Агата Кристи
Двойно убийство (17)

ГЛАВА 17

След като си тръгна от Нейс, Поаро отиде в селото, където с питане откри къщата на Тъкърови. Почука на вратата, но доста дълго никой не му отговори, докато накрая не се разнесе високият писклив глас на мисис Тъкър:

— Какво си мислиш, Джим Тъкър, че можеш да разнасяш мръсните си ботуши по хубавия ми линолеум? Казвала съм ти хиляди пъти. Цяла сутрин чистя, а виж сега на какво прилича.

Някакво неясно ръмжене ознаменува реакцията на мистър Тъкър. Но в него нямаше желание за свада.

— Все забравяш. И какво те е прихванало да слушаш спорт по радиото! Ще ти отнеме най-много две минути да си свалиш проклетите ботуши. А ти, Гари, виж какво правиш със захарното петле. Няма да ти разреша да пипаш с лепкавите си пръсти най-хубавата сребърна кана. Мерилин, на вратата има някой, не чуваш ли? Виж кой е!

Вратата бавно се отвори и едно дете на около единайсет-дванайсет години надникна подозрително към Поаро. Едната му бузка бе изцапана със сладко. Момиченцето бе пълно, с малки сини очи и приличаше на хубаво прасенце.

— Един господин, мамо! — извика то.

Към вратата се приближи мисис Тъкър, разрошена и със зачервено лице.

— Какво има? — изсъска тя. — Нямаме нужда от… — замълча, явно спомнила си нещо. — Я чакайте, не ви ли видях онзи път с полицаите?

— Съжалявам, мадам, че ви напомням за онзи трагичен ден — рече Поаро и прекрачи решително прага.

Мисис Тъкър хвърли бърз отчаян поглед към краката му, но островърхите лачени обувки на Поаро бяха стъпвали само по павиран път. По идеално лъснатия линолеум на мисис Тъкър не остана никаква кал.

— Влезте, заповядайте, сър! — изрече тя, след като се дръпна и отвори с дясната ръка вратата на стаята.

Поаро влезе в смайващ с чистотата си малък хол. Вътре миришеше на препарат за мебели, имаше голяма гарнитура в якобински стил, кръгла маса, две саксии с мушкато, огромна камина с месингова решетка и множество порцеланови фигурки.

— Седнете, сър, заповядайте! Не мога да се сетя за името ви. Но ми се струва, че не сте ми го казвали.

— Името ми е Еркюл Поаро — бързо рече той. — Случи ми се пак да дойда във вашия край и се отбих да поднеса съболезнованията си и да попитам дали няма нещо ново. Вярвам, че убиецът на дъщеря ви е открит.

— Ни помен, ни звук от него — продума с горчивина мисис Тъкър. — Мен ако питате, си е срамота. Мисля си, че полицаите не ги е грижа много, когато става въпрос за хора като нас. И какво е полицията? Ако всички са като Боб Хоскинс само знае да наднича в колите, спрени по главната улица.

В този момент се появи мистър Тъкър със свалени ботуши и застана на вратата само в чорапи. Бе едър и червендалест, съвсем кротък на вид.

— Какво виниш полицаите! — рече той с дрезгав глас. — И те си имат грижи като всеки друг. Тия маниаци са трудни за хващане. Не се различават от вас или мен — добави домакинът, обръщайки се направо към Поаро.

Момиченцето, отворило вратата на Поаро, застана зад баща си, а иззад него надникна момче на около осем години. Децата зяпнаха госта с нескриван интерес.

— Това сигурно е по-малката ви дъщеря — рече Поаро.

— Казва се Мерилин — обясни мисис Тъкър. — А това е Гари. Ела да поздравиш, Гари, и внимавай как се държиш.

Гари отстъпи назад.

— Той е свитичък — каза майка му.

— Много мило от ваша страна, сър, наистина — рече мистър Тъкър, — да дойдете и да питате за Марлийн. Ужасна история!

— Току-що бях при мисис Фолиът — поясни Поаро.

— Струва ми се, че и тя преживява много.

— Оттогава все не е добре — Вметна мисис Тъкър.

— Възрастна е и й стана много тежко, че се е случило на нейния имот.

Поаро отново забеляза, че всички несъзнателно говорят за Нейс Хаус като за собственост на мисис Фолиът.

— Чувства се отговорна до известна степен — рече мисис Тъкър, — макар че тя няма нищо общо.

— Кой всъщност предложи Марлийн да играе ролята на жертвата? — попита Поаро.

— Госпожата от Лондон, дето пише книги — не се забави с отговора си мисис Тъкър.

Поаро меко добави:

— Но тя не е познавала хората тук. Изобщо не е познавала Марлийн.

— Мисис Мастъртън ръководеше момичетата — каза мисис Тъкър, — сигурно тя е предложила Марлийн. А Марлийн много се радваше.

Поаро отново усети, че е в задънена улица. Но сега вече разбираше какво е изпитвала мисис Оливър, когато му се е обадила първия път. Някой бе действал иззад завесата, и бе карал другите да правят каквото иска. Мисис Оливър и мисис Мастъртън бяха фигурантки. Той продължи:

— Чудя се, мисис Тъкър, дали Марлийн е познавала тоя… ъ-ъ… маниак с убийствени наклонности.

— Не е познавала такива хора — целомъдрено заяви мисис Тъкър.

— Аха — каза Поаро, — но както току-що отбеляза съпругът ви, човек трудно ще различи тия маниаци. На външен вид са като… ъ-ъ… вас и мен. Някой може да е говорил с Марлийн на празненството и дори преди него. Да се е сприятелил с нея по съвсем безобиден начин. Като й е дал подаръци например.

— А, не, сър, изключено е Марлийн не вземаше подаръци от непознати. Добре я бях възпитала.

— Но може да не е виждала нищо лошо в това — настоя Поаро. — Например някоя хубава жена й предложила някои неща.

— Тоест, някоя като младата Сали Леги, дето живее в Мил Котидж.

— Да — кимна Поаро. — Като нея.

— Вярно, тя даде веднъж на Марлийн едно червило — спомни си мисис Тъкър. — Страшно се ядосах. Казах й: „Няма да ти позволя да си сложиш от тоя боклук по лицето. Какво ще каже баща ти!“ „Е — вика ми тя, нали си беше наперена, — даде ми го оная госпожа, дето живее в Мил Котидж. Рече, че много ще ми отива.“ „Ти не слушай какво ти разправят тия лондончанки. Те нека си плескат лицата и си чернят очите. Но ти си почтено момиче — викам й — и ще си миеш лицето със сапун и вода, докато пораснеш.“

— Но тя едва ли е била съгласна с вас — усмихна се Поаро.

— Кажа ли нещо, то става — отсече мисис Тъкър. Пълничката Мерилин изведнъж се засмя весело. Поаро я погледна внимателно.

— Мисис Леги давала ли е нещо друго на Марлийн? — попита той.

— Май й даде и шал — не й вършеше работа. Уж красиво парцалче, ама лошо качество. Усещам качеството, щом го видя — заяви мисис Тъкър, кимайки с глава. — Навремето като момиче работех в Нейс Хаус. Тогава дамите носеха истински дрехи. Никакви безвкусни цветове, никакъв найлон или пък изкуствена коприна — само истинска. Охо, някои от тафтените им рокли можеха да стоят прави, без да ги обличаш.

— Момичетата обичат да се труфят — снизходително се намеси мистър Тъкър. — Не възразявам срещу ярките цветове, но не давам да си слагат мазила.

— Бях малко строга с нея — намеси се пак мисис Тъкър с внезапно насълзени очи, — а тя си отиде по такъв ужасен начин. После ми беше мъчно, че съм била толкова строга. О, напоследък не става нищо хубаво, само бели и погребения. Белите никога не идват сами, казват хората, и си е така.

— Да не сте загубили и някой друг? — внимателно попита Поаро.

— Тъста — обясни мистър Тъкър. — Връщал се късно вечерта с лодката от „Трите кучета“, сигурно се е подхлъзнал, докато, е слизал на кея, и е паднал в реката. Да де, на неговите години е трябвало да си кротува вкъщи. Ама можеш ли да излезеш на пустите му старци! Вечно се мотаеше по кея.

— Татко много си падаше по лодките — уточни мисис Тъкър. — Едно време се грижеше за лодките на мистър Фолиът, ама беше преди години. Не че — добави весело тя — загубата на татко е кой знае какво. Беше прехвърлил деветдесетте, какво ли не е преживял. Постоянно дрънкаше глупости. Време му беше. Е трябваше, разбира се, да го погребем както си му е редът, но две погребения струват луда пара.

Тия финансови съображения убягнаха от вниманието на Поаро — в съзнанието му изплува неясен спомен.

— Един възрастен човек на кея ли? Помня, че говорих с него. Името му беше?…

— Мърдъл, сър. И аз се казвах така, преди да се омъжа.

— Баща ви, ако си спомням добре, е бил главен градинар в Нейс, нали?

— Не, най-големият ми брат. Аз бях най-малката в семейството — бяхме общо единайсет деца — тя добави с известна гордост: — В Нейс е имало Мърдълови отколе, но сега са се пръснали. Татко беше последният.

Поаро тихо каза:

— „В Нейс винаги ще има Фолиътови.“

— Какво, сър?

— Повтарям това, което ми каза на кея старият ви баща.

— А, баща ми говореше само глупости. От време на време се налагаше да го озаптявам.

— Значи Марлийн е била внучка на Мърдъл — рече Поаро. — Да, започвам да разбирам — той замълча, бе силно развълнуван. — И казвате, че баща ви се е удавил в реката.

— Да сър. Сръбнал е малко повече. А не знам откъде е намерил пари. Е, докарваше си понякога пари от бакшишите, помагаше на хората да връзват лодките или да паркират колите си. Много хитро си криеше парите от мен. Да, боя се, че е пийнал доста. Подхлъзнал се е, докато е слизал от лодката на кея. Паднал е и се е удавил. Тялото му изплува на другия ден долу към Хелмът. Чудо е, че не се е случило преди, беше на деветдесет и две и не до виждаше.

— Но си е факт, че не се е случило преди…

— Е, белите рано или късно стават…

— Беля ли? — замислено продума Поаро. — Не знам дали е беля — той се изправи. Продължаваше да си мърмори: — Трябваше да се досетя. Отдавна. Детето всъщност ми подсказа…

— Какво, сър?

— А, нищо — отвърна Поаро. — Искам да ви изкажа още веднъж моите съболезнования по повод смъртта на дъщеря ви, както и на баща ви.

Той стисна ръцете на двамата и напусна къщата. Рече си наум: „Какъв глупак съм бил — кръгъл глупак! На всичко съм гледал от обратната страна“.

— Здрасти, господине!

Дочул предпазлив шепот, Поаро се огледа. Дебеличката Мерилин стоеше в сянката на къщата. Повика го с пръст и зашепна:

— Мама не знае всичко — каза детето. — Марлийн не получи оня шал от госпожата в долната къща.

— А откъде го получи?

— Купи си го в Торки. Купи си и червило и някакъв парфюм — „Парижки тритон“ — какво смешно име! И — бурканче фон дьо тен, за който беше чела в една реклама — Мерилин се изсмя. — Мама не знаеше. Марлийн си ги криеше отзад в чекмеджето, под зимните пуловери. Когато отиваше на кино, влизаше в тоалетната на автобусната спирка и се гримираше — Мерилин отново се закикоти. — Мама нищо не знаеше.

— Майка ти не намери ли тия неща, след като сестра ти умря?

Детето поклати пухкавата си глава.

— Не — рече то. — Взех ги и ги сложих в моето чекмедже. Мама не разбра.

Поаро я изгледа с преценяващ поглед и каза:

— Ти, изглежда, си много досетлива, Мерилин.

Момичето се усмихна доста глупаво.

— Мис Бърд казва, че няма смисъл да ходя в гимназията.

— Гимназията не е всичко на този свят — успокои я Поаро. — Я ми кажи откъде Марлийн вземаше пари, за да си купува тия неща?

Мерилин се загледа внимателно във водосточната тръба.

— Не знам — промърмори тя.

— Струва ми се, че знаеш — настоя Поаро. Извади без никакъв свян половин крона от джоба си, към която прибави още една монета.

— Научих — прошепна той, — че са пуснали едно ново, много хубаво червило, което се казва „Целувката на Кармен“.

— Звучи страхотно — реши Мерилин и протегна ръка към петте шилинга. Тя заговори със забързан шепот: — Марлийн обичаше да слухти. Забелязваше доста неща — нали се сещате какви. Обещаваше на хората да не казва, а те й даваха подаръци, разбирате ли?

Поаро и пусна петте шилинга.

— Разбирам — отговори той.

Кимна на Мерилин и си тръгна. Отново измърмори тихо, но този път по-настоятелно:

— Разбирам!

Сега вече много неща си идваха на мястото. Но не всичко. В никакъв случай не можеше да се каже, че Поаро е проумял всичко, ала бе поел в правилна посока. Съвсем ясна посока, стига човек да обърне внимание на всички подробности. Първият разговор с мисис Оливър, няколко думи изпуснати от Майкъл Уейман, продължителният разговор със стария Мърдъл на кея, многозначителните думи, подхвърлени от мис Бруис, пристигането на Етиен де Суса.

До селската поща имаше кабина с телефонен автомат. Поаро влезе и избра някакъв номер. След няколко минути вече говореше с инспектор Бланд.

— Е, мосю Поаро, къде сте сега?

— Тук, в Нейскум.

— Но вчера следобед бяхте в Лондон!

— Дотук се стига само за три часа и половина, ако — влакът не закъснее — напомни му Поаро. — Имам един въпрос към вас.

— Да?

— Каква беше яхтата на Етиен де Суса?

— Май се досещам за какво си мислите, мосю Поаро, но мога да ви уверя, че няма нищо такова. Не беше пригодена за контрабанда, ако имахте предвид това. Нямаше никакви тайни отделения. Ако имаше нещо, ние щяхме да го открием. Нямаше къде да се скрие цял труп.

— Грешите, mon cher, нямах предвид това. Попитах ви само каква е яхтата — голяма или малка?

— О, много луксозна. Сигурно струва цяло състояние. Изящно направена, с нова боя и разни скъпи прищевки.

— Точно така — каза Поаро толкова доволно, че инспектор Бланд остана доста изненадан.

— Накъде биете, мосю Поаро? — понита той.

— Етиен де Суса — обясни Поаро, — е богат човек. А това, приятелю мой, е твърде важен факт.

— Защо? — настоя инспекторът.

— Защото напълно съвпада с последното ми предположение.

— Значи имате нещо наум.

— Да. Най-после ми хрумна нещо. Досега съм бил много глупав.

— Тоест всички ние сме били много глупави.

— Не — успокои го Поаро, — имах предвид само себе си. Имах късмета да ми покажат съвсем ясно дирята, а аз не я забелязах.

— Но сега явно сте попаднали на нещо.

— Мисля, че да.

— Вижте, мосю Поаро…

Но Поаро бе сложил слушалката. След като потърси из джобовете си монети, той поиска да го свържат лично с мисис Оливър в лондонското й жилище.

— Но моля ви — побърза да добави той, когато даваше поръчката, — недейте да безпокоите дамата, ако е заета.

Помнеше колко троснато му бе отговорила веднъж мисис Оливър, тъй като бе прекъснал потока й от творчески мисли, а вследствие на това светът бе се лишил от интригуваща мистерия, в центъра на която бе някаква старовремска небивалица. Телефонистката обаче бе неспособна да разбере скрупулите му.

— Добре де — настоя тя, — искате или не искате да говорите с абоната?

— Искам — отговори Поаро, жертвайки творческия гений на мисис Оливър в олтара на собственото си нетърпение.

Почувства се облекчен, когато чу гласа на мисис Оливър. Тя прекъсна извиненията му.

— Чудесно е, че ми се обаждате — възкликна мисис Оливър. — Тъкмо щях да тръгвам; за да участвам в предаването „Как пиша книги“. Сега ще наредя на секретарката си да позвъни и да каже, че са ме задържали непредвидено.

— Но, мадам, не искам да преча на…

— Не ми пречите — весело обясни мисис Оливър. — Постъпих страшно глупаво. Тоест, много е глупаво да обясняваш как пишеш книги. Мисълта ми е, че първо измисляш нещо, а след като си го измислил, се заставяш да седнеш и да го напишеш. И толкоз. Щяха да ми бъдат необходими само три минути да го обясня, после предаването щеше да свърши и хората щяха да останат недоволни. Не разбирам защо всички толкова настояват писателите да обясняват как пишат. Мен ако питат, работата на писателя е да пише, а не да говори.

— А аз искам да ви попитам именно как пишете.

— Питайте — рече мисис Оливър, — аз вероятно няма да знам отговора. Според мен човек просто сяда и пише. Само за секунда, че съм си сложила за предаването една ужасно смешна шапка и трябва да я махна. Драска ми на челото — настъпи кратка пауза, после отново се чу облекченият глас на мисис Оливър: — Шапките в наше време са само един символ, нали? Тоест, човек не ги носи от практически съображения: за да му е топло на главата, да се предпази от слънцето или пък да скрие лицето си от хора, с които не иска да се вижда. Извинете, мосю Поаро, казахте ли нещо?

— Само възкликнах. Невероятно е — рече Поаро със страхопочитание в гласа. — Но винаги ми давате идеи. Същото правеше и приятелят ми Хейстингс, с когото не сме се виждали от много-много години. Току-що ми дадохте отговор на още една загадка. Но да не говорим повече за това. Нека по-добре ви задам един въпрос. Познавате ли някой атомен физик, мадам?

— Дали познавам атомен физик ли? — ахна изненадана мисис Оливър. — Не знам. Може и да познавам. Тоест, познавам разни професори. Но не съм съвсем сигурна какво точно правят.

— Все пак едно от действащите лица в „Търсенето на убиеца“ беше атомен физик, нали?

— О, това ли! Просто реших да бъде по-съвременно. Когато отидох да купувам подаръци за племенниците си миналата Коледа, навсякъде продаваха само научна фантастика, космически и свръхзвукови играчки, та се сетих за тях, когато се заех с търсенето на убиеца. Казах си: „Най-добре е да сложа един атомен физик между заподозрените, та да бъде по-съвременно“. В края на краищата, ако ми бе необходим технически жаргон, винаги можех да се обърна към Алек Леги.

— Алек Леги, съпругът на Сали Леги ли? Той да не е атомен физик?

— Да. Но не е завършил в Харуел, а някъде в Уелс, Кардиф. Или май в Бристол. Наели са една къща по Хелм за ваканцията. Е, значи все пак познавам един атомен физик.

— И именно срещата ви с него в Нейс Хаус вероятно ви е дала идеята за атомния физик? Но жена му не е югославянка.

— О, не — каза мисис Оливър. — Сали си е чистокръвна англичанка. Сигурно сте го усетили?

— Тогава откъде ви хрумна за жената от Югославия?

— Наистина не знам… Може би заради бежанците. Или студентите. Или пък заради ония чужденки, дето минават напряко през имението и говорят развален английски.

— Разбирам… да, сега разбирам много неща.

— Крайно време е — подхвърли мисис Оливър.

— Моля?

— Казах, че е крайно време — повтори мисис Оливър, — да почнете да разбирате някои неща. Досега май нищо не сте направили — в гласа й се усещаше укор.

— Човек не може да разбере всичко наведнъж — отвърна Поаро в своя защита. — Полицията е напълно объркана.

— О, полицията! — рече мисис Оливър. — Ако начело на Скотланд Ярд стоеше жена…

Чул началото на до болка познатата му сентенция, Поаро побърза да я прекъсне.

— Случаят бе сложен — подхвана пак той. — Извънредно сложен. Но вече — казвам ви го съвсем поверително, почвам да го разплитам!

Мисис Оливър не прояви никакъв интерес.

— Може би — рече тя, — но междувременно бяха извършени две убийства.

— Три — поправи я Поаро.

— Три ли са? Кой е третият?

— Един възрастен човек на име Мърдъл — поясни Еркюл Поаро.

— Не съм чула — рече мисис Оливър. — Ще пишат ли във вестниците за него?

— Не — отвърна Поаро, — засега никой не подозира нищо и се смята, че е било нещастен случай.

— А не е било нещастен случай, нали?

— Не, не е било.

— Е, кажете ми кой го е убил или кой ги е убил, ако можете да говорите по телефона.

— Такива неща не се говорят по телефона — отвърна Поаро.

— Тогава да прекъснем разговора — реши мисис Оливър. — Не мога да се стърпя.

— Почакайте малко — настоя Поаро, — исках да ви питам още нещо. Ох, какво ли беше?

— Това е знак, че остарявате — рече мисис Оливър. — И с мен е същото. Забравям доста неща…

— Имаше нещо, някаква дребна подробност, която ме безпокоеше. Ходих до навеса…

Той се мъчеше да си спомни. Купчината комикси. Надрасканите по полетата изречения на Марлийн. „Албърт ходи с Дорийн.“ Тогава му се стори, че нещо липсва, че има нещо, за което трябва да пита мисис Оливър.

— Още ли сте на телефона, мосю Поаро? — каза мисис Оливър.

В този момент се обади телефонистката и го помоли да пусне още пари. След като изпълни задължението си, Поаро поде отново:

— Чувате ли ме, мадам?

— Още съм тук — рече мисис Оливър. — Хайде да не харчим повече пари, като постоянно се питаме дали се чуваме. Какво има?

— Нещо много важно. Нали си спомняте вашето „Търсене на убиеца“?

— Разбира се, че го помня. Нали преди малко всъщност говорехме за него?

— Допуснах груба грешка — каза Поаро. — Изобщо не прочетох резюмето за участниците. Стори ми се, че не е толкова важно, нали трябваше да разкриват убиец. Сгреших. Имало е значение. Вие сте чувствителен човек, мадам. Влияят ви атмосферата, характерите на хората, с които се срещате. А всичко това се отразява в творчеството ви. Не личи от пръв поглед, но тъкмо те вдъхновяват плодовитото ви въображение и така създавате героите си.

— Много красиво изказване — рече мисис Оливър. — Но какво точно имате предвид?

— Че винаги сте знаели много повече за това престъпление, отколкото предполагате. А сега въпросът, който исках да ви задам, всъщност въпросите ми са два, но първият е твърде важен. Когато започнахте да пишете сценария на „Търсенето на убиеца“, смятахте ли трупът да бъде открит под навеса?

— Не.

— Къде възнамерявахте да стане това?

— В малката лятна кухня, скътана между рододендроните край къщата. Според мен там беше най-подходящото място. Но после някой, не си спомням точно кой, започна да настоява, че трупът трябвало да бъде открит в беседката. Е, това, разбира се, беше глупаво! Всеки можеше да мине оттам съвсем случайно и да попадне на трупа, без да върви по определените улики. Хората са много тъпи! Аз, естествено, не можех да се съглася.

— Значи се съгласихте да се използва навесът?

— Да, точно така. Против навеса нямаше никакви доводи, макар че аз предпочитах малката лятна кухня.

— Да, наблегнахте на тази подробност още първия ден. Има Още нещо. Спомняте ли си, казахте ми, че последното указание е написано на един от комиксите, които сте дали на Марлийн, за да не скучае?

— Да, разбира се.

— Не беше ли нещо като… — той напрегна паметта си, за да си спомни надрасканите изречения. — „Албърт ходи с Дорийн“, „Джорджи Порджи целува туристките в гората“, „Питър щипе момичетата в киното“?

— Господи, не — почти изплашена извика мисис Оливър. — Нямаше такива глупости. Не, написаното от мен указание бе съвсем точно — тя понижи глас и проговори със загадъчен тон: — „Виж в раницата на туриста“.

— Epatant^[1]! — възкликна Поаро. — Точно така!

Разбира ce, комиксът с това изречение е трябвало да бъде взет. На някого явно му е хрумнало нещо!

— Раницата беше на пода до тялото и…

— Аз обаче си мисля за друга раница.

— Обърквате ме с тия раници — оплака се мисис Оливър. — В моята история имаше само една раница. Не искате ли да научите какво имаше в нея?

— Ни най-малко — отвърна Поаро. — Тоест — добави учтиво той, — с удоволствие ще ви чуя, разбира се, но…

Мисис Оливър не обърна никакво внимание на неговото „но“.

— Според мен бе много находчиво — заяви тя и в гласа й прозвуча суетата на писателя. — В раницата на Марлийн, която всъщност бе на югославянката…

— Да, да — каза Поаро, приготвяйки се да потъне отново в мъгла.

— Е, в нея беше шишенцето с отрова, с която местният земевладелец отравя жена си. Разбирате ли, югославянката е била тук на курсове за медицински сестри и е била в къщата, когато полковник Бланд е отровил първата си жена заради парите й. А тя — медицинската сестра де, е успяла да вземе шишенцето и да го скрие, а после сее върнала, за да изнудва полковника. Ето защо той, естествено, я е убил. Това съвпада ли, мосю Поаро?

— Да съвпада с какво?

— С вашите предположения — каза мисис Оливър.

— Никак — отговори Поаро, но бързо додаде: — Независимо от всичко, мадам, приемете моите поздравления. Убеден съм, вашето „Търсене на убиеца“ е измислено толкова умно, че никой не е спечелил наградата.

— А, имаше победител! — възкликна мисис Оливър. — Твърде късно, към седем часа. Една възрастна жена, която приличаше на хрътка и беше доста шантава. Бе открила всички улики и пристигна победоносно при навеса, но естествено, полицията вече бе там. Така научи за убийството — вероятно последна от всички на празненството. Все пак й връчиха наградата — после добави със задоволство: — Онзи ужасен младеж с луничките, който каза, че съм пиела като смок, стигна само до градината с камелиите.

— Някой ден, мадам — рече Поаро, — ще ми разкажете тая история.

— Всъщност — продължи мисис Оливър — смятам да я направя на книга. Би било жалко да не я използвам.

Може би тук му е мястото да споменем, че след-около три години Еркюл Поаро прочете „Жената в гората“ от Ариадни Оливър и докато я четеше, остана изненадан, че някои от героите и случките му се струват странно познати.