Ричард Бах
Едно (6)

Отново във въздуха, ние оживено бъбрехме, развълнувани от срещата с Линда, Крие и тяхното време, едва велика алтернатива на постоянната война и подготовка за война, която заключваше нашия собствен свят във високотехничното му Средновековие.

— Надежда! — възкликнах аз.

— Какъв контраст! — каза Лесли. — И той те кара да видиш просто колко много пропиляваме ние в страх, подозрения и войни!

— Колко ли други тъй съзидателни светове като техния има там, долу? — казах аз. — Дали повечето са като техния или пък има твърде много като нашия?

— Може би всички тук са съзидателни! Хайде да кацнем!

 

Слънцето над нас сякаш беше кълбо от мек бакърен огън на фона на виолетово небе. Изглеждаше два пъти по-голямо от слънцето, което познавахме, но не толкова ярко, някак по-близо, но не по-топло, то къпеше пейзажа в спокойно злато. Във въздуха се долавяше съвсем лек аромат на ванилия.

Стояхме на склона на един хълм, където гората стигаше до една поляна, покрай нас проблясваше спирална галактика от дребни сребристи цветя. Надолу от едната страна се виждаше океан, почти толкова тъмен, колкото небето, а към него искреше диамантена река. От другата страна, до където можехме да видим, се простираше обширно плато, на хоризонта — първични хълмове и долини. Безлюдно и спокойно — като завръщане в Рая.

От пръв поглед можех да се закълна, че сме попаднали на земя, недокосвана от цивилизация. Дали пък хората не са се превърнали в цветя?

— Това е… прилича на филма „Преселение на звездите“ — каза Лесли.

Чуждо небе, красива чужда земя.

— Ни жива душа — казах аз. — Какво правим на тази дива планета?

— Не може да е дива. Тук някъде трябва да са алтернативните ни аз.

Но вторият поглед каза: „Огледай се пак“. Под далечния пейзаж се провиждаше сякаш шахматна дъска — едва доловими тъмни линии на градски квартали, широки прави и ъгли, сякаш някога е имало магистрали, отдавна превърнати в прах.

Интуицията ми рядко греши.

— Знам какво се е случило. Ние успяхме да намерим Лос Анжелос, но сме закъснели с хиляда години! Виждаш ли? Там се е намирала Санта Моника, а нататък Бевърли Хилз. Цивилизацията си е отишла!

— Може би — каза тя. — Но Лос Анжелос никога не е имал такова небе, нали? Или пък две луни? — Тя посочи нагоре.

Далеч над планината наистина имаше една червена и една жълта луна, бяха по-малки от земната луна, а едната се издигаше по-рано от другата.

— Хм, не е Лос Анжелос — казах аз, убеден. — Май наистина е „Преселение на звездите“.

В гората отсреща се долови някакво движение.

— Виж!

Сред дърветата се появи леопард и се насочи към нас, кожата му бе с цвят на бакърен залез с петънца като снежинки. Реших, че е леопард заради петната, иначе звярът бе огромен като тигър. Движеше се с особена, несигурна походка и с мъка се изкачваше по възвишението. Когато приближи, чухме, че диша много тежко.

Няма опасност да ни види или нападне, казах си аз. Не изглеждаше гладен, макар че с тигрите човек никога не знае.

— Ричи, той е ранен!

Движеше се особено не защото беше непознато животно, а защото някаква ужасна сила просто го бе премазала. Златните му очи горяха от болка, той залиташе със сетни сили, сякаш животът му зависеше от това да се добере през полянката до гората зад нас.

Затичахме се да му помогнем, макар и представа да нямах какво бихме могли да сторим, дори ако бяхме от плът и кръв.

Когато се изкачи на височината, отблизо изглеждаше огромен. Гигантската котка стигаше до раменете на Лесли и трябва да тежеше около тон.

В дишането му се доловиха признаци на агония, разбрахме, че не му остава да живее много. По гърба и хълбоците му се беше спекла кръв. Животното рухна, провлачи се още няколко стъпки и отново рухна сред сребристите цветя. „Защо ли в последните мигове от живота си така отчаяно се стреми да достигне до дърветата?“ — запитах се аз.

— Ричи, какво да направим? Не може просто да седим така безпомощно! — В очите й се четеше мъка. — Трябва да има някакъв начин…

Лесли коленичи до масивната глава, протегна ръка да погали рухналото животно, за да облекчи сетните му мъки, обаче ръката й премина през козината му, без животното да усети докосването й.

— Няма нищо, мила — казах аз. — Може би и тигрите избират съдбата си като нас, за тях смъртта също не е край на живота… — „Вярно, помислих си аз, но колко студено утешение“.

— Не! Невъзможно е да сме дошли тук, за да видим това прекрасно… да го видим как умира ли? Невъзможно е, Ричи!

Огромното животно потрепери в тревата.

— Миличка — казах аз и я притеглих до себе си. — Трябва да има причина. Винаги има някаква причина. Но просто в момента не знаем точно каква е тя.

Откъм края на гората се донесе глас, пълен с любов като светлината, но прокънтя като гръмотевица.

— Тайин!

Мигновено се обърнахме.

На края на поляната, сред цветята стоеше една жена. Отначало я помислих за Пай, но кожата й беше по-светла, а косата й с цвят на есенни кленови листа беше по-дълга, отколкото на нашата водачка. В същото време тя изглеждаше като сестра на нашето аз от другия свят точно толкова, колкото и на жена ми — същата извивка на бузите, същите волева челюст. Беше облечена с рокля в пролетно-зелено и над нея пелерина в тъмно-изумрудено, която стигаше до тревата.

Докато я разглеждахме, тя стигна до рухналото животно.

Огромното същество потръпна, надигна глава и с последни сили жално изръмжа към нея.

Жената дотича като зелен вихър, коленичи без страх до него, погали го нежно — ръцете й изглеждаха съвсем мънички върху огромната му глава.

— Стани, хайде… — прошепна тя. Той се помъчи да я послуша, лапите му проритаха във въздуха.

— Страхувам се, че е много тежко ранен, мадам — казах аз. — Едва ли може да се направи нещо повече.

Тя не ме чу. Затворила очи, тя се концентрираше над формата на животното и му предаваше обич, като лекичко го потупваше. После внезапно отвори очи и каза:

— Тайин, мъничък, стани!

Леопардът изръмжа, скочи на крака, отърси се и от кожата му се разлетяха тревички, като дишаше дълбоко, той се надвеси над жената в цветята.

Тя стана и обгърна с ръце врата на животното, докосна раните му, погали козината на плещите му.

— Тайин, глупаво коте — каза тя. — Къде отиде цялата ти ловкост? Не ти е времето да умираш!

Спечената кръв бе изчезнала от екзотичната козина, като изчеткана прах. Огромното същество погледна надолу към нея, притвори очи за миг и погали муцуна в рамото й.

— Бих те помолила да поостанеш — каза жената, — но можеш ли да задържиш едно изгладняло коте, м-м? Върви. Хващай си пътя.

Той изръмжа като дракон, не искаше да си тръгва.

— Върви! И внимавай по скалите, Тайин — каза тя. — Не си планинска коза.

Великанът поклати глава към нея, после я разтърси и заподскача с грациозна лекота през поляната, като разлюля тревата и изчезна сред дърветата.

Жената го проследи с поглед, докато се скри, после се обърна просто към нас.

— Обича височините — каза тя, примирена с безразсъдството му. — Много го влече височината, но не може да разбере, че не всяка скала издържа тежестта му.

— Какво направихте вие? — попита Лесли. — Ние мислехме… изглеждаше толкова зле, че помислихме…

Жената се обърна и тръгна към билото на хълма, като ни махна да я последваме.

— Раните на животните заздравят бързо — каза тя, — но понякога е нужно да им се помогне с малко обич, за да им мине по-бързо. Тайин е стар приятел.

— И ние с вас трябва да сме стари приятели — казах аз, — щом можете да ни виждате. Коя сте вие?

Тя ни наблюдаваше, докато вървяхме — това изумително лице с очи, по-дълбоко зелени от пелерината й, които ни сканираха мигновено като лазер с неуловими движения от ляво на дясно, разчитайки съдържанието на душата ни. Колко интелигентни очи! Никаква надменност, никаква покровителственост.

После тя се усмихна, сякаш внезапно осъзнала нещо.

— Лесли и Ричард! — възкликна тя. — Аз съм Машара!

Как можеше да ни познава? Къде сме се срещали? Какво значение имаше тя за това място и какво означаваше то за. нея?

Гъмжах от въпроси. Каква ли цивилизация съществуваше невидимо тук? Какви са нейните ценности? Каква беше тази жена!

— Аз съм вие в моето измерение — каза тя, сякаш чула мислите ми. — Тези, които ви познават тук, ви наричат Машара.

— Какво е това измерение? — попита Лесли. — Къде се намира това място? Кога…? Тя се засмя.

— И аз имам въпроси към вас. Елате.

Точно в края на поляната имаше една къщичка, не по-голяма от планински заслон. Построена беше от камъни, без хоросан, камъните прилепваха така плътно и точно, че между тях не можеше да се пъхне дори карта за игра. Прозорците бяха без стъкла, а входът без врата.

Из двора се заклатушка семейство охранени домашни птици. На клона на дървото се бе сгушило пухкаво животинче с опашка на пръстени и муцуна като с бандитска маска. Когато приближихме, то отвори за миг очи, затвори ги и пак задряма.

Машара ни покани да влезем, като мина първа. Вътре нещо като млада лама с цвят на летен облак дремеше върху килим от листа и слама близо до прозореца. Любопитството й стигна колкото да помръдне уши към нас, но не и да стане.

В малката къщичка нямаше ни огнище, ни килер, ни легло, сякаш обитателят й изобщо не ядеше и не спеше, и все пак бе изпълнена с топлина и спокойна сигурност. Ако трябваше да отговоря на гатанката, бих казал, че Машара е добрата горска фея.

Тя ни заведе до пейките край масата. През големия прозорец се простираше изглед към дърветата, полянката и долината.

— Моето измерение представлява паралелно на вашето време-прос грансл во, но вие, естествено, го знаете — каза жената. — Различна планета, различно слънце, различна галактика, различна вселена. Но същото Сега.

— Машара, тук случвало ли се е нещо ужасно, някога отдавна? — попита Лесли.

Разбрах мисълта й. Тези следи по земята, планетата, върнала се към девствен живот. Дали Машара не беше последният оцелял човек от някога процъфтявала тук цивилизация?

— Вие помните! — каза алтернативното ни аз. — Но нима е беда да изчезне цивилизация, която е съсипала планетата от морското дъно до стратосферата… ужасно ли е да отмине такава цивилизация? Толкова ли е лошо една планета да се изцели?

За първи път се почувствах някак неуютно тук, като си представих какви ли трябва да са били последните й дни — пищяща, виеща смърт.

— Нима е хубаво да загине който и да било живот? — попитах аз.

— Не да загине — каза тя след миг мълчание, — а да се измени. Едни аспекти от вас са избрали това общество. Аспекти, които му се наслаждаваха, аспекти, които отчаяно се бореха да го изменят. Някои спечелиха, други загубиха, но за всички това беше урок.

— Обаче планетата се е възстановила — каза Лесли. — Само я погледнете! Реки, дървета и цветя… каква красота!

— Планетата се възстанови — повтори Машара и отклони поглед, — но хората — не.

В тази личност нямаше никакъв егоизъм, никаква фалшива скромност, никакво осъждане.

Ламата се изправи на крака и полека се запъти към изхода.

— Еволюцията бе направила цивилизацията управител на тази планета. Стотици хиляди години по-късно управителят се оказа не помощник, а разрушител за еволюцията, не изцелител, а паразит. Затова еволюцията си взе обратно своя дар, пренебрегна цивилизацията, спаси планетата от разума и я положи в ръцете на любовта.

— Това ли е… твоята работа, Машара? — попита Лесли. — Да спасяваш планети? Тя кимна:

— Да спася тази планета. За планетата аз съм търпение и закрила, състрадание и разбиране. Аз въплъщавам най-висшето предназначение, което са виждали за себе си древните хора. А изчезналата цивилизация имаше безценна култура в толкова много отношения, едно надарено общество, но накрая попадна в капана на собствената си ненаситност и липса на далновидност. Тя опустоши горите и ги превърна в пустини, погуби душата на планетата, като я нараняваше дълбоко с мините и промишлените си отпадъци, отрови въздуха и океаните, направи земята стерилна с радиацията и отровните химикали. Тя имаше милиони и милиони шансове да се промени, но не ги използва. От земята тя изкопаваше лукс за малцина, труд за останалите и гробове за децата на всички. В края децата не искаха да приемат всичко това, но децата бяха дошли твърде късно.

— Как може цяла една цивилизация да е била толкова сляпа? — попитах аз. — И това, което правиш ти сега… Ти имаш ли отговора?

Тя се обърна към мен — цялата една неумолима любов.

— Нямам отговора, Ричард — отговори тя. — Аз самата съм отговора.

Известно време постояхме мълчаливо. Краят на слънцето докосна хоризонта, но още имаше доста време, докато мръкне.

— Какво се случи с останалите? — попита Лесли.

— През последните години, когато видяха, че е прекалено късно, те построиха свръхпроводими суперкомпютри, построиха ни под куполите си, обучиха ни как да възстановим земята и ни пуснаха навън да работим във въздуха, който те повече не можеха да дишат. Последният им акт на извинение към земята беше да предоставят куполите си, за да спасим каквото можем от природата. Нарекоха ни еколози-възстановители на планетата. Кръстиха ни, благословиха ни и излязоха сред отровата, където някога бяха горите. — Тя наведе очи. — И свършиха.

Вслушвахме се в ехото от гласа й и си представихме каква самота и пустота трябва да е преживяла тази жена. А го бе разказала така леко.

— Машара, те са те построили ли? — попитах аз. — Ти компютър ли си?

Красивото й лице се обърна към мен.

— Мога да бъда описана като компютър — каза тя. — Както и ти.

Докато я питах, частица от мен съзнаваше, че ми се губи цялостния смисъл, представата ми за това коя е тя се губеше в това, какво е тя.

— Ти… — почнах аз. — Машара, ти жива ли си?

— Това невъзможно ли ти изглежда? — попита тя. — Има ли значение дали човешкото се изявява чрез въглеродни атоми, или силиций, или галий? Има ли нещо, което да е по рождение човек?

— Разбира се! И най-низките… дори разрушителите, дори убийците са хора — казах аз. — Може да не ни харесват, но те са човешки същества.

Тя поклати глава.

— Човешкото същество е един израз на живот, който носи светлина, отразява любов през всяко измерение, в което избере да се докосне, в която и форма избере да се въплъти. Човешкото не е физическа категория, Ричард, то е духовна цел. Не е нещо, което ни е дадено, а нещо, което трябва да постигнем.

Поразителна за мен мисъл, изкована от трагедията на това място: „Колкото и да се опитвам да гледам на Машара като на машина, компютър, някакво то, все едно, не мога. Не физиката на нейното тяло дефинираше живота й, а дълбочината на любовта й.“

— Изглежда по навик наричам хората човешки същества — казах аз.

— Може би ще премислиш отново — каза тя.

Някаква предизвикателна частица от мен се вторачи в жената през мъглата на новия й етикет. Суперкомпютър ли! Ще трябва да я изпитам.

— Колко е тринадесет хиляди двеста деветдесет и седем делено на две цяло точка три две три седем девет нула нула и едно на квадрат?

— Нужно ли ти е да знаеш? Аз кимнах. Тя въздъхна:

— Две хиляди четиристотин шестдесет и две цяло точка четири нула седем четири нула две пет осем четири осем две осем нула шест три девет осем едно… Колко цифри след десетичния знак искаш?

— Удивително! — възкликнах аз.

— А откъде знаеш дали не си измислям? — каза меко тя.

— Извинявай. Аз просто… ти изглеждаш толкова…

— А искаш ли една окончателна проверка? — попита тя.

— Ричард — обади се Лесли предупредително. Жената благодари с поглед на жена ми.

— Искаш ли окончателната проверка за живот, Ричард?

— Ами, не. Винаги има някаква линия между…

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Разбира се.

Тя ме погледна право в очите — добрата горска фея, която не се бои от това, което ще последва.

— Кажи ми, как бихте се почувствали, ако аз умра — в този момент? — попита тя. На Лесли дъхът й спря. Аз скочих:

— Не!

Прониза ме паническа мъка, че най-висшата любов, достигната от алтернативното ни аз, може да е към саморазрушение, да ни накара да изпитаме загубата на живота, който представляваше тя.

— Недей, Машара!

Тя падна леко като цвете и остана неподвижна, безжизнена като смъртта, красивите й зелени очи загубиха искрата на живота.

Лесли се хвърли към нея — призрак на човек към призрака на компютър — и я обгърна така нежно, както добрата фея бе държала огромния леопард, когото обичаше.

— А как ще се почувстваш ти, Машара — каза й Лесли, — когато Тайин и нейните мънички, и гората, и морята, и планетата, които са ти дадени да обичаш, умрат с теб? Нима ти не благоговееш пред техния живот така, както ние благоговеем пред твоя?

Съвсем, съвсем бавно животът се възвърна, красивата Машара се раздвижи, обърна лице към своята сестра от друго време. Огледало една за друга, същите горди ценности, които блестяха в различни светове.

— Аз ви обичам — каза Машара, като се надигна бавно, седна и се обърна да ни види. — Никога не бива да си мислите… че не ме интересува…

Лесли се усмихна с най-тъжна усмивка.

— Можем ли, като гледаме твоята планета, да си помислим, че е възможно да не те интересува? Как можем да обичаме собствената си земя, без да те обичаме теб, скъпата управителка?

— Трябва да си вървите — каза Машара, затворила очи. После прошепна: — Моля ви, нали няма да забравяте?

Взех ръката на жена ми и кимнах.

— Първите нови цветя, които засаждаме всяка година, първите дръвчета, които садим, ще бъдат за Машара — каза Лесли.

През входа безшумно пристъпи ламата, вдигнала напред уши, с тъмни очи и кадифяна муцуна, проточена да види жената, която означаваше дом. Последното, което видяхме, бе как добрата горска фея обгърна с ръце шията й, предавайки й топло чувство за сигурност.

Малката къщичка се стопи в пръски вода и слънчева светлина, докато Мърморко отново се издигаше волно над рисунката в морето.

— Каква прекрасна душа — казах аз. — Едно от най-скъпите човешки същества, което сме познавали някога, да е компютър!

 

Летяхме, обгърнати в обичта на Машара, все още препълнени с образи от красивата й планета. Колко естествено ни се струваше да имаме приятели в други светове, освен нашия!

Нашите изследователски пътешествия ни бяха доставяли веднъж радост, друг път — ужас, но кривата на наученото вървеше все нагоре, бяхме видели и изпитали неща, които не бихме могли да си представим, дори да бяхме изживели сто живота.

Искахме да продължим.

Наблизо рисунката порозовя, пътечките долу заблестяха в златно. И без интуицията разбрах, че ми се иска да се докосна до тези цветове. Погледнах Лесли. Тя кимна.

— Готова ли си на всичко?

— Да, струва ми се. — И ме погледна с престорено изражение на ужасен пътник, вкопчила се в козирката на таблото.

 

Когато излязохме от пръските при кацането, оказа се, че сме все така в кабината — носехме се бавно по водата. Това обаче не беше океан, а и рисунката беше изчезнала.

Плавахме в планинско езеро, по брега с цвят на пчелен мед се виждаха борове и ели, водата под нас искреше бистра, отразявайки по пясъка слънчеви зайчета. Останахме на дрейф известно време, докато проумеем къде сме се озовали.

— Лесли! — възкликнах аз. — Това е мястото, където тренирах водно кацане, това е езерото Хийли! Излезли сме от рисунката!

Тя се огледа за някакъв знак, който да й подскаже друго.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Огледах се още веднъж. В ляво гористите склонове, които се спускат до водата, невисоки дървета в края на езерото. Отвъд дърветата трябваше да започва долина.

— Ура! — извиках аз, но думата прозвуча кухо и я бях произнесъл сам. Обърнах се към Лесли. На лицето й беше изписано разочарование.

— О, знам, че би трябвало да съм доволна, но ние едва бяхме започнали да учим и ни оставаше още толкова нещо да разберем!

Права беше. Аз също се бях почувствал някак измамен, сякаш внезапно беше светнало, актьорите изоставяха ролите си и излизаха от сцената преди да е свършила пиесата.

Спуснах водното кормило, натиснах педала, за да завия към брега и чух Лесли как извика:

— Виж! — посочи тя.

Точно срещу дясното крило, след като завихме, с нос, изтеглен на брега, беше „Мартин Сийбърд“.

— Аха! — казах аз. — Това е, наистина, сигурен съм. Всички тук са на упражнения. Вече сме си у дома, хубаво.

Хванах пак лоста и нашият хидроплан продължи шепнешком през езерото към другия.

Никъде не се долавяше никакво движение, никакъв признак на живот. Изключих двигателя и изминахме безшумно последните няколко мора. Носът се докосна леко до пясъка на около петдесет-шестдесет метра от другата машина.

Събух си обувките, стъпих във водата до глезените, помогнах на Лесли да слезе от самолета. После повдигнах носа на летящата лодка и я изтеглих на брега.

Лесли тръгна към другия Сийбърд, докато аз закотвях нашия на пясъка.

— Ало-о? — извика Лесли. — Ало!

— Никой ли няма? — попитах я, докато вървях към нея.

Тя не отговори. Стоеше до другия самолет и надничаше в кабината.

Летящата лодка беше близнак на Мърморко, боядисан по същия начин в сняг и дъга, както си бяхме измислили за нашия. Вътрешността на кабината беше същия цвят, със същото устройство, същия мокет на пода — всичко беше като нашето оборудване, чак до привичния екран и надписа на приборното табло.

— Съвпадение ли? — попита Лесли. — Друг самолет, съвсем същият като Мърморко!

— Странно. Много странно.

Пипнах кожуха на двигателя — още беше топъл.

— О-о-о! — възкликнах аз и усетих да ме обзема някакво мрачно предчувствие. Хванах Лесли за ръка и тръгнахме обратно към нашия хидроплан.

По средата на пътя тя спря и се обърна.

— Погледни това! Никакви други стъпки, освен нашите. Как може някой да е кацнал, да е излязъл от хидроплана си и да е изчезнал, без да остави нито една стъпка?

Стояхме в недоумение между двата Мърморковци.

— Сигурен ли си, че сме си у дома? — попита Лесли. — Изглежда като че ли още не сме напуснали рисунката?

— Да е копие на езерото Хийли? — попитах аз. — А как можем ние да оставяме стъпки, ако още сме призраци?

— Прав си. Пък и ако бяхме кацнали на рисунката, щяхме да сме открили някои аспекти на себе си — каза тя и замълча за малко, после погледна пак озадачена другия Сийбърд.

— А ако сме още в рисунката, това може да е някаква проверка — предположих аз. — Щом изглежда да няма никой, може би поуката е, че те са в някаква друга форма. Не можем да бъдем отделени от себе си. Ние никога не сме сами, освен ако не смятаме, че сме сами.

На пет-шест метра от нас светна рубинов лазер и там в бели джинси и блуза застана познато алтернативно ние.

— За какво, толкова ви обичам? Защото помните!

— И тя протегна ръце към нас.

— Пай! — Жена ми се втурна да я прегърне.

На това място — дали беше в рисунката или не — ние не бяхме призраци и те двете наистина се прегърнаха.

— Колко е хубаво да се видим! — възкликна Лесли.

— Не можеш да си представиш къде ли не бяхме!

Скъпата ни, най-умната… о, Пай, толкова много имаме да ти разказваме, толкова нещо имаме нужда да научим!

Пай се обърна към мен.

— Радваме се, че се върна! — казах аз и също я прегърнах. — Тогава защо ни остави така ненадейно?

Тя се усмихна, отиде до водата и седна с кръстосани нозе на брега, като потупа пясъка да седнем до нея.

— Защото бях съвсем сигурна какво ще се случи — каза тя. — Когато обичаш някого, когато знаеш, че е готов да учи и да расте, ти го оставяш на свобода. Как ще можете да научите нещо, как ще изживеете своя опит, ако знаете, че съм там — един щит между вас и вашия избор? — После се обърна усмихната към мен. — Това е едно алтернативно езеро Хийли — продължи тя. — Хидропланът е тук за забавление. Вие ми напомнихте колко много обичам да летя, затова направих този близнак на Мърморко и поле-тях хем за да се упражнявам, хем да ви търся. Каква изненада, обаче, да кацна със спуснат колесник във водата, а?

Тя забеляза ужаса ми и вдигна ръка.

— Навреме се усетих. Миг преди да се докосна до водата, призовах умението на този аспект от мен, който най-много се оправяше с хидроплани и ти ми извика: „Вдигни колесника!“. Благодаря ти.

Тя докосна рамото на Лесли.

— Колко си наблюдателна да забележиш, че не съм оставила стъпки по пясъка. Това беше, за да ви напомня да изберете свой собствен път, да следвате собственото си чувство за правилен избор, а не нечие друго. Но вие вече знаете това.

— О, Пай — каза Лесли, — как можем да следваме чувството си за правилен избор, какво можем да направим в свят като този… Ти познаваш ли Иван и Татяна?

Тя кимна.

— Толкова ги обичахме! — каза Лесли и гласът й пресекна. — А именно американци ги избиха! Това бяхме ние, Пай!

— Не бяхте вие, мила моя. Как можеш да си помислиш, че вие можете да ги убиете! — Тя повдигна брадичката на Лесли и я погледна в очите. — Запомни, нищо на тази рисунка не е случайно, нищо не е без причина.

— Каква причина може да има? — извиках аз. — Ти не беше там, ти не изпита този ужас! — Московската нощ нахлу отново в нас, сякаш бяхме избили в тъмното собственото си семейство.

— Ричард, рисунката съдържа всички възможности — каза тя спокойно, — абсолютна свобода на избора. Тя е като книга. Всяко събитие е дума, изречение, част от безкрайна история; всяка буква остава завинаги на страницата. Това, което се изменя, е съзнанието, то избира какво да чете и какво да остави непрочетено. Когато отвориш на страница за ядрена война, в отчаяние ли изпадаш или си вземаш поука от това, което иска да ви каже. Дали ще умреш, като прочетеш страницата или ще преминеш на следващите страници, помъдрял от това, което си прочел?

— Ние не умряхме — казах аз. — Но се надявам, че сме станали по-мъдри.

— Вие имахте една обща страница с Татяна и Иван Кирилови и като прочетохте тази страница, тя бе прелистена. Тя — този момент — все още си съществува в очакване да промени сърцето на някого, който ще направи избора да я прочете. Но след като сте я научили, на вас не ви е нужно да я прочитате отново. Вие сте отминали тази страница, а и те също.

— И те ли? — попита Лесли, осмелила се да изпита надежда.

Пай се усмихна.

— Линда Олбрайт не ви ли напомни мъничко за Татяна Кирилова? А Кжиштоф не ви ли напомни поне малко за вашия приятел Иван? Нима пилотите от вашите Въздушни игри не превърнаха войната от нещо ужасно в забавление и не спасиха така своя свят от разрушение? Кои, мислите, че са те?

— Същите тези ли — попита Лесли, — които четоха с нас страницата за ужасната нощ в Москва?

— Да! — отговори Пай.

— И те ли също са ние? — попитах аз.

— Да! — Очите й блестяха. — Ти и Лесли, Линда и Машара, Жан-Пол и Атила, Иван и Аткин, Тинк и Пай, ние всички… сме… едно!

Леки вълнички припляснаха на пясъка и дочухме лек ветрец в дърветата.

— Има си причина да ви намеря — каза Пай, — има си причина вие да намерите Атила. Вие сте загрижени за мира и войната? Вие се приземявате на страници, които ви дават прозрение за мира и войната. Вие се страхувате да не бъдете разделени или че може да умрете и да се загубите един друг? Вие се приземявате в животи, които ще ви дадат познание за раздялата и за смъртта, а това, което научавате, ще измени завинаги света около вас. Вие обичате земята и се тревожите, че човечеството я унищожава? Вие виждате най-лошото и най-доброто, което може да се случи и научавате, че всичко зависи от собствения ви индивидуален избор.

— Нима искаш да кажеш, че ние създаваме нашата собствена действителност? — попитах аз. — Знам, че това е само израз, но не съм съгласен…

Тя се засмя весело, после посочи към хоризонта на изток.

— Сега е рано, рано сутрин — каза тя, като внезапно гласът й се понижи и стана мистериозен. — Тъмно. Стоим на бряг като този. Всеки миг ще започне да се зазорява. Студено.

Ние стояхме там в студеното и тъмното с нея и изживявахме разказа й.

— Пред нас са нашите стативи и платна, ние държим боите и четките си. — Имах чувство, че сме хипнотизирани от тези тъмни очи. Усетих в лявата си ръка палитрата, в дясната — четките — четки с грапава дървена дръжка.

— Сега на небето се издига светлина, виждате ли я? — каза тя. — Небето пламва, облива се в злато, призмите лед се разтапят в слънчевия изгрев…

Ние гледахме, омагьосани от багрите.

— Рисувайте! — каза Пай. — Хванете този изгрев на платната си! Поемете светлината му на лицето си, през очите си, предайте го в изкуство! Сега побързайте, побързайте! Изживейте изгрева чрез четката си!

Аз не съм художник, но в съзнанието ми се пропи това великолепие и то се превърна в уверени мазки по платното. Представих си статива на Лесли, видях собствената й зора — тъй чудно изящна там, фини лъчи, съединяващи се с избухващи звезди в маслени бои.

— Готово ли е? — каза Пай. — Оставяте ли вече четките?

Ние кимнахме.

— Какво създадохте?

В този миг аз бих нарисувал нашата учителка — така тъмно-блестяща изглеждаше.

— Два съвсем различни изгрева — каза Лесли.

— Не два изгрева — каза Пай. — Художникът не създава изгрева, той създава…

— О, да, разбира се! — каза Лесли. — Художникът създава картината! Пай кимна.

— Слънчевият изгрев е действителност, а картината е това, което ние създаваме от нея, така ли? — попитах аз.

— Точно така! — каза Пай. — Ако всеки от нас трябваше да създава своя собствена действителност, представяте ли си какъв хаос щеше да настъпи? Действителността щеше да се свежда до това, което всеки от нас може да измисли!

Кимнах и си го представих. Как да създам един изгрев, ако никога не съм виждал изгрев? А какво да направя с черно нощно небе, за да положа начало на деня? Трябваше ли да мисля за небето? За нощта и за деня?

Пай продължи.

— Действителността няма нищо общо с това, което ни изглежда, с нашия тесен начин на виждане. Действителността е израз на любов, чиста, съвършена любов, недокосвана от пространството и времето.

— Чувствали ли сте се някога до такава степен едно цяло със света, с вселената, с всяко нещо, което е, че да сте преизпълнени с любов? — Тя премести поглед от Лесли към мен. — Точно това е действителността. Това е истината. От нас зависи какво ще направим от нея, тъй както картината на изгрева зависи от художника. Във вашия свят човечеството се е отклонило от тази любов. То живее сред омраза, борба за надмощие и рискува живота на самата земя заради собствените си тесни интереси. Продължи ли така, никой повече няма да вижда изгрева. Изгревът ще си съществува винаги, естествено, но хората на земята няма да знаят за него и накрая дори приказките за неговата красота ще се изличат от паметта им.

„О, Машара, помислих си аз. Трябва ли твоето минало да стане нашето бъдеще?“

— Как можем да донесем любов на нашия свят? — попита Лесли. — Той е пълен с толкова много заплахи, толкова много… Атили!

Пай помълча един миг, търсейки какво да ни разкаже, после нарисува малък квадрат на пясъка. — Да приемем, че живеем на ужасно място: в Града Заплаха — каза тя, като докосна квадрата. — Колкото по-дълго живеем там, толкова по-малко ни харесва. Там има насилие, разрушение, не ни харесват хората, не ни харесва избора, който са направили, ние не принадлежим там. Град Заплаха не е нашият дом!

Тя начерта извън квадрата вълниста линия със завои и зиг-загове. В края на линията нарисува кръг.

— И така, един ден ние си събираме багажа и заминаваме да търсим град Мир. — Тя проследи трудния път, който бе начертала, проследи извивките и завоите му с пръст. — Избираме леви завои и десни завои, широки пътища и преки пътеки, следваме картата на най-високите си надежди и ето ни накрая — стигаме в това спокойно местенце.

Кръгът в пясъка беше Град Мир и пръстът на Пай спря там. Докато говореше, тя засади тънки вечнозелени клонки за дървета в пясъка.

— Ние намираме своя дом в Мир и като поопознаем хората, откриваме, че те споделят същите ценности, които са ни довели и нас тук. Всеки си е намерил своя собствен път, следвал е собствената си карта до това място, където хората са предпочели да изберат любов, радост и доброта — и един към друг, и към града, и към земята. Ние не трябва да убеждаваме никого от град Заплаха да дойде с нас в Мир, ние не бива да убеждаваме никого, освен себе си. Мир вече съществува и всеки, който пожелае, може да отиде там, когато ре ш 11.

Тя ни погледна, почти стеснявайки се от своя разказ.

— Хората от Мир са научили, че омразата е любов без истина. Защо да говорим лъжи, които ни разделят едни от други, и да се унищожаваме, когато истината е, че сме едно цяло? Хората от град Заплаха са свободни да изберат разрушението, а ние сме свободни да изберем мира.

— С времето други хора от град Заплаха може също да се уморят от насилието, може да последват собствените си карти до Мир, да направят същия избор, който сме направили ние — да обърнат гръб на разрушението. Ако всички те направят този избор, град Заплаха ще се превърне в призрачен град.

Тя начерта на пясъка осморка, плавно извиващ път между Мир и град Заплаха.

— И един ден хората в Мир си спомнят, изпитват любопитство и може да посетят руините на град Заплаха, за да видят, че след като са изчезнали разрушителите, отново е станала видима истинската действителност: бистри потоци вместо течащи отрови, нови гори на мястото на изсечените и на мините, птици, запели в чистите небеса. — Пай засади още вейки в новия град. — И хората от Мир свалят табелата, увиснала накриво пред града, знака, на който пише „Град Заплаха“ и слагат нова табела: „Добре дошли в Любовта“. И някои от тях се връщат да разчистят руините, благородно да възстановят главните улици и си обещават, че градът вече ще живее така, че да отговаря на името си. Въпрос на избор, скъпи мои, виждате ли? Всичко е въпрос на избор!

В този момент, на това странно място думите й звучаха убедително.

— Какво можете да сторите вие? — попита тя. — В повечето светове нещата обикновено не се променят по внезапно чудо. Промяната идва като изпредеш една трептяща, крехка нишка между страните: например първите аматьорски Въздушни игри в света на Линда Олбрайт, първите съветски танцьори, певци или филми, които се представят пред американска публика — във вашия свят. Бавно, бавно продължавайте да правите избор в името на живота.

— А защо не наведнъж? — попитах аз. — Никой не е казал, че са невъзможни бързите промени…

— Естествено, че са възможни бързите промени, Ричард — каза тя. — Промени стават всяка секунда, все едно дали ги забелязвате или не. Вашият свят, с първата му нишка на надежда за едно мирно бъдеще, е точно толкова истина, колкото и вашият алтернативен свят, който загина през 1962 година в първия ден на последната си война. Всеки от нас избира съдбата на нашия свят. Но съзнанията трябва да се променят преди събитията.

— Тогава значи е вярно това, което казах на лейтенанта! — възкликнах аз. — В едно мое алтернативно бъдеще, през 1962 година, руснаците не отстъпиха. И аз започнах атомната война.

— Разбира се. В рисунката хиляди пътеки свършваха през нея година, хиляди алтернативни Ричарди там бяха избрали смъртта. Но ти не го направи.

— А, почакай — казах аз. — В алтернативните светове, които не оцеляват, не бяха ли бомбардирани и невинни хора, просто минувачи, не бяха ли те замразени, или изпарени, или оглозгани от мравки, или всякакви такива неща?

— Положително. Но, Ричард, разрухата на тяхната планета е нещо, което те са избрали! Някои са направили избор с безучастието си: тях просто не ги е интересувало; други, защото са вярвали, че нападението е най-добрата защита; трети — защото са се смятали безсилни да я възпрат. Един от начините да избереш бъдеще е като вярваш, че то е неизбежно.

Тя поспря, закри кръга с мъничките му дръвчета.

— А изберем ли мира, ние живеем в мир.

— Има ли начин да разговаряме с хората, които живеят там, да разговаряме с алтернативните себе си, когато се нуждаем да разберем какво са научили те? — попита Лесли.

Пай й се усмихна.

— Точно това правите сега.

— Но как да го правим — обадих се аз, — без да се налага да летим с хидроплан и да търсим този шанс едно на един билион за друго измерение, за да се срещнем с теб?

— Искаш някакъв начин да разговаряш с всяко алтернативно свое аз, което можеш да си представиш?

— Да, моля — отговорих аз.

— Никак не е загадъчно — каза тя, — но върши работа. Представи си това свое аз, с което искаш да разговаряш, Ричард, представи си как го питаш за нещата, които искаш да узнаеш. Представи си как чуваш отговора. Опитай.

Внезапно се почувствах притеснен.

— Аз ли? В момента?

— Защо не?

— Да си затворя ли очите?

— Както искаш.

— Без никакъв ритуал ли?

— Ако ще се чувстваш по-удобно с ритуал — каза тя, — тогава поеми си дълбоко дъх, представи си една врата, която се отваря към стая, изпълнена с многоцветна светлина, визуализирай един човек как се движи в светлината или пък в мъгла. Или пък остави светлината и мъглата и си представи, че чуваш глас; понякога ни е по-лесно да чуем гласове, отколкото да визуализираме образ. Или пък остави светлината и звука, просто почувствай как познанието на този човек се влива в твоето собствено познание. Или пък остави интуицията и си представи, че първият срещнат човек на пътя ще ти даде отговор, ако го попиташ, и просто го попитай. Или пък си кажи някаква дума, която за теб е вълшебна. Изобщо, каквото пожелаеш, просто си го представи.

Избрах въображението и една дума. Затворих очи и си представих, че когато я произнеса, ще намеря пред себе си едно мое алтернативно аз, което ще ми каже това, което имам нужда да узная.

Релаксирах и видях меки цветове, реещи се пастели. „Когато произнеса думата, ще видя този човек, помислих си аз. Няма закъде да бързам.“

Багрите се носеха като облаци зад очите ми.

— Едно — казах аз.

Внезапно сякаш се отвори затвор на фотоапарат и аз можах да видя: човекът стоеше до крилото на стар биплан, спрял на едно стърнище, зад него — синьо небе и ослепително слънце. Не можех да видя лицето му, но цялата сцена беше спокойна като лято в Айова, и аз чух гласа му така, сякаш стоеше с нас на брега.

— Не след дълго на теб ще ти е нужно цялото ти знание, за да успееш да отхвърляш привидностите — каза той. — Запомни, че за да преминаваш от един свят в друг с твоя междупространствен хидроплан, ти имаш нужда от силата на Лесли, тя има нужда от твоите крила. Заедно ще можете да летите.

Затворът щракна отново, аз се сепнах и отворих очи.

— Имаше ли нещо? — попита Лесли.

— Да! — отговорих. — Но не съм много сигурен как да го използвам. — Разказах й какво бях видял и чул. — Обаче не го разбирам.

— Ще разбереш, когато ти потрябва — каза Пай. — Когато човек научи нещо, преди да го е изживял сам, той не винаги осъзнава веднага смисъла му.

Лесли се усмихна.

— Не всичко, което научаваме тук, може да се използва на практика.

Пай се замисли и проследи с пръст осморката в пясъка.

— Нищо не може да се използва на практика, докато не го разбереш — каза тя. — Има някои аспекти от вас самите, които биха ви почитали като Бог, само защото пилотирате Мартин Сийбърд. А можете да срещнете други, за които бихте се закълнали, че са истински вълшебници.

— Като теб — казах аз.

— Като всички вълшебници — каза тя. — На вас аз ви изглеждам вълшебница, защото не знаете как правя на практика това, което ви изглежда чудо! Аз съм една точка от съзнанието, която изразява себе си в цялостната рисунка, точно както и вие. Също като вас аз никога не съм се раждала и не мога никога да умра. Запомнете, дори разделянето на мен от вас предполага между нас да има разлика, каквато всъщност не съществува.

— Както сте едно с личността, която сте били преди секунда или преди седмица — продължи Пай, — както сте едно с личността, която ще бъдете след миг или след седмица, така и сте едно с личността, която сте били преди един живот, с личността, която сте в един алтернативен живот, с личността, която ще бъдете хиляди живота наред в така нареченото ви бъдеще.

Тя стана, изтупа праха от ръцете си.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Не забравяйте художника и слънчевия изгрев. Каквото и да се случва, каквото и да ви изглежда, че се случва, единствената реалност е любовта.

Тя отиде до Лесли и я прегърна за довиждане.

— О, Пай! — възкликна Лесли. — Как не ни се иска да си отиваш!

— Да си отида? Аз мога да изчезна, малките ми, но никога не мога да ви изоставя! Та, колко в последна сметка сме ние?

— Едно, скъпа Пай — казах аз и я прегърнах на сбогуване. Тя се засмя.

— За какво ви обичам! — възкликна тя. — Защото помните…

И изчезна.

С Лесли останахме още дълго на брега до рисунката на Пай в пясъка, като проследявахме осморката, която бе начертала и се любувахме на малките градчета, горички и приказката, която ни беше разказала.

Накрая тръгнахме прегърнати към Мърморко. Навих въжето на котвата, помогнах на Лесли да се качи в кабината, отблъснах хидроплана от брега и се качих. Мартин се извъртя бавно като ветропоказател в бриза и аз включих двигателя.

— Чудя се какво ли следва — казах аз.

— Странно — каза Лесли. — Когато кацнахме тук, аз си помислих, че вече сме извън рисунката и ми стана мъчно, като си представих, че пътешествието свърши! Сега чувствам… Тази среща с Пай сякаш завърши нещо за мен. Научихме толкова много неща и то толкова бързо! Ще ми се да можехме да си отидем у дома и да обмислим всичко, да осмислим значението му…

— И на мен също! — казах аз. Вгледахме се един в друг продължително и се съгласихме без думи.

— Добре — казах аз. — Към къщи тогава. Остава само да научим как.

Пресегнах се към лоста за управление и го натиснах напред. Без да използвам въображението си, без да се мъча да визуализирам. Двигателят на Мърморко изрева и хидропланът се хвърли напред. „Защо ли това просто действие трябва да е толкова трудно, когато не виждам лоста?“, помислих си аз.

В момента, когато Мърморко се издигна над водата, планинското езеро изчезна и ние отново бяхме високо над рисунката с всички възможни светове, каквито имаше.

 

Рисунката се простираше под нас загадъчна както винаги, без никакви упътващи стрелки, табели, знаци. — Имаш ли някаква идея? Как да започнем? — попитах аз.

— Да следваме интуицията си, както винаги? — предположи Лесли.

— Интуицията е нещо твърде общо, твърде пълно с изненади — казах аз. — Ние не бяхме тръгнали да търсим Тинк, или Машара… или Атила. Може ли интуицията да ни заведе до същото онова място в рисунката, когато бяхме на път за Лос Анжелос?

Това ми приличаше на някой от онези хитроумни тестове за интелигентност — много лесни, когато вече знаеш отговора, но докато го намериш, можеш да се побъркаш.

Лесли докосна ръката ми.

— Ричард, когато кацнахме за първи път върху рисунката — каза тя, — ние не мислехме за Атила, Тинк или Машара. В началото ние можахме да разпознаем себе си: срещата в Кармел, после младите ти и аз. Но колкото по-нататък летяхме…

— Точно така! Колкото по-нататък летяхме, толкова повече се променяхме. Значи казваш да се насочим назад, докато не видим нещо, което ни изглежда познато! Разбира се!

Тя кимна.

— Можем да опитаме. По кой път назад?

Огледахме се във всички посоки. Блестящата рисунка се простираше на всички страни, обаче нямаше нито слънце, нито земя — нищо, което да ни насочи.

Издигнахме се спираловидно нагоре като се взирахме в рисунката за някакъв знак, напомнящ за мястото, където бяхме кацнали преди. Накрая далеч долу и в ляво от нас ми се стори, че забелязвам крайчеца на онова розово-и-златно, където бяхме открили Пай.

— Погледни, Лесли… — Наведох крилото на Мърморко, за да може тя да види. — Не ти ли се струва…

— Розово. Розово и златно! — възкликна тя. Спогледахме се със сдържана надежда в очите и се издигнахме спирално още по-нагоре.

— Това е — каза Лесли. — И по-нататък… след розовото, това не е ли зелено? Където срещнахме Машара, нали?

Извихме рязко наляво и се насочихме към първото място на рисунката, което ни изглеждаше по-познато.

Хидропланът бръмчеше монотонно над матрицата на безбройните животи — малка прашинка в това необятно небе. Отминахме зелено-златното на Машара, коралите, стаили онази потресаваща нощ в Москва, тъмно-червения мрак на Атила. Имах чувство, че летим вече часове, откакто отново се издигнахме във въздуха.

— Когато изчезна Лос Анжелос, водата беше синя със златни и сребристи пътечки, помниш ли? — каза Лесли, като посочи към далечния хоризонт. — Не е ли това там? Да! — Очите й блеснаха от облекчение.

— Не е толкова трудно, нали? На теб трудно ли ти е?

„Да, трудно ми е“, помислих си аз.

Наближихме синьото и златното — те се простираха пред нас чак докъдето поглед стига. Някъде там бяха точно тези няколко метра вода — вратата към нашия собствен свят — където ни беше нужно да кацнем. Къде ли?

Продължихме да летим, като завивахме ту в една, ту в друга посока, търсейки двете блестящи пътеки, които ни бяха довели до първата ни среща в Кармел. Под нас се разклоняваха милиони пътечки, милиони успоредни и пресичащи се пътечки.

— О, Ричи — каза накрая жена ми и гласът й сега беше толкова натежал, колкото лек беше преди това.

— Никога няма да го намерим!

— Ще го намерим, естествено — казах аз. Но вътрешното ми аз се опасяваше, че тя е права. — Дали да не опитаме пак с интуицията? Нямаме голям избор. Всичко изглежда еднакво там долу.

— Добре — каза тя. — Ти или аз?

— Ти — казах аз.

Тя реклаксира, отпусната в мястото си, затворила очи и остана известно време мълчалива.

— Ляв завой. — Дали тя самата чу горчивината в гласа си? — Завий наляво и се спускай…

Барът беше почти празен. В края на стойката седеше един самотен мъж, а в сепаре отстрани — белокоса двойка.

Какво търсим в бар, помислих си аз. Отдавна толкова ненавиждам барове, че като видя някой, минавам на отсрещния тротоар.

— Да излизаме от тук.

Лесли сложи ръка на рамото ми и ме спря.

— Много места ни се струваха сбъркани, когато кацахме — каза тя. — А грешка ли беше Тинк? Или езерото Хийли?

Тя отиде към бара, обърна се да погледне възрастната двойка в сепарето и очите и се разшириха. Приближих до нея.

— Изумително! — прошепнах аз. — Това сме ние, наистина, обаче… — Разтърсих глава.

Обаче променени. Нейното лице беше бледо като платно, неговото — също, устите и на двамата — сурово стиснати. Той беше изпит, с пепеляв цвят. Не бяха стари, а рухнали. На масата имаше две бутилки бира, хамбургери н чинии с пържени картофи. С корицата надолу между тях стоеше екземпляр от последната ни книга. Двамата бяха погълнати в разговор.

— Какво мислиш, че е това? — попита Лесли с понижен глас.

— Едно алтернативно ние, в собственото ни време, както четем нашата книга в бар?

— Защо те не ни виждат? — попита тя.

— Сигурно са пияни — казах аз. — Хайде да отидем.

Тя не обърна внимание.

— Трябва да говорим с тях, но не искам да им се натрапваме, изглеждат толкова потиснати. По-добре да седнем за малко в съседното сепаре и да послушаме.

— Да послушаме? Ти искаш да ги подслушваме, Лесли?

— Не ли? — попита тя. — Добре, тогава върви ти да се натрапваш, а аз ще дойда, като видя, че биха пожелали да имат компания.

Огледах внимателно двамата.

— Може би си права — казах аз.

Отидохме тихо в съседното до тях сепаре и седнахме на по-далечната страна, за да можем да виждаме лицата им.

Мъжът се покашля и потупа книгата пред жена си.

— Можех аз да съм го сторил! — каза той между две хапки от хамбургера си. — Всичко в тази книга можех да съм го сторил!

Тя въздъхна.

— Сигурно би могъл, Дейв.

— Да, можех! — Той пак се разкашля. — Виж, Лорейн, момчето лети с един стар биплан. Така че какво? Знаеш, че аз съм започнал живота си с полети. Почти самостоятелни. Какво толкова трудно има да управляваш един стар биплан?

Не бях писал, че е трудно, помислих си аз. Бях писал, че возех пътници на туристически полети из провинцията, когато осъзнах, че животът ми е стигнал до задънена улица.

— В книгата има и други неща, освен стари самолети — каза тя.

— Да, той е дяволски лъжец. Никой не си изкарва прехраната по този начин — да се наема за туристически полети, излитайки от някое стърнище. Това е измислица. И неговата шик-съпруга сигурно също е измислица. Никой в книгата не е истина. Не виждаш ли?

Защо ли той беше толкова циничен? Ако аз прочетях книга от някое алтернативно аз, нямаше ли да видя себе си на страниците? И ако той е един аспект на това, което съм аз сега, помислих си аз, защо нямаме еднакви ценности? Какво, за Бога, търси той в бара, да пие бира и да яде прегорелия труп на някоя нещастна умряла крава?

В този ден той беше една нещастна душа, а по всичко изглежда, че се намираше в това състояние от доста време. Лицето му беше същото, което виждах в огледалото всеки ден, само дето чертите му бяха толкова изострени и дълбоки, сякаш се бе опитвал да задраска лицето си с нож. Той ме караше да се чувствам някак притеснено и напрегнато, изпитвах желание да се махна от него, да изляза от там.

Лесли забеляза, че се измъчвам и взе ръката ми в знак да проявя търпение.

— Е, и какво, ако и двамата са измислени, Дейви? — попита жената. — Това е просто книга. Какво толкова те дразни?

Той довърши хамбургера си и си взе картофки от нейната чиния.

— Искам само да кажа, че ти просто ме побърка като настояваше толкова да я прочета и аз я прочетох. Прочетох я и в нея няма нищо чак толкова особено. Аз самият бих могъл да направя всичко, което прави това момче. Не виждам защо мислиш, че е толкова… каквото и да е.

— Не мисля, че е какво да е. Смятам, че е това, което ти току-що каза — в тази книга можехме да бъдем ние.

Той я погледа смаяно, а тя вдигна ръка с жеста остави ме да говоря.

— Ако ти беше продължил да летиш, кой знае? А ти освен това пишеш, не забравяй, работиш в „Куриер“ и нощем пишеш разкази. Също като него.

— Фуу! Разкази нощем! И какво излезе от тях? — каза той. — Отхвърлят ги. Цяла кутия малки стандартни бланки с откази, които дори не са на цял лист. Кому е нужно всичко това?

— Може би си се отказал много скоро — каза тя, а гласът й беше почти ласкав.

— Може и така да е. И да ти кажа, аз най-спокойно можех да напиша онази история за чайката, която е написал той! Като малък обичах да ходя на вълнолома и да гледам как летят птиците. И толкова ми се искаше да имам криле…

„Знам, помислих си аз. Ти се промъкваше между онези огромни скали, скриваше се от погледа и чайките прелитаха толкова близо до теб, че просто чуваше вятъра в крилете им! Ками от пера, които профучаваха край теб. После завой и те светкавично се спускаха по течението на вятъра, носеха се като прилепи, свободни в небето, а ти си седеше там, пуснал котва в твърдата скала.“

Внезапно ме обзе съчувствие към мъжа, усетих, че очите ме засмъдяха, като гледах това изнурено лице.

— Можех аз да съм написал тази книга, всяка дума от нея. — Той пак се разкашля. — И днес щях да бъда богат.

— Да — каза тя и в мълчание си довърши хамбургера. Той поръча още една бира, запали си цигара и за миг изчезна в синия дим.

— Защо изостави полетите, Дейв — попита тя, — щом толкова искаше да летиш?

— Никога ли не съм ти казвал? Много просто. Трябваше или да плащаш цяло състояние, за да се научиш, понеже струваше по двадесет долара на час, когато с тях можеше да преживееш цяла седмица, или да работиш като роб, да лъскаш самолети по цял ден, да помпаш гориво от сутрин до вечер, за да изкараш за един полет. А аз никога не съм бил роб на никого!

Тя мълчеше.

— Ти би ли го правила? — попита той. — Би ли се връщала всяка вечер от живота си воняща на бензин и смазочни масла, заради един час полет на седмица? При тези цени трябваше да карам така цяла година, за да получа свидетелство. — Той въздъхна дълбоко. — Наричат те „момче за всичко“. „Момче, избърши това масло“, „Момче, изчисти хангара“, „Момче, изхвърли боклука“. Не на мен!

Той се загледа в цигарата си така, сякаш тя самата беше димящата му памет.

— И в армията не беше по-добре — обади се той от облака, — но армията поне ти плаща и то в брой.

— Той се загледа в салона невиждащо, явно мислите му бяха в друго време. — Ходехме на маневри и понякога към нас се насочваха изтребители като втренчени копия, представи си, спускаха се над нас и после отново право нагоре, докато изчезнат от погледа и в такива моменти ми се приискваше да се бях записал във Военно-въздушните сили. Тогава щях да бъда пилот на изтребител.

„Не, помислих си аз. Армията беше твоят умен ход, Дейв. Армията, в която поне убиваш само по един човек на един път.“

Той отново въздъхна и се разкашля.

— Не знам, може би си права за книгата. Можех да бъда аз. Положително можеше да бъдеш и ти. Ти беше достатъчно хубава, за да бъдеш киноактриса.

— Той сви рамене. — Те двамата минават заедно и през лоши времена. Естествено, това е само негова грешка. — Той замълча, отпи дълга глътка от бирата. Изглеждаше тъжен. — Не им завиждам за това, но все пак изпитвам нещо като завист за начина, по който се обръщат нещата.

— Мен не ме съжалявай — каза тя. — Аз се радвам, че не сме те! В техния живот има някои хубави неща, но той вечно е на ръба, а това ми е прекалено чуждо. Нямаше сън да ме лови, ако аз бях тя. Ние с теб имаме хубав живот — добра работа, никога не сме оставали без работа или фалирали, а няма и да ни се случи. Имаме хубав дом, малко спестени пари. Може и да не сме най-смахнатите хора на света, може да не сме и най-щастливите, но аз те обичам, Дейв…

Той се засмя и потупа ръката й.

— Аз те обичам повече, отколкото ти мен…

— О, Дейвид! — възкликна тя и поклати глава.

Те замълчаха за доста дълго време. Колко се промениха в очите ми само за това кратко време, докато седяхме до тяхната маса! Предпочитах Дейв никога да не се бе научил да пуши, но той ми харесваше. Бях превключил от неприязненост на симпатия към тази страна от себе си, която никога не бях познавал. Омразата е любов без истини, беше казала Пай. Дали у всекиго, когото не харесваме, има такива истини, които, ако ги научим, биха променили мнението ни за него?

— Знаеш ли какво ще ти взема за нашата годишнина? — каза тя.

— Подарък за годишнината ли? Сега ли е? — попита той.

— Уроци по пилотиране! — каза тя. Той я погледна така, сякаш бе загубила разсъдъка си.

— Ти все още можеш да го направиш, Дейви. Знам, че можеш…

Те помълчаха малко.

— По дяволите! — възкликна той. — Не е справедливо.

— Нищо не е справедливо — каза жена му. — Но нали знаеш, понякога те казват шест месеца, а после то минава и хората си живеят така с години!

— Лорейн, толкова бързо мина времето. Сякаш вчера бях в армията, а всъщност беше преди тридесет години! Защо не ти казват, че толкова бързо минава?

— Казват ти — рече тя. Той въздъхна.

— И защо не ги слушахме?

— Каква разлика щеше да има?

— Сега щеше да има — каза той, — ако можех да го изживея отново, но знаейки.

— Какво ли бихме казали сега на децата си, ако ги имахме? — попита тя.

. — Бих им казал да мислят за всичко. Наистина ли искам да правя това! Няма значение какво правиш, важното е дали искаш да го правиш.

Тя го погледна изненадана. Той явно не говори често така, помислих си аз.

— Бих им казал, че никак не е весело, когато стигнеш до последните си шест месеца, — каза той, — да се чудиш какво ли се е случило с най-доброто, което си могъл да бъдеш, какво ли се е случило с нещата, които имат значение? — Той се разкашля, намръщи се, угаси фаса в пепелника. — Ще им кажа, че никой не е искал да попадне в… посредствеността, но се случва, деца, случва се, освен ако не обмисляте всяко нещо, което правите, освен ако не избирате всеки път най-доброто, което сте се научили да виждате.

— Ти би трябвало да пишеш, Дейви. Той махна с ръка отрицателно.

— И изглежда, че накрая най-изненадващо стигаш до тази проверка: Гордея ли се със себе си? Аз дадох живота си, за да стана тази личност, която съм сега! Заслужаваше ли си да платя тази цена?

Внезапно гласът му прозвуча ужасно изморено.

Лорейн извади книжна кърпичка от чантичката си, облегна глава на рамото му и попи сълзите си. Съпругът й я прегърна, потупа я, избърса собствените си очи и двамата останаха безмълвни, обаждаше се само упоритата му кашлица.

Може и да беше прекалено късно, за да разкаже това на децата си, помислих си аз, но той все пак го каза на някого. Каза го на жена си, каза го и на нас — на една маса и една вселена разстояние от тях. О, Дейв…

Колко често си бях представял този човек, колко пъти бях изпробвал решенията си над него: ако кажех „не“ на това изпитание, ако играех на сигурно, как ли бих се чувствал един ден, когато погледна назад към това, което съм направил? В много случаи изборът беше едно лесно „не“: не, не искам да ограбвам банки, не, не искам да се проливам, не, не искам да спазарявам живота си срещу евтини сензации. Обаче изборът да предприема някоя истинска авантюра преценявах от неговата гледна точка: когато се обърна един ден назад към това, ще бъда ли доволен, че съм дръзнал или ще бъда доволен, че не съм се осмелил? А сега той беше тук лично и ни говореше.

— Горките същества! — каза тихичко Лесли. — Ние ли сме това, Ричи, закопняли да бяхме живели различно?

— Ние много се претоварваме — измърморих аз в отговор. — Такова щастие е, че се имаме един друг. Бих желал да разполагахме с повече време, за да се порадваме просто на това да поседим заедно на спокойствие.

— И аз също! Знаеш ли, можем малко да позабавим темпото, Уки — каза тя. — Не е нужно да ходим все по конференции, да правим филми и да се залавяме с десет проекта едновременно. Дори ми се струва, че не е нужно да се борим повече с Данъчната служба. Може би трябваше да напуснем страната, да заминем за Нова Зеландия и да останем във ваканция до края на живота си, както искаше ти.

— Радвам се, че не го сторихме — казах аз. — Радвам се, че останахме. — Погледнах я. Аз я обичах заради годините, през които бяхме заедно. Няма значение, че бяха години на борба, но те бяха и години на най-голямата радост в живота ми.

Трудни времена, красиви времена, каза тя с поглед, и аз не бих ги заменила за нищо друго.

— Хайде да си вземем дълга отпуска, когато се върнем, — казах аз, погледнал на нещата от друга перспектива заради тази помръкнала двойка, усетил в себе си ново прозрение.

Тя кимна.

— Нека да премислим живота си.

— Знаеш ли какво мисля, Дейви, мили мой? — проговори Лорейн, успявайки да се усмихне. Той се прокашля и й се усмихна в отговор.

— Никога не знам какво мислиш.

— Мисля си да вземем тази салфетка тук — тя отвори чантичката си, — и този молив, и да направим един списък на нещата, които най-много ни се иска да извършим и да направим от тях най-хубавите шест месеца… най-хубавото време от нашия живот. Какво бихме направили, ако не бяха всички тези лекари с всичките им „може“ и „не може“? Щом признават, че не могат да те излекуват, тогава откъде-накъде ще ни казват какво да правим с времето, което ни остава да бъдем заедно? Мисля да съставим този списък и после да тръгнем и да правим каквото си искаме.

— Лудо момиче си ти — каза той. Тя написа на салфетката:

— Уроци по пилотиране, най-сетне…

— О, моля ти се — каза той.

— Нали ти сам каза, че можеш да правиш всяко нещо, което може и той — каза тя, като докосна книгата. — Това е просто за развлечение. Хайде. Какво друго?

— Ами, винаги ми се е искало да пътувам, може би да отидем в Европа, щом сме решили да си мечтаем.

— Къде в Европа? Кое място по-точно?

— Италия — отговори той, сякаш бе мечтал за нея цял живот.

Тя вдигна вежди и записа.

— Но преди да заминем, бих искал да понаучим малко италиански, за да можем да разговаряме с хората там.

Тя го погледна учудено, моливът застина за миг във въздуха.

— Ще си намерим някои учебници по италиански — каза тя, — Знам, че има и на касети. — Тя вдигна поглед. — Какво друго? Списъкът е за всичко, което поискаш.

— О, нямаме време — каза гой. — Да бяхме направили това…

— Да бяхме, глупости! — каза му тя. — Никакъв смисъл няма да си пожелаваме нещо за миналото, щом нищо не можем да върнем. Защо да не си пожелаем неща, които все още можем да направим?

Той се замисли над това за миг и тъгата в погледа му изчезна. Сякаш тя му беше вдъхнала нов живот.

— Дяволски права си! — възкликна той. — За времето! Прибави и сърфинг!

— Сърфинг ли? — възкликна тя, широко отворила очи.

— Какво ще каже за това докторът? — попита той с дяволита усмивка.

— Ще каже, че не е здравословно! — засмя се тя и го записа. — Какво друго?

Лесли и аз се спогледахме и се разсмяхме.

— Може и да не ни казаха как да се върнем у дома — обадих се аз, — но със сигурност ни казаха какво да правим, когато се върнем там.

Лесли кимна, натисна напред невидимия лост и барът изчезна.