Роджър Зелазни
Козовете на съдбата (5)

Глава 5

Появих се на улицата тичайки, огрян от слънцето на късен следобед, и спрях, щом се изравних с колата си. За малко да не я позная. Беше покрита с прах и мръсотия, с петна от вода по тях. Колко време бях отсъствал? Не се бях опитвал да изчисля времевите разлики с мястото, откъдето идвах, но ако се съдеше по колата, сигурно бе минал повече от месец. Въпреки това тя изглеждаше непокътната. Никой не я бе потрошил и…

Погледът ми се плъзна нагоре по улицата. Сградата, приютявала преди „Брутус Сторидж“ и покойния Виктор Мелман, вече не съществуваше. Обгорен, полусринат скелет и части от две стени заемаха сега нейния ъгъл. Насочих се натам.

Обиколих останките, за да ги огледам. Те бяха студени и уталожени. Сивите ивици и бледите кръгове в саждите означаваха, че водата, изсипана върху сградата, вече се бе изпарила. Миризмата на пепел не беше особено силна.

Дали всичко бе започнало от моята клада във ваната? Едва ли. Пламъците й бяха твърде малки и ограничени, а и не бях забелязал да са се разраснали, докато чаках в апартамента.

Докато оглеждах руините, край мен премина момче със зелено колело. Няколко минути по-късно то се върна и застана на около три метра от мен. Беше около десетгодишно.

— Аз го видях — заяви то. — Видях пожара.

— Кога беше това? — попитах го аз.

— Преди три дни.

— Разбра ли се как е започнал?

— Нещо в склада, нещо запа…

— Запалително?

— Ъ-хъ — каза то през усмивка с липсващ зъб. — Може и да е било нарочно. Заради застраховката.

— Сериозно?

— Ъ-хъ. Татко каза, че сигурно бизнесът им не е вървял.

— Не е като да не са ставали такива работи — казах аз. — Имало ли е някой вътре?

— Предполагат, че художникът, дето живееше на горния етаж, е изгорял, защото не успели да го открият. Ама не намерили и кости или нещо такова. Пожарът си го биваше. Дълго време горя.

— През нощта ли беше или през деня?

— През нощта. Ей оттам го гледах. — Момчето посочи едно място от другата страна на улицата, в посоката, обратна на тази, от която се бях появил. — Доста вода му изляха.

— Видя ли някой да излиза от сградата?

— Не — каза то. — Когато пристигнах, вече здравата се беше разгоряло.

Кимнах и се обърнах към колата си.

— Патроните би трябвало да избухнат в пожар като тоя, нали така? — подхвърли момчето.

— Да — отвърнах му аз.

— Да, ама не.

Аз се обърнах.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

Хлапето вече ровичкаше из джоба си.

— Вчера играхме там с едни мои приятели — обясни то, — и намерихме сума ти патрони.

Малкият отвори дланта си и в нея проблеснаха няколко метални капсули.

Аз тръгнах към него, а той клекна и постави една от тях на тротоара. После неочаквано се протегна, грабна близкия камък и го запрати по нея.

— Недей! — изкрещях аз.

Камъкът се стовари върху патрона, но не последва нищо.

— Така можеш да се осакатиш… — започнах аз, но хлапакът ме прекъсна.

— Ами. Нито един от тия боклуци няма да гръмне. Тоя розов прах дори не гори. Имаш ли кибрит?

— Розов прах ли? — попитах аз и отместих камъка. От смачканата метална капсула се бе проточила ивичка от розов прах.

— Ето — каза момчето, сочейки към него. — Странно, а? Аз пък мислех, че барутът е сив.

Коленичих и докоснах веществото. Стрих го между пръстите си. Помирисах го. Дори го опитах на вкус. Не можах дори да предположа какво, по дяволите, е това.

— Предавам се — казах. — Та казваш, че дори не гори, а?

— А-ха. Сложихме малко от него на един вестник и подпалихме хартията.

— Да ти се намират още патрони?

— Ами-и… да.

— Ще ти дам един кинт за тях — казах аз.

Хлапето отново ми показа зъбите с празнината между тях и посегна към джоба на дънките си. Прекарах Фракир през пачката със странни банкноти от Сенките и измъкнах оттам един долар. Момчето го прибра и ми подаде два изцапани със сажди трийсетмилиметрови патрона.

— Благодаря — каза то.

— Пак заповядай. Имаше ли още нещо интересно там?

— Не. Останалото е само пепел.

 

 

Качих се в колата си и я подкарах. Отбих се в първата автомивка, край която минах, защото едва успях да махна с чистачките малко от мръсотията по предното стъкло. Гумените пипала на мивката прилепнаха към купето и аз се озовах в море от пяна. Междувременно проверих дали кибритът, който ми беше дал Люк, все още е у мен. У мен си беше. Добре. Добрах се до телефонна будка.

— Тук е „Ню Лайн Мотел“ добър ден — ми отговори от другия край на линията млад мъжки глас.

— Преди няколко дни във вашия мотел е бил отседнал мъж на име Лукас Рейнард — казах аз. — Искам да проверя дали не е оставил някакво съобщение за мен. Казвам се Мърл Кори.

— Минутка, ако обичате.

Пауза. Прелистване.

— Да, оставил е.

— И какво гласи то?

— В запечатан плик е. Бих предпочел да не…

— Добре. Ще дойда лично.

Отидох дотам с колата. Открих мъжа със съответния глас на рецепцията. Доказах самоличността си и прибрах плика. Служителят, слабоват тип с руса коса и четинести мустачки, се загледа в мен за известно време и след това каза:

— Ще се видите ли отново с мистър Рейнард?

— Да.

Той отвори някакво чекмедже и измъкна от там кафяв плик. На него бяха изписани името на Люк и номерът на стаята му.

— Той не ни остави адреса си — обясни мъжът, докато отваряше плика. — Чистачката е намерила този пръстен на полицата в банята, след като вече си беше тръгнал. Бихте ли му го предал?

— Разбира се — казах аз и той ми го подаде.

Седнах на едно от канапетата във фоайето. Пръстенът беше от розовеещо злато, украсено със син камък. Не си спомнях някога да съм виждал Люк да го носи. Сложих пръстена на безименния пръст на лявата си ръка. Пасна чудесно. Реших да го нося, докато открия Люк.

Отворих писмото, написано на хотелска бланка, и го зачетох.

„Мърл,

Жалко за вечерята. Чаках те. Надявам се всичко да е наред. Утре сутрин тръгвам за Албукерк. Ще остана там три дни. После отивам за още три в Санта Фе. И на двете места ще отседна в «Хилтън». Има още някои неща, за които бих искал да поговорим. Моля те, обади се.

Люк“

Хм.

Позвъних в една позната пътническа агенция и от там разбрах, че мога да се уредя със самолетен билет за Албукерк, ако се размърдам. И тъй като предпочитах да говоря с Люк лице в лице, а не по телефона, постъпих точно така. Минах пътьом през агенцията, за да си прибера билета и да го платя, след което се озовах на летището, паркирах колата си и й махнах за сбогом. Едва ли щях да я видя отново. Грабнах си раницата и се запътих към терминала.

Оттук-нататък всичко тръгна без излишни изненади. Загледах се в отдалечаващата се писта, осъзнавайки, че този етап от живота ми всъщност е приключил. Както обикновено, не всичко се бе получило точно както ми се искаше. Бях решил да приключа набързо със случая „З“ или пък да забравя за него, да се видя с някои хора, които се канех да посетя от доста време, и да поспра на места, които още отпреди бях счел за интригуващи. След това щях да отида до нужната сянка, за да огледам Дяволския чекрък за последно и да се отдам на съществуване под знака на своята по-добра половина. Сега всичко се бе обърнало с главата надолу. Причините за това бяха връзката между „З“ и смъртта на Джулия, както и фактът, че се бе намесила сила, идваща от Сенките, която аз не разбирах.

Именно тази сила ме безпокоеше най-много. Дали не копаех собствения си гроб и не рискувах живота на приятелите и близките си, за да угодя на гордостта си? Надявах се с малко късмет да успея да се оправя сам, но колкото повече се замислях, толкова по-сериозно започвах да приемам враговете, с които се бях сблъскал, и липсата на каквато и да е информация относно „З“. Не беше честно от моя страна да държа останалите в неведение, особено ако и техният живот се окажеше застрашен. Адски ми се щеше да успея да реша целия проблем сам, за да им го поднеса опакован като подаръче. Не беше изключено и да успея да го сторя, но…

По дяволите. Налагаше се да им кажа. Ако „З“ ми видеше сметката и тръгнеше срещу тях, те трябваше да бъдат подготвени. Ако всичко беше част от нещо по-голямо, те отново трябваше да са наясно. Колкото и да не ми харесваше тази мисъл, все пак се налагаше да им кажа.

Наведох се напред и проверих с ръка пространството под предната седалка, където бях оставил раницата си. Така да бъде, но преди това щях да поговоря с Люк. Бях напуснал градчето и вероятно бях в безопасност. Освен това не беше изключено да успея да науча от Люк нещо, което да ми подскаже как да действам. Предпочитах да разполагам с повече информация, когато се стигнеше до обяснения пред останалите. Реших да изчакам още малко.

Въздъхнах. Поръчах на стюардесата да ми донесе едно питие и отпих от него. Ако бях тръгнал с колата до Албукерк по обичайния начин, това щеше да ми отнеме твърде много време. Минаването през Сенките в този случай не ми вършеше работа, защото никога преди не бях посещавал това място и не знаех как да го открия. Жалко. Искаше ми се там колата да е на мое разположение. Люк вероятно вече бе отпътувал за Санта Фе.

Загледах се в облаците и се опитах да открия в тях въображаеми фигури. Тези, които видях, отговаряха напълно на настроението ми, затова измъкнах книжлето от раницата и четох, докато самолетът започна да се спуска. Когато отново погледнах навън, за известно време пейзажът се състоеше предимно от планински склонове. Скрибуцащ глас ни увери, че времето долу е приятно. Замислих се за баща си.

 

 

Измъкнах се от вратата на самолета, преминах край магазин за сувенири, претъпкан с индиански накити, мексикански гърнета и други странни предмети, открих телефон и се обадих в местния „Хилтън“. Люк вече се беше изнесъл оттам. Обадих се в „Хилтън“ в Санта Фе. Разбрах, че е отседнал там, но в момента отсъства. Резервирах стая и за себе си и затворих телефона. Жената на гише „Информация“ ми обясни, че мога да хвана извънредния полет за Санта Фе след около час и половина и ме насочи към гишетата за билети. Някъде бях чел, че Санта Фе е една от малкото столици на провинции в Мексико без голямо летище.

Докато се насочвахме на север, на борда на един „И-25,“ някъде около разрастващата се сянка на връх Сандиа, Фракир се затегна за миг около китката ми и отново се отпусна секунда по-късно. После отново. И още веднъж. Заоглеждах се бързо из малкия салон, за да открия опасността, за която току-що бях предупреден.

Мястото ми се намираше в задната част на самолета. Малко по-напред се бе настанила съпружеска двойка на средна възраст. Мъжът и жената говореха с тексаски акцент и се бяха окичили с изобилие от крещящи бижута от сребро и тюркоази. Около средата на салона имаше три по-възрастни жени, които обсъждаха живота в Ню Йорк. Близо до тях бе седнала млада двойка, загърбила напълно останалия свят. По диагонала, другата страна на пътеката, двама млади мъже, със сакове пригодени за тенис-ракети, си говореха за колежа. Зад тях, една монахиня четеше книга. Погледнах навън, но не видях нищо заплашително по магистралата или около нея. Не ми си щеше да привличам вниманието с излишни маневри из салона.

Затова произнесох една-единствена дума на Тари и разтрих китката си, след което предупрежденията секнаха. Остатъкът от пътуването мина безбурно, но въпреки това аз не успях да се успокоя, макар че фалшивите тревоги също да не бяха изключени, просто заради естеството на всяка нервна система. Гледах червените плочи и червеникаво-жълтата почва под себе си, поточетата с построените над тях мостчета, плъзгах погледа си по далечните планински била и по по-близките склонове, осеяни с кедрови дървета, и се чудех. „З“? Дали се беше появил отново, дали ме наблюдаваше отнякъде в очакване? И ако беше така, то защо? Защо просто не седнехме на по бира, за да обсъдим проблема? Можеше да се окаже недоразумение.

Само дето нямах чувството, че е недоразумение. И все пак щях да се чувствам по-спокоен, ако знаех какво точно става, макар че с това проблемът нямаше да отпадне. Бях готов дори аз да платя бирата.

Докато се спускахме над града, лъчите на залязващото слънце хвърлиха своите отблясъци върху ивиците сняг по Сангре де Кристо. Сенки се спуснаха но сиво-червените склонове. Повечето от сградите, които се виждаха, бяха с гипсова мазилка. Когато слязох от автобуса пред входа на „Хилтън,“ ми се стори, че температурата е паднала с десетина градуса в сравнение с тази в Албукерк. Все пак тук надморската височина беше нараснала с около осемстотин метра, а времето бе напреднало с почти два часа.

Регистрирах се и намерих стаята си. Опитах да се свържа с Люк, но никой не вдигна. Взех душ и се преоблякох. Позвъних още веднъж до неговата стая, отново никакъв отговор.

Реших да намеря бара, да гушна там една бира и след известно време да позвъня отново. Надявах се Люк да не е успял да удари някой джакпот по женска линия.

Мистър Бразда, на който се натъкнах във фоайето в опита си да получа нужните координати, се оказа управител на хотела. Той ме попита как намирам стаята си, после разменихме няколко любезности и той ми посочи съответния коридор. Запътих се натам, но не успях да стигна до целта си.

— Мърл! Какво правиш тук, по дяволите? — ме попита един познат глас.

Обърнах се и забелязах Люк, който тъкмо бе влязъл във фоайето. Изпотен и ухилен, той носеше прашни работни дрехи и ботуши, шапка от същия тип и няколко пласта мръсотия. Здрависахме се и аз казах:

— Исках да поговоря с теб. — И добавих: — С какво се занимаваш сега? Да не вербуваш доброволци за нечия кауза?

— Не, мотах се цял ден около Пекос — отвърна ми той. — Винаги го правя, щом намина оттук. Страхотно е.

— Трябва и аз да опитам някой път — казах аз. — Май че е мой ред да те черпя една вечеря?

— Правилно — отговори ми Люк. — Изчакай само да взема един душ и да се преоблека. Ще се срещнем в бара след петнайсет-двайсет минути. Става ли?

— Дадено. До скоро.

Тръгнах по коридора и открих мястото. Беше средно голямо, с приглушено осветление, прохладно и сравнително добре посетено. Помещението включваше две стаи с широка връзка между тях, обзаведени с ниски, удобни на вид кресла и малки масички.

Една млада двойка тъкмо освобождаваше ъгловата маса вляво от мен, за да се отправи с питиетата си в ръка към салона на ресторанта. Заех масата. Малко след това се появи сервитьорката и си поръчах бира.

Бяха изминали няколко минути, през които отпивах от бирата си, а съзнанието ми прехвърляше отново гадостите от последните няколко дни, когато забелязах, че една от фигурите, които се мотаеха наоколо, не ме подмина. Въпросната фигура се бе установила до мен, но достатъчно назад, за да може погледът ми да отчете единствено мъглявото й присъствие.

Дочу се тих глас:

— Извинете, може ли да ви задам един въпрос?

Обърнах се и видях нисък, слабоват мъж, с прошарена коса и мустаци и черти на испанец. Беше облечен впечатляващо изискано, вероятно в съответствие с местните представи за бизнесмен. Последва съвсем кратка усмивка, която разкри пред мен отчупеното връхче на един от предните му зъби и факта, че е притеснен.

— Казвам се Дан Мартинес — каза той, без да ми подаде ръката си. После хвърли един поглед на креслото срещу мен. — Мога ли да поседна при вас за минутка?

— За какво става въпрос? Ако продавате нещо, не съм заинтересован. Освен това очаквам някого…

Той поклати глава.

— Не, нищо подобно. Знам, че очаквате някого — мистър Люк Рейнард. Всъщност това, което ще ви кажа, се отнася и до него.

Посочих му креслото.

— Добре. Седнете тогава и задайте въпроса си.

Той седна, кръстоса ръцете си и ги облегна на масата. След това се наведе напред.

— Дочух разговора ви във фоайето — започна той, — и останах с впечатлението, че го познавате доста добре. Ще имате ли нещо против да ми кажете от колко време го познавате?

— Ако това е всичко, което искате знаете — отговорих аз, — от около осем години. Учихме заедно в колежа, след това работихме няколко години за една и съща компания.

— „Гранд Дизайн“ — уточни той, — фирма за компютри в Сан Франциско. А познавахте ли се преди колежа?

— Излиза, че вече сте научил доста неща — казах аз. — Какво искате всъщност? Да не сте нещо като ченге?

— Не — каза той, — нищо подобно. Уверявам ви, че не искам да навлека неприятности на вашия приятел. Просто се опитвам да спестя малко от тях на самия себе си. Нека само ви попитам…

Аз поклатих глава.

— Дотук с жокерите — му казах. — Не обсъждам приятелите си с непознати, без да имам солидна причина.

Мартинес разтвори широко ръце.

— Не бих се почувствал измамен — каза той, — ако вие му разкажете за нашия разговор. Всъщност дори искам да го сторите. Той ме познава. Аз искам той да научи, че съм разпитвал за него, става ли? В действителност това би било в негова полза. По дяволите, та аз дори разпитвам негов приятел, не е ли така? Разпитвам някой, който би решил да ме излъже, за да му помогне. Просто се нуждая от няколко простички факта…

— А аз от една простичка причина — защо ви е необходима тази информация?

Мартинес въздъхна.

— Добре — каза той. — Той ми предложи една много интригуваща възможност за инвестиране. Става дума за сериозна сума пари. Риск има, както при откриването на всяко ново предприятие в някоя от доста експлоатираните области. И все пак възможностите за възвръщаемост правят предложението му примамливо.

Кимнах.

— И вие искате да разберете дали той е коректен?

Мартинес се изкикоти.

— Хич не ми пука дали е коректен — каза той. — Интересува ме единствено дали би могъл да достави продукта в добро състояние.

Нещо в начина, по който говореше този мъж, ми напомняше за някого. Опитах се, но не успях да си спомня за кого точно.

— Вижте — казах аз и отпих от бирата си, — съжалявам, но днес схващам малко трудно. Става въпрос за компютри, нали?

— Естествено.

— Искате да знаете дали настоящият му работодател би могъл да го закове, ако той започне бизнес тук, разчитайки на информацията, с която разполага?

— Накратко — да.

— Предавам се — казах аз. — Сигурно има хора, които биха отговорили на въпроса ви далеч по-добре от мен. От правна гледна точка, интелектуалната собственост е доста хлъзгава материя. Аз не знам какво точно продава той и откъде го е взел — в тази насока варианти не липсват, но дори да знаех, пак нямаше да съм наясно с вашата законова осигуровка.

— Не съм и очаквал нещо подобно — каза Мартинес, усмихвайки се.

Аз отвърнах на усмивката му.

— Смятайте тогава, че посланието ви ще бъде предадено — казах аз.

Той кимна и се надигна.

— О, само един последен въпрос — започна Мартинес.

— Да?

— Той споменавал ли е някога за места — каза той, вперил поглед право в очите ми, — наречени Амбър или Царството на Хаоса?

Нямаше начин да не е забелязал изумлението ми, което явно го накара да стигне до напълно погрешно заключение. Бях убеден, че Мартинес не се и съмнява, че го лъжа, когато напълно искрено му отговорих:

— Не, никога не съм чувал нещо подобно от него. Защо питате?

Той поклати глава, докато връщаше креслото на мястото му, и стъпи встрани от масичката. Отново се бе усмихнал.

— Това не е толкова важно. Благодаря ви, мистър Кори. Нус а дхабзун дхилша.

И после буквално изчезна зад ъгъла.

Скочих на крака и понечих да го последвам, но чух името си:

— Хей, Мърл! Не се измъквай! Вече съм тук!

Обърнах се. Люк току-що бе влязъл през входа зад гърба ми. Косата му беше все още влажна след душа. Той се приближи, тупна ме по рамото и се настани на креслото, което Мартинес току-що бе освободил. После кимна към полупразната ми чаша с бира и аз се върнах на мястото си.

— Нуждая се от нещо подобно — каза той. — Господи, колко съм жаден! Къде се беше запътил, когато влизах?

Установих, че не изпитвам желание да му разкажа за проведения преди малко разговор, най-малкото заради неговия странен финал. Люк явно не бе успял да мерне Мартинес.

— Канех се да посетя клозета.

— Той е в тази посока. — Люк посочи към входа на бара. — Минах край него, докато идвах насам.

После насочи погледа си надолу.

— Я ми кажи, този пръстен на ръката ти…

— А, да — казах аз. — Беше го забравил в „Ню Лайн Мотел“. Дадоха ми го, когато отидох, за да взема съобщението ти. Ето, дай да…

Дръпнах пръстена, но не успях да го сваля.

— Нещо се е запънал — отбелязах аз. — Странно. Доста лесно го сложих на пръста си.

— Може пръстът ти да е отекъл — отбеляза Люк. — Вероятно заради надморската височина. Доста нависоко сме.

Той извика сервитьорката и си поръча бира, а аз опитах отново с пръстена.

— Май ще се наложи да ти го продам — каза Люк. — Ще ти предложа изгодна цена.

— Ще видим — казах му аз. — Минутка само.

Той махна вяло с ръка и аз тръгнах към тоалетната.

Там нямаше никой и аз спокойно изрекох думите, които възвръщаха на Фракир способността й да ме предупреждава за непосредствени опасности. Последва незабавно раздвижване. Преди да съм успял да й заповядам каквото и да е, Фракир се появи, заблестя, откачи се от китката ми, плъзна се по опакото на ръката ми и се уви около безименния ми пръст. Аз се загледах изненадан и видях как пръстенът потъмнява, след което усетих как той се сви толкова силно, че ми причини болка.

Последва почти мигновено отпускане, сякаш пръстът ми ненадейно бе отънял. Схванах идеята. Измъкнах пръстена и под него се разкри следата от впиването му в плътта ми. Фракир отново се размърда, като че ли искаше да го изблъска. Погалих я.

— Добре — казах аз. — Благодаря ти. Обратно.

Тя сякаш се поколеба за известно време, но накрая се подчини на волята ми, без да се налага да формулирам по-ясно заповедта си. Плъзна се отново, уви се около китката ми и избледня.

Пооправих се и се върнах в бара. Подадох пръстена на Люк, седнах и отпих от бирата си.

— Как успя да го свалиш? — попита той.

— С малко сапун — отвърнах аз.

Той загъна пръстена в кърпичката си и го прибра.

— Май не успях да ти измъкна паричките, а?

— Така изглежда. Няма ли да си го сложиш?

— Не, за подарък е. Знаеш ли, въобще не съм очаквал, че ще цъфнеш тук — изкоментира той и загреба шепа фъстъци от купичката, която се беше появила в мое отсъствие. — Предполагах, че просто ще ми звъннеш, за да уговорим нещо за по-късно. Въпреки това се радвам, че дойде. Кой знае кога щеше да се окаже това „по-късно“. Виж, имам някои планове, които се задвижиха по-бързо, отколкото очаквах. Точно тях исках да обсъдя с теб.

Кимнах.

— Аз също имам някои неща, за които искам да си поговорим.

Той кимна на свой ред.

В тоалетната бях решил засега да не споменавам за Мартинес и нещата, за които той бе намекнал в началото на разговора ни. И макар казаното да не представляваше някакъв особен интерес за мен, винаги се чувствам по-сигурно при разговорите си с когото и да било, включително с приятелите си, когато разполагам с малко допълнителна информация, за която събеседникът ми не подозира. Затова реших да оставя нещата, както си бяха.

— Нека тогава да постъпим като цивилизовани хора и да оставим всичко по-важно за след вечерята — каза Люк, докато късаше салфетката си на ивици. Събра парченцата и добави: — После ще намерим някое по-усамотено място, където да поговорим.

— Добра идея — съгласих се аз. — Искаш ли да вечеряме тук?

Той поклати глава.

— Вече ядох тук. Не е зле, но ми се ще да сменя менюто. На сърцето ми е легнало едно местенце съвсем наблизо. Нека да прескоча дотам и да проверя дали имат свободни маси.

— Дадено.

Той пресуши остатъка от бирата си и излезе.

… И това споменаване на Амбър. Кой, по дяволите, беше Мартинес? За мен беше повече от важно да науча отговора на този въпрос, защото външността очевидно лъжеше. Последните му думи бяха на Тари, моят роден език. Как така и защо, нямах никаква представа. Проклех собствената си инертност, заради която бях оставил въпроса със „З“ висящ толкова дълго. За лавинообразното разрастване на цялата бъркотия можех да виня вероятно само твърде високото си самочувствие. Щеше да ми е за обеца на ухото, само дето в момента не си падах по подобни украшения.

— Добре — каза Люк, след като се появи иззад ъгъла, изрови от джоба си някакви банкноти и ги хвърли на масата, — имаме си резервация. Допий си бирата и после ще се поразходим.

Допих я, станах и го последвах. Той ме поведе през коридорите до просторното фоайе, което прекосихме, за да излезем през задния вход. Озовахме се сред благоуханната вечер, пресякохме паркинга и тръгнахме по тротоара на улица „Гуадалупе“. Кръстовището с „Аламеда“ се оказа съвсем наблизо. Прекосихме и двете улици, минахме край една голяма църква и на следващия ъгъл завихме надясно. Люк посочи един ресторант, наречен „Ла Тертулиа“, който се намираше малко по-нагоре, от другата страна на улицата.

— Това е — каза той.

Прекосихме и се отправихме към входа. Беше стара и ниска кирпичена сграда, в испански стил, която отвътре беше по своему стилна. Оправихме една глинена кана със сангриа, две порции „Пойо адова“, няколко хлебчета и твърде много чаши с кафе, като през цялото време спазвахме уговорката да не говорим за нищо сериозно, докато трае вечерята.

Докато похапвахме, двама мъже поздравиха Люк, като всеки от тях се спря, за да размени по няколко любезности.

— Ти май познаваш всички в това градче — подхвърлих аз малко по-късно.

Той се ухили.

— Въртя тук сериозен бизнес.

— Не думай? Градчето ми се стори доста малко.

— Така е, но това би могло само да те подведе. Това е столицата на щата. Тук доста хора купуват от онова, което продаваме.

— Значи реализираш сериозна печалба?

Той кимна.

— Това е една от най-горещите точки в моя маршрут.

— И как успяваш да се оправиш, щом скитосваш по цял ден из горите?

Люк ме погледна от бойната линия, в която бе строил приборите и чиниите си. Усмихна се.

— Нали и аз трябва да си почивам от време на време — каза той. — От време на време ми писва от големите градове и офиси. Тогава ми се приисква да се махна, да побродя наоколо, да се разходя с кану или нещо такова, иначе ще ми изгърмят бушоните. В интерес на истината, това беше една от причините, поради които насочих бизнеса към този град — многото удобни за тая цел местенца в непосредствена близост.

Люк отпи от кафето си.

— Знаеш ли — продължи той, — в прекрасна вечер като тази би трябвало да се поразходим с колата наоколо, за да разбереш какво имам предвид.

— Звучи ми добре — казах аз, докато се протягах и се оглеждах за келнера. — Но не е ли твърде тъмно, за да успеем да видим кой знае какво?

— Не. Луната ще изгрее, звездите ще се покажат, а тук въздухът е толкова чист. Ще видиш.

Взех сметката, платих и отново се озовахме навън. Луната определено бе изгряла.

— Колата ми е на хотелския паркинг — каза Люк и пресякохме улицата. — Насам.

Щом стигнахме до паркинга, той ми посочи една кола с размерите на железопътен вагон, отключи я и махна да вляза. Измъкнахме се на улицата, завихме в първата пряка и той подкара колата по „Аламеда“ до пресечката й с „Пасео“, там зави надясно и се заизкачва по някаква улица, наречена „Отеро“, за да излезе след това на „Хайд Парк Роуд“. Оттук нататък движението беше съвсем рехаво. Подминахме една табелка, която отбелязваше, че се насочваме към ски-пистата.

Докато си пробивахме път напред по многобройните завои, аз усетих как напрежението ме напуска. Скоро всички следи от човешка дейност останаха зад нас, а нощта и тишината се възцариха напълно. Никъде не се виждаха уличните светлини. През отворения прозорец долових аромата на борови дървета.

Обърнах се към Люк. Той беше вперил поглед право пред себе си, сбърчил чело. Въпреки това явно усети погледа ми, защото изведнъж се отпусна и ми се ухили.

— Кой ще започне първи? — попита той.

— Давай ти — отвърнах му аз.

— Добре. Оная сутрин, когато спомена, че напускаш „Гранд,“ ти каза още, че не се каниш да работиш на друго място, нито пък да преподаваш.

— Точно така.

— Каза, че смяташ просто да попътуваш насам-натам.

— Ъ-хъ.

— Малко по-късно в главата ми изникна друга възможност.

Погледна ме, но аз не казах нищо.

— Помислих си — каза той след известно време, — дали пък не си се захванал да проектираш нещо, за да подсигуриш създаването на своя собствена компания, или пък по нечия чужда поръчка. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мислиш, че съм се добрал до нещо, нещо наистина непознато, и не искам то да стане притежание на „Гранд Дизайн?“

Люк плесна по седалката.

— Винаги съм си знаел, че не си глупак — каза той. — Значи сега се мотаеш, само за да изчакаш докато начинанието набере нужната скорост. Когато това стане, ти ще пипнеш купувача, който се окаже най-перспективен.

— Не звучи зле — казах аз, — само дето няма нищо подобно.

Люк се ухили.

— Хайде де — каза той. — Това, че работя за „Гранд“, не ме превръща автоматично в техен шпионин. Би трябвало да го знаеш.

— Знам го.

— Освен това не те питах от едното любопитство. Всъщност имам съвсем други планове. Бих искал да успееш и то не как да е.

— Благодаря ти.

— Бих могъл да ти бъда от полза, от значима полза, смея да отбележа.

— Започвам да схващам накъде биеш, Люк, но…

— Защо просто не ме изслушаш? Първо, обаче, ще ми отговориш на един въпрос. Не си подписвал никакъв договор с някой от местните, нали?

— Не съм.

— И аз така си мислех. Би било малко прибързано от твоя страна.

Дърветата край пътя бяха станали по-големи, а нощният ветрец малко по-студен. Луната също изглеждаше по-голяма и по-лъскава в сравнение с тази, която видяхме долу в града. Преминахме през няколко зигзагообразни участъка, които ни отведоха още по-високо. Погледът ми се спря на няколко резки пропадания отляво. Пътят не беше ограничен с мантинела.

— Виж — каза Люк, — не се опитвам да ти се набутам. Нито пък искам от теб почетна роля в името на доброто старо време. Нищо подобно. Говоря ти за истински бизнес, защото си мисля, че винаги е по-добре да работиш с някой, на когото можеш да се довериш. Нека ти припомня няколко факта. Ако разполагаш с някакъв страхотен дизайн, ти би могъл да го продадеш за куп пари на доста хора от бизнеса и то само ако действаш предпазливо, адски предпазливо. Но с това нещата ще приключат. Златната ти възможност ще е изтекла в канавката. Ако наистина искаш да направиш големия удар, по-добре започни с нещо свое. Виж „Епъл“. Ако идеята ти наистина си струва, ти винаги ще успееш да спечелиш от нея, при това доста повече, отколкото ако просто я продадеш на някого. Може и да си бог в дизайна, но не познаваш пазара така, както аз го познавам. Освен това познавам хора из цялата страна, хора, които биха ми се доверили дотолкова, че да инвестират суми, които да задвижат нещата. По дяволите, нямам намерение да остана в „Гранд“ до края на живота си. Позволи ми да се включа и аз ще осигуря парите. Ти ще движиш проектите, а аз — бизнеса. Това е единственият начин да постигнем нещо наистина сериозно.

— Мили боже — въздъхнах аз. — Наистина звучи страхотно, но през цялото време се движиш в грешна посока. Не разполагам с нищо подобно.

— Хайде де! — каза той. — Знаеш, че можеш да ми се довериш. Дори да ми откажеш категорично, пак не бих се раздрънкал. Никога не прецаквам приятелите си. Просто си мисля, че ще сгрешиш, ако не реализираш идеята самостоятелно.

— Люк, нямам какво да крия от теб.

Той замълча за известно време. После отново ме погледна. Когато и аз се обърнах към него, видях, че се усмихва.

— Кой ще е следващият ти въпрос? — попитах го аз.

— Какво представлява Дяволския чекрък?

— Какво?

— Свръхсекретният, шушу-мушу проект на Мърл Кори. Дяволския чекрък — отвърна ми той. — Компютърно дизайнерска дяволия, невиждана до ден-днешен. Течни полупроводници, криогенни резервоари, плазма…

— Господи! — казах аз. — Та това е само на майтап. Просто едно налудничаво хоби. Дизайнерска игричка, машина, която дори не би могла да бъде създадена на Земята. Е, в по-голямата си част може би. Но не би функционирала. Точно като рисунките на Ешер^[1] — изглеждат страхотно на хартия, но не могат да бъдат реално възпроизведени. — После, след кратък размисъл, попитах: — И откъде въобще си успял да научиш за това? Не съм го споменавал пред никого.

Люк се прокашля и отново зави с колата. Луната сега беше нащърбена от върховете на дърветата. Няколко водни капчици се появиха по предното стъкло.

— Е, ти не беше чак толкова потаен — отговори той. — Всеки път, когато идвах в твоя апартамент, на бюрото ти или на чертожната ти дъска редовно заварвах по някоя скица, дизайн или пък бележки. Просто нямаше как да не ги забележа. Повечето от тях бяха кръстени „Дяволски чекрък“. И след като нищо подобно така и не се появи в „Гранд“, аз реших, че сигурно имаш някакво по-специално отношение към този проект и че вероятно искаш да си подсигуриш бъдещето с него. Никога не съм те смятал за вятърничав мечтател. Сигурен ли си, че не ме баламосваш с обясненията си?

— Ако се захванем и създадем оная част от проекта, която би могла да бъде реализирана тук, то резултатът ще е просто едно странно изглеждащо, абсолютно безполезно нещо — отговорих му искрено аз.

Люк поклати глава.

— Звучи ми изчанчено — каза той. — Не е в твоя стил, Мърл. Защо, по дяволите, би си губил времето с машина, която няма да работи?

— Заради упражнението по теоретичната част на дизайна… — започнах аз.

— Извини ме, но това са пълни глупости — каза той. — Да не искаш да кажеш, че няма дори едно кътче в тази вселена, където проклетата ти машинария би проработила?

— Не съм казвал нещо подобно. Опитвах се да ти обясня, че съм я създал така, че да работи при определени необичайни и хипотетични условия.

— О-о. С други думи, ако аз успея да открия подходящото място в някой друг свят, то тогава бихме могли да запретнем ръкави заедно?

— Ами, да.

— Голям си откачалник, Мърл, тъй да знаеш.

— Ъ-хъ.

— Поредната въздушна кула, която ще се озове на бунището. Ъ-ъ, ами… А няма ли все пак нещо, макар и необичайно, което да успее да я подкара тук и сега?

— Не. Тя не би могла да функционира тук.

— Добре де, какво им е толкова специалното на тези функции?

— Ще са необходими един куп теоретични дрънканици, касаещи времето и пространството, както и някои от мислите на някои си Еверет и Уийлър, за да ти ги обясня. Те могат да бъдат дефинирани само по математически път.

— Наистина ли?

— Освен това, каква ще е ползата от подобни обяснения? Не разполагаме с продукта, което значи, че не можем да развъртим бизнес с него. Съжалявам. Кажи на Мартинес и на другите заинтересовани, че си се заблудил.

— А? Кой е Мартинес?

— Един от твоите потенциални инвеститори в „Кори и Рейнард Инкорпорейтид“, — казах аз. — Дан Мартинес — сравнително нисък, около четирийсетгодишен, изтупан от главата до петите, с отчупен преден зъб…

Той сбърчи чело.

— Мърл, не знам за какво, по дяволите, говориш.

— Той дойде при мен, докато те чаках в бара. Знаеше адски много за теб. Започна да ми задава въпроси за нещо, което схванах чак сега, след твоите разяснения. Държеше се така, сякаш ти си му предложил да инвестира пари в проекта.

— А-ха — каза Люк. — Не го познавам. И защо ми казваш за това чак сега?

— Той духна, а ти предложи да не говорим по делови въпроси, преди да сме хапнали. Освен това, не ми изглеждаше чак толкова важно. Той дори почти ме помоли да ти кажа, че е разпитвал за теб.

— Какво по-точно искаше да научи?

— Дали си в състояние да осигуриш някакви си компютри без да се налага след това инвеститорите ти да пръскат пари за адвокати. Само това успях да схвана.

Люк плесна с ръце по волана.

— Но това не се връзва — каза той. — Абсолютно безсмислено е.

— Мисля, че не е изключено той да е бил нает от потенциалните ти инвеститори, за да понаучи едно друго за теб, или просто за да ти разклати клона, като по тоя начин те принуди да играеш коректно.

— Мърл, мислиш ли, че съм чак толкова тъп, че да се заема с изравянето на инвеститори, преди още да разполагам с нещо, в което те да вложат парите си? Не съм говорил за това с никого, освен с теб, а сега вече не бих го и направил. Как мислиш, кой ли е този Мартинес? И какво иска?

Поклатих глава, но си припомних думите, казани на Тари.

А защо не?

— Той ме попита още дали съм те чувал някога да споменаваш за някакво място, наречено Амбър.

Докато му казвах това, Люк се беше загледал в огледалото за обратно виждане, след което кривна рязко, за да вземе един неочакван завой.

— Амбър? Майтапиш се, нали?

— Не.

— Странно. Сигурно е съвпадение…

— Кое?

— Миналата седмица чух да се споменава за някакъв своеобразен свят на мечтите, наречен Амбър. Не бях казвал на никого за това. Това си бяха пиянски раздувки.

— Кой? Кой ти спомена това име?

— Един художник, който познавам. Пълна откачалка, но иначе много талантлив. Казва се Мелман. Страшно си падам по картините му и съм купил някои от тях. Наминах през ателието му, когато бях за последен път в града, за да видя дали не е нарисувал нещо ново. Не беше, но аз поостанах в апартамента му доста до късно. Поприказвахме, пийнахме, пушихме някаква трева от неговите запаси. Здравата се беше омотал и по едно време взе да приказва за магии. Не за фокуси, а за ония, ритуалните истории, нали се сещаш?

— Сещам се.

— Ами, малко след това, той дори подхвана една от тях. Ако не бях толкова мотан тогава, бих се заклел, че му се отдаваше. Той левитираше, сътвори огнени кълба, призова някакви чудовища и после ги накара да изчезнат. Кой знае какво ми е дал да пуша. Дявол да ме вземе, обаче всичко изглеждаше толкова истинско.

— А-ха.

— Както и да е — продължи Люк, — той спомена за някакъв град — първообраз на всичко останало. При всичките прилагателни, дето му лепна, така и не успях да разбера дали става въпрос за нещо като Содом и Гомор, или пък по-скоро за друг Камелот. Той нарече това място Амбър и каза, че то било управлявано от някакво полуоткачено семейство, а самият град бил населен с техните собствени копелета и със същества, чиито прародители били домъкнати от други светове. Намеци за това семейство и за града се срещали във всички по-известни легенди. Така и не успях да преценя дали говореше с метафори, както често правеше преди, и какво искаше всъщност да каже.

— Интересно — казах аз. — Мелман е мъртъв. Сградата, в която е живял, е изгоряла до основи преди няколко дни.

— Не знаех за това. — Люк погледна отново в огледалото. — Ти познаваше ли го?

— Срещнах се с него след като се видяхме с теб последния път. Кински ми каза, че Джулия се е срещала с него, и аз го потърсих, за да науча нещо повече по въпроса. Виж… Джулия е мъртва.

— Как така? Че аз я видях миналата седмица.

— Тя загина при доста странни обстоятелства. Някакво странно животно я разкъса.

— Господи!

Той натисна рязко спирачките и спря вляво, на една широка отбивка. Точно до нея следваше стръмен, покрит с дървета ров. Измежду техните клони забелязах светлинките на града, далече, далече под нас.

Люк изключи двигателя и загаси светлините. Извади от джоба си пакет „Дърам“ и започна да си свива цигара. Забелязах, че от време на време хвърля по един поглед напред и нагоре.

— Голямо гледане му хвърли на това огледало.

— Да — отвърна той. — Бях почти сигурен, че някаква кола ни следва през цялото време още от паркинга пред „Хилтън“. Почти непрекъснато се движеше на няколко завоя зад нас. Сега като че ли изчезна.

Той запали цигарата си и отвори вратата.

— Дай да подишаме малко чист въздух.

Последвах го. После двамата поспряхме за известно време, загледани в безкрайната шир наоколо. Луната беше толкова ярка, че успях да различа сенките на някои от дърветата. Люк хвърли цигарата си и я смачка.

— Мамка му! — каза той. — Играта взе съвсем да загрубява! Знаех, че Джулия се среща с Мелман, признавам. Дори й занесох едно малко пакетче, което той ме помоли да й предам.

— Картите — казах аз.

Люк кимна.

Измъкнах ги от джоба си и му ги показах. Той почти не ги погледна, макар светлината, да беше слаба, но кимна отново.

— Същите карти бяха — каза той. — Ти все още я харесваше, нали?

— Да, като че ли все още я харесвах.

— О, по дяволите — въздъхна Люк. — Добре. Явно ще се наложи да ти кажа някои неща, стари ми друже. Част от тях не са особено приятни. Дай ми само минутка да си подредя мислите. Ти току-що ми подсигури един сериозен проблем, или по-скоро аз сам си го подсигурих, тъй като реших нещо.

Люк срита чакълената настилка и камъчетата затрополяха надолу по склона.

— Добре — каза той. — Първо ми дай тия карти.

— Защо?

— За да ги направя на конфети.

— Адски съм сигурен, че ще го сториш. Но защо?

— Те са опасни.

— Знам това и смятам да ги задържа.

— Ти не разбираш.

— Обясни ми тогава.

— Не е чак толкова просто. Трябва първо да реша какво да ти кажа и какво не.

— Защо просто не ми кажеш всичко?

— Не мога. Повярвай ми…

Озовах се на земята още щом чух как първият куршум рикошира в близкия камък. Но Люк не постъпи така. Той се затича на зигзаг към групичката от дървета вляво, откъдето някой успя да натисне спусъка още два пъти. В ръката си вече държеше нещо, което след това насочи.

Люк стреля три пъти. Нашият нападател също се включи още веднъж. Чух как някой изпъшка след втория изстрел. Скочих на краката си и хукнах към Люк, стиснал в ръката си камък. След третия изстрел нападателят се строполи.

Озовах се до Люк, точно когато той обръщаше тялото, тъкмо навреме, за да видя как покрай отчупения преден зъб в устата на мъжа се проточи нещо, подобно на синьо или сиво облаче мъгла.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Люк, след като мъглата изчезна.

— И ти ли го забеляза? Нямам представа.

Люк погледна към безформеното, тъмно петно, което продължаваше да се разраства отпред на ризата му. В дясната си ръка все още стискаше пистолет 38-ми калибър.

— Не знаех, че носиш пистолет.

— Човек неминуемо стига до него, когато пътува като мен почти непрекъснато — отвърна ми той. — Купувам си по един още щом се появя в някой нов град и после го продавам на тръгване. Заради проверките по летищата. Е, този май няма да го продам. Никога преди не съм виждал този тип, Мърл. А ти?

Кимнах.

— Това е Дан Мартинес, мъжът, за който ти говорих.

— Леле-мале — каза Люк. — Още едно усложнение, мътните го взели. Май ще трябва да се оттегля в някой манастир, за да си набия там в главата, че това са дреболии. Аз…

Той докосна ненадейно челото си с върховете на пръстите си. След това изохка и добави:

— Мърл, ключовете са на таблото. Качи се на колата и се върни веднага обратно в хотела. Остави ме тук. Побързай!

Той вдигна късото дуло на автоматичния си пистолет и го насочи към мен.

— Веднага! Млъкни и се махай!

— Но…

Люк насочи дулото на пистолета надолу и изстреля един куршум в почвата между двата ми крака. След това вдигна оръжието право към гърдите ми.

— Мерлин, сине на Коруин — каза той, стиснал зъби, — ако не хукнеш веднага, пиши се мъртвец!

Вслушах се в съвета му. Изпод гумите на колата изхвърчаха фонтанчета от чакъл, а по асфалта останаха тъмни ивици, докато правех обратния завой с онова чудовище на колела. Префучах надолу по пътя и се занесох на първия десен завой. Набих спирачките на последвалия ляв и чак след това намалих.

Отбих вляво, в основата на стръмен скат, близо до някакъв храсталак. Изгасих двигателя и светлините и дръпнах ръчната спирачка. Отворих тихо вратата и само я побутнах леко след като излязох. На такива места всяко изтракване се чува надалече.

Тръгнах обратно нагоре, като се придържах към по-тъмната, дясна половина на пътя. Беше адски тихо. Стигнах до първия завой и се отправих към втория. Нещо прелетя от едно дърво на друго. Бухал, помислих си аз. Когато наближих втория завой, продължих по-бавно, отколкото ми се щеше, но се налагаше да се движа възможно най-безшумно.

Последните няколко метра изминах на четири крака, възползвайки се от прикритието, което ми осигуряваха по-големите камъни и растителността. Накрая спрях и огледах мястото, където бяхме стояли преди малко. Не видях нищо необичайно. Продължих бавно напред, нащрек, готов във всеки миг да замръзна на мястото си, да се просна на земята, да се наведа рязко, да подскоча или да хукна в зависимост от изискванията на ситуацията.

Нищо не помръдна, ако не се брояха клоните, полюшвани от вятъра. Наоколо нямаше никой.

Понадигнах се и продължих приведен, все така бавно, без да напускам прикритието си.

Никой. Люк беше отпрашил нанякъде. Приближих се още, спрях и се заслушах за повече от минута. Дори тихичко прошумоляване не издаде нечие евентуално присъствие.

Отидох до мястото, където беше паднало тялото на Мартинес. Трупът беше изчезнал. Закрачих насам-натам с надеждата да открия нещо, което би ми дало дори бегла представа за хода на събитията след моето оттегляне. Реших, че е безсмислено да опитам с викане и затова не го и направих.

Върнах се до колата без излишни премеждия, качих се в нея и се насочих към градчето. Не можех дори да гадая какво точно се бе случило.

 

 

Оставих чудото на автомобилостроенето на хотелския паркинг, близо до старото му място. После влязох в хотела и отидох до стаята на Люк. Почуках. Не че очаквах някой да ми отвори, но ми се стори, че това е подходяща прелюдия към разбиването на вратата и вмъкването в стаята.

Постарах се да строша само бравата и да оставя вратата и касата в добро състояние, тъй като мистър Бразда ми се бе сторил приятен човек. Отне ми малко повече време, но наоколо не си виждаше никой. Пресегнах се вътре и включих осветлението, после се огледах набързо и накрая се шмугнах в стаята. Изчаках няколко минути, напрегнал слух, но раздвижване в коридора не последва.

Безукорен ред. Празна пътна чанта, поставена на багажната полица. Дрехи, на закачалки в гардероба. В джобовете нищо, с изключение на два кибрита, писалка и молив. Още малко други дрехи и бельо в чекмеджетата. Тоалетен несесер, поставен на нощното шкафче. Нищо необичайно между принадлежностите. До несесера книга — „Стратегия“ от Б. Х. Лайдел Харт, с отметка между страниците, на около една четвърт от края.

Работните му дрехи бяха хвърлени на стола, а на пода до тях стояха прашните ботуши и чорапите му. В ботушите нямаше нищо. Проверих джобовете на ризата. Отначало ми се стори, че са празни, но след това върховете на пръстите ми напипаха малка пачка от тънки, бели листчета. Озадачен, отделих няколко от тях. Необичайни тайни бележки? Не… Наистина нямаше смисъл да се вманиачавам дотолкова. Скоро няколко кафяви стръкчета ми подсказаха верния отговор. Тютюн. Това беше просто хартия за цигари. Очевидно си беше свивал от тях, докато бе скитосвал из шубраците. Припомних си няколко съвместни излета. Преди не беше чак такъв чистник.

Претърсих панталоните. В единия от задните джобове имаше влажна носна кърпа, а в другия — гребен. Предният десен джоб беше празен, а в левия открих един-единствен патрон, който прибрах импулсивно. След това се заех да огледам под леглото и зад чекмеджетата. Проверих дори казанчето в тоалетната. Нищо. Нищо, което да ми обясни странното му поведение.

Оставих ключовете от колата на нощното шкафче, излязох и се върнах в стаята си. Не ми пукаше, че ще разбере, че съм разбил бравата му. Всъщност тази възможност по-скоро ми допадаше. Мисълта, че си е врял носа из проектите на Дяволския чекрък, ме дразнеше. Освен това, той ми дължеше солидно обяснение за случилото се в планината.

Съблякох се, взех душ, легнах си и изгасих лампата. Бих му оставил бележка, но никак не ми се искаше да сея доказателства за присъствието си, пък и нещо ми нашепваше доста недвусмислено, че той няма да се върне тук.