? — Прислужникът го стисна за китката. — Какво намери, господарю?

Никълъс погледна и кимна към Елиас, който макар че търсеше из архивите, се опитваше да долови какво се казва.

— Това, което открих, Скейтлок — прошепна той, — е историята на Саймън Палмър, Крайстчърч Медоуз и една свиня.

Спътникът му се втренчи в него.

— Господарю, ума си ли изгуби?

— Не, Скейтлок, но мисля, че открих истината.

Той нави пергамента и се загледа в Елиас, който ровеше из архивите, вдигайки малки облаци прах. Най-накрая монахът спря. Почеса се по главата и се върна с два свитъка в ръцете. Краищата им бяха грубо срязани.

— Не разбирам това — каза това. — Това са архивите на Кралския съд за годините от 1316-а до 1318-а, но пергаментът е бил срязан на две. Някой е изрязал една страница. Чудя се кой би го направил.

Старият архивар стисна устни и се изправи с блеснали очи.

— Това не е само кражба, а предателство. Който го е направил, трябва да отговаря за подобно унищожение пред Кралския съд.

— Съмнявам се, че ще откриеш престъпника или престъпниците — каза Никълъс. — Вероятно отдавна са мъртви. — Той се направи, че не вижда озадаченото изражение на Елиас. — Ами списъкът на обесените?

Елиас отиде в друга част на своята съкровищница. Този път се върна триумфиращ.

— Да, да, намерих го. Нали каза Палмър, Саймън Палмър? Студент от Оксфорд?

Никълъс кимна.

— Бил е обесен, но не пише защо. В Смитфийлд през ноември 1316-а. — Той погледна ръкописа. — Не пише защо — повтори той. — Не мога да разбера защо архивите ми са били съсипани. — Той вдигна поглед, после се огледа изненадан — стаята беше празна.

Никълъс, дърпайки Скейтлок за ръкава, вече бързаше през двора към двореца Уестминстър и по Кралското стълбище към реката. Скейтлок протестираше, но господарят му отказа да отговори на потока от настоятелни въпроси, докато не наеха една баржа и не поеха нагоре по реката към Куинсхайт.

— Господарю, ти никога не си бил груб — оплака се Скейтлок, — но дори не се потруди да се сбогуваш.

— Елиас ще ме разбере — отвърна Никълъс и пристегна качулката около главата си срещу пронизващата речна мъгла. — Сега знам за какво е било всичко това или поне мисля, че знам.

— Тогава защо бързаме?

— Тревожа се за Катрин и Джон. Сигурен съм, че отсъствието на Нощната сянка скоро ще бъде забелязано и онези, които ръководят играта, ще вземат заложници, ако не успеят да ни открият.

— Искаш ли да бъдеш арестуван, господарю? Никълъс огледа приближаващия речен бряг.

— Да. Ако ме задържат, ще оставят другите на мира, а аз ще разбера останалата част от истината.