Йордан Йовков
Боряна (4) (Драма в четири действия)

Трето действие

 

БОРЯНА. На Павля се смея. Аз му казвам: Павле, баща ти е тук, а той: тук ли е баща ти? Кога доде? Той все за моя баща мисли. Глухчо! (Смее се)

ЕЛИЦА. Блазе ти, Борянке, че можеш да се смееш.

БОРЯНА (прегръща я). Сестро! Елице! Не мисли, не се грижи…

ЕЛИЦА. Я чакай… (Ослушва се) Като че извика някой.

БОРЯНА. Нищо няма. Аз нищо не чувам.

ЕЛИЦА. Нощес, тъкмо заспивах, като завика стария и — туп-туп — избяга някой нагоре по стълбите. Сърцето ми щеше да изскочи.

БОРЯНА. Их, Елице…

ЕЛИЦА. И Андрея цяла нощ не се запря на едно, взе да вика в съня си: парите! Дай тук парите! Пусти пари! Все за тях се разправят…

БОРЯНА. Остави ги ти тях, Елице. Те са братя, те ще се разберат.

ЕЛИЦА. Не знам. Страх ме е.

БОРЯНА (става). Я не му мисли! Какво ще му мислиш! У, и на мене какво не ми минава през ума, ама не искам да зная. И да ти кажа ли? Като че дохожда някой на ей туй ми ухо и ми казва: Бо-рянке, зле ще патиш, Борянке, баща ти ще доде, какво ще правиш… А на туй ми пък ухо друг глас ми казва: Не бой се, Борянке, нищо лошо няма да стане, то ще се уреди, я си гледай работата… (Смее се) Тоз глас, на туй ухо, е на ангела, а другия — на дявола. Аз слушам ангела, а на онзи, на рогатия, казвам, пъшт! Да се махаш! (Смее се)

ЕЛИЦА. Каква си, Борянке… (Засмива се)

БОРЯНА. Ами! Ще седна да му мисля! Прави като мене, ти казвам. (Оправя ръкавите си) И сега, ако не ме харесат вашите… Вчера съм прала, днес готвих, чистих в къщи, метох двора. То работа, работа… Съсипах се… (Смее се. Чуват се стъпки) Иде някой…

ЗЛАТИЛ (отвън още, високо). Да отхраниш синове, да ги отгледаш… че да скочат отгоре ти… (Влиза; отпаднал, измъчен, под абата на кръста си е скрил нещо — там често се попипва) Да нямаш мира в къщата си, в своята си къща да нямаш мира. Де се е чуло туй? Де го има туй? На, мръква се и да те е страх да се прибереш. И от кого? От своите си синове…

ЕЛИЦА. Какво, тате?

ЗЛАТИЛ. Няма да тая вече, няма да крия. Ще кажа на хората… Ако трябва — и в касабата ще ида, ще ги обадя, ще ги заявя!

ЕЛИЦА. Тате, какво има?

ЗЛАТИЛ (гневно). Кой натискаше нощес вратата ми?. Кой искаше да влезе при мене, защо искаше да влезе? Чужд човек не е, чужд човек не може да бъде, пак някой от тез хубостници ще е, от моите синове. ЕЛИЦА. Боже!…

ЗЛАТИЛ. Какво са турили на ума си тез хора? Какво мислят да правят? Да ме убият ли? Нека направят и туй чудо, та да ги приказва мало и голямо, нека ме уморят. Цяла нощ ходят из двора — не ги ли виждам, не ги ли чувам? Не спят. Ходят като вампири.

БОРЯНА. Ех, тейко! Че и ти не си спал, затуй си ги видял.

ЗЛАТИЛ. Аз съм стар. (Сяда) Аз може да не спя.

БОРЯНА. Аз пък съм спала цяла нощ като агне — нямам пари, от какво ще ме е страх.

ЗЛАТИЛ. Ти пак… пак като вчера. Елице, снахо, знаеш ли какво ми каза тя вчера?

ЕЛИЦА. Какво, тате?

ЗЛАТИЛ. Че баща ми имал пари, пък аз съм ги бил взел и съм го уморил. Ти чувала ли си таквоз нещо, а?

ЕЛИЦА. Аз… аз не съм чувала.

БОРЯНА. Аз пък съм чувала. Хората казват.

ЗЛАТИЛ (става). Хората… хората… Аз хората ще слушам. Баща ми, бог да го прости (кръсти се), са умря от смъртта. Умря като всички хора. (Разхожда се) Всички ще умрем. Който не се е родил, той няма да умре. Ще умрем и ще се изправим пред бога да ни съди. (Помълчава) Не мога да забравя баща си аз… Как ще го забравя, аз човек не съм ли? Аз от камък ли съм? Мисля го, всеки ден го миеля… И нощес пак съм го сънувал… Тук, от един-два дена, все е пред очите ми. Отида на двора — виждам го, вляза в градината — виждам го, върна се в одаята — той седи там и ме гледа… гледа… (Помълчава, след туй изведнъж се обръща) Аз не съм! Кой казва, че съм го уморил аз? Не съм аз! Не съм!

ЕЛИЦА. Тате, никой не казва… Тате!

ЗЛАТИЛ (поуспокоява се). Утре е празник. Не е голям празник, ама все е празник. (На Елица) Като влизате в одаята ми, не се сещате да погледнете кандилото — зехтин няма, фитилото изгоряло.

ЕЛИЦА. У, тате! Аз съм забравила.

ЗЛАТИЛ. Иди да го запалиш. На човека се дощява да се прекръсти барем срещу празник. Иди! Иди го запали!

Елица излиза. Златил седи замислен.

ЗЛАТИЛ. Полудяха тез моите синове. И по-напреж не са били цвете, ама барем излизаха, ходеха на работа. Сега от два-три дена, като седнали в къщи, не похващат нищо… Какво кроят? Какво искат? (Гневно) Хеле Рали! Ама ти поглеж само лицето му какво е, очите му. Върви подире ми, дебне ме. Тоз човек може да ме убие, окото му няма да мигне!

БОРЯНА. Снощи той… Ама хайде да не казвам.

ЗЛАТИЛ. Какво снощи?

БОРЯНА. Снощи той натискаше вратата ти, тейко. Той искаше да влезе.

ЗЛАТИЛ. Рали!

БОРЯНА. Той беше, аз го видях.

ЗЛАТИЛ (силно разгневен). Ще ги изпъдя! И двамата ще ги изпъдя! И него ще изпъдя, и Андрея ще изпъдя. Още утре ще ида в града при съдията, ще направя книга, ще се отрека от тях. Не ми са синове те, не ги ща! Ще ги махна! Да вървят, където искат. Не ги ща!

БОРЯНА. А Павли, тейко?

ЗЛАТИЛ. Да къртят вратата ми! Да влизат насила нощя при мене! Какво искат? Връз баща си да дигат ръка! Не ги ща аз тях, не ги ща!

БОРЯНА. А Павли, тейко? Него какво ще правиш?

ЗЛАТИЛ. Павли е добър. Аз на Павли имам вяра. Павли и работи, и слуша. Аз като гледам Павля, като че виждам себе си, когато бях на неговите години… Павли е друго…

БОРЯНА. Него какво ще правиш?

ЗЛАТИЛ (махва с ръка). Слушай, чедо… ще те питам нещо… (Отива при Боряна) Ти вчера дето ми обади онуй, хубаво направи, много хубаво направи. Кой ти каза?

БОРЯНА. Кое, тейко?

ЗЛАТИЛ. Че там в градината, в дувара, съм турил нещо. То не беше пари, пари аз нямам… Кой ти каза, Андрея ли?

БОРЯНА. Не.

ЗЛАТИЛ. Рали?

БОРЯНА. Не.

ЗЛАТИЛ. Ами кой?

БОРЯНА. Павли.

ЗЛАТИЛ. Павли? (Стои като гръмнат) Какво приказваш ти? Павли? Не може да бъде… Павли?

БОРЯНА. Той искаше да вземе парите, тейко. Аз не му дадох.

ЗЛАТИЛ. Павли? И той… Виж как ме наказа господ… Виж как ме наказа господ…

БОРЯНА. Той зарад мене искаше да го направи, тейко. Да земел парите, че да сме избягали другаде. Аз не рачих — може ли? Пък истина е, тейко, искаме се — той ме иска и аз го искам. Ти затуй не му се сърди…

ЗЛАТИЛ (гледа я продължително). Всички, всички… И тримата… (Отчаяно) Какво са скочили връз мене тез хора? Какво им съм направил? Аз баща не съм ли им? (Тръгва към вратата)

ЕЛИЦА (влиза). Тате, запалих кандилото.

ЗЛАТИЛ. Наказа ме господ, наказа ме… Павли и той… И Павли… (Излиза)

ЕЛИЦА. Какво му каза?

БОРЯНА. Нищо не съм му казала.

ЕЛИЦА. Защо приказва тъй?

БОРЯНА. Не знам. Мъчно му е. Нещо има на сърцето си.

ЕЛИЦА (сяда). Боже, все по-лошо става! Какви са наежени един срещу други, какви са зли. Ще се избият, ще стане нещо страшно… Какво ще правя аз?

БОРЯНА. Елице…

ЕЛИЦА. Барем да ми бяха живи децата, с тях щях да се теша. А сега? Какво ще правя аз… (Заплаква)

БОРЯНА. Елице! Сестро! Недей… не плачи, Елице…

ЕЛИЦА. Де отиде той? (Изправя се) Ах! Аз забравих!

БОРЯНА. Какво си забравила?

ЕЛИЦА. Запалих кандилото, пък не преметох. В стаята му е разхвърлено. Да ида да премета…

БОРЯНА. Стой, стой ти. Аз ще ида. Ти си почини. (Поглежда през прозореца) Ей го стария, на двора. Докато е навън, аз ще премета. Стой си тука. (Излиза)

ВИДА (влиза отдясно). Какво има? Какво викаше стария?

ЕЛИЦА. Не знам. Не му разбирам. Много е сърдит. Ох, боли ме глава… Не ми е добре. Аз ще изляза, ще ида на двора… Ох, глава… (Излиза)

РАЛИ (влиза).

ВИДА (гледа след Елица). Все охка… все пъшка… Повлекана!

РАЛИ. Де е стария? Де отиде?

ВИДА. Долу слезе. Аз нали ти казах, парите са у него. Носи ги на кръста си. Ей тука е абата му е издута и току се пипа там.

РАЛИ. Парите вчера бяха в ръцете ни, ама ти…

ВИДА. Пак ли аз съм крива?

РАЛИ. Ти, ами кой. Аз ми доде на ума. Като го гледах, че се върти все около дюлята в градината, казах си: парите са там, нейде наблизо са. Трябваше да го издебнем и да видим, ама ти — не, чакай. На ти сега, като си искала да чакаш.

ВИДА. Аз ти казах да почакаме, докато се мръкне. И отде пък щеше да разбереш, че парите са били там? Сега виждаш, защото камъкът е отвален.

РАЛИ. Ти все много знаеш, много знаеш. Когато човек търси, все ще му каже нещо да бутне и там. Камъка е голям, как тъй не ще се досетя да го обърна…

ВИДА (клати недоверчиво глава).

РАЛИ. И онез са подушили — разбрах аз. Нощес колкото пъти съм излязъл, или Андрея ще видя, или Павли. Оназ алфатарченка, и тя като някое шило — току снове насам-нататък. Тя ако не беше снощи, аз бях я свършил.

ВИДА. Чумата черна! Все да види…

РАЛИ. Тез пари ще ги взема аз! Няма да се оставя. Мъжки трябва да се пипа. Ти вече да не ми се бъркаш, аз знам какво да правя. Ти само да гледаш кой къде ходи и какво прави. Толкоз. Туй искам от тебе. (По стълбите някой иде тичешката)

БОРЯНА (влиза, високо дига едната си ръка, стиснала нещо). Де е Елица? Намерих нещо. Едно нещо намерих, ама не казвам какво е. Де е Елица? Ах, какво намерих!

ВИДА. Какво си намерила?

БОРЯНА. Не казвам. (Показва си ръката) Познайте де! (Смее се)

ВИДА. Каква си… хич не мислиш за себе си. Все пееш, все се смееш…

БОРЯНА. А нощя си спя. Спя си хубаво и хубави сънища сънувам. Знайте ли какъв сън съм сънувала нощес? Да ви го разкажа ли?

ВИДА. Туйто. Сънища ще слушаме сега пък.

БОРЯНА. Много хубав сън! (Поглежда към лявата врата) Аз исках да го разкажа и на Елица. Тук я оставих, де е отишла?

ВИДА. Отде ще знам де е отишла.

БОРЯНА. Да ви разкажа ли съня си? Какъв сън! Сънувах, че влизам в градината, ей тука е, във вашта градина. И както вървя, гледам една жълтица на земята. (Рали трепва) Вземам я. По-нататък още една, още една, много. И аз ги вземам, събирам ги, напълних си престилката, напълних си пазвите. И все има още, все събирам. (Чуват се стъпки) Елица иде… (Отваря вратата и поглежда) Стария иде…

ВИДА. Тук ли иде?

БОРЯНА. По-нататък да ви кажа… Напълних се с пари. Че като ми дотежа… Взех да потъвам, стъпила съм на едно мочурливо място и потъвам Потънах до колене, до кръста, дотука. Взех да хвърлям парите, пак потъвам. Че като се уплаших, като извиках… и се събудих. Олекна ми. Уф, то и много пари да има човек не било хубаво… (Смее се)

ВИДА. Ти измисляш. Какъв е тоз сън?

БОРЯНА. Не знам. И уж беше сън, а пък една жълтица пак ми останала. Ето я! (Отваря ръката си и показва една жълтица)

РАЛИ (става). Отде я взе? Де я намери? Дай я тук!

БОРЯНА. Не, ще я дам на тейка. Тя е негова.

ЗЛАТИЛ (отвън вратата). Когато не ти трябват, тук са, когато подириш някого — няма ги. (Влиза; троснато) Де е Павли?

ВИДА. Няма го Павли, не е дохождал тука.

БОРЯНА. Тейко, като метох стаята ти, намерих таз жълтица. На ти я!

ЗЛАТИЛ (грабва жълтицата). Тя е моя… Моя е… (Поглежда плахо Раля) Де я намери?

БОРЯНА. Под одъра в стаята ти. Като метях, я намерих.

ЗЛАТИЛ (с разтреперани ръце завързва жълтицата в една кърпа и я туря в пояса си; все тъй плахо поглежда Раля). Само таз е тя… Друга нямам. Една беше само… Хе, още през години си, кога бях продал едни овце, оттогаз я имам, оттогаз я държа. Една е само… Друга нямам…

РАЛИ (подсмива се).

ЗЛАТИЛ. Какво се смееш? Мислиш, че имам ли? (Гневно) Какви хора сте вий? Къде сте тръгнали? Седнали сте на главата ми като еничери, нито работите, нито от къщи излизате. Какво искате? И ти… ти най-много. Да къртиш нощя вратата ми! Да влизаш насила при мене! Ти ще ме изядеш! Ти ще ме умориш!

ВИДА. А-а!

ЗЛАТИЛ. Махнете се от очите ми! Да не ви виждам! Вървете си!

ВИДА. Тъй ли? Пак ний лоши, а? Рале, ела да си идем. (На Златила) Други ти мислят тебе злото, ама ти тях не виждаш. Все ний лоши. Ела си, Рале.

РАЛИ (тръгва).

ВИДА. Рали да не е, вий гладни ще измрете. Кой да иде на нива — Рали, кой да свърши нещо — Рали. И пак ний лоши. Онез те крадат, тях не виждаш. Ела си, Рале! (Влиза си)

РАЛИ (изглежда продължително баща си). Ще видим. Ще се разправим. (Влиза си)

ЗЛАТИЛ (на Боряна). Видя ли го? Видя ли го как ме гледа? (Уплашено) Иди повикай Павли, повикай Андрея… Да кажат на кмета, да додат хора… (Гледа плахо към вратата на Раля) Тоз човек ще ме убие…

БОРЯНА. Тейко? Не думай тъй.

ЗЛАТИЛ. Ще ме убие… По очите го познавам… По ръцете го познавам… Не видя ли как ме гледа? Дебне ме, по дирите ми върви. Ще ме убие…

БОРЯНА. Не бой се, тейко? Нищо няма, тейко!

ЗЛАТИЛ. Стой тука… Не си отивай. Ти си добра… Ти не си като тях, ти ми казваш право… Ти си добра… (Поглежда пак към вратата на Раля) Видя ли го? Видя ли го как ме гледа?

БОРЯНА. Тейко, нищо няма.

ЗЛАТИЛ. Не си отивай… Стой при мене… (Тръгва към миндеря) До какви старини доживях… Туй ли трябваше да дочакам… Що не се разтвори земята, че да ме погълне? Що не падне гръм да ме удари?… (Сяда) Да отхраня синове, че да скочат отгоре ми! Връз баща си… Кой прави тъй? Кой? (Замисля се, по-тихо) Боже, простиме… Боже, ако имам грях, прости ме… (Отпуща глава замислен)

ПАВЛИ (влиза и тръгва направо към стаите на Раля).

БОРЯНА (тихо). Павле, къде?

ПАВЛИ. У батя Раля.

БОРЯНА. Не отивай, Павле!

ПАВЛИ (не се спира и влиза).

ЗЛАТИЛ. Кой е? Рали ли е?

БОРЯНА. Не, тейко. Павли беше.

ЗЛАТИЛ (замисля се).

БОРЯНА (отива при него). Тейко! Че дай им парите пък, дай им ги!

ЗЛАТИЛ. А?

БОРЯНА. Може от нужда да го правят. Дай им ги.

ЗЛАТИЛ (мълчи).

БОРЯНА (галено). Ти ще им ги дадеш, тейко, аз знам. Ти си добър. Ти искаш само да ги помъчиш, да ги изпиташ, нали? Че те ти са синове, тейко, може ли да не помислиш за тях? Да не ги настаниш?

ЗЛАТИЛ (гледа я, след туй става и започва да се разхожда). Да ги настаня… Да съм ги настанял… Хубаво е да настани човек децата си… Хубаво е, не го ли знам? Изгледал си ги, дето се казва, от късче месо, за тях си работил, за тях си се мъчил… Хубаво е. Да им оставиш имот, да им оставиш… (Помълчава, тихо, като на себе си) В гроба ли ще ги занеса… (Сепва се и поглежда Боряна) Какво! Да не мислите, че имам? Нямам, нямам. Аз да имам — хубаво, ама нямам…

БОРЯНА. Не, тейко, не! Ти ще им ги дадеш…

ЗЛАТИЛ (изглежда я и пак ходи). Да им дам. Какво имам, та да им дам. Нямам, нямам… Да им дам… Да речем, че имам и им дам, ами сетне? Още на утрето ще ме изпъдят, не ги ли знам аз какви са?

БОРЯНА. Кой ще те изпъди, тейко? Павли ли? Павли няма да го направи, не може да го направи. Тейко! Ако Павли го направи, аз ще го оставя!

ЗЛАТИЛ (гледа я). Ти си добра… Аз разбрах, ти си добра… (Чува се гласът на Рали, висок, гневен и след малко замлъква) Кой вика? Защо вика?

БОРЯНА. Павли е при него. ЗЛАТИЛ. Пак захванаха… Пак се заядоха… (Отново се чува гласът на Рали и пак замлъква) Чуй го… Чуй го как вика. (Уплашено) Какво искат? Как ще се мине таз нощ? Как ще се осъмне?

БОРЯНА. Тейко, нищо няма.

ЗЛАТИЛ. Ти стой тука, чедо, не излизай… (Уплашено) Рали ще направи голям грях! Каквото е намислил, ще го направи, виждам го, познавам го… Ти стой тука… Аз ще сляза долу, ако стане нещо, да знаеш, че съм долу… Ти стой тука, не излизай… (Като поглежда към вратата на Рали) Боже, до какво доживях! Боже, какво трябваше да видя!

ГЛАСЪТ НА РАЛИ (все по-гневен). Да се махаш оттук! Върви си! Излез от къщата ми! (Влиза Павли смутен, на вратата се показва Рали) Ще ми се заканва пък! Ти ли ще ме уплашиш? Да си събираш ума в главата, че знаеш ли се? (Влиза си)

БОРЯНА. Павле, какво има?

ПАВЛИ (сяда на миндеря).

БОРЯНА. Що се карате, Павле?

ПАВЛИ. Казах му като на брат: бате, моля ти се, съгласи се, помогни ми. А той… Да им работя като роб, да се мъча за тях… Добре! Аз знам какво ще правя!

БОРЯНА. Павле, не се мъчи тъй. Недей, Павле.

ПАВЛИ. Защо каза на тати, че съм знаял де са парите? Сега с празни ръце къде?

БОРЯНА. Не искам да приказваш за тез пари, Павле. Пък и баща ти…

ПАВЛИ. Какво?

БОРЯНА. Може да се възвърне баща ти.

ПАВЛИ. Баща ми ли? Той не е човек, а камък…

БОРЯНА. Не думай тъй за баща си, Павле. Добър е той. И що мислиш толкоз? На други може да не вярваш, на мене не вярваш ли? Павле, ти не знаеш Боряна каква е. Ако Боряна ти е пристанала, ако Боряна ти се е врекла, никой не може да я раздели от тебе. Чуваш ли? ПАВЛИ. Борянке… тъй кажи… тъй кажи.

БОРЯНА. Тук ще стоя, тук, тук, тук. То лошото ще се мине, Павле! И ний ще си се вземем и ще си живеем наедно, ще си се обичаме.

ПАВЛИ. Борянке…

БОРЯНА. И никой, никой няма да ни раздели. Разбра ли? Засмей се сега! (Милва го по косата) Не се мръщи, че ставаш грозен. Хайде де, засмей се! Засмей се! (Павли се засмива) Ха тъй. (Смее се)

ПАВЛИ. Борянке… Борянке… (Прегръщат се)

 

ЕЛИЦА. Каруци идат! Две каруци слизат от баиря!

БОРЯНА. Тате! Тате иде!

ПАВЛИ. Иде ли?

БОРЯНА (на Павли). Ела да видим! Ела!

ВИДА (влиза). Какво има? Какво има?

БОРЯНА. Тате иде, тате! (Излизат)

РАЛИ (влиза). Какво било?

ВИДА. На оназ баща й идел.

РАЛИ. Остави ги ти тях, не ми трябва никой. Стария гледай ти. Де е той?

ВИДА. Долу слезе. В одаята си е.

РАЛИ, Нямал пари, а? Видя ли как светна лирата в пръстите му, като въглен! Една била само, друга нямал. Една ли е, една ли е, колко са те! (На Вида) Хайде не стой, върви. Не им се меси в разправиите, не ти трябва кой дошел, кой отишел. Него гледай ти. Хайде върви.

ВИДА. Отивам.

РАЛИ. И онез двамата гледай. Защо Павли върви все по петите ми? Андрея трябва да го учи — да гледа какво правя. Искат да ме измамят, искат да ме изиграят! Да имат да вземат? Аз ли? Ще видят те какво ще направя аз. Хайде върви!

ВИДА. Иде някой.

РАЛИ. Кой е.

ВИДА (ослушва се в стъпките). Онзи ще е, Андрея.

РАЛИ. Върви ти, върви! (Спира се на вратата, дочаква да види кои идат, след туй си влиза)

ВАСИЛ ВАКЛИН (влиза). А! Ралювице! Тук ли си? Тичай, че Вълчан Нанов иде!

ВИДА. Иде ли? У, чакай да ида да видя.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Иди, иди. Иди го посрещни.

 

ВАСИЛ ВАКЛИН. Брей! Изплашиха се женорята. (Поглежда през прозореца) Глей ги, глей ги… цвърчат като врабчета, кога видят дуган. Страшен човек тоз Вълчан ей!

АНДРЕЯ. Цар е туй, какво мислиш. Само като кажат: Алфатарския цар иде! — туй стига да скочат и да тръгнат да го гледат като мечка. Човекът плаши хората с името си. Цар! (На Васил Ваклин) Ти гледай там кога ще се зададе и кажи.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Гледам аз.

АНДРЕЯ. Научил се да му прекланят глава, да му подлагат гръб. Ще се развика, ще ги изплаши и — прави каквото си ще. Тук таквиз хора няма. И ний знаем законите, и ний разбираме нещо. ВАСИЛ ВАКЛИН. Що се сърдиш бе, кмете! Скоро ще им се свърши царството на тез чорбаджии. Там да ги видя аз — на кавака пред общината. Нека им се дигнат краката две-три педи над земята, стига.

АНДРЕЯ. Гледай ти, гледай! Иде ли?

ВАСИЛ ВАКЛИН (поглежда). Няма го. Не го ли видя? — Той се отби на кръчмата. Там трябва да е още.

АНДРЕЯ. Той ще стои сега там, ще черпи, ще плиска вино връз гривите на конете, ще вика, ще се заканя. Да го видят всички, да кажат: бре какъв човек, какви коне, каква каруца! Туй му дай ти нему — салтанат да продава.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Кмете, защо закъсня той? Защо не доде вчера, онзи ден?

АНДРЕЯ. Излъгали го, че друг Павли, от друго село, бил грабнал дъщеря му. Гонил вятъра, дето се казва. Затуй какъв ли ми е сърдит сега! Иде ли?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Няма го. Ей, кмете, таквоз… да не припари работата! Не сме ли малко, а? Да бяхме повикали и Савата и Кира.

АНДРЕЯ. Няма нужда.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Или ще речеш, наш Едрю стига? (На Едря) Сватанак, хем да не се уплашиш?

ЕДРЮ. Кой? Аз ли? Е-хе…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Бабанка си ти! Не те ли знам каква хала беше през войната. Онез англофренци как ги работеше, трошеше им кокалите, като че грухаше жито.

ЕДРЮ. Ти отде знаеш? Ти беше назад, в обоза беше.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Да прощаваш! Не бях в обоза аз, а бях санитарен. А санитарните, куме, и те са на огнената линия. Ах, каква беше тя! Онез куршуми — пиу, пиу — пищят като малки пиленца, онез шрапнели пък — шъв-шъв-шъв-пат! Остави я ти! Не беше за жени там.

ЕДРЮ (поклаща глава и се смее).

ВАСИЛ ВАКЛИН. Какво? Да не мислиш, че ще се уплаша от тоз Вълчан Нанов. Мале мила! Като го цапардосам по тиквата, и ще му разсипя хинина. Като го бухна веднъж (замахва с юмрук), още веднъж, още веднъж… саде ацидум сулферикум ще стане…

ЕДРЮ (смее се гърлесто). Илачи… с илачи. Дохтор!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Каква осойница съм аз! Само да ме настъпи някой, изядам го. Тебе ако те е страх, стой настрана.

ЕДРЮ. Кой? Аз ли? Е-хе…

АНДРЕЯ. Какви сте ми юнаци! Не бойте се, дотам няма да доде работата. Няма да се бием. То ако беше с бой и със сила, само бате Рали им стига. Само че бате Рали…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Бе, кмете, истина ли е, дето разправят женорята, че баща ти имал пари?

АНДРЕЯ (усмихнат). Има.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Много ли са?

АНДРЕЯ. Едно гърне.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Хайде!

АНДРЕЯ. Злато. Лири.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Майкоо! Отваряй си очите ей! Ще ги вземе Рали.

АНДРЕЯ. Няма да ги вземе той…

ВАСИЛ ВАКЛИН (гледа през прозореца). Ех, парици, парици! (На Андрея) Бе де ги намирате таквиз бащи, та да си купя и аз един? Само че аз много, много няма да го чакам. Като го стисна за гушата, като му извикам: парите! — и той сами-чек ще ми ги донесе, ей тъй като кошничка с яйца ще ми ги подаде и ще рече: на, Василчо, на, синко… Какво ще прави…

ЕДРЮ (гневно). Мълчи!

ВАСИЛ ВАКЛИН. А-а!

ЕДРЮ. Ще го стиснеш…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Ще го стисна я…

ЕДРЮ. Мълчи! Баща е туй.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Че като е баща? Парите да даде. Нали тъй, кмете! Че какво? Твоя баща не е ли взел тъй парите на дяда ти Раля?

АНДРЕЯ. Ти таз книга я затвори. То не се знай. Отколешна работа е тя.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Ех, парици, парици! (Поглежда през прозореца) Идат! Идат!

АНДРЕЯ. Идат ли?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Ей ги. Влизат в двора.

 

БОРЯНА (влиза тичешката). Тате иде! Тате иде! (Отива към стаите на Андрея)

АНДРЕЯ. Борянке, какво… Страх ли те е?

БОРЯНА. Не, не, не, не ме е страх. Не искам сега да му се покажа. Сетне.

АНДРЕЯ. Не бой се ти. Стой тук при мене.

БОРЯНА. Не, не. Сетне ще дода. (Влиза) ГЛАСЪТ НА ВЪЛЧАН НАНОВ (силен, авторитетен). Де са мъжете на таз къща? Кой е стопанина тука? Де е Златил? (Чува се как се изкачва по стълбите) Никола! Петре! Елате тука! Илия да стои при конете, вий елате. (От чердака) Никола, донес ми мартината! (Влиза. Мълчание)

АНДРЕЯ. Добре дошел, бай Валчане! (Тръгва към него и му протяга ръка, но сърдито, със знак, Вълчан го спира).

ВЪЛЧАН НАНОВ. Ти кой си? Златилов син ли си?

АНДРЕЯ. Негов.

ВЪЛЧАН НАНОВ. Де е баща ти? Ти как се казваш?

АНДРЕЯ. Андрея.

ВЪЛЧАН НАНОВ. А, ти ли си? Ти ли си, дето ходиш по селата да бунтуваш народа! Де що голтаци и нехранимайковци има, ги събираш около си!

АНДРЕЯ. Бай Вълчане, остави туй…

ВЪЛЧАН НАНОВ. Ти и на мене си правил сметка колко пари имам, каква лихва вземам. И си се заканял, че ще вземате имота на богатите, къщите им, земята им.

АНДРЕЯ. Бай Вълчане, да оставим политиката сега…

ВЪЛЧАН НАНОВ. Добре. Вземете ги. Вземете ги. (Влизат двамата сина на Вълчана, широкоплещести здравеняци, и се спират при вратата) Имота ни ще вземете, а сетне? И децата ни ли ще вземете? Или ний бащи не сме! Или ний не раждаме деца, а камъни! (Гневно) Де е дъщеря ми? Дъщеря ми! Дъщеря ми да доведете тука, чувате ли? Къщата ви ще обърна наопаки, ще я запаля! Дъщеря ми!

АНДРЕЯ. Бай Вълчане…

ВЪЛЧАН НАНОВ. Приказки не ща! Дъщеря ми! Де се намирате вий? Хайдуци! Аз затуй ли съм изхранил дъщеря, та да доде да я грабне един нехранимайко, един циганин.

АНДРЕЯ. Кой е циганин? Мисли какво приказваш. Дъщеря ти е тука. От главата на дъщеря ти косъм не е паднал.

ВЪЛЧАН НАНОВ. Защо я крийте тогаз? Де е? Доведете я тука!

АНДРЕЯ. Тя сама ще доде. (С усмивка) Ако иска.

ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво? (Към синовете си) Вий защо стоите? Какво гледате? (Влизат снахите на Вълчана и Елица) Няма ли я?

СТАРАТА СНАХА. Няма я на двора.

ЕЛИЦА. Тя тук беше. С нас беше.

ВЪЛЧАН НАНОВ. Де е, като е тука? (Към синовете си) Що стоите? Влизайте вътре! Претършувайте къщата! Намерете я!

 

АНДРЕЯ. Назад! Никой не може да влиза в къщата ми!

ВЪЛЧАН НАНОВ (гледа го).

АНДРЕЯ. Къщата е моя. Аз заповядвам.

ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво? (Обръща се). Де ми е мартината! Дайте ми мартината! Ти ще ме спираш? Смееш да ме спираш? Мене да спираш? (Към синовете си) Никола, Петре, мене ще слушате вий! Минете отгоре му…

 

ВЪЛЧАН НАНОВ. А, ти ли си! Лудетино! (Дига ръка, но Боряна е вече избягала при снахите) В каруцата! В каруцата! Турете я в каруцата! Аз ще те (тръгва заканително към Боряна)… науча тебе…

СТАРАТА СНАХА (като завардва Боряна). Тате! Остави, тате!

МЛАДАТА СНАХА. Моля ти се, тате! Моля ти се, тате! Недей! Тате, недей!

ВЪЛЧАН НАНОВ (спира се). Ще си идем в къщи, ще те науча аз тебе… (Обръща се настрана) Де е тоз хубостник, дето е искал да ми става зет? Да излезе да го видя. Крие се, а?

ПАВЛИ (нейде настрана). Не се крия. Ей ме!

ВЪЛЧАН НАНОВ. А, ти ли си? Ти си бил… Ти! (Тръгва към него) Ти си бил…

АНДРЕЯ. Бай Вълчане! (Застава между него и Павли).

ВЪЛЧАН НАНОВ. Де ми е мартината? Дайте ми мартината!

ЗЛАТИЛ (влиза). Какво има? Какво е туй?

ВЪЛЧАН НАНОВ. Виж ги! Виж синовете си! Ти ли ги учиш да крадат хорските дъщери? Ти ли им даваш тоз ума? На мене ли правиш тоз срам, на мене ли?

ЗЛАТИЛ. Вълчане, слушай какво ще ти кажа… ВЪЛЧАН НАНОВ. Какво ще ми кажеш? Да преглътна срама си и да си вървя, тъй ли? Не, твоя син аз тук ще го науча! Да ме помни!

ЗЛАТИЛ. Вълчане! Ти си човек от коляно, на голяма чест си. Знам що е станало, ама щом си дошел в къщата ми, ти си ми гостенин.

ВЪЛЧАН НАНОВ (махва с ръка)…

 

ЗЛАТИЛ. Влез да те посрещнем, както е ред и обичай. Влез, поседни, че тогаз ще се бийме ли, ще се караме ли, ще видим. (Към Елица и Вида) Що стоите? Канете гостите!

ЕЛИЦА. Заповядайте! Влезте!

ВЪЛЧАН НАНОВ. Не съм дошел на гости аз. За дъщеря си съм дошел. (Оглежда се) Де е тя? Де отиде таз лудетина?

СТАРАТА СНАХА. Вътре влезе.

ВЪЛЧАН НАНОВ. Как?…

СТАРАТА СНАХА. Докато я видя, влезе.

ЗЛАТИЛ. Влез, влез, Вълчане!

ЕЛИЦА. Заповядайте! Влезте!

ВЪЛЧАН НАНОВ (на старата снаха). Де отиде тя? Тук ли? Аз ще я намеря. (Тръгва да влезе, обръща се; на Златила) Ти защо не додеш?

ЗЛАТИЛ. Влез ти, влез. Аз ще взема нещо и ще дода. Ей сега ще дода.

ВЪЛЧАН НАНОВ. Нямам време за бавене аз. Дъщеря си вземам и си отивам. (Към синовете си) Никола! Петре! Идете вий да приготвите каруцата. (Към снахите си) Елате впи! Елате всички! (Влиза)

ЕЛИЦА. Заповядайте! Влезте!

ЗЛАТИЛ. Влезте! Влезте всички!

 

ВАСИЛ ВАКЛИН (на Едря). Сватанак, влизай!

ЕДРЮ. Влизай ти.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Уплаши се май.

ЕДРЮ. Кой? Аз ли? Е-хе! (Влизат)

 

ВИДА (влиза отвън; ниско, развълнувано). Рале! Стария е в одаята си, парите са у него.

РАЛИ (гледа я).

ВИДА. Тук беше, като додоха онез, излезе, излязох и аз подире му. И щом се затвори в одаята си, чух пак: зън-зън, брои ги. Хайде, върви!

РАЛИ. Къде да вървя?

ВИДА. Рале! Сега ако стане, ще стане. Я чуй! Къщата е пълна с хора. Кой ще те види? Кой ще знай, че си бил ти? Върви, аз ще подмамя стария да излезе, а ти ще влезеш.

РАЛИ (мисли).

ВИДА. Няма време, Рале! Аз знам как ще го подмамя, той ще излезе, а ти ще се вмъкнеш. Върви, върви!

РАЛИ (тръгва, но все още се колебае, напрегнато мисли).

ВИДА. По-скоро! По-скоро! Взе ли си нещо?

РАЛИ. Какво да взема?

ВИДА. Че тъй… с голи ръце ли отиваш? (Поглежда пояса му. Рали проследява погледа й и попипва ножа на пояса си)

РАЛИ. Ти какво ме караш? Да го убия ли?

ВИДА. Их, Рале! Върви, че няма време! (Сърдито) Прави каквото знаеш пък. Утре Андрея и Павли ще вземат парите, мно-о-го има да ги гледаш!

РАЛИ. Няма да ги вземат те? (Решително тръгва напред)

ВИДА (тръгва след него). Аз ще гледам…Аз ще пазя… (Излизат)