Йордан Йовков
Боряна (6) (Драма в четири действия)

Бележки

По време действието на пиесата става в края на август или началото на септември. Още е работно време, мъже и жени са изгорели от слънцето и почернели. Дрехите им — поизносени, по-вехти. Но тъкмо тия дрехи им стоят най-добре — не са облечени като на кукла, а личи, че стоят върху здрави и силни тела.

Най-типичният вид на селянина през това време е видът на човек, който отива на работа или се връща от работа. Това вече обуславя и начина на вървежа му, и позите, и жестовете му. Селянинът по това време не туря ръцете си в джебовете (това е срамота и грехота), той по-скоро ги оставя да висят надолу и това не го стеснява.

Когато стои прав, стои здраво на двата си крака, малко разкрачен. Поза, при която единият крак се изнася малко напред и се отпуща, е непозната.

Общоприет обичай е ръкуването (здравясването) при посрещането на гости. При тоя случай мъжът или жената още отдалеч приготвят и насочват ръката си с изопната длан. Поздрава „добре дошел!“ те го произнасят слято и се чува „’бря’шел“.

Много често някои селяни, като позамълчат, снемат, без да има нужда, калпака си и или поглеждат в него, или го поизтърсват, като го удрят по едната си ръка, и след туй пак го турят на главата си.

По-простичките селяни, когато се канят да кажат нещо или да се здрависат с някого, най-напред поглаждат мустаците си с ръка — веднъж наляво и веднъж надясно.

Когато набързо станат да идат някъде, инстинктивно (защото същото правят и при работа) подстягат пояса си. Това те правят тъй: както приказват, както вече тръгват, поразпасват края на пояса си, запасват го пак и го затягат.

Пийналите селяни, когато езикът им започне да се преплита, избягват да гозорят, но вместо туй с поклащане на глава, със знакове с ръце, с мимика като че водят разговор със себе си.

Кърпа, кесия за пари, тютюн, огниво и пр. — всичко туй се носи в пояса, а не в джебовете. (Отнася се за ония, които носят потури.)

Най-удобно сяда селянинът, когато седне на земята. На стол той седи изправен, като подсъдим или като че е го бръснат (Рали в I действие, преди да влязат при него Едрю, Ваклин и Андрея). Ако му се случи да седне на пейка, ще качи на пейката и единия си крак и ще седи тъй с щръкнало коляно (Едрю във II действие).

Селянинът мисли тежко. Затуй и ядосването му се силя по-късно (отпосле го хваща яд). Когато му говорят, мисли и затуй гледа настрана и, когато вече ще отговори, поглежда събеседника си в очи.

Селянинът е много наблюдателен; когато става нещо около него, внимава и е, тъй да се рече, нащрек. В театрално отношение това може да има туй значение че напр. в масовите сцени трябва да живеят в себе си (в ролята си) не само лицата, които говорят, а със същото вътрешно напрежение и всички ония, които са на сцената.

С когото и да говори, селянинът не употребява множествено число. Напротив, често пъти, когато говори за себе си, тогава си служи с множествено число.

Докато мъжете ходят с широки и твърди крачки, жените вървят с по-малки и по-бързи крачки. В Народните песни това се възпява като „ситно ходене“, а жената често пъти се хвали като „чевръста“, т.е. бърза.

Смята се за прилично пред чужди хора (в къщи), когато стои права, жената да държи ръцете си отпред, сложени една върху друга.

Езикът на пиесата е същият език, който говорят селяните в Силистренско — мястото, дето става действието. Това е чисто източнобългарско наречие, което е и в основата на литературния ни език. Прочее, всяко умишлено огрубяване, преиначаване и заваляне на говора, за да изглеждал уж по-селски, е недопустимо и неуместно.

Говорът вече характеризира човека. Ето защо не повърхностното запознаване с текста, а основното му и разностранно проучване, а също изучаването му дума по дума наизуст ще въведе актьора в ролята му и ще направи възможно превъплътяването му в действуващото лице. Трябва следов. [ателно] най-строго спазване на текста на пиесата, да се изучи тъй, както си е, нито ла се прибавя, нито да се отнема нещо, нито да се нарушава редът на думите и ритъмът им. На сцената трябва да се чуе хубав български език, езикът на литературното произведение, а не всеки актьор да говори своя език.

Характерно нещо за селянина — за мъжете най-вече — е, че той приказва туй, което му подсказва собственият ум. С езика той не кокетира, а направо изразява онова, което иска. Логическото ударение във фразата е винаги ясно подчертано.

Говорът у мъжете е изобщо твърд, равен. Известна напевност и по-разнообразни модулации на гласа при изказване на радост, скръб, учудване и пр. се среща по-често у жените, особено у по-възрастните. Покрай чисто индивидуалните си особености тия форми имат нещо стереотипно, което се предава и учи като обичай.

Мястото, дето става действието, е Силистренско, селата Алфатар, Бабук, Малка и Голяма Кайнарджа и др. През време на сборовете в тия села, както и навсякъде в Добруджа, се събират хора от най-далечни села. Сборовете са място, дето моми и момци завързват любовни връзки. Родителският контрол липсва тук и…