Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ЕДНО. 1993. Изд. Анима, София. Роман. Превод: от англ. Нели КОНСТАНТИНОВА [One, by Richard BACH (1988; 1989)]. Художник: Яна ЛЕВИЕВА. Печат: Дунав прес, Русе. Формат: 140×210 мм. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 272. Цена: 38.00 лв. ISBN 954-8544-01-6. С портрет на автора и съпругата му Лесли Париш-Бах.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Лесли натисна лоста напред и Сийбърд се издигна в небето. На тридесетина метра над рисунката тя намали на крейсерска скорост и мина на хоризонтален полет.

Макар че летяхме в ясно небе над блеснали води, в кабината тегнеше тъмно и потискащо отчаяние, недоумението, че интелигентните човешки същества могат да бъдат въвлечени във война. Тази идея сякаш беше напълно нова за нас, досегашното мрачно примирение с гази възможност във всекидневния ни живот се разтърси от осъзнаването на безумието й.

— Пай — попитах аз накрая, — от всички места, на които бихме могли да кацнем върху тази рисунка, която води до безкрайността, защо избрахме точно това минало? Защо Лесли на пианото, а Ричард до изтребителя си?

— Не можете ли да отгатнете? — попита тя, като изгледа въпросително и двама ни.

Припомних си двете случки. Какво беше общото помежду им?

— Те и двамата бяха млади и отчаяни?

— Заради перспективата ли? — предположи Лесли. — И двамата бяха стигнали момент, когато се налага да си спомнят каква сила се съдържа в избора…

Пай кимна:

— И двамата сте прави.

— А целта на това пътешествие — казах аз — е да се научим да използуваме перспективата?

— Не, нямаше никаква цел — каза тя. — Вие попаднахте тук по случайно стечение на обстоятелствата.

— Не може да бъде! — възкликнах аз.

— Не вярвате ли в стечението на обстоятелствата? Тогава ще трябва да приемете, че отговорността да пристигнете на това място е ваша.

— Но аз със сигурност не бях навигаторът, за да дойдем тук… — казах аз и замълчах. Обърнах се да погледна Лесли.

Помежду си ние често се шегувахме, че Лесли, която няма никакъв усет за посоки на земята, във въздуха се ориентира много по-добре от мен.

— Аз бях навигаторът — каза тя и се усмихна.

— Тя си мисли, че се шегува — каза Пай, — но ти без нея нямаше да стигнеш тук, Ричард. Знаеш ли това?

Кимнах.

— В нашето семейство аз съм този, който се увлича по Извън-сетивни възприятия, пътешествия извън тялото и изживявания на границата на смъртта — казах аз. — Аз чета такива книги, изучавам ги страница по страница нощем. А Лесли почти не чете тези книги, но тя чете мисли, вижда бъдещето ни…

— Не е вярно, Ричард! Аз просто съм скептична и ти го знаеш! Винаги съм била скептична към тези твои Други Светове…

— Винаги ли!? — попита Пай.

— Е… разбрах, че понякога той има право — отговори Лесли. — Току му хрумне някоя чудновата идея и след седмица или година науката открива същото. Затова почнах да се отнасям с известно уважение към тези негови хрумвания, колкото и смахнати да изглеждат. И много обичам тези странни криввания и обрати на ума му, дори когато науката изобщо не ги потвърждава, защото ме очарова гледната му точка. Но от двамата винаги аз съм била практичният човек…

— Винаги ли? — попитах аз.

— О… онова не се брои — каза тя, прочела мисълта ми. — Тогава бях малка. И тези неща не ми харесаха, затова престанах да се занимавам с тях!

— Лесли иска да каже, че е била надарена с толкова силна интуиция, че се е уплашила от себе си — каза Пай, — затова е потиснала тази своя дарба и е направила всичко възможно да не я освобождава и досега. Практичните скептици не обичат да плашат сами себе си с неведоми сили.

— Скъпият ми персонален навигатор! — казах аз. — Нищо чудно! Не ти поиска да се връщаме, когато Лос Анжелос изчезна, а аз. Обаче аз не бих могъл да подкарам самолет, който не виждам, а ти можа!

— Не ставай глупав — възпротиви се Лесли. — Аз никога не бих могла да пилотирам самолет, никога не бих могла изобщо да пътувам със самолет, ако не беше ти! А пък пътуването до Лос Анжелос беше твоя идея…

Това беше вярно. Аз именно изкуших Лесли с поканата за Спринг Хил и я накарах да остави къщата ни и цветята. Но за нас хрумванията са живот — растеж и радост, стрес и освобождение. Бог знае откъде изникваха разни танталови въпроси, вълнуващи отговори започваха да танцуват пред нас, като ни подтикваха да разгадаем едно, да намерим някак израз на друго, да отидем там, да направим това, да помогнем тук. Нито единият от двамата не можеше да устоява на нашите хрумвания.

Внезапно се запитах дали пък не можем да разберем защо.

— Пай, откъде идват идеите? — попитах аз.

— Десет градуса ляво — каза тя.

— Пардон? — казах аз. — Не, аз питам за идеите. Те ни хрумват просто в най-невероятни моменти. Защо?

— Отговора на всеки въпрос можете да потърсите в тази рисунка — каза тя. — Сега завой двадесет градуса наляво и кацай.

Изпитах към нашата приятелка от бъдещето същото чувство, каквото бях имал някога към инструкторите по пилотиране — докато те бяха с мен в самолета, аз не се страхувах да опитвам какъвто и свредел да поискаха.

— Добре, Уки, готова ли си да продължим? — попитах аз жена ми.

Тя кимна, копнееща за ново приключение.

Изпълних завоя с хидроплана, както бе поискала Пай, проверих дали колесникът е прибран, клапите спуснати и намалих оборотите.

— Два градуса дясно, изравни с тази ярка жълта ивица под водата точно пред теб… намали още малко оборотите — каза нашият водач. — Тук! Чудесно!

 

Мястото, където спряхме, приличаше на адска геена, която работи извънредно. Пламъци ревяха яростно и бушуваха в пещи, гигантски котли с разтопен метал тегнеха на подвижни кранове и се олюляваха с чудовищната си тежест на огромна височина под самия покрив.

— О, господи… — възкликнах аз.

През прохода се дотъркаля неголям електрокар, от него слезе крехка млада жена в работен комбинезон и каска и се запъти към нас. И да беше ни поздравила, думите потънаха в грохота и рева на метал и огън. Докато вървеше забързано към нас, един котел се наведе и блъвна вихър от сини искри точно зад гърба й, като я превърна в силует.

Тя беше крехко, дребно създание с руси къдрици, които се подаваха под каската, и с ясно-сини очи.

— Чудно местенце, а? — вместо представяне извика тя през грохота. Говореше така, сякаш се гордееше с това място. — Сигурно нямате нужда от такива неща — каза тя, като ни подаде каски, — но ако някой от шефовете ви завари без каски… — тя се усмихна и шеговито прокара пръст през гърлото си.

— Но ние не можем да ги пипнем… — започнах аз.

Тя поклати глава:

— Точно така. Но тук можете.

И наистина, ние не само можахме да вземем в ръце каските, но и ни станаха точно. Тя ни направи знак да я последваме.

Погледнах Лесли: коя ли е тази жена? Тя прочете мисълта ми, сви рамене и поклати глава: „Не знам“.

— Извинете, но как се казвате? — извиках аз. Младата жена изненадана поспря за миг.

— Вие сте ми измислили толкова много имена и всичките тъй официални! — Тя сви рамене и се усмихна. — Наричайте ме Тинк.

Тя ни поведе бързо през това гигантско място към една недалечна рампа и по пътя ни обясняваше като екскурзовод:

— Ето, рудата идва по транспортната лента и стига до ситата — каза тя, — после, по пътя към вагонетките се промива…

Лесли и аз се спогледахме въпросително. Нужно ли беше да научим какво става?

— … после от вагонетките се изсипва в тигели — само на този етаж те са двадесет и пет — и се нагрява до три хиляди градуса. После кранът ги вдига и ги пренася тук…

— За какво ни говорите? — попитах аз.

— Ако си задържите въпросите за по-късно — каза тя, — сигурно междувременно ще отговоря на повечето от тях.

— Но ние не… Тя посочи:

— Докато е на крана, стопилката се продухва с ксенонов газ, след това се излива в тези калъпи, които са покрити с двадесет-микронов слой от хондрид на прах. — Тя се усмихна и вдигна ръка, предусетила въпроса ни. — Не, хондритът не е за да предизвика кристализация, а чрез него отливките се изваждат по-лесно от калъпите!

Отливките не бяха от стомана, а от някакъв вид стъкло и докато изстиваха, цветът им от оранжев ставаше прозирно бял.

Отстрани екипи от промишлени роботи разрязваха почти невидимите отливки на блокове, кубове и ромбоиди така, както ювелир разрязва диамантите по ъглите и фасетките.

— Тук блоковете се шлифоват и зареждат с енергия — каза Тинк, докато минавахме бързо покрай тях. — Всеки един по различен начин, разбира се…

Нашият гид през Загадъчното ни поведе по рампата и стигнахме до херметическа камера.

— А сега крайният етаж — каза тя още по-гордо. — Това именно вие толкова чакахте да видите!

Докато приближавахме, вратите пред нас плавно се отвориха и после се затвориха зад нас.

Грохотът изчезна, мястото беше тихо като съдба и също толкова подредено и чисто. От едната стена до другата имаше работни маси, покрити с мек филц и върху всяка лежеше блок полиран кристал — безмълвно произведение по-скоро на изкуството, отколкото на тежката промишленост. Хората работеха съсредоточено и мълчаливо по масите си. Дали това не беше чистата монтажна зала на завод за космически кораби?

Спряхме до една маса, зад която на въртящ се стол седеше снажен млад мъж и внимателно изследваше един кристален блок, по-голям от мен, разположен в нещо подобно на свръхмодерна револверна глава на струг. Кристалът беше толкова прозрачен, че едва се виждаше — просто намек в пространството — но въпреки това страните и ъглите му вълшебно искряха. Вътре в кристала се забелязваше преплетена структура от цветна светлина, сякаш бяха вградени мини-лазери, фина мрежа от светещи жички.

Човекът натискаше различни клавиши на уреда и в кристала ставаха едва забележими изменения.

Докоснах Лесли, посочих й блока и разтърсих глава объркано в усилие да си спомня — къде бяхме виждали тези неща по-рано?

— Той проверява дали всички връзки са направени — обади се Тинк, като сега почти шепнеше. — Достатъчно е да остане една жичка несвързана и целият блок пропада.

При думите й мъжът се обърна и ни видя как гледаме.

— Здравейте! — поздрави ни той сърдечно като стар приятел. — Добре дошли!

— Здравей — отвърнахме ние.

— Познаваме ли се? — попитах го аз.

Той се усмихна и веднага ми стана симпатичен.

— За познаване — познаваш ме, но дали ме помниш? Сигурно не. Казвам се Аткин. Бил съм ти веднъж инструктор по парашутизъм, друг път — учител по дзен… Но ти положително не си спомняш. — Той сви рамене без никакво огорчение. Затрудних се да намеря думи.

— Какво… какво правиш тук?

— Вижте сами — той посочи бинокулярния микроскоп, монтиран близо до кристала. Лесли погледна през него.

— О, господи! — възкликна тя.

— Какво има?

— Това … това не е кристал, Ричи. Това са идеи! Приличат на паяжина — така са свързани помежду си!

— Разкажи ми ги.

— Те не са в думи — каза тя. — Май трябва сам, според собствените си възможности, да ги облечеш в някакви думи.

— Какви думи би използвала? Опитай се да го предадеш с думи.

— О, погледни това! — възкликна тя захласнато.

— Разказвай, моля ти се — настоях аз.

— Добре, ще се опитам. Тя е за това… колко трудно е да направим правилния избор и колко важно е да следваме най-доброто, което сме научили… и че ние наистина знаем кое е най-доброто! — Тя се извини на Аткин: — Знам, че не го предавам много точно. Би ли ни прочел ти тази, сребристата част?

Аткин пак се усмихна.

— Ти се справяш чудесно — каза той, като надникна през другия окуляр. — Тук се казва: Една незначителна промяна днес води до драматично-раз-лична утре. Има големи награди за тези, които поемат стръмния, труден път, но тези награди са скрити зад годините. Човек прави избора си като нехаен слепей, а и светът около нас не ни дава никакви гаранции. И по-нататък, виждаш ли? Единственият човек да избегне взимането на решение, нещо, което ни плаши, е да напусне обществото и да стане отшелник, но и това е избор, който ни плаши. А това е свързано със следващото_: Характерът се утвърждава като следваме висшето си чувство за справедливост и вярваме в идеали, за които не сме сигурни^ че ще бъдат валидни за другите. Едно от предизвикателствата на нашето приключение на земята е да се издигнем над мъртвите системи — войни, религии, нации, разрушения — да откажем да бъдем част от тях и вместо това да даваме израз на най-висшето си аз, което познаваме и знаем какво трябва да прави._

— О, Ричи, чуй това — обади се Лесли, все така вгледана в кристала. — Никой не може да разреши проблемите на човек, чийто проблем е, че не иска да му се решат проблемите. Правилно ли го разбрах? — попита тя Аткин.

— Съвършено! — отговори той. Тя се вгледа пак в кристала, доволна, че е започнала да разбира.

И все едно колко начетени или заслужили сме — ние никога няма да постигнем по-добър живот, докато не успеем да си го представим сами в себе си и си позволим да го следваме. Бог е свидетел колко вярно е това! — възкликна тя. — Ето как изглежда една идея, когато затвориш очи и мислиш за нея! — Тя се усмихна на Аткин, изпълнена с възхищение. — Всичко го има тук — всички връзки, всеки отговор на всеки въпрос, който можеш да си зададеш. И можеш да проследиш тези връзки по което разклонение пожелаеш. Великолепно!

— Благодаря — каза Аткин.

Обърнах се към нашата екскурзоводка.

— Тинк?

— Да?

— Излиза, че идеите идват от леярна, така ли? От завод за стомана!

— Те не могат да идват от въздуха, Ричард — каза тя сериозно, — не се правят като захарен памук! Човек поверява живота си на това, в което вярва. Идеите му трябва да бъдат неговите опори, те трябва да са в състояние да удържат тежестта на собствените му съмнения, както и бремето на стотиците и хиляди, дори десетки хиляди критици, циници и разрушители. Идеите, му трябва да устоят на стреса от всяка последица, до която самите те са довели!

Поклатих глава, като огледах необятното помещение със стотиците маси. Вярно бе, че най-добрите ни идеи идват при нас цялостни и завършени, но не бях подготвен да приема, че те идват от…

— Ужасно е чувството за провал, когато се откажем от това, в което сме вярвали — каза Тинк, — но още по-лошо е, когато идеите, с които сме живели, се окажат погрешни — Тя ме погледна, сви вежди и добави ясно и твърдо: — Разбира се, че идеите идват от леярна! Но не са от стомана. Стоманата не би устояла.

— Това е чудесно! — възкликна Лесли, отново погълната от кристала, вгледана като капитан на подводница в перископ. — Слушай това: Стоката е идея и изражение на избор. Огледай се около себе си: Всяко нещо. което виждаш и докосваш, някога е било невидима идея, докато някой не е направил избора да го извика на живот. Каква мисъл! Ние т можем да дадем пари на нуждаещите се алтернативни „нас“ от други измерения на пространство-времето, но можем да им дадем идеи, които те могат да превърнат в богатство, ако решат да направят такъв избор У т, ела да видиш!

Тя ми отстъпи мястото си до окуляра и се обърна към Аткин.

— Поразително! — каза му тя. — Всичко там е толкова точно, толкова добре измислено!

— Стараем се — каза скромно той. — А това тук е направо предизвикателство. Това е идея-ядро — нарича се Избор — и ако в една идея-ядро има дефект, трябва да спреш всичко останало в живота си, докато не го поправиш. Нашата работа не е да ви спираме, а да ви помагаме да продължавате напред.

— Когато погледнах през окуляра, гласът на Аткин изчезна — така пълно погълнаха вниманието ми рисунките в кристала.

Те ми изглеждаха много загадъчни и в същото време познати. Загадъчни, защото матрицата от лъчи светлина и светещи равнини се превръщаше мигновено от цвят в мисъл. Познати, защото бях сигурен, че съм виждал всичко това и преди, виждал съм същия образ зад затворените си очи и са ме налитали такива метеорни идеи.

„Как само хвърляме мрежи над идеите — помислих си аз. — На всеки език — от арабски до зулу, от калиграфия до стенография, като минеш през езика на музиката, на изкуството, на дяланите по камък писмена, всичко от Теорията за единното поле до псувнята, от евтиния гвоздей до спътника в орбита — всичко представлява мрежа около една идея.“

Виолетово проблясване улови погледа ми. Опитах се да изразя възможно най-добре идеята на глас:

Лошите неща не са най-лошото. което може да ни се случи. Най-лошото е да не ни се случи НИЩО!

— Обърнах се към Аткин: — Нещо такова ли?

— Дума по дума — отговори той. Върнах поглед към кристала — под лещите виолетовото стана индигово.

Лесният живот не ни научава на нищо. В последна сметка това, което има значение, е научаването: какво сме научили и колко сме израснали.

— Правилно го възприемаш — каза Аткин. По едната страна забелязах изумрудна линия, която преминаваше през диамантена повърхност:

Ние можем да намираме оправдания или да имаме здраве, любов, дълголетие, знание, приключения. пари, щастие. Ние определяме живота си със силата нямащия избор. Най-безпомощни се чувстваме, когато сме направили избор по неявяване — пасивен избор — когато не сме определили сами живота си. Точно това беше казала ти на младата Лесли!

Към двете плоскости се свърза трето ниво и сякаш подсили структурата:

Когато започваме живота си, всеки от нас получава по един мраморен блок и сечивата, с които да го скулптира. Успоредно се носеше друго: Ние можем да го мъкнем след себе си недокоснат, можем да го натрошим за чакъл, а можем и да изваяме от него великолепна творба. И още един паралел: На нас са ни оставени примери от живота на всеки друг — завършени и незавършени жизнени творби, които могат да ни водят или предупреждават. И напряко — линия, свързваща последното с първото: Към края нашата скулптура е почти завършена и ние можем да огладим и полираме това, което сме започнали преди много години. Точно в този момент ние можем да осъществим най-големия си напредък, но за да го сторим, ние трябва да сме в състояние да провиждаме през привидностите на времето.

Наблюдавах, вглъбен като пчела в цвете, съвсем смълчан.

Ние сами пораждаме заобикалящия ни свят. Получаваме точно това, което заслужаваме. Как можем да се разкайваме за живот, който сами сме си създали? Кого другиго, освен себе си, да проклинаме или да благославяме? Кой, освен нас самите, може да променя живота ни всеки път, когато пожелаем!

Завъртях окуляра и видях, че при всеки нов градус се разклоняват естествени последствия.

Всяка силна идея е изключително чаровна и абсолютно безполезна, докато не направим избора да я осъществим.

„Разбира се, помислих си аз. Най-вълнуващото на идеите е колко ни примамват да ги осъществим. В момента, когато решим да ги изпробваме сами и отблъснем от брега, те се превръщат от «какво ли, ако» в дръзки гмурвания в разпенена река, колкото опасни, толкова и въодушевяващи.“

В момента, когато се отдръпнах от окуляра, кристалният блок на масата се превърна отново в любопитна творба на изкуството. Долавях топлия му потенциал, но загубих усет за значенията му, радостното вълнение и чувството за сила, която очаква да бъде използвана. Ако това беше идея в съзнанието, невъзможно ми беше да се отърся от нея.

— …както звездите, кометите и планетите притеглят към себе си космическия прах — казваше Аткин на Лесли, щастлив да говори на човек, тъй възхитен от работата му, — така и ние сме център на мисли и привличаме идеи с всякакъв размер и тегло, от проблясъци на интуиция до цели системи, толкова сложни, че_за изучаването им е нужен цял живот. — Той се обърна към мен: — Свърши ли?

Аз кимнах и той без никакво предупреждение натисна един клавиш на машината пред себе си и кристалът изчезна. Той прочете мисълта по лицето ми и каза:

— Не е изчезнал. В друго измерение е.

— Докато сте още тук — обади се Тинк, — желаете ли да предадете нещо на някои друг аспект от себе си?

Аз примигнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би да предадете на някое различно свое аз това, което научихте — за да му е опора? Щом искате да промените живота, нека поне един човек получи за подарък една ваша мисъл, какво ще кажете? В съзнанието ми изплува една максима: „Няма беда, която да не може да се превърне в благослов и няма благослов, който да не може да се превърне в беда.“

        Тинк погледна Аткин и му се усмихна, изпълнена с гордост.

— Колко ценна мисъл — каза тя. — Вие самите използвали ли сте я?

— Дали сме я използвали? — казах аз. — Чак боята й се е изтрила от употреба! Ние вече не отсъждаме толкова бързо, както някога, кое е добро и кое лошо. Нашите беди са се оказвали най-доброто, което изобщо ни се е случвало. А това, в което сме се клели, че е благословия, се е оказвало най-голямо зло!

— А какво е най-добро и най-лошо? — небрежно попита Аткин.

— Най-доброто ни прави за дълго щастливи, най-лошото ни кара дълго да съжаляваме.

— Колко дълго е вашето „дълго“?

— Години. Цял живот.

Откъде получавате идеите си? — попита Тинк. Тя се усмихваше, но усетих, че зад усмивката въпросът беше страхотно важен за нея.

— Няма ли да ни се смееш?

— Само ако е смешно.

— От феята на съня — отговорих аз. — Ние получаваме идеите си, когато сме дълбоко заспали или когато сме се събудили току-що и още едва виждаме, за да пишем.

— После идва феята на утринния душ — добави Лесли, — после феята на разходката, феята на дългото шофиране, феята на плуването и феята на градинарството. Най-добрите идеи ни хрумват в най-невероятни моменти — когато сме прогизнали до кости, или сме потънали в кал, или нямаме дори един бележник под ръка — всякога, когато ни е почти невъзможно да ги записваме. Но те имат толкова голямо значение за нас, че успяваме да запомним почти всяка от тях. И ако някога срещнем феята на идеите, това малко любимо създание, ние просто ще я смачкаме в прегръдките си — толкова я обичаме.

Тук Тинк закри лице с длани и избухна в плач.

— О, благодаря ви, благодаря ви! — хлипаше тя. — Толкова се мъчех да помогна… И аз също ви обичам!

Аз се смаях.

Ти ли си феята на идеите? Тя кимна, все така покрила лице.

— Тинк ръководи това място — обади се тихо Аткин, като връщаше параметрите на машината си на нулево положение. — Тя се отнася много сериозно към работата си.

Младата жена избърса очи с връхчетата на пръстите си.

— Знам, че ме наричате с тези глупави имена — каза тя, — но все пак ме слушате. Вие се чудите защо колкото повече идеи използвате, толкова повече ви хрумват, нали? Защото феята на идеите знае, че има значение за вас! И щом тя има значение за вас, значи и вие имате значение за нея. Аз на всички тук разправям, че трябва да даваме най-доброто от себе си, защото тези идеи не се носят просто из нулевото пространство, а преминават при вас! — Тя потърси носната си кърпичка. — Извинявайте за сълзите. Не знам какво ми стана. Аткин, забрави това, моля те…

Той я погледна, без да се усмихва.

— Какво да забравя, Тинк?

Тя се обърна към Лесли и припряно взе да й обяснява.

— Трябва да знаете, че всеки от работещите на този етаж е поне хиляда пъти по-мъдър от мен…

— Но става дума за чар — каза Аткин. — Ние всички сме били учители, обичаме си работата и има моменти, когато сме се справяли доста удачно, но никой от нас не е толкова очарователен като Тинк. Без очарование и най-добрата идея във Вселената е просто мъртво стъкло, никой няма да я докосне. Обаче получиш ли една идея от феята на съня, тя е толкова очарователна, че не можеш да й устоиш и тя навлиза в живота, като променя цели светове.

Помислих си, че те и двамата могат да ни виждат, значи трябва да са алтернативни „ние“, аспекти от нас, които са избрали различни пътеки от рисунката.

И все пак беше невероятно. Феята на идеите да сме ние! Възможно ли е различни нива от нас самите да посвещават целия си живот на това да правят кристала на познанието по-ясен, с надеждата, че ще го видим ние, в нашия свят?

В този момент покрай нас забръмча един робот, не по-голям от овчарско куче. Движеше се с меки гумени ходила и носеше в ръцете си необработена отливка. Ходилата поскърцваха от тежестта й. Той намести внимателно кристала на масата на Аткин и го остави. После лекичко избибипка два пъти, върна се на прохода и се отдалечи натам, откъдето бе дошъл.

— От това място ли… — попитах аз, — идват всички идеи? Изобретенията? Отговорите?

— Не всички — каза Тинк. — Не и отговорите, до които стигате от собствения си опит. От тук идват само необичайните, които поразяват и изненадват, тези, на които се натъквате, когато се измъкнете от хипнозата на всекидневието. Нашата работа е само да отсяваме от безбройните възможности тези, които вие бихте обикнали.

— И идеите за разкази ли са от тук? — попитах аз. — Идеите за книги? От тук ли идва „Джонатан Чайката“?

— Разказът за чайката беше идеален за теб — сви вежди тя, — обаче ти беше начинаещ писател и не искаше да слушаш.

— Аз слушах, Тинк! Очите й блеснаха.

— Хич не ми говори, че си слушал! Ти искаше да пишеш, но само ако не трябваше да кажеш нещо твърде странно. Побърках се, докато привлека вниманието ти.

— Защо да си се побъркала?

— Наложи се да го постигна с екстрасенсов контакт — каза милата душа, припомняйки си своето огорчение, — а никак не обичам да прибягвам до това. Но ако не бях ти изкрещяла оглушително заглавието, ако не бях разгърнала разказа като филм под носа ти, горкичкият Джонатан щеше да бъде обречен!

— Ти не си ми крещяла.

— Да, но ми идеше да закрещя след всичко, през което трябваше да премина, за да се добера до теб.

Значи това, което чух тогава, е било гласа на Тинк! През онази тъмна нощ, толкова отдавна, аз чух — не като крясък, а възможно най-спокойно: Джонатан Ливингстън Чайката. Уплаших се почти до смърт като чух това име, понеже наоколо нямаше никой, който да го е произнесъл.

— Благодаря ти, че си повярвала в мен — казах аз.

— Няма нищо — каза по-меко тя. После ме погледна сериозно: — Идеите се носят навсякъде около теб, но толкова често не ги виждаш! Когато търсиш вдъхновение, ти всъщност търсиш идеи. Когато се молиш за напътствия, именно идеите ти посочват пътя. Но трябва да обръщаш внимание! И от теб зависи да впрегнеш идеите в действие!

— Да, мадам — казах аз.

— „Джонатан“ беше последната книга-идея, която си получил от мен по този начин. Надявам се, че си го забелязал!

— Няма нужда от повече фойерверки — казах аз. — Ние ти вярваме.

Тинк се озари от сияйна усмивка.

Аткин се подсмихна и се обърна към работната си маса.

— Всичко хубаво на вас двамата. — каза той. — До следващия път.

— Ще ви видим ли пак? — попита Лесли и мислено хвана лоста на хидроплана.

Директорката на леярната за идеи докосна ъгълчето на окото си.

— Разбира се. Но междувременно към всяка мисъл, която ви пращам, ще добавям бележчица от себе си. Запомнете — не се разсънвайте прекалено бързо. И ходете много на разходки, на плуване, взимайте често душ!

Помахахме с ръка за довиждане и помещението се разтопи, изчезна в познатия хаос. В следващия момент, без съмнение, вече се намирахме отново на Сийбърд, който се издигаше от водата. Лесли държеше ръчката за газта. За първи път, откакто бяхме започнали това странно приключение, ние отлитахме изпълнени с приятни чувства, вместо с горчивина.

— Каква радост, Пай! — възкликна Лесли. — Благодаря ти!

— Радвам се, че можах да ви направя щастливи, преди да си отида.

— Ти отиваш ли си? — попитах аз внезапно разтревожен.

— За малко — каза тя. — Вие вече знаете как да намирате тези аспекти от себе си, с които искате да се срещнете и тези места, на които можете да научите нещо. Лесли знае как да задвижва самолета, когато е време да си тръгвате, а и ти, Ричард, ще можеш, когато се научиш да се доверяваш на вътрешното си чувство. Вие повече нямате нужда от водач.

Тя се усмихна така, както инструктор по летене се усмихва на ученика си преди да го изпрати на първия му самостоятелен полет.

— Възможностите са безбройни. Оставете се на интуицията си да ви води към това, което е най-важно за вас, изследвайте заедно. Пак ще се видим.

Усмивка, лазерно-синя светкавица и Пай изчезна.

 

Не изглежда много приветливо без нея, а? — каза Лесли, като се взираше надолу в рисунката. — Не ти ли се струва по- мрачно?

Наистина. Искрящото преди море беше придобило недостъпен вид под нас. Дори цветът му се беше изменил. Меките пастелни и сребристо-златисти цветове бяха отстъпили на пурпурно и винено-червено, а пътечките сякаш бяха изрисувани с въглен.

Поместих се неспокойно:

— Жалко, че нямахме време да й зададем още някои въпроси, преди да си отиде.

— Защо ли беше толкова сигурна, че можем и сами да се справим? — попита Лесли.

— Ако тя е едно „ние“ от бъдещето, трябва да знае — казах аз.

— Хм.

— Дали да не си изберем някое място и да видим какво ще се случи, как мислиш? Тя кимна.

— Искам да направим каквото ни каза Пай — да изберем нещо важно, да открием това, което най-много си заслужава. — Тя затвори очи, за да се концентрира.

След няколко минути ги отвори.

— Нищо! Нищо не ме насочи, не е ли странно? Нека да пилотирам аз, а ти опитай.

Моментално се стегнах и ми стана напрегнато. Това не е страх, помислих си аз, а предпазливост, просто напрежението на човека от XX век.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи, релаксирах за момент и накрая, загубил надежда, наредих да се спускаме:

— Изключи! Сега! Кацай!

Кацнахме в лунната светлина на няколко метра от груба многоъгълна шатра. Покривът бе от съшити кожи, по шевовете заляти със смола, стените бяха от тежко платно със землист цвят и по тях трептяха кървавочервени отблясъци от факлите на стражи. В пустинята около нас по пясъка просветваха стотици огньове, донасяха се груби, високи пиянски гласове, тропот на копита и процвилване на коне.

На входа на шатрата стояха двама стражи, които бихме взели за центуриони, ако не бяха толкова дрипави. Дребни мъже, целите в белези, с неугледен вид, облечени в раздърпани туники с бронзови закопчалки и с шлемове, нозете им в ботуши от дебела кожа да ги пазят от студа, а в тях подпъхнати къси мечове и ками.

„Огън и мрак, потръпнах аз. В какво ли ни бях вкарал?“

Без да изпускам от поглед стражите, аз обърнах глава към Лесли и я хванах за ръка. Те не ни виждаха, но си представих каква примамка щеше да бъде тя за тях, ако я видеха!

— Имаш ли някаква представа какво търсим тук? — пошепнах аз.

— Не, скъпи — отговори и тя шепнешком, — това кацане беше твоя работа.

Наблизо се разрази някаква схватка, мъже се караха, вкопчени един в друг. Но никой не ни забелязваше.

— Струва ми се, че човека, когото трябва да видим, е в шатрата — предположих аз. Тя погледна нататък преценяващо.

— Ако това е някое алтернативно „ти“, няма изобщо от какво да се притесняваме, нали?

— Може би няма нужда да се срещаме с него. Струва ми се, че е станала някаква грешка. Хайде да си вървим.

— Ричи, може би точно това е важното, това, което има най-голямо значение. Сигурно има някаква причина да сме тук, сигурно трябва да научим нещо. Не ти ли е любопитно да разбереш какво е то?

— Не — отговорих аз. Към човека в шатрата изпитвах точно толкова любопитство, колкото и ако срещнех огромен паяк с тридесетметрова паяжина. — Имам някакво лошо предчувствие.

Тя се поколеба за миг и се огледа неспокойно.

— Прав си. Но само едно надзъртане и си отиваме. Просто искам да видя кой…

Преди да успея да я възпра, тя се шмугна през стената на шатрата. Миг по-късно чух писъка й.

Втурнах се вътре и видях някаква животинска фигура с проблясващ нож в ръка да замахва към шията й.

— НЕ!

Скочих към него в мига, когато нападателят на Лесли пропадна през нея със смаян вид, а ножът му глухо издрънча по мекия килим.

Мъжът беше нисък, набит, но много пъргав. Той сграбчи оръжието си още преди да е спряло да се търкаля и без звук да издаде, се метна върху мен. Опитах се да отскоча настрани, но той долови движението ми и ме улучи право в стомаха.

Останах неподвижен, докато той премина през тялото ми — камък през огън — и се блъсна в подпората на шатрата. Подпората рухна и покривът хлътна над главите ни.

Загубил ножа си при сблъсъка, мъжът се завъртя около себе си, разтърси глава, извади втора кама от ботуша си и се нахвърли върху ми със светкавичен скок. Прелетя през мен на височината на раменете ми и се стовари на дървена табуретка с остри ръбове, като събори по пътя високия свещник.

Само след миг той отново се изправи на крака, с присвити от ярост очи, извил към нас ръце като борец, а в едната още просветваше камата. Той пристъпи дебнешком, впил очи в мен, изучавайки ме. На ръст стигаше до раменете на Лесли, но очите му говореха за убийство.

Внезапно той се извърна, понечи да сграбчи яката на блузата на Лесли и със светкавично движение надолу да я разпори, после погледна онемял празната си ръка.

Спри! — извиках аз.

Той се извърна рязко и замахна с ножа през главата ми.

— ПРЕСТАНИ ДА БЕСНЕЕШ!

Той спря и впи поглед в мен. Ужасяващото в очите му беше не жестокостта, а острият ум. Когато този човек унищожава, той не го прави безразсъдно.

Той посочи към себе си:

— Ат-Илах — каза гордо той. — Ат-Илах, Бич Божи!

— Ат-Илах ли? — обади се Лесли. — Атила?

Атила, хунският вожд?

Воинът свирепо се ухили на изумлението ми. После пак присви очи.

— Стража! — излая той.

Мигновено влезе един от свирепите стражи, които бяха пред входа и за поздрав се удари с юмрук в гърдите.

Атила посочи към нас.

— Не си ми съобщил, че имам гости — каза му той меко.

Воинът се ужаси и бързо огледа стаята.

— Но ти нямаш никакви гости, Велики!

— Никакъв мъж ли няма тук вътре? Никаква жена ли?

— Никой няма!

— Това е. Върви си.

Стражата поздрави, обърна се и тръгна бързо към изхода.

Но Атила беше по-бърз. Ръката му отскочи като нападаща кобра и с тъп звук заби дълбоко камата в гърба на стражата.

Ефектът беше потресаващ — сякаш ударът не толкова уби стражата, колкото го разсече на две. Тялото се строполи почти беззвучно на входа, а в това време призракът на воина се върна на поста си, без да осъзнае, че е умрял.

Лесли ме погледна ужасена.

Убиецът извади камата си от трупа.

— Стража! — извика той. Появи се другият дрипав грубиян. — Изнеси това от тук.

Чухме потупването за поздрав и как извлече навън трупа.

Атила се върна към нас и пъхна влажния нож в ботуша си.

Защо? — попитах аз.

Той сви рамене и презрително вирна глава.

— Ако моята стража не може да види това, което виждам аз в собствената си шатра…

— Не — казах аз. — Защо си толкова зъл? Защо толкова много убийства, толкова много разрушения? Не само този човек, но цели градове, цели народи унищожаваш без никаква причина!

Той ме изгледа презрително.

— Страхливец! Да се правя, че не забелязвам нападенията от една империя на злото? Римските империалисти и техните раболепни марионетки? Неверници! Бог ми каза да очистя земите от неверници и аз се подчинявам на Божието слово! — Очите му святкаха. — Горко ви, западни земи, защото ще изпратя бича си над вас, да, бичът Божи ще избие вашите мъже; под колелата на моите колесници ще падат жените ви, а децата — под копитата на моите коне!

— Божието слово — казах аз. — Празни срички, по-могъщи и от стрели, защото никой не дръзва да им се опълчи. Колко просто бързият заграбва властта от глупаците!

Той ме погледна с широко отворени очи:

— Ти говориш моите думи!

— Първо ставаш безпощаден — продължих аз, сам шокиран от това, което говоря, — после се провъзгласяваш за Бич Божи и твоите армии се разрастват от хора, твърде тъпи, за да си представят един обичащ Бог, твърде наплашени, за да се противопоставят на един Зъл Бог. Изкрещи им, че Бог обещава жени, портокали, вино, цялото злато на Персия, когато умира! с кръвта на неверници по мечовете си и ще разполагаш със сила, която превръща цели градове в руини. За да завземеш властта, повтаряй Божието слово, защото това слово най-добре превръща страха в ярост срещу всеки противник, който си избереш!

Бяхме се втренчили един в друг — Атила и аз. Това бяха негови думи. Те бяха и мои. Той го знаеше, знаех го и аз.

Колко лесно беше да видя себе си в Тинк и Аткин и техния благороден творчески свят, а колко трудно ми беше сега да се видя в тази кипяща омраза. Толкова дълго бях носил зазидан в себе си този древен воин, прикован с вериги в подвижния му зандан, че сега като се срещнах лице в лице с него, отказвах да го позная.

Той се обърна с гръб, извървя няколко крачки и спря. Не можеше да ни убие, не можеше да ни застави да се махнем. Единствената възможност, която му оставаше, беше да вземе надмощие като ум. Той се извъртя обратно към мен и ме погледна навъсено.

— От мен се страхуват като от Бога — каза той с предупредителен тон.

Какво става с разума, когато сам повярва в лъжите, които е измислил за пред другите? Дали не пропада във въртоп от безразсъдство по някакъв среднощен канал?

Лесли най-после се обади, говореше с печален глас.

— Ако вярваш, че властта произтича от страха — каза тя, — ти падаш на едно ниво с тези, които боравят със страха. А те не са много блестяща тълпа — какъв глупав избор за човек с твоя ум! Да можеше само да използваш този ум за…

— ЖЕНО! — изръмжа той. — Ти да мълчиш!

— От теб се страхуват тези, които се кланят ня страха — продължи тя тихо. — А можеш да бъдеш обичан от тези, които почитат любовта.

Той изправи стола си, седна с лице към мен и с гръб към Лесли. Всяка черта от лицето му изразяваше горчив гняв, докато цитираше светото писание.

— Бог казва: Аз ще изравня със земята високите ти крепости, ще превърна зидовете ти в руини и камък върху камък няма да остане от твоя град! Такива са Божиите повели. Не съм получавал никаква повеля да обичам.

Ако гневът можеше да кипи, този човек беше неговия котел.

— Аз мразя Бога — каза той. — Мразя Неговите повели. Но никакъв друг Бог не проговаря! Ние мълчахме.

— Вашият Бог на любовта никога не е вдигнал меча Си срещу мен, никога не е показал лицето Си!

— Той скочи прав, вдигна масивния стол с една ръка и го запрати в земята. Дървото се разпадна на трески.

— Ако Той е толкова всемогъщ, защо не се възправи на пътя ми!

Гневът е страх, знаех това. Всеки разгневен човек е уплашен, гой се страхува от някаква загуба. А аз никога не бях виждал толкова разгневен човек, като това огледало на собствената ми дива борба, моето заключено-и-залостено вътрешно аз.

— Защо толкова се страхуваш? — попитах аз. Той пристъпи към мен, очите му пламтяха.

— Как СМЕЕШ! — извика той. — Как СМЕЕШ да наречеш Ат-Илах страхливец] Ще те разкъсам на парчета и ще те хвърля за храна на чакалите!

Свих юмруци в отчаяние.

— Но ти не можеш да ме докоснеш, Ат-Илах! Ти не можеш да ме нараниш и аз не мога да нараня теб — аз съм твоя собствен дух от бъдещето ти след две хиляди години!

— Не можеш да ме нараниш ли? — попита той.

— Не!

— Щеше ли да го направиш, ако можеше?

— Не.

Той помисли над това един миг.

— Защо няма? Аз съм Смърт, Бич Божи!

— О, стига си заблуждавал! Защо толкова се страхуваш!

Ако столът не беше вече на парчета, той сега щеше да го разбие.

Защото съм сам в един побъркан свят! — изрева той. — Бог е зъл, Бог е жесток! А аз трябва да бъда най-жесток от всички, за да бъда цар. Бог заповядва: Убий или умри!

После най-неочаквано той въздъхна тежко, гневът му отмина.

— Аз съм сам сред чудовища — каза той толкова тихо, че едва го чухме. — Всичко е безсмислено…

— Прекалено тъжно е всичко това — обади се Лесли с измъчено лице. — Стига толкова. — Тя се обърна и мина през стената на шатрата.

Останах още миг, вгледан в него. Това беше един от най-жестоките хора в историята, помислих си аз. Той щеше да ни убие, ако можеше. Защо ли ми дожаля за него?

Последвах Лесли и я намерих застанала в пустинята на известно разстояние от призрака на стражата, който бе убит. Тя не виждаше от мъка. Той представляваше купчина от терзания, като гледаше тялото си, натоварено на една талига, и се мъчеше да проумее какво се бе случило.

— Ти можеш да ме видиш, нали? — извика той към нея. — Аз не съм мъртъв, нали, защото съм… тук! Дошла си, за да ме отведеш в рая ли? Ти моя жена ли си?

Тя не отговаряше.

— Готови ли сме да тръгваме? — попитах я аз. При гласа ми той се обърна.

— НЕ! Не ме взимайте!

— Лесли, натисни лоста — казах аз.

— Този път ти го направи — каза тя уморено. — Аз не мога да мисля.

— Не го правя много добре, нали знаеш.

Тя сякаш не ме чу, стоеше неподвижна, втренчена в пустинята.

Ще трябва да опитам, помислих си аз. Релаксирах, колкото можах на такова място, представих си, че сме в Сийбърд, посегнах към лоста.

Нищо.

„Мърморко, помислих аз, ТРЪГВАЙ!“

— Жено — изкрещя духът-хун, — ела тук!

Жена ми не помръдна. След миг той тръгна към нас с внезапна решителност. Смъртните не могат да ни докосват, помислих аз, но дали е така с призраците на варварските стражи?

Тръгнах да застана между него и Лесли.

— Не мога да ни измъкна от тук — казах й аз отчаяно. — Трябва ти да го направиш!

Стражът се хвърли към нас.

Колко бързо се преобразяваме, когато сме застрашени! Древното Атила-съзнание взе връх, онази безпощадна ловкост на мъжа от шатрата беше моята. Никога не се отбранявай, нападат ли те и ти нападай!

В частица от секундата аз се хвърлих към лицето на воина и само за миг пропуснах да го размажа, но го сритах под коляното. Беше от плът, хубаво, и аз също.

Под коляното не беше честно, помислих си аз. По дяволите честността, обади се примитивното съзнание.

Човекът падна върху мен, изви се, за да се изправи на крака и в този миг го ударих с всичка сила отзад по врата, в гръб!

Един джентълмен не удря в гръб.

Убий го! — насъскваше ме вътрешният дивак.

Замахнах с ръка нагоре, за да разбия брадата му и в този момент светът около мен се изпари, превърна се в бучащата кабина на нашия хидроплан в момента на излитане. Светлина! Ясно небе изличи гази мрачна сцена.

— Ричард, спри! — викаше Лесли.

Спрях ръката си насред въздуха, преди да е ударила безсмислено високомера, обърнах се към нея, очите ми още като на бик.

— Наред ли си?

Тя кимна, потресена, с ръка на лоста и го отпусна, за да излети Сийбърд.

— Не знаех, че той може да ни докосва.

— Той беше призрак, ние — също. В това трябва да е разликата.

Отпуснах се, останал без сили. Не можех да повярвам всичко това. Атила бе превърнал всяка една от възможностите си за избор в омраза и разрушение в името на един зъл бог, който не съществува. Защо!

Летяхме известно време в мълчание, главата ми се въртеше от изтощение. Два пъти вече — като съвременен лейтенант и като древен пълководец — аз видях себе си като разрушител, а не знаех защо. Дали ветераните дори от мирно-временна армия са преследвани от това, което би могло да бъде, което те биха извършили?

— Аз? А тила, предводителя на хуните! — проговорих аз. — И все пак, в сравнение с пилота, който опожари до основи Киев, Атила е просто детенце!

Лесли остана замислена известно време.

— Какво ли означава всичко това? Знаем, че всички събития са едновременни, но съзнанието не се ли развива? Веднъж през този живот ти си позволил на правителството да те тренира за убиец. Но ти си се променил, ти си се развил!

Тя взе ръката ми.

— Може би Атила е част от мен, а също и част от всеки, който някога е помислял да убива. Може би затова, когато се родим, ние забравяме предишните си животи — за да започнем от нов старт, да се ориентираме как този път да си скършим по-добре работата.

„По-добре коя работа?“ — тъкмо щях да запитам, но преди въпросът да се оформи в думи, чух: Да дадеш израз на любовта.

— Права си — казах аз. Имах чувство, че хидроплана е омърсен, опетнен от последното ни кацане. Под нас искряха бистри води. — Имаш ли нещо против да цопнем за минута, за да поизмия Мърморко?

Тя ме изгледа въпросително.

— Символично, предполагам?

Тя ме целуна по бузата, прочела мисълта ми.

— Докато не откриеш как да живееш за някого другиго, защо не поемеш отговорност само за живота на Ричард Бах и да оставиш Атила да отговаря за своя?

Докоснахме вълните, като намалихме скорост наполовина, но без да спираме — движехме се със скорост шестдесет километра в час през пръските, фонтани от сняг на прах се разперваха като петльова опашка под високото налягане, докато насочвах хидроплана наляво-надясно, за да прогоня спомените от този проклет живот.

Върнах съвсем малко лоста назад и хидропланът намали скорост, за да го облеят пръските. Така и стана, но това, естествено, ни спусна в друг свят.