Йордан Йовков
Дядо Давид (4)

IV

Най-после телеграфната станция в Али Анифе беше готова. В една от стаите на селския хан, наричан още хотел „Международна странноприемница“, наредиха апарата, маси, шкафове. Жицата, слязла от баира и провлечена измежду къщите, достигаше до тая стая и влизаше през прозореца. Всичко беше готово: над вратата надпис, украсен с познатата емблема — две кръстосани тръби, — а вън окачиха зелена кутия с надпис „Поща“. През отворената врата се виждаше началникът на станцията, седнал до апарата, чуваха се ту бързи, ту по-бавни почуквания; из коридора се мяркаше разсилен в униформа.

Всичко това с най-малки подробности беше разказал Теохарий, който беше ходил в село и както се виждаше, беше попийнал. Той дори каза, че новият куриер бил назначен, щял вече да започне да пренася пощата и че ако утре дядо Давид замине за града, то е за последен път. Тая новина дядо Давид изслуша, както беше седнал на тревата пред митницата, с шише ракия пред себе си. Усмивката си остана на лицето му, но той усети, че нещо се скъса в него, някаква парлива топлина се разля по цялото му тяло. Един миг той наведе очи към земята и се замисли; после изправи глава, разсука големите си хайдушки мустаци и се засмя сухо, неестествено, принудително. Теохарий искаше да приказва още за станцията, но дядо Давид простря ръка към него, като че искаше да запуши устата му, и рече:

— Остави сега туй; пий да пием, куче! — и пак се засмя със своя сух и изкуствен смях.

Обзе го някаква странна и трескава веселост; не приказваше много, но каквото и да кажеше Теохарий, той все се смееше; и пиеше ракията като вода, с една страшна и неутолима жажда. Милан се разхождаше наоколо, мълчеше и мислеше.

Никой не можа да каже положително дали през тая нощ дядо Давид беше спал, или не. Отпосле, когато Милан и Теохарий се ровеха в спомените си, казваха, че и двамата бяха го чули да обаря в обора, да излиза и да влиза в стаята. Дори Теохарий, както сам признаваше, нямаше и да се събуди, ако дядо Давид не беше се препънал в една от големите сабли и не беше вдигнал с това голям шум. Сутринта, когато се събудиха, намериха го станал, стегнат вече и готов за път; очите му бяха зачервени и вървежът му малко несигурен.

На определения за тръгването час той изведе коня си. Пътниците, които бяха подранили и спрели пред митницата, Теохарий и Милан, секретарят, Дядото и някои войници от поста, всички тия хора гледаха учудено зрелището, което се откриваше пред очите им. Едрият пепеляв кон с черни нозе и черна грива излезе от тъмните врата на обора, като цвилеше и размяташе дългата си опашка. Дядо Давид наклоняваше назад цялото си тяло, за да може да го удържи. Ни една минута конят не можеше да остане спокоен и да се спре на едно място; всяка жила, всеки мускул на огромното му тяло трепереше. Той оглеждаше широкото поле, което се разстилаше наоколо, вече посърнало и помрачено от облачното небе, разкриваше ноздри и дълбоко поемаше пресния въздух, цвилеше, пръхтеше и биеше земята с тежкото си като железен млат копито. Дядо Давид се сърдеше и за да укроти коня, или опваше с две ръце юздата с такава сила, че конят се стъписваше назад, като че щеше да падне, или го риташе в търбуха; конят се наскрежи, затрепера, очите му загоряха, изпод клепачите му се показаха кървави ципи.

Теохарий застана пак пред коня, докато дядо Давид се приготви и се качи. Конят беше неспокоен и, както се случваше по-рано, той пак възви глава, устреми и спря погледа си върху дяда Давида, после се изправи и сви уши, като че очакваше нов някой удар. За първи път дядо Давид не можа да се качи с първо стъпване на стремето; той сложи отново крака си, позасили се и тежко и с мъка падна на седлото. Теохарий пусна юздата. Конят литна напред, но и дядо Давид не се опита да го спре, а го остави да се понесе в бесен галоп още от мястото си. Всички гледаха изтръпнали и чакаха да стане някое нещастие, толкоз повече че дядо Давид се полюляваше ту на едната, ту на другата страна; но дядо Давид не падна: чуваха се тежките удари на копитата и конят все повече и повече се отдалечаваше.

В тоя бесен галоп дядо Давид влезе в селото, премина покрай новата станция, без да погледне към нея, загуби се в дола и след малко се показа по пътя въз баира. Конят все галопираше, минаваше като стрела разстоянията от един телеграфен стълб до друг и на ония, които гледаха, им се струваше, че дядо Давид отива в града, а в противоположна посока, срещу него, телеграфните стълбове като че ли бягат към селото. Най-после конят прехвърли баира и се изгуби; край извивките на пътя останаха само телеграфните стълбове.

Едвам тогава Милан и Теохарий престанаха да гледат на запад и почувствуваха, че седят тъй отдавна и че тоя път изпращането беше траяло повече отвсякога. Те се погледнаха в очите, една и съща мисъл мина в ума им. Теохарий дори се накани да каже нещо, но Милан тръгна и тъй упорито се загледа в земята, и тъй скръбно стана лицето му, че Теохарий замълча и не каза нищо.

През всичкото време на своята служба, с една неизменна точност, на която държеше и с която се гордееше, дядо Давид пристигаше от града винаги точно в единадесет часа преди обяд, не закъсняваше и не прибързваше нито с една минута и затова всеки можеше да свери часовника си с неговото пристигане. На другия ден Милан много по-рано започна да гледа към баира на запад и когато наближи единадесет часът, той се спря и зачака. При него дойде и Теохарий. Те гледаха и всяка минута чакаха да се покаже на хоризонта познатият силует на конника. Времето им се стори дълго, никой не се показваше.

Теохарий извади часовника си.

— Единадесет без четвърт — каза той, — за десет минути той дохажда от баира дотука. Има още пет минути.

Той се приготви да тури часовника в джеба си и едновременно и той, и Милан извикаха:

— А! Ето го!

Много бързо, в няколко само плавни издигания, на гребена на баира се показа и изведнъж израсна грамадният силует на коня. Нямаше никакво съмнение, че това е конят на дяда Давида. Но какво става там? Конят не идеше в тоя равномерен раван, както винаги, а летеше с всичките си сили; облаци от прах се вдигаха изпод нозете му, той се извиваше, както се виеше пътят, отминаваше един телеграфен стълб, отминаваше втори, трети и все летеше надолу.

Разтревожени и смутени, двамата стражари излязоха от пруста и пристъпиха напред, за да могат да видят по-добре. Крайните къщи и плетища закриваха пътя през селото; но там се вдигна прах, чу се някаква врява и викове. Милан и Теохарий устремиха очи в оная точка, гдето пътят излизаше от отсамната страна на селото. И ето зачу се тежък тропот на копита, мярна се развяна грива и изведнъж конят се показа цял, понесен в луд бяг към митницата. Ездача го нямаше! От едната страна на коня висеше и се влачеше на земята нещо тъмно и тежко…

Стражарите разбраха всичко и изтръпнаха, полето сякаш се зачупи и залюля под тях. В същия миг конят стигна, мина край тях и като направи кратък завой, спря се като закован на същото място, гдето спираше винаги. Седлото му беше обърнато, в едното стреме стърчеше препъхнат крак и надолу към земята висеше безформено и кърваво тяло, тялото на дяда Давида. Конят беше цял в пот, отслабнал и изтънял само в един ден; той дишаше тежко, издигнатата му опашка се отпусна, разкри зачервенелите си ноздри и силно и дълбоко изпръхтя.

Подпоручикът, фелдшерът, Рафаилов, няколко души войници тичаха към митницата, уплашени и ужасени. А от един от разтворените прозорци се подаде и надникна побелялата глава на Дядото. Лицето му изглеждаше спокойно, бялата му брада се разстилаше по гърдите му. Той гледаше сега над очилата си, отвесната черта се яви пак между веждите му, но в погледа му сякаш нямаше ни учудване, ни изненада: той сякаш виждаше това, което отдавна бе очаквал да стане.