Агата Кристи
Двойно убийство (2)

ГЛАВА 2

Последва кратко мълчание, Поаро я погледна втренчено. Сетне попита, рязко:

— Нещо не е наред ли? Как така?

— Не зная… Именно това искам да откриете. Но усещам — все по-силно и по-силно, че някой ме… ох! — манипулира… че ме разиграва… Ако искате, наречете ме глупачка, но мога да ви кажа само, че няма да се изненадам, ако утре убият някого наистина, а не само на шега!

Поаро се взря в нея настойчиво, а тя му отвърна с предизвикателен поглед.

— Твърде интересно — рече той.

— Сигурно ме смятате за кръгла глупачка — въздъхна отчаяно мисис Оливър.

— Никога не съм ви смятал за глупачка — рече Поаро.

— Пък и знам как се изказвате — и гледате на интуицията.

— Хората наричат нещата с различни имена — обясни Поаро. — Готов съм да повярвам, че сте забелязали или дочули нещо, което несъмнено ви е обезпокоило. Смятам, че дори е възможно да не знаете какво сте видели, забелязали или чули. Наясно сте само с последиците. Ако мога така да се изразя, не знаете какво точно знаете. Наречете го интуиция, ако ви харесва.

— Чувстваш се толкова глупаво — мрачно отсъди мисис Оливър, — когато не си в състояние да бъдеш категоричен.

— Ще стигнем и дотам — успокои я Поаро. — Казвате, имате усещането, че — как се изразихте — че ви разиграват, нали? Можете ли да ми обясните малко по-подробно какво имате предвид?

— Ще ми е доста трудно… Вижте, това си е мое убийство, така да се каже. Аз го измислих и го режисирах и всичко си е съвсем на мястото. Е, ако познавате писателите, ви е ясно, че те не понасят съветите. Хората казват: „Чудесно, но нямаше ли да е по-добре, ако еди-кой си направеше еди-какво си?“, или пък: „Нямаше ли да е по-добре, ако жертвата е А, а не Б? Или пък се окаже, че убиецът е Д, а не Е?“ Тогава ми иде да отговоря: „Добре, напишете си го както искате!“ Поаро кимна.

— И това ли се случи?

— Не съвсем… почнаха да дават глупави препоръки и когато избухнах, отстъпиха, но ми натрапиха незначителни предложения, и тъй като за главното удържах, приех дреболиите, без да им обръщам особено внимание.

— Ясно — рече Поаро. — Да, това е метод, който… Предложили са ви нещо доста грубо и нелепо, но не то е било главното. Целта им всъщност е била някаква дребна, второстепенна промяна. Това ли искахте да кажете?

— Точно това — потвърди мисис Оливър. — Разбира се, може и да си въобразявам, макар че едва ли, но нито една от подробностите не е от значение. Затова съм разтревожена, как ли да се изразя — от особената атмосфера.

— Кой ви предложи да направите промените?

— Различни хора — отвърна мисис Оливър. — Ако беше само един човек, щях да бъда по-сигурна. Но не бе само един, макар да смятам, че в дъното стои един човек. Тоест един човек, който действа чрез други, нищо неподозиращи хора.

— Имате ли представа кой е той? Мисис Оливър поклати глава.

— При, всички положения е много умен и предпазлив — каза тя. — Може да е всеки от тях.

— Кои са тези „те“? — настоя Поаро. — Действащите лица сигурно не са много на брой?

— Сър Джордж Стъбс — започна да изрежда мисис Оливър, — собственикът на имението. Богат, простоват и ужасяващо глупав извън гешефтите си, където, струва ми се, е много обигран. Лейди Стъбс — Хати, двайсетина години по-млада от него, доста хубава е, но е тъпа като гъска, всъщност смятам, че е малоумна. Омъжила се е за него заради парите му, естествено, и не мисли за нищо друго освен за дрехи и бижута. После идва Майкъл Уейман — той е архитект, младичък и с приятна външност, но по някакъв странен артистичен начин. Той проектира зала за тенис на сър Джордж и прави ремонт на беседката му.

— Беседка ли? Какво, маскен бал ли ще правят?

— Не, това е някаква архитектурна приумица. Павилионче, което прилича на храм — бяло, с клони. Вероятно сте ги виждали в увеселителните паркове. После идва мис Бруис — тя е нещо като секретарка и икономка, върти домакинството и отговаря на писмата, много неприветлива и експедитивна. И накрая, хората, които живеят наоколо и идват да помагат. Едно младо семейство, наело вила край реката — Алек Леги и съпругата му Сали. И капитан Уорбъртън, доверено лице на Мастъртън. И, разбира се, Мастъртънови и старата мисис Фолиът, която живее в някогашната къщичка на пазача. Семейството на съпруга й е притежавало навремето Нейс. Но всички или са измрели, или пък са били убити във войните, а тъй като са се натрупали много разходи по погребенията, последният наследник е продал имението.

Поаро се замисли върху списъка на действащите лица, но засега имената не му говореха нищо. Той се зае отново с основния въпрос.

— На кого му хрумна да организирате „Търсене на убиец“?

— Мисля, че на мисис Мастъртън. Тя е съпруга на местния депутат и умее да организира добре нещата. Именно тя е убедила сър Джордж да направят празника тук. Години наред имението е било пусто, та за това решила, че хората с удоволствие ще си платят да го видят.

— Не виждам нищо ненормално — отсъди Поаро.

— Всичко изглежда в реда на нещата — настоя мисис Оливър, — но не е. Повтарям ви, мосю Поаро: има нещо гнило.

Поаро вдигна очи към мисис Оливър, тя също го погледна.

— Какво обяснение дадохте за моето присъствие тук? Защо сте ме повикали? — попита Поаро.

— Не ми беше трудно — каза мисис Оливър. — Вие ще раздадете наградите на победителите в „Търсенето на убиеца“. Всички са ужасно доволни. Казах, че ви познавам и вероятно ще ви убедя да дойдете, понеже съм сигурна, че името ви ще бъде чудесна примамка, каквото всъщност е — тактично добави мисис Оливър.

— И предложението ви бе прието без възражения, така ли?

— Нали ви казвам, всички бяха очаровани. Мисис Оливър не сметна за необходимо да спомене, че някои от по-младите са попитали: „Кой е този Еркюл Поаро?“

— Всички ли? И никой не се противопостави? Мисис Оливър поклати глава.

— Жалко — заключи Еркюл Поаро.

— Искате да кажете, че това би ни насочило.

— Евентуалният престъпник едва ли би се зарадвал на моето присъствие.

— Сигурно си мислите, че аз съм забъркала цялата история — тъжно каза мисис Оливър. — Трябва да ви призная, че докато не заговорих с вас, не си представях с колко малко разполагам.

— Успокойте се — любезно рече Поаро. — Всичко това ме заинтригува. Откъде ще започнем?

Мисис Оливър погледна часовника си.

— Време е за чая. Ще отидем в къщата и после ще се запознаете с всички.

Тя тръгна не по пътеката, по която бе дошъл Поаро. Тази като че ли водеше в противоположната посока.

— Оттук ще минем покрай навеса за лодки — обясни мисис Оливър.

Докато говореше, пред тях изникна навесът. Стърчеше насред реката и представляваше живописен покрив от слама.

— Ето тук ще бъде трупът — посочи мисис Оливър.

— За „Търсенето на убиеца“, де.

— И кой ще бъде убитият?

— О, една стопаджийка от Югославия, която всъщност е първата съпруга на млад атомен физик — бързо отвърна мисис Оливър.

Поаро примига.

— Разбира се, на пръв поглед убиецът е атомният физик, но нещата не са толкова прости.

— Естествено, че не са — щом сте замесена вие… Мисис Оливър прие комплимента, като махна небрежно с ръка.

— В Действителност — поясни тя — жената е убита от местния едър земевладелец, а подбудата е съвсем обикновена — едва ли мнозина ще се досетят за нея, макар че в петата улика има съвсем ясен намек.

Поаро остана безучастен към подробностите във фабулата на мисис Оливър и зададе съвсем практичен въпрос:

— Но как ще намерите труп?

— В тази роля ще се вживее едно момиче от скаутите — отговори мисис Оливър. — Трябваше да бъде Сали Леги, но после решиха тя да си сложи тюрбан и да гадае на ръка. Така че ролята ще поеме едно момиче, казва се Марлийн Тъкър. Доста е глупава и подсмърча — изразително добави мисис Оливър. — Всичко е съвсем просто — няколко метра въже и една раница, от момичето се иска само да се просне на пода, когато чуе, че идва някой, и да сложи въжето около шията си. Доста скучно ще му бъде на горкото дете да седи под навеса, докато го намерят, но аз му предложих цял куп комикси. На един от тях е отбелязано кой е убиецът, така че всичко се връзва.

— Вашата изобретателност ме кара да занемея! За всичко сте помислили!

— Не е трудно да се помисли за всичко — каза мисис Оливър. — Бедата е там, че човек се сеща за прекалено много подробности, после всичко става твърде сложно, та се налага да се откажеш от някои от тях, което е доста неприятно. Сега ще минем оттук.

Поеха по криволичеща пътека, която отново ги изведе на реката, само че тук брегът бе по-висок. Излязоха между дърветата на поляна, където се издигаше малък павилион от пиластър с формата на храм. Пред него стоеше намръщен млад мъж, облечен в размъкнати вълнени панталони и риза в отровнозелен цвят. Той се извърна към тях.

— Мистър Майкъл Уейман, мосю Еркюл Поаро — представи ги мисис Оливър.

Младежът кимна небрежно вместо поздрав.

— Хората — мрачно каза той — строят на най-странни места! Ето като това тук например. Строено е само преди около година — доста красиво е и е съвсем в стила на къщата. Но защо тук? Подобни постройки са били издигнати, така че да се забелязват — „на видно място“, както са се изразявали, и до тях се е стигало по хубава затревена пътека отстрани с жълти нарциси. Докато тази клета дяволия е забутана сред дърветата и не се вижда отникъде, а за да се забелязва от реката, трябва да се отсекат най-малко двайсет дървета.

— Може би не е имало друго подходящо място — каза мисис Оливър.

Майкъл Уейман изсумтя.

— Върху затревения бряг край къщата — чудесна естествена среда за павилиона. Но не, тия богаташи са един дол дренки — нямат никакво естетическо чувство. Хрумнало му да си има „беседка“, както я нарича той, и си я поръчва. Чудел се къде да му я построят. Тъкмо тогава, както ми казаха, един огромен дъб бил повален от буря. Останало грозно петно сред дърветата. „О, ще оправим това местенце, като издигнем беседка“, решил глупакът му с глупак. Те, разните му градски глупаци, само за това мислят, как да пооправят нещичко! Учудвам се, че не е насадил лехи с червено мушката и телефончета около цялата къща! Хора като него не бива да притежават такива имения!

Младият мъж изглеждаше доста разпален.

„Този момък — помисли си Поаро — със сигурност не обича сър Джордж Стъбс.“

— Основата е бетонна — продължи Уейман. — А почвата отдолу е песъчлива и се сляга. Има пукнатини навсякъде и скоро ще стане опасна… Най-добре е да се събори и да се издигне отново върху площадката до къщата. Такава е моята препоръка, но твърдоглавият стар глупак не ще и да чуе.

— А залата за тенис? — попита мисис Оливър? Младият мъж стана още по-мрачен.

— Той иска някаква китайска пагода — простена архитектът. — С дракони, моля ви се! Само защото лейди Стъбс се докарва с китайски шапки, модел кули. И кой ще бъде архитектът? Хората, които искат да построят нещо красиво, нямат пари, а ония, които имат средства, искат неща, които са направо ужасни!

— Съчувствам ви напълно — тъжно подхвърли Поаро.

— Джордж Стъбс! — сърдито продължи архитектът.

— За какъв се мисли той? По време на войната се крил на някакво топло местенце в Адмиралтейството в безопасните дебри на Уелс, но си пуснал брада, за да си помислят хората, че се е сражавал във флота, поне така говорят. Фрашкан е с пари — наистина!

— Е, вие, архитектите, трябва да си търсите хора с пари, иначе ще останете без работа — посочи съвсем основателно мисис Оливър.

Тя тръгна към къщата, а Поаро и обезсърченият архитект се приготвиха да я последват.

— Тия богаташи — горчиво добави младежът — не разбират елементарни неща. — Той подритна за последен път наклонената беседка. — Ако основите са гнили, всичко останало е гнило.

— Това, което казахте, е мъдро — забеляза Поаро.

— Да, наистина е мъдро.

Пътеката, по която поеха, ги изведе от дърветата и пред тях блесна бялата красива къща на фона на тъмната зеленина зад нея.

— Къщата е наистина изключително красива — промърмори Поаро.

— Той иска да направи и билярдна зала на покрива — жлъчно подхвърли мистър Уейман.

Около храстите на площадката под тях се въртеше възрастна женица с градинарски ножици. Тя тръгна нагоре да ги посрещне, леко задъхана.

— Всичко е занемарено от години — обясни жената.

— А в днешно време е толкова трудно да се намери човек, който разбира от храсти. Хълмът трябва да блести от цветове през март и април, но тази година е съвсем неугледен — всички тия изсъхнали клонки е трябвало да се отрежат миналата есен…

— Мосю Еркюл Поаро, мисис Фолиът — представи ги мисис Оливър.

Възрастната жена засия.

— Значи това е прочутият мосю Поаро! Колко мило от ваша страна да дойдете и да ни помогнете утре. Тази умна дама тук измисли доста трудна задача — ще бъде много интересно.

Поаро бе леко озадачен от изисканото държане на дребната жена. Помисли си, че вероятно е стопанката на имението.

Каза учтиво:

— Мисис Оливър е моя стара приятелка. Радвам се, че можах да откликна на молбата й. Мястото тук е наистина чудесно, пък и къщата е великолепна.

Мисис Фолиът поклати тъжно глава.

— Да. Строена е от прадядото на съпруга ми през 1790 година. Преди това тук е имало къща от времето на кралица Елизабет. Срутила се е и е изгоряла през 1700 година. Семейството ни живее тук от 1598 година.

Гласът й бе спокоен и неизразителен. Поаро я погледна още по-внимателно. Пред него стоеше съвсем дребна и стегната жена, облечена в износени вълнени дрехи. Най-забележителното у нея бяха ясносините й очи. Посивелите й коси бяха плътно пристегнати с мрежичка за коса, макар че очевидно се отнасяше небрежно към външността си, тя притежаваше излъчване, което трудно можеше да се определи.

Докато вървяха към къщата, Поаро подхвърли разсеяно:

— За вас вероятно е много болезнено, че в този дом живеят чужди хора.

Настъпи мълчание, после мисис Фолиът му отговори. Гласът й прозвуча ясно й отчетливо, без капчица вълнение:

— Толкова много неща в живота са болезнени, мосю Поаро.