Роджър Зелазни
Деветте принца на Амбър (6)

VI

Този свят беше известен като Аверн и събраните войски не се състояха точно от хора. На другата сутрин ги огледах, докато вървях зад Блийс. Всичките бяха високи около два и десет, имаха много червена кожа със съвсем малко косми, почти котешки очи и шестпръсти ръце и крака. Облеклото им изглеждаше леко като коприна, но явно бе изтъкано от нещо друго и беше най-често сиво или синьо на цвят. Всеки носеше по два къси меча, със закривени остриета. Ушите им бяха заострени, а многото им пръсти завършваха с дълги нокти.

Времето беше топло, цветовете — объркващи, а те ни смятаха за богове.

Блийс бе открил място, където религията почиташе подобни на нас богове-братя, които бяха изпаднали в беда. И както винаги в митологията имаше и един лош брат, коварно взел властта, който искаше да смаже добрите братя. Естествено налице бе и легендата за предстоящия Апокалипсис, където те самите щяха да бъдат призовани да застанат на страната на добрите братя.

Вървях с отпусната в черната превръзка лява ръка и оглеждах тези, които щяха да умрат.

Спрях пред един войник, взрях се в очите му и попитах:

— Знаеш ли кой е Ерик?

— Господарят на Злото — отвърна той.

Кимнах, казах:

— Много добре — и продължих нататък.

Блийс бе сформирал традиционната войска от пушечно месо.

— С колко души разполагаш? — обърнах се към него.

— Около петдесет хиляди — отговори ми той.

— Поздравявам тези, които са готови да се пожертват — възкликнах аз. — Но ти не можеш да превземеш Амбър с петдесет хиляди души, дори ако приемем, че успееш да ги докараш до един в подножието на Колвир — а това е невъзможно. Глупаво е изобщо и да си помислиш, че би могъл да използваш тези нещастници, с техните смешни мечове и всичко останало, в битка срещу безсмъртния град.

— Знам — рече той. — Ала те не са всичко, което имам.

— Необходимо ти е много повече.

— В такъв случай как ти звучат три флоти, наполовина с размерите на събраните заедно морски сили на Кейн и Жерар?

Не беше лошо.

— Пак не е достатъчно — заявих гласно. — Дори за начало.

— Зная. Продължавам да търся — въздъхна той.

— Да, налага се да съберем много повече. Ерик ще си седи в Амбър и ще ни избива, докато си проправяме път през Сенките. Когато най-накрая остатъкът от войските ни стигне до подножието на Колвир, той ще ги разгроми там. А после предстои и изкачването към Амбър. Колко стотици мислиш, че ще ни останат, като стигнем града? Достатъчно, за да бъдат унищожени за пет минути, без почти никакви загуби за Ерик. Ако това е най-доброто, с което разполагаш, братко Блийс, аз имам лоши предчувствия за тази експедиция.

— Ерик е обявил, че коронацията му ще се състои след три месеца — възрази Блийс. — Дотогава мога най-малко да утроя силите си. Възможно е да събера дори четвърт милион войници от Сенките, които да поведа към Амбър. Има и други светове като този и аз ще ги открия. Ще вдигна кръстоносен поход, какъвто още историята не познава.

— И Ерик ще разполага със същото време, за да усили защитата си. Не знам, Блийс… това е почти самоубийство. Не предполагах, че така стоят нещата, когато дойдох тук…

— А ти колко души доведе със себе си? Нито един! Носят се слухове, че някога си командвал войска. Къде е тя?

Извърнах се от него.

— Тя вече не съществува. Сигурен съм.

— Не би ли могъл да намериш Сянка на твоята Сянка?

— Не желая да опитвам — заявих. — Съжалявам.

— Тогава каква ми е ползата от теб?

— Ще се махна — отвърнах му аз, — щом само това си имал предвид, щом съм ти трябвал само, за да ти осигуря… повече трупове.

— Почакай! — извика той. — Казах го без да помисля. Не искам да се лиша от съветите ти, дори те да са всичко. Остани с мен, моля те. Дори ще ти се извиня.

— Не е необходимо — спрях го аз, като знаех какво означава подобна постъпка за един принц на Амбър. — Ще остана. Мисля, че мога да ти помогна.

— Чудесно! — тупна ме той по здравото рамо.

— И ще ти намеря още войска — добавих. — Не се бой.

Така и направих.

Разходих се из Сенките и открих една раса от космати същества, с дълги нокти и зъби, сравнително наподобяващи хора и интелигентни почти колкото среден първокурсник — извинявайте, деца, но това което имам предвид е, че те бяха предани, доверчиви, честни и можеха лесно да бъдат измамени от негодници като мен и брат ми. Чувствах се като някой дискожокер.

Около сто хиляди от тях започнаха да ни боготворят до степен да грабнат оръжието.

Блийс беше впечатлен и млъкна. След седмица рамото ми оздравя. А два месеца по-късно разполагахме с нашия четвърт милион, ако не и с повече.

— Коруин, Коруин! Ти си все същия Коруин! — възкликна той и отново седнахме да пийнем.

Но аз се чувствах някак неловко. Повечето от тези войници бяха обречени да умрат. За което вината беше изцяло моя. Изпитвах угризения, макар да знаех, че има разлика между Сянка и Действителност. Всяка смърт щеше да бъде истинска, обаче — съзнавах това добре.

Някой път вечер разглеждах картите. Тази колода съдържаше всички Фигури. А на една карта беше изобразен самият Амбър и знаех, че чрез нея мога да се пренеса обратно в града. Тук бяха и всичките ни мъртви или изчезнали роднини. Сред тях бе и татко и аз бързо продължих нататък. Него вече го нямаше.

Задълго се вглеждах във всяко лице и обмислях каква полза може да бъде извлечена. Няколко пъти разбърквах картите и се получаваше все един и същи резултат.

Неговото име беше Кейн.

Той носеше атлаз в зелено и черно, а на главата си имаше тъмна тривърха шапка, украсена с кичур от зелени пера. На колана му висеше кама, с инкрустиран на дръжката й изумруд. Косата му беше черна.

— Кейн — повиках го аз.

След известно време се чу глас.

— Кой е? — попита той.

— Коруин — отвърнах.

— Коруин! Това някаква шега ли е?

— Не.

— Какво искаш?

— А ти какво имаш?

— Знаеш много добре — очите му помръднаха и се спряха върху мен, но аз следях ръката му, която бе твърде близо до камата. — Къде се намираш?

— При Блийс.

— Носят се слухове, че неотдавна си се появил в Амбър… и взех да се питам защо ръката на Ерик е превързана.

— Причината е пред теб — рекох. — Каква е твоята цена?

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде да говорим открито и без заобикалки. Смяташ ли, че Блийс и аз можем да победим Ерик?

— Не, и затова съм на негова страна. Между другото нямам намерение да продавам флотата си… ако това целиш… какъвто струва ми се е случаят.

Усмихнах се.

— Проницателен си, братко — похвалих го аз. — Е, приятно ми беше да си поговорим. Ще се видим в Амбър… може би.

Вдигнах ръка и той извика:

— Почакай!

— Защо?

— Още не съм чул предложението ти.

— О, знаеш какво е. Сам го отгатна и показа, че не те интересува.

— Не съм казал такова нещо. Просто знам на чия страна е правото.

— Искаш да кажеш силата.

— Добре, силата. Ти какво можеш да предложиш?

Разговаряхме близо час, след което северното море беше отворено за трите флоти-фантоми на Блийс, които щяха да останат там в очакване на подкрепления.

— Ако не успеете, в Амбър ще паднат три глави — заяви Кейн.

— Но не вярваш да стане така, нали? — попитах го аз.

— Да. Смятам, че някой от вас двамата не след дълго ще седне на трона. С радост ще служа на победителя. Онова регентство ще ми дойде добре. Все пак ми се иска да получа и главата на Рандъм като част от отплатата.

— Няма да стане — отсякох. — Приеми условията, както ги чу или забрави за всичко.

— Добре, ще приема.

Усмихнах се и поставих длан върху картата. Връзката прекъсна.

Реших да оставя Жерар за сутринта. Кейн ме бе изтощил.

Търкулнах се в леглото и заспах.

 

 

Жерар се съгласи да не ни закача, когато научи как стоят нещата. Главно, защото аз го помолих и той предпочете по-малката от двете злини.

Сключих сделката бързо и му обещах всичко, което поиска, тъй като не стана дума за ничия глава.

После отново събрах войските и им разказах повече неща за Амбър. Колкото и да е странно, те се разбираха като братя — едрите червени юнаци и косматите дребосъци.

Тъжно бе, ала така се получи.

Ние бяхме техните богове и толкова.

 

 

Гледах как флотата се носи по огромния океан с цвят на кръв. Замислих се. В световете Сенки, които трябваше да прекосят, много от тях щяха да загинат.

Преценявах воините от Аверн и моите новобранци от света на име Риик. Тяхната задача беше да изминат по суша пътя до Земята и Амбър.

Разбърках картите си и ги разстлах на масата. Вдигнах тази с образа на Бенедикт. Задълго се взрях в нея, ала оттам продължи да лъха хлад.

Тогава се спрях на Бранд. Усещането за студ ме завладя отново.

После се чу вик. Ужасен, измъчен вик.

— Помогни ми! — долетя до мен.

— Как? — попитах.

— Кой е това? — загърчи се тялото на Бранд.

— Коруин.

— Измъкни ме оттук, братко Коруин! Ще ти се отплатя с всичко, което поискаш!

— Къде си?

— Аз…

И пред очите ми се завъртяха образи, които разумът ми отказваше да възприеме, след което се понесе нов вик, пресекна като в агония и замря.

Пак остана само студът.

Установих, че треперя. От какво, не знаех.

Запалих си цигара и се приближих до прозореца да погледам нощта, като оставих картите там, където бяха паднали — върху масичката в моята стая насред гарнизона.

Звездите бяха мънички и се виждаха като през мъгла. Не намерих нито едно познато съзвездие. През тъмнината бързо се спускаше малка синя луна. Нощта бе донесла рязък, вледеняващ студ и аз се увих колкото можех по-плътно с плаща си. Мислите ми се върнаха към зимата на катастрофалния ни поход към Русия. Господи! Едва не бях премръзнал до смърт! И докъде водеше всичко това!

До трона на Амбър, разбира се.

Защото той беше достатъчно оправдание за всичко.

Но какво ставаше с Бранд? Къде беше той? Какво му се бе случило и кой му го бе причинил?

Отговори? Никакви.

Продължавах, обаче, да си задавам въпроси, докато гледах навън и нагоре и следях спускането на този син диск по небето. Дали не бях пропуснал нещо в общата картина, някой фактор, който не съумявах да проумея?

Никакъв отговор.

Седнах още веднъж край масата, с непълна чаша в ръка. Разрових картите и намерих татко.

Оберон, кралят на Амбър, стоеше пред мен целият в зелено и златно. Висок, едър и пълен, с леко прошарена черна брада и същата на вид коса. Пръстени със зелени камъни в златен обков и златен на цвят меч. Някога ми се бе струвало, че никога нищо не би могло да свали безсмъртния монарх на Амбър от трона му. Какво се бе случило? Все още не знаех. Но него го нямаше. Как се бе срещнал баща ми с края си?

Съсредоточено се взирах в него.

Нищо, нищо…

Дали не долових нещо?

Да, точно така.

Забелязах раздвижване, макар и съвсем слабо и фигурата на картата се обърна, превръщайки се в бледа сянка на човека, който той бе представлявал.

— Татко? — повиках го аз.

Нищо.

— Татко?

— Да… — много слабо и далечно, като шумът на прибоя в долепена до ухото раковина.

— Къде си? Какво е станало с теб?

— С мен… — дълга пауза.

— Да? Аз съм Коруин, твоят син. Защо си напуснал Амбър и си изчезнал?

— Моето време свърши — гласът му прозвуча сякаш от още по-далече.

— Да не искаш да кажеш, че си абдикирал? Никой от братята ми не заговори по този въпрос, а и аз не им вярвам достатъчно, за да ги попитам. Сега Ерик държи града, а Джулиан охранява Гората на Ардън. Кейн и Жерар пазят по море. Блийс ще излезе срещу всички тях и аз съм в съюз с него. Ти какво би желал да направим?

— Ти си единственият… който… попита… — задъхано произнесе той. — Да…

— Какво „да“?

— Да, излезте срещу тях…

— Ами ти? Как бих могъл да ти помогна?

— На мен… не може да се помогне. Вземи трона…

— Аз? Или заедно с Блийс?

— Ти! — извика той.

— Да?

— Имаш моята благословия… Вземи трона… и побързай… да го направиш!

— Защо, татко?

— Не ми стига въздухът… Вземи го!

И той отново изчезна.

Значи татко беше жив. Интересно. Какво да правя сега?

Отпих от чашата си и се замислих.

Оберон все още беше жив някъде и продължаваше да е крал на Амбър. Защо ли го бе напуснал? Къде бе отишъл? По какъв начин, защо, докога? Въпроси, въпроси.

Кой ли знаеше отговорите? Не и аз. Така че нямаше какво повече да умувам, за момента.

Обаче…

Една мисъл не ме оставяше на мира. С татко никога не се бяхме разбирали особено добре. Не можеше да се каже, че го мразя, както Рандъм и някои от другите. Но, в това бях абсолютно сигурен, нямах никакви основания да съм кой знае колко привързан към него. Той бе недостъпен, властен и заемаше трона. Горе-долу това беше всичко. Оберон олицетворяваше и по-голямата част от историята на Амбър, каквато ние я знаехме, а историята на Амбър се простираше на толкова много хилядолетия в миналото, че човек не можеше да ги преброи. Така че мислете каквото искате.

Колкото до мен, аз си довърших чашата и отидох да си легна.

 

 

На другата сутрин посетих военния съвет на генералния щаб, оглавяван от Блийс. Той имаше четирима адмирали, всеки от които отговаряше за грубо една четвърт от флотата му и цяла купчина армейски командири. На срещата се бяха събрали около трийсет души с високи чинове, част от тях едри и червенокожи, останалите дребни и космати.

Съветът продължи някъде към четири часа, после направихме почивка за обяд. Взехме решение да започнем настъплението след три дни. Тъй като бе необходим човек с кралска кръв да отвори пътя към Амбър, аз щях да водя флотата върху борда на флагманския кораб, а Блийс щеше да преведе пехотата си през земите на Сенките.

Това решение ме разтревожи и аз го попитах какво щеше да стане, ако не се бях появил да му предложа помощта си. Той ми каза, че щял да разполага с две възможности: едната, в случай че му се наложело да тръгне сам, да преведе флотата и да я остави на голямо разстояние от брега, след което да се върне само с един кораб до Аверн, откъдето да поведе пехотата си към предварително определените време и място на срещата; а другата, целенасочено да потърси Сянка, в която се намира някой брат, готов да му окаже помощ.

Почувствах се малко неловко като чух последното, макар да знаех, че съм истинския Коруин. Първата възможност ми се видя донякъде неприложима, тъй като флотата щеше да се намира прекалено навътре в морето, за да получава някакви сигнали от брега, а вероятността да се пропусне датата — като се вземат предвид непредвидените обстоятелства, които неизбежно ще възникнат при такава огромна армия — беше твърде голяма, по мое мнение, за да се разчита толкова много на съдбата в общия план.

Ала винаги бях смятал Блийс за велик стратег и когато той разпъна картите на Амбър и заобикалящите го райони, които сам бе начертал и след като обясни плана за нападение, разбрах, че е един истински принц на Амбър, почти недостижим по хитрост.

Лошото бе, че имахме насреща си друг принц на Амбър, който при това заемаше определено по-изгодна позиция. Бях разтревожен, но при предстоящата коронация не виждах какво друго можем да направим, затова реших да бъда с Блийс докрай. Ако загубехме, с нас беше свършено, ала той разполагаше с най-голямата налична военна мощ срещу Ерик и с единствения осъществим в оставащото ни време план — неща, които аз нямах.

Затова обиколих земите, наречени Аверн и огледах мъгливите долини и клисури, димящите кратери и страхотно яркото слънце на невероятното небе. Потопих се в ледено студените нощи и ужасно горещите дни, пребродих безброй скали и купища черни пясъци, видях дребни, но зли и отровни животни, както и огромни пурпурни растения, подобни на кактуси без бодли. И на втория ден следобед се изправих на една скала с поглед към морето, под купол от струпани наситеночервени облаци и реших, че този свят доста ми харесва и ако неговите синове загинат в битката за своите богове, някой ден ще ги направя безсмъртни с песен, стига да съм в състояние.

Като измислих тази слаба утеха за онова, от което се страхувах, присъединих се към флотата и поех командването. Ако успеехме, имената им щяха да влязат в историята, записани със златни букви.

Аз бях техният кумир и предводител. Духът ми се повдигна.

На другия ден вдигнахме платна и започнах да направлявам сенките от водещия кораб. Първо навлязохме в буря и тя ни доведе много по-близо до нашата цел. Заобиколихме огромен водовъртеж и се справихме великолепно. Минахме през осеян със скали проток и след него водата придоби доста по тъмен нюанс. Цветът й започна да наподобява онзи в Амбър. Значи все още знаех как да го правя. Умеех да въздействам на съдбата ни във времето и пространството. Можехме да стигнем у дома. У дома за мен, всъщност.

Плавахме край странни острови, където грачеха зелени птици, а от дърветата висяха като плодове зелени маймуни, които се люлееха, от време на време изломотваха нещо и хвърляха камъни в морето, целейки се определено в нас.

Навлязохме дълбоко в открито море и тогава насочих флотата обратно към брега.

Блийс вече трябва да бе навлязъл сред равнините на сухопътните светове. Бях сигурен, че той ще успее да мине през заложените от Ерик препятствия. Поддържах връзка с него посредством картите и научавах за напредъка му по целия път. Разбрах, например, че десет хиляди души са загинали в битка с кентаври, пет хиляди били загубени при земетресение със страховита сила, петнайсет хиляди измрели от развилняла се из лагера чума, деветнайсет хиляди били убити или изчезнали, докато прекосявали джунглите на свят, който не можах да разпозная, когато върху тях се изсипал напалм от някакви странни бръмчащи неща, минали над главите им, шест хиляди дезертирали на място, съвсем подобно на рая, който им бил обещаван, съдбата на петстотин души останала неизвестна, защото докато минавали по някаква пясъчна плоскост около тях пламнал и се издигнал облак с форма на гъба, осем хиляди и шестстотин загинали в една долина, където неизвестни бойни машини, които се придвижвали по жици, ги обсипали с огън, осемстотин се разболели и били изоставени, двеста умрели при внезапни наводнения, четирийсет и четирима били убити при дуели помежду си, триста се отровили от местни плодове, хиляда били стъпкани при паническото бягство на огромно стадо подобни на бизони животни, седемдесет и трима изгорели, когато палатките им се подпалили, хиляда и петстотин били отнесени от бурни реки, две хиляди загинали от ветровете, спуснали се от някакви сини хълмове.

Аз се чувствах доволен, че през това време бях изгубил само сто осемдесет и шест кораба.

„Заспиваш, спиш… сънуваш може би? Да, тук е пречката!“^[1] Ерик ни избиваше малко по малко, час по час. Обявеният ден на коронацията му бе само след няколко седмици и той очевидно знаеше за нашето настъпление срещу него, защото ние продължавахме да измираме.

Вярно е, че само принц на Амбър е способен да пътува из Сенките, но той, разбира се, може да преведе със себе си колкото същества пожелае. Ние водехме нашите войници и ги гледахме как умират, ала за Сенките мога да кажа следното: има Сенки и Действителност и това стои в основата на света. В Действителността съществува само Амбър, истинският град, върху истинската Земя, която съдържа всичко. В Сенките има безброй различни неща. Всяка възможност се среща някъде и като Сянка на реалността. Амбър, със самото си съществуване, е хвърлил сенки във всички посоки. Какво повече може да се каже по този въпрос? Сенките се простират от Амбър до Хаоса и сред тях всичко е възможно. Има само три начина да бъдат прекосени и те са все трудни.

Ако си истински принц или принцеса на Амбър, тогава можеш да се придвижваш из Сенките, като принуждаваш обкръжението да се изменя при преминаването ти, докато то придобие точно желаната форма. Тогава спираш и новосъздаденият свят Сянка става твой — стига да не се намеси някой друг от семейството, — и можеш да правиш в него каквото си поискаш. На такова място аз бях прекарал векове.

Вторият начин е посредством картите, изработени от Дуоркин, майсторът на Изображението, който ги бе създал с нашите образи, за да улесни връзката между членовете на кралското семейство. Той бе престарелия художник, за когото пространството и перспективата не означаваха нищо. Дуоркин бе сътворил семейните Фигури, които позволяваха на желаещия да установи контакт със своите роднини, където и да се намираха те. Имах чувството, че пълните възможности на картите, предвидени от техния автор, не бяха използвани докрай.

Третият способ беше другото творение на Дуоркин — Лабиринта, по който можеха да минават само членове на нашето семейство. Той посвещаваше влезлия в системата на картите, а пълното му изминаване го надаряваше със способността да се движи сред Сенките.

Картите и Лабиринта бяха създадени за мигновено прескачане от Действителността в Сенките. Прекосяването им по друг начин ставаше много по-трудно.

Сега знаех какво бе направил Рандъм, за да ме доведе в истинския свят. Докато бяхме карали колата, той бе прибавял непрекъснато, по памет, всичко, което си спомняше за Амбър и бе изваждал онова, което не съвпадаше. Щом всички детайли бяха започнали да си съответстват, Рандъм бе разбрал, че сме пристигнали. Това всъщност не беше кой знае какъв номер, тъй като, има ли познанията, всеки човек би могъл да достигне своя собствен Амбър. Дори сега Блийс и аз разполагахме с възможност да намерим Амбъри Сенки, където някой от нас бе владетел и да прекараме цялото време на вечността управлявайки там. Но не би било същото, поне за нас. Защото това нямаше да е истинският Амбър, градът, в който бяхме родени, градът, от който всички други взимаха формата си.

Затова се движехме по най-трудния начин, прекосяването на Сенките, в настъплението си срещу самия Амбър. Всеки, който знаеше за нас и притежаваше власт над Сенките, можеше да изпречи на пътя ни препятствия. Ерик го бе направил и сега ние се сблъсквахме с тях и измирахме. Какво щеше да излезе от всичко това? На никой не му беше известно.

Но ако Ерик бъдеше коронован за крал, този факт щеше да се отрази навсякъде.

Сигурен бях, че всички оцелели братя — ние, принцовете на Амбър, — смятахме за много по-добре, всеки по някакъв свой начин, лично да заемем тази позиция, а след това да оставим Сенките да се променят както могат.

В плаването си минахме покрай призрачна флота, корабите на Жерар — Летящите холандци на този свят — и разбрахме, че сме съвсем близо. Използвах ги като отправна точка.

На осмия ден от пътуването ни доближихме Амбър. Тогава се разрази бурята.

Морето потъмня, по небето се струпаха облаци, а платната увиснаха в затишието, което последва. Слънцето — огромно и синьо — се скри и аз усетих, че Ерик най-после ни е намерил.

После излезе вятър и — да ме простите за израза — се бухна върху кораба, на който бях аз.

И вълните ни подмятаха, а бурята ревеше, както казват или казваха поетите. При първите пориви ми се стори, че вътрешностите ми се обърнаха. Ураганът ни заподхвърля на всички страни като зарове в ръката на великан. Носехме се сред вълните и небесните порои. Обгърна ни мрак и дъждът се превърна в град, който сякаш със стъклени камбанни въжета освобождаваше гръмотевиците. Уверен бях, че всички извикаха. Поне аз го направих. Запробивах си път през палубата, за да се добера до изоставеното кормило. Там се завързах и здраво го стиснах. Ерик се бе развилнял из Амбър, това беше дяволски сигурно.

Един, два, три, четири часа без бурята да отслабне и за миг. После станаха пет. Колко души бяхме изгубили? Не знаех.

Тогава почувствах вибрация, чух звън и видях Блийс, който сякаш бе застанал в дъното на дълъг сив тунел.

— Какво става? — попита той. — Опитвам се да вляза във връзка с теб.

— Животът е пълен с изненади — отвърнах аз. — Сега се мъчим да преодолеем една от тях.

— Буря ли?

— Можеш да заложиш безценния си задник на това. Връхлетя ни направо прародителят на всички бури. Струва ми се, че видях някакво чудовище зад борда. Ако то има поне капка разум, ще се насочи право към дъното… Току-що го направи.

— И ние се сблъскахме със същото — рече Блийс.

— Чудовище или буря?

— Буря — уточни той. — Двеста души са мъртви.

— Не се отчайвай, дръж се и ми се обади по-късно. Става ли?

Блийс кимна и зад гърба му зърнах светкавици.

— Ерик е наясно с нашите възможности — добави той преди да прекъсне.

Трябваше да се съглася.

Минаха още три часа, преди бурята да утихне, макар че продължаваше да вали проливен дъжд. Много по-късно научих, че сме изгубили половината флота (а на моя кораб — флагмана — бяха загинали четирийсет души от сто и двайсет членния екипаж).

Ала някак си бяхме оцелели сред морето над Ребма.

Измъкнах картите и се вгледах в тази на Рандъм.

Когато той разбра с кого разговаря, първото, което каза беше: „Връщай се“ и аз го попитах защо.

— Защото, според Луела, сега Ерик е способен да те смачка сега. Тя препоръчва да изчакаш малко, докато той се отпусне и да го удариш тогава — горе-долу след година.

Поклатих глава.

— Съжалявам — рекох. — Не мога. Прекалено много хора вече загинаха, за да стигнем дотук. Поставени сме в положението „сега или никога“.

Рандъм вдигна рамене, а на лицето му беше изписано: „Е, аз те предупредих“.

— И все пак, защо? — попитах.

— Преди всичко, защото току-що научих, че Ерик може да контролира времето в този район — заяви той.

— Налага се да рискуваме.

Рандъм пак вдигна рамене.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Сигурно знае за приближаването ни, нали?

— А ти как мислиш? Да не е идиот?

— Не е.

— Значи знае. След като аз можах да се досетя тук в Ребма, и той трябва го е научил в Амбър. А аз действително се досетих, от колебанията в Сенките.

— За жалост и мен ме измъчват съмнения за успешния край на този поход, но всичко е организирано от Блийс.

— Излез от играта и го остави сам да плати с главата си.

— Съжалявам, но не мога да поема този риск. Току виж победил. Аз водя флотата.

— Говори ли с Кейн и Жерар?

— Да.

— Значи сигурно смяташ, че имаш шансове по вода. Ала чуй, Ерик е измислил начин да контролира Рубина на справедливостта, както разбрах от слуховете сред придворните тук. И умее да го използва, за да влияе на времето. Това е сигурно. Бог знае какво още може да прави с него.

— Жалко, ще трябва да изтърпим. Не мога да допусна няколко бури да сломят духа ни.

— Коруин, ще ти призная нещо. Преди три дни разговарях със самия Ерик.

— Защо?

— Той ме помоли. Разговарях с него най-вече от скука. Ерик се впусна да ми описва отбраната си в големи детайли.

— Защото е научил от Джулиан, че сме дошли заедно. Бил е сигурен, че всичко ще стигне до мен.

— Вероятно — съгласи се Рандъм. — Ала това променя ли нещо?

— Не — признах аз.

— Тогава остави Блийс да води сам своята война — предложи той. — Ти можеш да излезеш срещу Ерик по-късно.

— В Амбър предстои неговата коронация.

— Знам, знам. Само че да нападнеш крал не е по-трудно, отколкото принц, нали? Какво значение има как ще се нарича в момента, стига да го победиш? Това пак ще си е Ерик.

— Така е — рекох, — но вече съм дал дума.

— Тогава си я вземи обратно.

— Страхувам се, че не мога да го направя.

— Значи си луд, Чарли.

— Вероятно.

— Е, успех в такъв случай, все пак.

— Благодаря.

— Ще се видим някой ден.

И това беше всичко. Усетих безпокойство.

Дали нямаше да се напъхам в някоя клопка?

Ерик не беше глупав. Възможно бе да е подготвил истински смъртоносен капан за нас. Накрая вдигнах рамене и се облегнах на перилата, като отново затъкнах колодата в колана си.

Гордостта и самотата са постоянните спътници на принцовете на Амбър, които не вярват на никого. Точно в този момент това не ми допадаше особено, но нямаше какво да се прави.

Разбира се, че Ерик бе предизвикал бурята, през която току-що бяхме минали, щом според думите на Рандъм бе станал господар на природните стихии в Амбър.

Реших и аз да опитам нещо.

Насочих корабите към Амбър сред гъст снеговалеж. Това беше най-силната виелица, която успях да сътворя.

Навсякъде около нас над океана започнаха да се стелят снежни парцали. Нека да спре, ако може този естествен процес, зароден в Сенките.

И той го спря.

След половин час от виелицата нямаше и помен. Амбър беше фактически непристъпен… а той действително бе единствения град. Не исках да се връщам, естествено, затова оставих всичко така. Ерик наистина беше господар на природните стихии в Амбър.

Какво да правим?

Продължихме да плаваме, разбира се. Право към смъртта.

Какво друго ни оставаше?

Втората буря беше по-лоша от първата, но аз не изпуснах кормилото. Въздухът бе зареден с електричество и светкавиците бяха насочени само към флотата. Разпръснахме се във всички посоки. Загубихме още четирийсет кораба.

Със страх влязох в контакт с Блийс, за да разбера какво му е било сторено на него.

— Останали са ми около двеста хиляди души — каза той. — Силно наводнение.

Разказах му какво ми бе съобщил Рандъм.

— Склонен съм да го вярвам — рече Блийс. — Ала това няма да ни разколебае. Със или без стихии, ние ще го победим.

— Надявам се да стане така.

Запалих си цигара и се взрях пред носа на кораба.

Амбър всеки момент трябваше да се покаже на хоризонта. Вече знаех как да управлявам Сенките и можех лесно да стигна там.

Но на всеки се случва да го обземат опасения.

Само дето никога нямаше да настъпи идеален ден…

Така че продължихме да плаваме напред, мракът се спусна над нас като внезапна вълна и тогава се разрази най-ужасната от всички бури.

Успяхме да се измъкнем от тъмните й дебри, ала този път се изплаших. Бяхме на прав път и вече се намирахме в северната част на морето. Ако Кейн си удържеше на думата, всичко беше наред. Но ако е решил да ни предаде, сега щеше да се окаже в много изгодна позиция.

Затова приех, че ни е предал. И защо не? Тъкмо подготвих флотата — бяха останали седемдесет и три кораба — за битка, когато го видях да се приближава. Картите бяха излъгали — а може би пък бяха съвсем прави — посочвайки го като ключовата фигура.

Неговият флагман се насочи към моя и аз потеглих напред, за да го пресрещна. Приближихме се борд до борд и се заоглеждахме. Можехме да разговаряме и чрез Фигурите, ала Кейн не го бе пожелал; а по-силната позиция беше негова. Следователно семейният етикет изискваше той да избира начина си на поведение. Очевидно желаеше да бъде чут на всеослушание, когато извика през мегафона:

— Коруин! Бъди така добър да предадеш командването на твоята флота! Превъзхождам те по сила! Не можеш да минеш оттук!

Изгледах го над вълните и вдигнах своя мегафон до устните си:

— А какво стана с нашето споразумение?

— Анулирано е. Силите ти са прекалено нищожни, за да излезеш срещу Амбър, така че пожали живота на хората си и се предай сега.

Погледнах през лявото си рамо и прецених пътя на слънцето.

— Тогава, моля те, чуй ме, братко Кейн, и ми гарантирай следното: позволи ми да се посъветвам с моите капитани, докато слънцето се издигне в средата на небето.

— Добре — без колебание се съгласи той. — Сигурен съм, че те осъзнават своето положение.

Обърнах се, наредих кораба да се връща обратно и се насочих пак към строената в боен ред флота.

Ако направех опит да избягам, Кейн щеше да ме последва през Сенките и да унищожи корабите ми един по един. Барутът не се възпламеняваше на истинската Земя, но ако успеехме много да се отдалечим и той щеше да послужи за нашата гибел. Кейн знаеше, че ако аз изчезна, флотата не може да мине през Сенките без мен и ще остане като лесна плячка тук, в истинските води. Значи екипажите ги очакваше или плен, или смърт, каквото и да направех.

Рандъм беше прав.

Измъкнах Фигурата на Блийс и се съсредоточих над нея, докато оживя.

— Да? — възбудено се обади той. Почти ясно долавях шума на битката около него.

— Изпаднахме в беда — казах му аз. — Преминах със седемдесет и три кораба и Кейн ни нареди да се предадем до обяд.

— Проклет да е! — възкликна Блийс. — Аз не съм напреднал колкото теб. В момента сме в разгара на битка. Огромна кавалерия ни разкъсва на части. Затова сега не мога да ти дам разумен съвет. Потънал съм в собствените си проблеми. Постъпи както намериш за добре. Отново нападат! — и връзката прекъсна.

Измъкнах картата на Жерар и затърсих контакт.

Докато разговаряхме, стори ми се че забелязвам зад гърба му брегова линия. Тя ми се видя позната. Ако предположенията ми бяха правилни, той се намираше в южната част на морето. Направо не ми се иска да си припомням разговора ни. Попитах го дали би могъл да ми помогне срещу Кейн, но той не пожела.

— Съгласих се само да те пропусна — заяви Жерар. — Затова и съм се оттеглил на юг. Не бих могъл да стигна до теб навреме, дори и да го исках. Не сме се разбирали да ти помагам да убиеш брат ни.

И преди да съм успял да отговоря, той бе изчезнал. Прав беше, разбира се. Съгласил се бе да ми даде възможност, а не да се бие вместо мен.

В такъв случай какво ми оставаше?

Запалих цигара. Тръгнах напред-назад по палубата. Утрото бе отминало. Мъглите отдавна се бяха вдигнали и слънцето топлеше раменете ми. Скоро щеше да стане пладне. Може би след два часа…

Взех да прехвърлям из ръцете си картите. Претеглих ги на дланта си. С тяхна помощ бих могъл да премеря силата на волята си или с Ерик, или с Кейн. Те предлагаха такава възможност, а сигурно и много други, за които нищо не знаех. Така бяха изработени, по нареждане на Оберон, от ръката на лудия художник Дуоркин Бериман, гърбушкото с дивия поглед, който беше магьосник, жрец или психиатър — имаше противоречиви мнения по този въпрос — на някаква далечна Сянка, където татко го бе спасил от злощастната съдба, която сам си бе докарал. Детайлите бяха неизвестни, но оттогава той винаги си е бил леко смахнат. Въпреки всичко беше велик художник и не можеше да му се отрече, че владееше някакви странни сили. Беше изчезнал преди векове, след създаването на картите и полагането на Лабиринта в Амбър. Често се бяхме питали какво ли е станало с него, но изглежда никой не знаеше местонахождението му. Може би татко го бе убил, за да бъдат запазени тайните му.

Кейн щеше да е готов за такъв сблъсък и вероятно не бих могъл да се справя с него, макар че не бе изключено да успея да го задържа. Но бях сигурен, че капитаните му вече са получили заповед да ни атакуват.

Ерик без съмнение е подготвен за всичко и все пак, ако не ми останеше никакъв друг изход, може би щях да опитам. Нямах какво повече да губя.

Разполагах и с картата на самия Амбър. С нея бих могъл да се пренеса там и да направя опит да убия Ерик, ала предполагах, че шансът ми да оцелея, за да го направя беше едно на милион.

Предпочитах да умра в битка, но беше безмислено да обричам всички тези хора заедно със себе си. Може би в кръвта ми имаше примеси, въпреки че бях минал по Лабиринта. Един истински принц на Амбър не би позволил да го спрат такива доводи. После си помислих, че вековете прекарани на сянката Земя са ме променили, направили са ме по-състрадателен, превърнали са ме в човек различен от моите братя.

Реших да предам флотата, след което да се пренеса в Амбър и да предизвикам Ерик на последен дуел. Щеше да е глупаво от негова страна да приеме. Но какво пък, по дяволите… нищо друго не ми беше останало.

Обърнах се да известя желанието си на моите офицери, когато върху мен се стовари нечия силна чужда воля и ме лиши от дар слово.

Почувствах зараждането на връзката и едва смогнах да изрека едно: „Кой е“ през стиснатите си зъби. Не получих отговор, а само някаква съсредоточена сила задълба бавно в мозъка ми и аз се вкопчих с нея там.

След известно време, когато той видя, че не мога да бъда сломен без дълга борба, чух гласа на Ерик да се носи по вятъра:

— Как я караш, братко?

— Зле — казах или си помислих и той се изкикоти, въпреки че гласът му звучеше напрегнато, поради усилията влагани в хватката ни.

— Много лошо — подигра ми се Ерик. — Ако се беше върнал да ме подкрепиш, щях да ти се отплатя щедро. Сега, разбира се, е прекалено късно. Вече мога само да се наслаждавам на предстоящия ви провал с Блийс.

Не му отговорих веднага, а продължих да отстоявам с цялата сила, която притежавах. Той леко се отдръпна, но съумя да ме задържи неподвижен на мястото ми.

Ако някой от нас дръзнеше да отклони вниманието си дори и за миг, щяхме да влезем във физически контакт или единият щеше да получи контрол над другия на мисловно равнище. Вече можех да го видя, съвсем ясно, сред неговите покои в двореца. Който и от нас да направеше фаталната крачка, щеше да изпадне под властта на противника си.

Затова ние яростно се гледахме и продължавахме вътрешната си битка. Е, поне бе разрешил един от проблемите ми, като нападна първи. В лявата си ръка държеше моята Фигура и веждите му бяха сключени. Опитах се да намеря пролука в защитата му, но безуспешно. Някакви хора ми говореха, ала не можех да чуя думите им, докато стоях притиснат към перилата.

Колко ли беше часът?

Бях загубил всякакво чувство за време, откакто започнахме схватката. Възможно ли бе да са минали два часа? Дали не беше точно така? Нямаше как да разбера.

— Усещам колко тревожни са мислите ти — обади се Ерик. — Да, говорих с Кейн. Той влезе във връзка с мен след вашите преговори. Мога да те задържа по този начин, докато цялата флота около теб бъде унищожена и пратена да гние на дъното на Ребма. Рибите ще изядат твоите хора.

— Почакай — казах аз. — Те нямат вина. Ние с Блийс ги подлъгахме и те са убедени, че се бият за възстановяването на справедливостта. Смъртта им няма да ти послужи за нищо. Аз се готвех да предам флотата.

— Тогава не е трябвало да се бавиш толкова — отвърна ми той, — защото сега е прекалено късно. Не мога да се свържа с Кейн, за да отмени заповедите ми без да те освободя, а в мига, в който те пусна ще попадна под контрола на волята ти или ще ме нападнеш физически. Начинът ни на мислене е твърде еднакъв.

— Да предположим, че ти дам дума да не го правя?

— Всеки е способен да престъпи клетвата си, за да спечели кралство.

— Не можеш ли да прочетеш тази мисъл? Не я ли долавяш в съзнанието ми? Ще си удържа на думата!

— Усещам някаква необяснима загриженост за тези мъже в теб, макар и да не разбирам на какво се дължи. Но не. И ти сам го знаеш. Дори да си искрен в този момент — какъвто може и да си — в мига, в който се появи възможност, изкушението ще стане твърде голямо. Знаеш го много добре. Не мога да рискувам.

Така си беше. Амбър гореше прекалено силно във вените на всички ни.

— Уменията ти във фехтовката забележително са се подобрили — изкоментира той. — Виждам, че в това отношение изгнанието ти се е отразило благотворно. Сега си по-близо до възможността да бъдеш равен на мен в сравнение с всички останали, с изключение на Бенедикт, който може и да е мъртъв.

— Не се ласкай с тази мисъл — възразих. — Знам, че вече мога да те победя. Всъщност…

— Не си губи времето. Нямам намерение да се бия с теб в тази късна фаза — и той се усмихна, като прочете мисълта ми, която пламна твърде ярко. — Действително доста ми се искаше да бе застанал на моя страна. Можех да те използвам по-добре от всеки друг. Джулиан заслужава презрение. Кейн е страхливец. Жерар е силен, но глупав.

Реших да вметна единствената добра дума, за която имах възможност.

— Слушай — започнах аз, — прилъгах Рандъм да дойде тук заедно с мен. Той не си падаше много по тази идея. Мисля, че щеше да те подкрепи, ако го беше помолил.

— Този негодник! — възкликна Ерик. — Не бих му доверил и празното си нощно гърне. Някой ден ще намеря пираня в него. Не, благодаря. Можеше и да го помилвам, ако не беше твоето застъпничество сега. Ти би искал да го притисна към гърдите си и да извикам: „Братко мой!“, нали? О, не! Прекалено бързо се хвърли да го защитаваш. Това показва истинските му позиции, за които ти несъмнено си уведомен. Изобщо не разчитай да проявя милост към Рандъм.

В този момент долових мирис на пушек и чух удрянето на метал в метал. Това означаваше, че Кейн ни е нападнал и си вършеше работата.

— Добре — рече Ерик, щом улови мислите ми.

— Спри ги! Моля те! Хората ми нямат никакъв шанс срещу такива пълчища!

— Няма да го направя, дори да се преда… — той спря на средата и изруга. Тогава улових мисълта му. Той щеше да ме накара да се предам, за да им спася живота, а после щеше да позволи на Кейн да продължи с касапницата. Този номер щеше да е съвсем по вкуса му, ала се бе изпуснал в момент на възбуда.

Засмях се на раздразнението му.

— И без това скоро ще си мой — заяви Ерик. — Веднага, щом завземат флагмана.

— А дотогава — извиках аз, — опитай от това! — И го ударих с цялата сила на волята си, задълбах дълбоко в мозъка му, залях го с омразата си. Усетих болката му и това ми даде нови сили. За всичките години, които бях прекарал в изгнание, трябваше да получи поне това възмездие. Блъсках по бариерите на разума му в търсене на отмъщение, задето ме бе оставил на чумата. Удрях с всички сили, за да причиня някаква степен на страдание като отплата за болката от автомобилната ми катастрофа, за която знаех, че бе предизвикана от него.

Той започна да губи контрол, а моята ярост се усилваше. Продължавах да дълбая в него и хватката му в мен взе да се разхлабва.

Накрая Ерик изкрещя:

— Дявол проклет! — и покри с длан картата, която държеше.

Връзката прекъсна, а аз останах треперещ на мястото си.

Бях успял. Надвил го бях в схватка на волите. Никога повече нямаше да изпитам страх от тираничния си брат, в каквато и да е форма на двубой. Бях по-силен от него.

Няколко пъти си поех дълбоко въздух и останах напрегнат, готов за моментния студ на евентуална нова мисловна атака. Макар да знаех, че няма да последва, поне не от Ерик. Още усещах как се уплаши от яростта ми.

Огледах се и видях, че около мен кипи битка. По палубите вече се лееше кръв. Един кораб се бе приближил до нас и ни бе взел на абордаж. Друг се опитваше да изпълни същата маневра от другата страна. Край главата ми изсвири стрела.

Измъкнах меча и се включих в сражението.

Не знам колко души пронизах този ден. Загубих им края някъде около числото дванайсет или тринайсет. Трябва да бяха близо два пъти повече и то само убитите по този начин. Силата, с която по природа е надарен всеки принц на Амбър и която ми бе помогнала да вдигна задницата на мерцедес, ми служеше вярно този ден и аз нерядко вдигах с една ръка някой противник и го изхвърлях зад борда.

Избихме всички от двата кораба, взели ни на абордаж, пробихме дъната им и ги изпратихме в Ребма, където Рандъм щеше да се зарадва, като види каква сеч е падала. Екипажът ми бе намалял наполовина в битката, пък и аз имах няколко пробождания и драскотини, но не бях пострадал сериозно. Притекохме се на помощ на най-близкия от нашите плавателни съдове и потопихме още един от корабите на Кейн.

Оцелелите от спасения съд дойдоха на борда на флагмана и аз отново разполагах с цял екипаж.

— Кръв! — извиках. — Дайте ми кръв и възмездие днес, воини мои, и ще ви запомнят в Амбър за вечни времена!

Те вдигнаха оръжия и изкрещяха в един глас:

— Кръв!

Този ден се проляха реки, не — морета от кръв. Унищожихме още два от корабите на Кейн, попълвайки броя си с оцелелите от нашата флота. Когато се насочихме към шестия поред, аз се качих на мачтата и опитах набързо да пресметна силите.

Тяхната численост изглежда надвишаваше нашата в съотношение три към едно. От моята флота оставаха някъде между четирийсет и пет и петдесет и пет кораба.

Превзехме и шестия, след което не ни се наложи да търсим седмия и осмия. Те сами дойдоха при нас. Потопихме и тях, но аз бях ранен в битката, която отново ме остави с половин екипаж. На лявото рамо и на дясното ми бедро имаше дълбоки рани, а един разрез по дължината на десния ми хълбок силно болеше.

Щом изпратихме и тези кораби на дъното, към нас се насочиха нови два.

Побягнахме и намерихме съюзник в един от моите собствени кораби, който бе спечелил последната си битка. За пореден път обединихме екипажите си, като сега всички се преместихме на другия съд, който бе по-леко повреден от флагмана — вече силно пропускащ вода и започнал да се накланя към десния борд.

Не успяхме дори да си поемем въздух, когато нов кораб се приближи с намерение да ни вземе на абордаж.

Хората ми бяха уморени, а същото можеше да се каже и за мен. За щастие и другият екипаж не беше в кой знае каква форма. Преди втори кораб от флотата на Кейн да му се притече на помощ, ние го бяхме превзели и отново прехвърлихме целия екипаж. Този кораб беше в дори още по-добро състояние.

Завладяхме и следващия и аз останах с хубав кораб, четирийсет души екипаж и без дъх.

Вече не се виждаше наоколо никой, който да ни се притече на помощ. Всеки от оцелелите ми кораби бе зает с поне по един от тези на Кейн. Най-близкият се насочи към нас и ние побягнахме.

По този начин спечелихме около двайсет минути. Опитах се да преведа кораба в Сенките, но това беше бавен и труден процес на такова малко разстояние от Амбър. Много по-лесно е да стигнеш толкова близо, отколкото да се отдалечиш, защото Амбър е центъра, връзката. Ако разполагах с още десет минути, можеше и да успея.

Не ме оставиха, обаче.

Щом корабът се приближи, забелязах друг в далечината, който също се обръщаше към нас. Под знамето с цветовете на Ерик и белия еднорог на мачтата му се вееше чернозелен флаг. Това беше флагманът на Кейн. Той искаше да присъства на края.

Превзехме първия кораб и не ни остана време дори да му отворим шлюзовете, когато Кейн ни връхлетя. Аз бях останал на окървавената палуба, заобиколен от десетина човека. Кейн се приближи към носа на своя кораб и ми извика да се предам.

— Ще пощадиш ли живота на хората ми, ако те послушам? — попитах го аз.

— Да — рече той. — Ако не го направя и аз самият ще загубя няколко души, а това не е нужно.

— Даваш ли ми думата си на принц? — настоях.

Кейн се замисли за миг, после кимна.

— Добре. Накарай хората си да оставят оръжието и да се качат на борда на моя кораб, когато се приближа.

Прибрах меча си и се обърнах към екипажа.

— Вие се бихте славно за справедливостта и аз ви обичам за това. Но в случая ние загубихме — избърсах ръце в плаща си, докато говорех и ги попих внимателно, защото не исках да повредя произведение на изкуството. — Сложете оръжие и знайте, че днешните ви подвизи никога няма да бъдат забравени. Някой ден аз ще ви отдам дължимите почести пред двора на Амбър.

Мъжете, девет от едрите червенокожи и тримата останали от косматия вид, плачеха, докато оставяха оръжието си.

— Не се страхувайте, че всичко е загубено в битката за града — казах аз. — Ние загубихме само едно сражение, а битката все още продължава другаде. В този момент брат ми Блийс с бой си пробива път към Амбър. Кейн ще удържи на думата си да ви пощади живота, когато види, че съм отишъл да се присъединя към Блийс по суша, защото не може да престъпи клетвата си дадена в Амбър. Съжалявам, че няма как да ви взема с мен.

След тези думи измъкнах Фигурата на Блийс от колодата и я задържах ниско пред себе си, така че да не се вижда от другия кораб.

Точно когато Кейн се изравни с нас, под студената, ледена повърхност настъпи раздвижване.

— Кой е? — попита Блийс.

— Коруин — отвърнах. — Как потръгна при теб?

— Спечелихме битката, но загубихме много хора. Сега си почиваме преди да подновим настъплението. Как вървят нещата при теб?

— Смятам, че сме унищожили почти половината от флотата на Кейн, но битката я спечели той. Сега идва да се качи на моя кораб. Дай ми възможност да избягам.

Блийс протегна напред ръка, аз я докоснах и се озовах в прегръдките му.

— Започва да ми става навик — измърморих и в този момент забелязах, че Блийс също е ранен, в главата, а лявата му длан е превързана.

— Наложи ми се да сграбча една сабя от погрешния край — отбеляза той, като видя че погледът ми се спира там. — Болезнено е.

Овладях дишането си и двамата тръгнахме към неговата палатка, където той отвори бутилка вино и ми даде хляб, сирене и малко сушено месо. Все още имаше цигари в изобилие и аз изпуших една, докато военният лекар превързваше раните ми.

Блийс разполагаше с около сто и осемдесет хиляди души. Като застанах върху хълма с разстилащата се около мен вечер, стори ми се, че гледам към всички лагери, в които съм бил някога, прострели се без край на километри и във вековете. Изведнъж усетих сълзи да изпълват очите ми, за хората, които не са като повелителите на Амбър — те живеят кратко и се превръщат в прах — а толкова много от тях срещат края си по бойните полета на света.

Върнах се в палатката на Блийс и си довършихме бутилката вино.