Йордан Йовков
Дядо Давид (2)

II

На границата те не бяха сами. Освен митницата имаше и други учреждения, настанени в десетина по-малки и по-големи къщички, с градинки около тях, с една кръгла и зелена горичка от млади акации от едната страна. Една пътека през високата трева водеше от митницата до най-близката къщичка, в която живееше ветеринарният фелдшер. Той беше сам, развъждаше много кокошки и гълъби, имаше и няколко тръвни с пчели, между които най-често се виждаше да ходи, гологлав и по бели ръкави, на слънцето. По-нататък из тревата показваше белите си стени къщичката на подпоручика и до нея пограничният пост с други няколко постройки наоколо, в които живееха десетина души войници и старшият подофицер Рафаилов, широкоплещестият оня Рафаилов, с дебелите черни мустаци и гръмоподобен глас. Много наблизо, всичко на всичко десетина крачки от българския пост, на отвъдната страна, беше румънският и малко по-настрана — румънската митница.

Знамена се развяваха цял ден над всичките тия къщички, белите им стени приветливо светеха на слънцето, в градинките се пъстрееха ярките бои на цветята, из някой отворен прозорец се чуваше песен или свиреше грамофон. И ако не бяха въоръжените патрули, които отиваха и се връщаха по бялата пътека на границата, ако не бяха и двамата часови, застанали един срещу друг с лъснати на слънцето ножове, човек би помислил, че някакъв вечен празник царува на това хубаво място.

Чужди и свои се познаваха добре. И ето защо не без любопитство всички вече говореха, че тия дни щяла да пристигне жената на Рафаилов, за да прекара тук лятото с децата си. И наистина, една сутрин, малко подир изгряването на слънцето, около малката къщичка, която беше оставена на подофицера, се появи и пак се прибра жена с бяла забрадка. След туй там се замярка и се защура по всички посоки, като блещеше на слънцето между бурените, нискостриганата глава на едно девет-десетгодишно момче. То се появи и на самата граница, между двамата часови, които го гледаха усмихнати. Силният бас на Рафаилова прогърмя откъм малката къщичка и детето се повърна назад. То се изгуби и след малко, като че из земята, изскочи пред самата митница, гризеше един комат хляб и зяпаше колата, която беше се спряла там. Теохарий спря да рови багажите и го погледна: мургавото лице с издадени скули, тия черни продълговати очи, които гледаха усмихнато и малко лукаво, изведнъж му напомниха Рафаилова. Теохарий се засмя и рече:

— А! Дойдохте ли вече? Дойде ли мама ти? Как се казваш?

Детето се позасрами, наведе се и зачерта с босия си крак из пясъка. То пак захапа хляба си, поусмихна се с продълговатите си очи, но нищо не каза.

— Кажи де, как се казваш? — повтори Теохарий.

— Коста — сипкаво и дебело отговори детето и Теохарий се засмя, защото и в гласа позна бащата. Като че пред него стоеше сам Рафаилов, само че по-малък.

— Ах, чапкън с чапкън — смееше се Теохарий, — одрал сякаш кожата на баща си, същия Рундю Рафаилов!

В приликата трябваше да се уверят и Милан, и дядо Давид. Но Коста не издържа такова подробно разглеждане, показа си гърба и замина към поста с комата си.

Любопитството на стражарите да видят отблизо новодошлите скоро беше задоволено. Видяха и жената на Рафаилова. За голяма изненада на всички, тя беше млада, пълничка, твърде хубавичка, но някак уморена, отпусната и малко небрежна към себе си. Тя имаше три деца и, както се виждаше, грижите за тях и къщната работа й тежаха. Най-много главоболия й идеха от Коста. Когато старшията биваше в къщи, Коста, наказван и командуван чисто по военно, нямаше какво да прави, седеше на едно място и като си преглъщаше сълзите наедно със залъците си, залавяше се да бави тригодишното си сестриче. Но старшията отиваше по обиколка по границата. Гълъбите на фелдшера на големи ята се вдигаха от покрива на къщата му. Те бяха подплашени от Коста и това беше първият знак, че баща му го няма и че той е свободен. Той се скиташе из обраслите с висок бурен поляни наоколо, преминаваше с най-голяма свобода от едната в другата държава, губеше се с часове. И съвсем ненадейно, с изподраскани нозе, с боядисани от къпините уста, дохождаше в митницата, спираше се на прага и се усмихваше на Теохарий. Оттук той пак отиваше в полето и скрит в тревата и невиждан от никого, дълго наблюдаваше и се любуваше отдалеч на големия кон на дяда Давида.

Наблизо до постовете, оттатък салкъмената горичка, имаше сух дълбок кладенец, който бяха изоставили, защото не беше излязло вода. Рафаилица най-много се боеше от тоя кладенец, макар да знаеше, че е запушен с греди и дъски. Освен туй, децата и работата я подлудяваха и тя не знаеше какво да прави сама. Често пъти тя излизаше от къщи, туряше ръка на очите си, за да си пази сянка, оглеждаше се по всички посоки наоколо и чакаше да види къде между бурените ще блесне голата глава на Коста. Като го видеше, тя пристъпваше няколко крачки и колкото глас имаше, викаше: „Коста!“ Нито на първия, нито пък на втория и на третия вик Коста се обръщаше. Най-после той се поспираше и като разбираше, че нищо не се е случило, а само го викат, обръщаше гръб и голата му глава се заклащаше отново между върховете на бурените.

— Коста! — викаше тогава Рафаилица още по-силно и в гласа й прозвучаваше плач. — Коста!

Коста не се обръщаше.

— Коста! — избухваше Рафаилица и, отчаяна и ядосана, започваше да кълне: — Коста! Дано ни кост, ни вест от тебе! Да пукнеш макар, чу ли? Дано гроб, че дълбок! Ах, боже, боже, камък да бях родила, а не тебе, върколако черен! — говореше тя с плач в гласа си и се прибираше в къщи.

Понякога тя се опитваше още в самото начало да хване беглеца. И стражарите от митницата често пъти гледаха как Коста бяга с всички сили, а подир него Рафаилица. Но тая гоненица не траеше дълго време и Рафаилица, запъхтяна и уморена, се спираше.

— Чума да те тръшне! Дано пукнеш, че да се отърва от тебе!

Коста удряше юмруците си и я дразнеше:

— Не мож, не мож, не мож… — и се смееше.

— Под бяло да се засмееш! — викаше Рафаилица. — Ей тук да те заровя! — казваше тя и показваше земята.

Така го кълнеше тя винаги. И кълнеше го с яд, с омраза, като че наистина искаше да се случи тъй, както нареждаше в клетвите си. Чиновниците от границата я слушаха, гледаха немирника и се смееха. Но за всички стана ясно, че тия клетви, инак невинни сами по себе си, защото в най-лошия случай не бяха нищо друго, освен една привичка, страшно много дразнеха дяда Давида. Когато чуваше Рафаилица да кълне, той изведнъж кипваше, влизаше вътре, като че искаше да се скрие някъде, за да не чува, но веднага пак излизаше и започваше да се разхожда ядосан, развълнуван.

— Гледай каква вещица — говореше той със стиснати зъби, — как кълне! Защо го кълнеш, вземи по-добре, че го набий, от бой няма да умре!

Когато Рафаилица се прибираше, дядо Давид сядаше на пейката и колко много беше развълнуван, се виждаше от това, че като изваждаше табакерата си и започваше да си прави цигара, ръцете му трепереха като от треска.

Това започна да се повтаря почти всеки ден, дядо Давид се дразнеше все повече, ставаше груб и със стражарите, и с пътниците. А веднъж, когато Рафаилица се случи по-близо, той се нахвърли отгоре й.

— Какво си се разпищяла мари? — викна й той. — Какви са тез клетви? Какво искаш от него, дете ти е! Набий го, не го кълни, набий го, ако можеш, защо ще го кълнеш!

Рафаилица пламна като божур, наведе очи и си отиде, без да каже нещо. Но няколко дни след това Рафаилов се завърна от обиколката си по границата, влезе веднъж в стаята на стражарите, смотолеви едно добър ден, което никой не чу, и като заподсуква дебелите си мустаци, започна:

— Ти, дядо Давиде, такоз… какво си казал на фамилията ми…

Изведнъж той издигна гръмовития си глас и завика:

— С какво право, питам те, с какво право? Да ме докачаш! Да стъпяш на честта ми! Ти… кой си ти, какъв си? Ти ли ще ми заповядваш в къщата ми, ти ли ще ме учиш как да гледам детето си? Ти тря-бва да зна-еш, господине мой, че аз…

И настръхнал, потъмнял, той махаше с ръце и идеше все по-близо към дяда Давида. Тозчас Милан и Теохарий скочиха от местата си и минаха пред него, готови всяка минута да го хванат и да го възпрат, защото познаваха добре и дяда Давида и знаеха какво може да стане, като се срещнат два остри камъка. За голямо чудо, тоя път дядо Давид остана съвсем спокоен. Докато старшият викаше и махаше с ръце срещу него, той само се попремести на леглото си, гдето седеше, събу си чехлите и си прибра нозете, та седна по турски, после заслуша старшия и като поклащаше глава и се усмихваше с горчивина и съжаление, чакаше го да свърши. И най-после, когато и нему дойде ред да каже нещо, той кротко и примирително обясни как беше станала случката с Рафаилица. Всичко това не беше в навиците на дяда Давида, но тъй стана. Сам Рафаилов, макар и да искаше да се кара още, но като не срещаше упорство, сниши гласа си и започна да приказва и той по-меко.

Отпосле Теохарий често закачаше дяда Давида, че се бил уплашил от старшията. Дядо Давид го поглеждаше тогава мълчаливо, спираше върху му своя изменен напоследък, станал разсеян и скръбен поглед и без да се усмихне с оная тънка усмивка, която по-рано често се явяваше изпод белите му мустаци, поклащаше глава и се съгласяваше, че уж е тъй. А всъщност дядо Давид не беше се уплашил от подофицера, както рядко можеше да се уплаши от когото и да било. Истината беше, че още преди тая случка, още след скарването си с Рафаилица, той изпадна в съвсем друго настроение. Клетвите на Рафаилица повече не го ядосваха, не го дразнеха. Той като че не ги чуваше, като че повече не им обръщаше внимание. Изглеждаше, че той беше се примирил или, като всяка дребна и маловажна случка, и това беше минало на своя ред и се забравяше. Така поне помисли Теохарий, така беше помислил на първо време и Милан.

Но дядо Давид не беше се успокоил. Той само беше прибрал и скрил някаква мъка в себе си и тъкмо защото тая мъка беше мълчалива, без тия сприхави избухвания, които бяха тъй свойствени на неговия нрав, затуй и беше по-силна, макар и незабележима. Теохарий поне не забелязваше нищо. Но Милан, с по-добро сърце и при това навикнал като всеки болен човек да се самонаблюдава и да се сравнява с другите, за да проверява всевъзможните си болести, които често и не съществуваха, беше забелязал вече, че нещо недобро става с дяда Давида. Дядо Давид не беше предишният. Някакъв червей се беше вмъкнал в тоя силен и як като някой дъб човек и мълком го разяждаше.

И Милан започна да следи, да проверява догадките и предположенията си. И наистина, много пъти той виждаше как дядо Давид, седнал по турски на леглото си, гледа през прозореца или пред себе си, мълчи с часове, мисли и пуши. Това понякога се случваше и по-рано. Но сега тия продължителни мълчания дядо Давид прекъсваше със силна въздишка, като дори не се предпазваше да не го забележат, изваждаше табакерата си, направяше си нова цигара и пак се замисляше. Друг път Милан го запитваше за нещо. Дядо Давид се обръщаше, поглеждаше го с един блуждаещ и невиждащ поглед и Милан трябваше да повтори думите си, та да го разбере и му отговори. Явно беше, че неговата мисъл, вглъбена и устремена навътре в душата му, с мъка се откъсваше нанавън.

Че с дяда Давида наистина ставаше нещо недобро, най-ясно се виждаше от това, че той започна да не спи нощно време. Или ако спеше, спеше с чести прекъсвания, с бълнувания. Милан също имаше своите безсъници и неведнъж беше чувал как дядо Давид се обръща ту на една, ту на друга страна, или пък, ако беше по-заспал, как мърмори нещо неразбрано. Веднъж в тъмнината се чу скърцане на зъби продължително, свирепо. Дядо Давид имаше всичките си зъби и като го слушаше как скърца с тях, какви задавени, с мъка произнасяни звуци издава в съня си, Милан мислеше, че навярно старецът сънува как се бори с Атиш Пехливана, прочутия оня разбойник, с когото той, както неведнъж беше разказвал, беше се борил някога на живот и на смърт. Но колкото повече се вслушваше в бълнуванията на дяда Давида, толкова Милан се убеждаваше, че тия задавени звуци, тия неясни думи, придружени с пъшкания и въздишки, не всякога отговарят на воинствените сънища, които той предполагаше, че старецът вижда в съня си. В тях по-скоро имаше мъка, имаше страдание и скръб, отколкото гняв и свирепа ярост.

Една нощ Милан се събуди и изведнъж отвори очи, като че не беше спал. Разбра, че трябва да е станало нещо, което го е събудило. Той се вслуша. Теохарий спеше и хъркаше, както винаги. В стаята беше почти видело. През рамките на прозорците, на които нямаше никакви пердета, светеше лунната нощ, дълбока, млечнобяла и тиха. Сребърната светлина на месеца влизаше вътре, пресичаше тъмнината на полегати синкави шипове, падаше в пода и чертаеше там ярки квадрати между черни сенки. Беше толкоз тихо, че Милан ясно чу ударите на сърцето си. „Чуваш ли сърцето си как бие, не си добре със здравето си“, спомни си той думите на някого си, като и сега дори не можа да се избави от вечните си самонаблюдения. Но в тая минута креватът на дяда Давида заскърца и Милан се вслуша: дядо Давид тежко се обърна на друга страна, въздъхна и ето заговори пак нещо. Не, това не бяха спомени от битките и приключенията на стареца. Той шепнеше нещо, тихо, нежно почти, молеше се, увещаваше някого, оплакваше се, може би, и болка, страшна болка имаше в тия неразбрани думи и в тоя глас, тъй изменен и тъй непривичен за него. Изведнъж старецът се размърда пак, обърна се и се тръшна възнак на леглото и силно изпъшка. И Милан чу как той съвсем ясно и високо каза: „Майко! Стига! Стига!“ Милан изтръпна: Колко жалост, колко болка имаше в тия думи! И какво можеха да значат те? Милан се надигна и погледна към леглото на дяда Давида: в дрезгавината на месечината се белееше косата му, виждаше се лицето му, той спеше, но изглеждаше бледен и измъчен като мъртвец.

Нямаше никакво съмнение, че нещо се чупи и ломи в душата на дяда Давида. Милан не знаеше отгде идат тия мъки, но искаше някак да го утеши и като не смееше да го попита, ставаше само по-привързан и по-внимателен към него. Теохарий, както по-рано, не виждаше нищо. Но веднъж той случайно беше чул някои от бълнуванията на дяда Давида и още на сутринта му каза:

— Дядка, чух те нощес, че приказваше в съня си. Който приказва в съня си, приказва с умрелите. Не ти е добра работата, старче!

И Милан, и дядо Давид се смяха. Милан знаеше повече, но не се решаваше да обади на Теохарий. Той се мъчеше дори да скрие съчувствието си към самия дяда Давида, за да не възбуди някак подозрението му.

Най-после стана това, което нито Милан, нито който и да било друг можеше да очаква: сърцето на дяда Давида изстина и към неговия кон. А по-рано неговата гордост и радост, че има тоя хубав кон, светеше и в очите му, отразяваше се и върху цялото му лице. Тогава дядо Давид живееше само със своя кон.

Сега вече не беше тъй. Една вечер Милан, както често правеше, излезе с дяда Давида, за да го придружи, когато отиваше да прибере коня си. Милан беше се спрял при яхъра и гледаше как дядо Давид иде, затънал до пояс в тревата, а до него, с вдигната глава и разпусната грива, вървеше големият му кон. Но все пак и конят, и човекът изглеждаха малки, защото наоколо полето се разстилаше надалеч, светло, позлатено от стърнищата, изравнено и чисто, осеяно само с гъсти купчини от кръстци и купи сено. На запад, сред малки облаци като от жарава, засядаше слънцето.

Дядо Давид върза коня пред яхъра, сложи отпреде му корито с ярма и се стъписа назад. Милан стоеше при него и гледаше коня. Той го виждаше не за първи път и все пак го гледаше поразен и слисан. Месеци вече наред конят прекарваше на открито, сред обилната и буйна трева на поляните, гдето го сварваше росата и го огряваха първите лучи на слънцето. Той беше се оправил, беше се окръглил повече, но не беше затлъстял; пепелявата му козина, гъсто поръсена с черни капчици, беше гладка и лъскава като полиран гранит. Нозете му от коленете надолу бяха черни като смола, черна и тъмна беше и тежката и плътна маса на гривата и опашката му. И някаква страшна мощ, непреодолима и непокорна, някаква дива и горда красота имаше във всичките му движения. Боязлив по природа. Милан гледаше тоя кон, сякаш пред очите му стоеше някакво страшно и красиво видение на широките полета, и в душата му, наедно с възхищението, се повдигаше смътен страх. Дядо Давид също гледаше коня, но мълчеше и само поглаждаше с ръка дългите си бели мустаци. После той се загледа в земята, позамисли се и каза:

— Мисля да взема че да го продам…

— Да го продадеш ли! Защо? — изненада се Милан.

— Омръзна ми вече. Мъчно може да се служи на такъв кон. Стар съм и не мога вече да му шетам…

В това неочаквано признание на дяда Давида за слабостта и старините си Милан позна пак тая скрита и мълчалива мъка, която старецът от някое време насам носеше в душата си. Той замълча. Конят престана за минута да яде, издигна главата си и, както често правеше, загледа се в далечините и се вслуша; червените лучи на залеза загоряха в очите му, по гранитния му гръб се разляха румени блясъци. Кой знай дали виждаше нещо, но като че от далечините го зовеше нещо чуждо на хората и на тяхната воля.

— И хубаво ще направиш — каза най-после Милан, като гледаше коня и чувствуваше предишния смътен страх. — Вземи си някой друг кон, по-кротък, по-мирен. А тоя — продай го. И както се е оправил сега, ще ти дадат добра цена.

— Не ще и дума — съгласи се и дядо Давид. — След десетина деня, като го тегля на сухо, ще го изкарам на пазаря. Ще го продам.

Но нещо повече дядо Давид не каза нито тая вечер, нито отпосле. Както по-рано, той сядаше на леглото си, гледаше през прозореца и мълчеше. И Милан разбираше, че за други, по-далечни и по-чужди на катадневния живот неща мисли дядо Давид, но не можеше да се догади и да свърже в нещо ясно и определено всичките си предположения. Веднъж, след като по обичая си беше мълчал дълго време, дядо Давид му каза:

— Какъв живот живеем ний тук! Кажи го затвор, кажи го пустиня. Дохожда празник, дохожда свят ден, а няма черква да влезеш и като всеки човек да се прекръстиш и да запалиш една свещ. Имаме си и ний близките, имаме си умрелите, а няма как да ги поменеш, да им отслужиш…