Роджър Зелазни
Деветте принца на Амбър (9)

IX

Няма да ви досаждам с повторения. Втората ми година беше досущ като първата, със същия финал. Както и третата. През втората година Рейн дойде два пъти, с кошница пълна с деликатеси и уста, пълна с клюки. И двата пъти му забраних да идва повече. През третата година дойде шест пъти, по веднъж на всеки два месеца, и всеки път аз отново му забранявах, изяждах храната му и изслушвах всичко, което имаше да ми каже.

Нещо в Амбър не беше както трябва. Странни същества излизаха от Сенките и вилнееха из реалния свят. Те, разбира се, бяха унищожавани. Ерик все още се опитваше да разбере как са се появили. Аз не споменах нищо за проклятието си, макар по-късно да се зарадвах от факта, че то се бе сбъднало.

Рандъм, като мен, още беше затворник. Жена му наистина бе споделила съдбата му. Положението на другите ми братя и сестри оставаше непроменено. Така прекарах и третата годишнина от коронацията, когато се случи това и аз отново усетих, че съм жив.

Това…

Това! Един ден то се случи и аз се почувствах толкова добре, че веднага отворих последната бутилка вино, която Рейн ми бе донесъл и започнах последния пакет цигари, който си пазех.

Изпуших го, изпих бутилката и се наслаждавах на мисълта, че все пак бях успял да победя Ерик. Ако той откриеше това, усещах, че може да е фатално. Но знаех, че Ерик нищо не подозира.

Затова празнувах, пушех, пиех и кроях планове в светлината на това, което се бе случило.

Да, светлината.

Бях открил неясна ивичка светлина, някъде вдясно от мен.

Добре, да погледнем нещата от тази им страна: бях се събудил в болнично легло, за да разбера, че невероятно бързо съм се възстановил. Схващате ли?

Аз оздравявах по-бързо от другите хора със счупени кости. Всички благородници и благороднички от Амбър имат развита донякъде тази способност.

Бях преживял чумата, бях оцелял при похода към Москва…

Възстановявах се по-бързо и по-добре от всички, които познавах.

Наполеон веднъж бе отбелязал този факт. Както и генерал Макартър.

Просто нервните тъкани отнемаха малко повече време, това беше всичко.

Тази прекрасна ивичка светлина, някъде вдясно от мен, означаваше точно това: зрението ми се възвръщаше.

След известно време осъзнах, че тя се процеждаше през малката решетка във вратата на килията ми.

Моите пръсти ми казаха, че вече имам нови очи. Тяхното възстановяване ми бе отнело повече от три години, но бях успял. Това беше възможността едно на милион, за която споменах по-рано, нещото, което дори Ерик не би могъл да предположи, поради разнообразието от способности между различните членове на нашето семейство. Аз го бях победил в този случай: научил се бях, че мога да регенерирам очите си.

От край време знаех, че умея да възстановявам нервната си тъкан, ако разполагам с необходимото време. През Френско-Пруската война от нараняване в гръбнака бях получил парализа. След две години отново оздравях. Надявал се бях — макар да звучеше безумно, трябва да призная, — че това може да се случи отново с изгорените ми очи. И се бях оказал прав. Усещах ги цели и зрението ми бавно се възвръщаше.

Колко ли време оставаше до следващата годишнина от коронацията на Ерик? Спрях да крача напред-назад и сърцето ми заби по-бързо. Веднага, щом някой забележеше, че очите ми са се възстановили, щях да ги загубя отново.

Следователно трябваше да избягам, преди четвъртата година да е свършила.

Как?

Не бях мислил много по този въпрос досега, защото дори да намерех начин да се измъкна от килията си, никога не бих могъл да избягам от Амбър — или дори от двореца, ако ставаше дума — без очи или помощ, а не разполагах с нито едно от двете.

Сега, обаче…

Вратата на килията ми беше дебела, тежка, обкована с мед и имаше само едно мъничко зарешетено прозорче на около метър и петдесет височина, през което можеше да се надникне вътре, за да се види дали съм още жив, в случай че някой се заинтересуваше. Дори да успеех да махна решетките, сигурен бях, че не бих могъл да се протегна достатъчно, за да достигна ключалката. В долния край на вратата се намираше малката люлееща се вратичка, през която ми пъхаха храната и това беше всичко. Пантите й бяха или от външната страна или някъде в сечението на вратата, не знаех със сигурност. Във всички случаи не можех да ги достигна. Нямаше никакви прозорци, нито пък други врати.

Всичко беше все едно още бях сляп, като се изключи тази слаба, неясна светлина през решетката. Ясно ми бе, че зрението ми засега не се е върнало напълно. Необходимо му бе още много време. Но дори да виждах идеално, вътре беше тъмно като в рог. Знаех това, защото познавах тъмниците в подземията на Амбър.

Запалих си цигара, тръгнах пак напред-назад и започнах да обмислям коя от наличните ми вещи би могла да свърши някаква работа. Разполагах с дрехите на гърба си, сламеника, на който спях и още колкото ми душа иска разхвърляна по пода, подгизнала слама. Имах и кибрит, ала бързо се отказах от изкушението да подпаля сламата, защото се съмнявах, че някой ще дойде да отвори вратата, ако го направех. По-вероятно беше стражите да се съберат да се посмеят, в случай, че тя пламнеше изобщо. Притежавах и една лъжица, която бях откраднал на последния банкет. Всъщност исках да взема нож, но Джулиан ме хвана как правя опит да се добера до един и веднага го махна. Обаче той не знаеше, че това бе вторият ми опит. Вече бях пъхнал лъжицата в ботуша си.

И така, каква полза можех да извлека от нея?

Чувал бях всички тези истории за хора, които изкопават тунели от килиите си с най-невероятни предмети — катарами (каквато аз нямах) и прочие. Но не разполагах с нужното време, за да си играя на граф Монте Кристо. Трябваше да се измъкна до няколко месеца, иначе новите ми очи нямаше да струват нищо.

Вратата беше направена предимно от дърво. Дъб. По краищата бе укрепена с четири метални ленти. Едната минаваше през горния край, другата — през долния, а останалите две се спускаха покрай трийсет сантиметровото зарешетено прозорче. Вратата се отваряше навън, а ключалката се намираше от лявата ми страна. Спомнях си, че трябва да е около пет сантиметра дебела и знаех къде е ключалката, което все пак проверих като натиснах вратата и усетих съпротивлението в тази точка. Освен това имаше и резе, но за него щях да се тревожа по-късно. Бих могъл евентуално да се справя с резето, като го избутам с пъхнатата между вратата и касата дръжка на лъжицата.

Коленичих върху сламеника и очертах с лъжицата квадрат около мястото, където се намираше ключалката. Чегъртах го, докато ръката ми съвсем отмаля — някъде около два часа. После прокарах пръсти по повърхността на дървото. Не бях постигнал много, но все пак беше някакво начало. Преместих лъжицата в лявата си ръка и продължих, докато и тя ме заболя.

Не спирах да се надявам, че Рейн може да мине. Сигурен бях, че ще успея да го убедя да ми даде кинжала си, ако много настоявам. Той, обаче, не се появи и аз просто продължавах да стържа.

Работех ден подир ден, докато издълбах дървото с около сантиметър. Всеки път, щом чуех стъпките на пазача, връщах сламеника при отсрещната стена и лягах на него, с гръб към вратата. Когато той си тръгнеше, възобновявах работата си. После се наложи да спра за известно време, колкото и да не го исках. Макар че бях увил ръцете си в парчета плат, откъснати от дрехите ми, бяха ми излезли мехури, които се пукнаха и разранената плът под тях взе да кърви. Затова си дадох почивка и ги оставих да заздравеят. Реших да използвам времето за съставяне на планове какво да направя, след като изляза.

Щом успея да пробия дупка във вратата, ще вдигна резето. Шумът от падането му сигурно ще доведе някой пазач. Дотогава, обаче, аз ще съм излязъл. Два здрави ритника ще дочупят парчето, което дълбая, а пък ключалката ако иска да си стои там, където е. Вратата ще се отвори и аз ще се изправя срещу пазача. Той ще бъде въоръжен, а аз — не. Ще се наложи да го убия.

Сигурно ще е доста самоуверен, като мисли, че не мога да виждам. От друга страна, може и да е леко уплашен, ако си спомни как влязох в Амбър. Във всички случаи ще трябва да умре, а тогава аз ще имам оръжие. Обхванах с лявата си ръка десния си бицепс и пръстите ми се срещнаха. Господи, колко бях отслабнал! Но все пак в жилите ми течеше кръвта на Амбър и чувствах, че дори в това състояние бих могъл да се справя с всеки обикновен човек. Възможно бе и да се лъжех, ала трябваше да опитам.

После — ако успеех, — с меч в ръка, вече нищо не можеше да ми попречи да стигна до Лабиринта. Минех ли през него и доберях ли се до центъра, щях да съм в състояние да отида на който свят сянка си пожелая. Там щях да възвърна силите си и този път нямаше да избързвам. И един век да ми отнемеше, пак щях да изпипам всичко до съвършенство, преди да тръгна отново към Амбър. В края на краищата технически аз бях законният крал. Не се ли бях коронясал в присъствието на всички, преди Ерик да направи същото? Щях да имам грижа да си получа трона!

Ех, само ако беше възможно да се отиде в Сенките от самия Амбър! Тогава нямаше да ми се налага да се занимавам с Лабиринта. Но моят Амбър е центърът на всичко и не е толкова лесно да се излезе от него.

След, да кажем, месец ръцете ми оздравяха и се покриха с големи мазоли от заниманията ми. Чух приближаването на стъпки и се преместих в отсрещния край на килията. Вратичката изскърца кратко и яденето ми беше пъхнато под вратата. После стъпките зазвучаха отново, този път заглъхвайки в далечината.

Върнах се при вратата. Без да поглеждам, знаех какво има върху подноса: парче клисав хляб, глинена чаша с вода и парче сирене, ако имах късмет. Нагласих сламеника, коленичих на него и опипах изстърганото място. Почти бях преполовил работата.

Тогава чух изхилването.

То дойде откъм гърба ми.

Обърнах се и не ми бе нужно да използвам очите си, за да разбера, че там има някой. Близо до лявата стена стоеше някакъв мъж и се подхилваше.

— Кой си ти? — попитах със странно звучащ глас. В този момент осъзнах, че това са първите думи, които произнасям от много дълго време насам.

— Бяга — рече той. — Опитва се да избяга. — И пак се разсмя.

— Как се озова тук?

— Просто дойдох — отвърна той.

— Откъде? Как?

Запалих една клечка кибрит и, макар че от светлината ме заболяха очите, я задържах.

Беше дребен човек. Дори „миниатюрен“ щеше да е по-точно казано. Висок бе около метър и петдесет и имаше гърбица. Косата и брадата му бяха дълги като моите. Единствените различими черти сред всичкия този гъсталак бяха дългият му, закривен нос и почти черните му очи, сега примижали от светлината.

— Дуоркин! — възкликнах аз.

Той пак се изкикоти.

— Така се казвам. А ти?

— Не ме ли познаваш, Дуоркин? — Драснах още една клечка и я задържах близо до лицето си. — Вгледай се хубаво. Забрави за брадата и косата. Добави петдесетина килограма към фигурата. Ти си ме нарисувал, с изключителни подробности, върху няколко колоди карти за игра.

— Коруин — каза той най-после. — Помня те. Да.

— Мислех, че си мъртъв.

— Обаче не съм. Нали виждаш? — И той направи пирует пред мен. — Как е баща ти? Да си го срещал напоследък? Той ли те пъхна тук?

— Оберон вече го няма — отговорих. — Сега брат ми Ерик управлява Амбър, а аз съм негов затворник.

— Значи съм по-старши — заяви Дуоркин, — защото мен ме е затворил Оберон.

— Така ли? Никой от нас не знае, че татко те държи като затворник.

Чух го да плаче.

— Да — въздъхна след малко. — Той не ми вярваше.

— Защо?

— Казах му, че съм измислил начин да унищожа Амбър. Описах му го и той ме затвори.

— Това не е било никак хубаво — рекох аз.

— Знам — съгласи се Дуоркин, — макар че той наистина ми даде чудесен апартамент и много неща, с които да си правя експерименти. Само дето престана да идва при мен след известно време. Имаше навика да ми води разни хора, които ми показваха мастилени петна и ме караха да им разказвам истории за тях. Беше забавно, докато не стигнах до една история, която не ми хареса и тогава превърнах човека в жаба. Кралят се ядоса като отказах да върна предишния му образ и оттогава мина толкова време, през което не съм виждал жив човек, че сега дори бих го послушал, стига още да иска. Веднъж…

— Как влезе тук, в моята килия? — повторих въпроса си.

— Нали ти казах. Просто дойдох.

— През стената?

— Разбира се, че не. През стената Сянка.

— Никой не може да използва Сенките в Амбър. В Амбър няма никакви Сенки.

— Да, ама аз изшмекерувах — призна той.

— Как?

— Нарисувах нова Фигура и минах през нея, за да видя какво има от другата страна на стената. О, Боже… добре че се сетих… не мога да се върна без нея. Ще трябва да направя друга. Имаш ли нещо за ядене? И нещо, с което да рисувам? И нещо, на което да рисувам?

— Вземи си парче хляб — предложих аз и му го подадох, — а ето и малко сирене с него.

— Благодаря, Коруин — той ги погълна и изля отгоре им всичката ми вода. — Сега, ако ми дадеш перо и парче пергамент, ще се върна в моя апартамент. Искам да си довърша книгата, която чета. Беше ми приятно да си поговоря с теб. Жалко, че сега крал е Ерик. Някой път пак ще намина и ще си поговорим още. Ако видиш баща ти, моля те кажи му да не ми се сърди, защото аз ще…

— Нямам нито перо, нито пергамент — отбелязах аз.

— Боже мой — рече Дуоркин. — Това едва ли е цивилизовано.

— Знам. Но и Ерик не е особено цивилизован.

— Добре, какво имаш тогава? Определено предпочитам моя апартамент пред това място. Най-малкото е по-добре осветен.

— Ти обядва с мен и сега смятам да те помоля за една услуга. Ако изпълниш молбата ми, обещавам да направя всичко, което е по силите ми, за да оправя нещата между теб и татко.

— Какво е това, което искаш? — попита той.

— Отдавна се възхищавам на произведенията ти и винаги съм копнял да видя нещо, нарисувано от твоята ръка. Спомняш ли си Фарът на Кабра?

— Разбира се. Много пъти съм бил там. Познавам пазача, Джопин. Често играех шах с него.

— Повече от всичко друго, за което мога да се сетя в живота си на зрял човек, съм желал да видя някоя от твоите вълшебни скици на тази величествена сива кула.

— Съвсем лесна задача — заяви той, — при това много привлекателна. Правил съм няколко предварителни скици едно време, но никога не преминах отвъд тази точка. Все ме залисваше някаква друга работа. Ще ти донеса една рисунка, щом искаш.

— Не — спрях го аз. — Бих желал нещо по-трайно. Да ми прави компания тук, в килията. Да ми носи разтуха, както и на всеки друг, който може по-късно да заеме мястото ми.

— Достойно за похвала — съгласи се той. — А какви са средствата, които ще ми предложиш?

— Ето едно стило — лъжицата вече бе станала доста остра — и бих искал да виждам скицата на отсрещната стена, за да я съзерцавам, докато си почивам.

Той замълча за момент, после отбеляза:

— Осветлението е много слабо.

— Имам няколко кутийки кибрит — отвърнах аз. — Ще паля клечките и ще ти светя с тях. Дори ще запалим малко от сламата, ако не стигнат.

— Това едва ли са идеални условия за работа…

— Знам — рекох — и се извинявам за тях, велики Дуоркин, но те са най-доброто, което мога да предложа. Произведение на изкуството от твоята ръка би просветлило жалкото ми съществуване в невероятна степен.

Той пак се изкикоти.

— Много добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще осигуриш светлина и после, така че да си нарисувам път за връщане към собствените ми покои.

— Съгласен съм — опипах джоба си аз.

Имах три пълни кутийки кибрит и една наполовина празна.

Поставих лъжицата в ръката му и го поведох към стената.

— Усещаш ли инструмента? — попитах.

— Да, наострена лъжица, нали?

— Точно така. Ще запаля клечка веднага, щом кажеш че си готов. Налага се да рисуваш бързо, защото запасът ми от кибрит е ограничен. Ще използвам половината за фара, а другата половина — за твоята картина.

— Добре — рече той, аз запалих клечка и Дуоркин започна да дълбае линии във влажната, сива стена.

Първо нарисува изправен правоъгълник за рамка на картината. После, с няколко сръчни щриха, фарът започна да се появява. Беше удивително — при неговата явна лудост, умението му бе останало непокътнато. Аз държах всяка запалена клечка в самото й крайче, плюех на палеца и показалеца на лявата си ръка и щом не можех да издържам повече с дясната, я хващах откъм почернелия край и я обръщах, оставяйки я да изгори цялата, преди да драсна нова.

Когато първата кутийка кибрит свърши, той бе направил кулата и работеше върху морето и небето. При всеки негов щрих възхитено измърморвах нещо и го поощрявах.

— Страхотно, наистина страхотно — възкликнах аз, когато ми се стори, че почти е приключил. После Дуоркин ме накара да похабя още една клечка, за да се подпише. Втората кутийка беше вече съвсем на края.

— Хайде сега да й се полюбуваме — рече той.

— Ако искаш да се върнеш в твоя апартамент, ще трябва да оставиш любуването за мен — казах му аз. — Разполагаме с прекалено малко клечки, за да ставаме художествени критици точно в този момент.

Дуоркин посърна малко, но все пак отиде при другата стена и започна да рисува веднага, щом драснах клечка.

Той нахвърля мъничък кабинет, с череп върху бюрото, глобус до него и затрупани с книги стени наоколо.

— Е, така е добре — заключи, когато вече бях свършил третата кутийка и започвах полупразната четвърта.

Трябваха му още шест клечки, за да свърши и една — да се подпише.

Тогава Дуоркин се вгледа в произведението си, докато гореше осмата клечка — оставаха ми още само две, — после направи крачка напред и изчезна.

Огънчето вече пареше пръстите ми, аз изпуснах клечката и тя изсъска като падна в сламата и изгасна.

Стоях там треперещ, изпълнен със смесени чувства и изведнъж отново чух гласа му и усетих присъствието му до себе си. Той пак се беше върнал.

— Току-що се сетих нещо — заяви Дуоркин. — Как ще гледаш картината, когато тук е толкова тъмно?

— О, аз мога да виждам на тъмно — казах му. — Толкова дълго съм живял в мрака, че той е станал мой приятел.

— Разбирам. Просто се чудех. Светни ми сега, за да се върна обратно.

— Хубаво — съгласих се аз, като извадих предпоследната си клечка. — Но следващия път, като решиш да наминеш, по-добре си носи собствено осветление. Моят кибрит свърши.

— Добре.

Запалих клечката, той се вгледа в рисунката си, мина през нея и отново изчезна.

Обърнах се бързо и огледах фара на Кабра, преди клечката да е свършила. Да, силата беше там. Усещах я.

Дали, обаче, моята последна клеча щеше да е достатъчна?

Не, смятах, че не. На мен ми бе необходимо да се концентрирам по-дълго време, за да използвам някоя Фигура като врата.

Какво можех да запаля? Разпиляната по пода слама беше прекалено влажна и сигурно нямаше да пламне. Щеше да е ужасно да разполагам с вратата — моят път към свободата — под самия ми нос и да не мога да я използвам.

Имах нужда от пламък, който да гори известно време.

Сламеника ми! Той представляваше торба от ленен плат, натъпкана със слама. Сигурно пълнежът беше относително сух, а и платът можеше да гори.

Разчистих половината под, до голия камък. После потърсих наострената лъжица, за да разкъсам с нея плата. Тогава изругах. Дуоркин я бе отнесъл със себе си.

Напрегнах се и задърпах с ръце.

Най-после успях да скъсам ленената обвивка и измъкнах сухата слама от средата. Струпах я на малка купчинка и оставих няколко парченца лен наблизо — да ги използвам за допълнително гориво, ако се наложеше. Колкото по-малко дим се вдигнеше, обаче, толкова по-добре щеше да бъде. Пушекът можеше да привлече вниманието на някой пазач, минаващ наблизо. Не че беше кой знае колко вероятно, като се имаше предвид, че храната ми бе донесена скоро, а ми даваха ядене по веднъж на ден.

Драснах последната си клечка и запалих с нея картонената кутийка, в която бе стояла. Когато тя пламна, поднесох я към сламата.

За малко да не се подпали. Беше по-влажна, отколкото очаквах, въпреки че я бях извадил от сърцевината на сламеника. Ала най-после сламките затлеяха и лумнаха пламъчета. Подхраних ги и с другите две празни кутийки, като се зарадвах, че не ги бях изхвърлил в дупката.

Добавих и третата, взех парчетата лен в лявата си ръка и се изправих с лице към картината.

Светлината обля стената, когато пламъците се издигнаха по-високо и аз се съсредоточих върху кулата, извиквайки спомена за нея в съзнанието си. Стори ми се, че чувам крясък на чайка. Усетих нещо като полъх на солен ветрец и мястото започна да става все по-реално, докато го гледах.

Хвърлих плата върху огъня, пламъците намаляха за миг, после лумнаха по-силно. Не отмествах очите си от рисунката, докато го правех.

Магията се бе съхранила в ръката на Дуоркин, защото скоро фарът изглеждаше не по-малко истински от килията, в която се намирах. После той започна да изглежда като единствената реалност, а затворът зад гърба ми се превърна само в Сянка. Чувах плискането на вълните и усещах лъчите на следобедното слънце върху себе си.

Пристъпих напред, но кракът ми не попадна върху огъня.

Стоях на песъчливия, покрит с камъчета бряг на малкия остров Кабра, пред големия сив фар, който нощем осветяваше пътя на корабите от Амбър. Край мен се разлетяха и закряскаха ято изплашени чайки, а смехът ми се сля с грохота на прибоя и свободната песен на вятъра. Амбър лежеше на седемдесет километра зад лявото ми рамо.

Бях избягал.