Пейо Яворов
В полите на Витоша (3) (Трагедия в пет действия)

КАРТИНА

 

Христофоров (пуши). Кажете ми тогава, господа: с какво ще оправдае своето съществуване тоя микроскопически народ между народите? Ние тряба да го знаем! Инак — ще съжалим, че Дибич не е заседнал някога на Балканите и че България не е днес една руска губерния…

Първи събеседник. О!

Христофоров. Без прекалена патриотическа чувствителност. Ние едва ли ще можем да раз-вием някаква особна материална култура… или поне, едва ли ще проявим значително творчество в тая посока.

Втори събеседник. Белгия?

Христофоров. Белгия? Посочи я някога един наш държавник като образец за българите. И не за нейния политически живот — а за нейния икономически напредък! Ако Белгия би била достижима за нас… тя би ме вдъхновила само като условие за много по-висок обществен идеал. Аз минах в ранна младост школата на една партия, чиито икономически доктрини си останаха неопровержими за мене.

Втори събеседник (със смях). Вие направихте от онова време досега една значителна еволюция… назад.

Христофоров. Да, защото великите световни промени ще станат и с нас, и без нас. В това отношение по силата на нашите условия ние ще си останем готовановци. По-непосредствено служене изисква живота, който кипи около нас — народа, който се подига — обществото, което чертица по чертица добива образ…

Трети събеседник. Доколкото разбрах, ти оспори нашето право на култура…

Христофоров. Моля. Казах — материална култура. И оспорих не едно право, а отрекох една възможност. Само едрия юмрук владее източниците на богатството, което е последователно майка и рожба на всяка материална култура. Поменах Русия, руска провинция, като мислех: поне днес щяхме да бъдем членове на един велик народ и щяхме да се приобщим в неговите велики страдания и борби, велики задачи и идеали. Да, наместо да хабим всяка капка сила, като пазим — какво? — неприкосновеността на едно късче земя и правото да говорим един славянски жаргон!

Втори събеседник. Ваше мнение, подчертайте!

Христофоров (с усмивка). Жаргон е за мене всеки език, на който не е писал още поне един гениален човек.

Първи събеседник. Да оставим езика. Но рано или късно ние ще се разширим.

Христофоров. Колкого за патриотизъм — аз искам и Цариград, като вярвам, че той ще бъде подобре в наши ръце, но това няма да измени положението.

Трети събеседник. Вие очертахте един магесан кръг, из който, бога ми, аз не зная как може да се излезе.

Христофоров. Магесан кръг? Когато аз работя, господа, не лично за себе си, а за другите, аз се стремя към един идеал, който в своята същност не може да не бъде от чисто духовно естество. Мрели са хора на огън, под секира, по бесилки — за какво? Не за търбуха на народа! Народното материално подигане не е цел, стремежакъм него е стремеж към условия за нещо по-високо. И една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели…

Трети събеседник. И вие казвате?

Христофоров. Казвам (към втори събеседник) и подчертавам: има една област, дето юмрука е гавра, дето количеството е лошо качество и дето нашия народ може да разгърне всичката си амбиция: областта на духа. Ние можем да прескочим направо там — в обетованата земя на всички човешки стремежи… Дайте ми просвещение, но така, че да се разцъфти цялата народна душа. Тя е един многоцветник на способности и дарования, всестранен гений спи в нея: нека го разбудим! Аз искам наука, литература, всички изкуства…

Първи събеседник. И това, изглежда, да не вирее там, дето няма другото… онуй, в което аз вярвам, а ти не вярваш, когато е въпрос за България: голямата държава и икономически силния народ.

Христофоров. Стремете се — но без самоизмама, без излишни жертви. Велика сила на духа — ето какво мечтая за България и ето в осъществяването на кое вярвам аз. Погледнете скандинавските държавици и народи… Но у нас ние тряба да искамеот държавата една много по-определена и разширена културна политика…

Трети събеседник. Народния театър отсреща се подига на пръсти и слуша.

Христофоров. Характерно: зоологическата градина е по-стара от него. Запрели сме зверове, които изядат седмично може би повече, отколкото харчим годишно за откупуване картини от наши художници. Ако има вече нещо направено у нас, то не е резултат на съзнание, а на подражание. И затова е почнато с онова, което трябаше да бъде последно, за да не е само едно парадно украшение.

Втори събеседник (внезапно). Но истина ли е, че вашата партия или поне главатарите не били много доволни от вашето поведение през последните избори? Говорят, че в публично събрание при едно запитване сте се изказали против задължителното упражнение на избирателно право. Нели тая задължителност е в партийната ви програма.

Христофоров. Задължително право!…

Драгоданоглу. Можете да бъдете уверени, приятели, че нашата партия ще изпълни своя дълг: война — война, мир — мир! Но не позорен мир, колкото той и да е скъп на гешефтарска Европа и на някои луди в България. Чакайте… (Ръкува се с чиновника от М-вото на външните дела.) Благодаря, благодаря, как сте? Хм, я ми кажете, тъкмо за това говорим, какви са последните новини от Цариград, отговора на Портата?

Чиновника. Позволете, какъв отговор?

Драгоданоглу. Отговора на постъпките, които нашия представител направи по последните събития оттатък. Нели за това пишат и всички вестници!

Чиновника. Постъпките… Аз не съм в политическото отделение. Постъпките…Аз — о, г-н Драгоданоглу, от работа не можем да си отворим очите! Обядвам и отивам… Отбивам се половин час тук само да не пропусна подлистника на Le petit parisien „Един политически роман — Отрова или склероза“. Знаете, касае се до загадъчната смърт на Феликс Фор. На сцената — маса политически лица, вече умрели или още живи. И мене не може да не ме интересува: знаете, външна политика…

Първия от четиримата (на третия). Хи-хи-хи. Слушай, слушай.

Драгоданоглу. Аз пък рекох да научим нещо. Може да намина към министъра, ако ми остане време.

Третия от четиримата (на първия). Но тоя ваш… кога яхна, кога крака замаха.

Чиновника. Извинете, аз тряба да бързам. Г-н Драгоданоглу! Господа… (Отива си.)

Втория от четиримата. И тоя си го биваше!

Драгоданоглу. Той е добър момък. Срещал съм го у министъра, тряба да му е роднина. Па знаете, мълчи — така му прилича. Или да разнася държавните тайни по кафенета!

Първия от четиримата. Но с тоя Феликс Фор — съсипа ме. Ха-ха-ха, външна политика.

Д-р Чипиловски. Аз съм го виждал в Женева, там държа реч пред едно работническо събрание. Всички отидоха да го слушат, отидох и аз.

Втория от четиримата. Кого, Феликс Фор?

Д-р Чипиловски. Да, преди шест години. Беше…

Третия от четиримата. Но той умря в Париж, има десет години.

Четвъртия от четиримата (скромно). Нели той бе председатал на френската република?

Третия от четиримата. Г-н доктора тряба да говори за Себастиян Фор, анархистически агитатор, той обикаля тъй.

Д-р Чипиловски. А-а…

Първия от четиримата. Их и ти докторе, намери… ха-ха-ха, намери… И-и, днес тоя смях! Ох, ох, ох, с est tres fort тия господа Фор.

Третия от четиримата. Но Фор тук не значи силен. Не помня как се пишете името на Себастиян Фор, но Феликс Фор се пише: еф-о-ер-ьо, на края с „е“, а не „те“.

Втория от четиримата. Тодор ли пишеш, или Богдан — все едно значи.

Драгоданоглу. Едно ли значи?

Втория от четиримата. Едното на гръцки, другото на български. Нели съм свършил класи-ческа гимназия! Твоето име — Стефан, стефанос — значи венец.

Чудомир Чипиловски (влазя со широка стъпка). А Драгоданоглу — чалма!

Първия от четиримата. У-уф-ха-ха-ха. Сва-свали я бе, Стефане… Щял си да се биеш с Турция-и ти!…

Драгоданоглу (сериозно на Чудомира). Ти отде изпъкна?

Чудомир (му подава вестник). Ето — което снощи обещах. Но аз търся един човек, защото хубаво са ме сгрели.

Първия от четиримата. Чакайте, къде! Седнете малко при нас, да се посмеем…

Чудомир. Тряба ми адвокат. Ха, ето там един… Стражарите съставят актове на хората за нарушаване нощната тишина, а никой не закача тях за нарушаване хорското спокойствие. (Към първия.) Добро веселие! (Пътем и тихо на д-р Чипиловски.) Как си, гълъбче? Не е ли минал продавач, да си вземеш семки? (Отминава.)

Първия малък чиновник. Два часа без три минути. Ще дигнат присъствената книга.

Втория малък чиновник (на артиста). Ти няма ли да вървиш към театъра?

Артиста от Народния театър (се движи лениво). Какво ще правя-я. Пет месеца не съм видял роля-я. Гонят ме. Оня черния…

Чудомир. (се извръща). Ба. Като не играеш остави си поне мустаци, да види и майка, че е мъжко родила.

Артиста (станал). Правилника не позволява-а. Ти няма ли да дойдеш към „Жална Македония“? (Сбогува се знаком, с двамата чиновници.) Там играя… табла без пари — и пия кафе за петаче. (Отива си.)

Чудомир. Много здраве. (Отива при Христофорова и му шепне.)

Втория малък чиновник. Че ти не се познаваш с тогова?

Първия малък чиновник. Та какво! Ще ме опознае.

Христофоров (отива с Чудомира към една празна маса). Разказвай.

Чудомир. Утре едва ли ще можете да се видите. Работата е усложнена. (Те сядат.) Аз отидох да занеса един вестник. Стефан беше излязъл — и по-добре, защото подир снощи, надали щеше да ме остави да я видя. А може би щеше и да ме изпъди.

Христофоров. Разказвай, какво се е случило! Кафе, нели? (Права знак на служителя.) Момче, едно кафе. (Предлога цигара; запушват и двамата.)

Чудомир. Чакай, и аз се обърках. Ще казвам поред. Върнал се-Стефан-съвсем озлобен от избора. Спомнил си, че видял на ръката ти един пръстен. Ето повода.

Христофоров. Пръстен? Да, тоя. Е?

Чудомир. Запитал я и тя признала.

Христофоров. Защо ще крие!

Чудомир. И тя снощи казваше: какво ще крия. А може би нямаше дабъдезле, ако се криеше още малко.

Христофоров. Пръстена… но как тъй, кога?

Чудомир. Там на публичното събрание, когато сте се… когато ти си го блъснал в гърдите, както той разказвал.

Христофоров. Блъснал съм го в гърдите, аз? Е, после, после: как се е отнесъл той към всичко?

Чудомир. Както към твоята кандидатура при избора. Само че сега той ще действува за чужда сметка.

Христофоров. Нищо не разбирам.

Чудомир. За оня там, дето… дето е кацнал зад гърба му като врана на ветропоказател.

Христофоров. Е? Кой е той?

Чудомир. Мой първи братовчед, негов и неин — втори, твой съперник, а в собствената си кожа — ибрик.

Христофоров. Предложение?

Чудомир. Не още. Но кандидат на родителите, на брата, на снахата, на всички.

Христофоров. Снощи, снощи… повече подробности?

Чудомир. Подробностите — тия: мъчил я на два пъти: преди и след вечеря. По твой адрес — мо-жеш да си въобразиш. Най-после настоял, щото тя още днес-утре да замине при родителите си.

Христофоров. А Мила?

Чудомир. Казала, че тя и тук е у дома си, в бащина къща, и че след станалото по-скоро ще се хвърли под влака, отколкото да тръгне за негде.

Христофоров. Значи — храбро се държи.

Чудомир. Доколкото разбрах, снощи е била доста храбра, но днес изглежда паднала духом. Особно снахата тряба да и ломи нервите с езика си.

Христофоров. Тя пък защо!

Чудомир. Тя си я мрази открай. Ей такваз: завистлива, суетна, дребна. Мила каза: дори всяка моя нова шапка я прави да туря по един разрязан лимон на челото си и да ходи по два дни с превързана глава.

Христофоров. А все пак, казваш, тя — снахата — поддържа или ще поддържа „кандидатурата“ на оня там?

Чудомир. От завист — каза днес Мила: тя не иска за нея мъж, по-значителен от Стефана.

Христофоров. Женски работи. Но по-важното: сега?

Чудомир. Сега… остава ти да действуваш.

Христофоров. Мила какво поръча?

Чудомир. Тя — нищо. Аз я съжалих. Бедното дете.

Христофоров. Как нищо!

Чудомир. Така. Попитах я на тръгване: какво да му кажа? Тя подхвана: кажи му… кажи му, па изведнъж се разплака: нищо недей му казва!

Христофоров. Всъщност, положението не е толкова трудно, само малко търпение и решителност.

Чудомир. Аз и казах: ела с мене у Христофорова още сега. Защото, в моите очи…

Христофоров. А тя?

Чудомир. Тя каза няколко думи, от които нищо не разбрах. В същото време снахата влезе — и ние не можахме вече да говорим.

Христофоров. Можеш ли да отнесеш до довечера едно писмо?

Чудомир. Ще се опитам, например… например чрез стриковото момченце…

Христофоров. Защо не лично?

Чудомир. Мисля, казах: Стефан се догадил, че и аз играя роля в тая история. Той рекъл, че ще ме прогони. От държането на жена му днес и от погледа, който той ми хвърли одеве, разбрах, че няма да бъде шега. Па и като ме гледа с тебе сега, макар да казах там, че те диря по едно дело… Христофоров. Ой, ой. Всичко тъй сериозно!

Чудомир. А ти какво мислиш?

Христофоров. Остави се. Още не мога да се опомня от шемета на изборите. Сякаш тряба да ми се приказва много, много високо, за да проумявам. Някаква оглъхналост на съзнанието…

Чудомир. Боя се, тия избори да не бъдат фатални.

Христофоров. Казах ти, всъщност положението не е толкова трудно. Ей сега ще видиш. Дра-годаноглу тряба да има достатьчно свяст, за да погледне на тая работа по-иначе, по човешки…

Чудомир. Кой знае.

Христофоров. Ще искам да говоря с него.

Чудомир. Кога?

Христофоров. Още сега.

Чудомир. Дали ще приеме?

Христофоров. Надявам се. Но именно за избягване някоя неприятност ще му пратя карта.

Чудомир. Тогава аз ще се махна оттук. Неловко ще ми бъде, защото той веднага ще се сети, че аз рапортирах. Писмото, за което говореше?

Христофоров. Намини у мене след час, два. Че сега и аз не зная какво щебъде. (Подава ръка на Чудомира и се оттегля на по-раншното си място.)

Пред буфета… неколцина

за политика се пак препират,

и две плахи циганчета татък

угарки цигарени събират.

Вестникарския сътрудник (напуща Драгоданоглу и се упътва към Христофорова.) О, Чудак, аз не знаех, че си бил и поет. Ти декламираш поезиите си по градините… Скоро ли ще стигнеш до списанията? Чудомир. Хлевоуста журналистика! Ти си била винаги скарана с литературата.

Вестникарския сътрудник. Но с тебе аз съм сключил съюз за нападателни и отбранителни нощни походи. Тия дни ще има един: къде се навърташ повече, да те предизвестя…

Чудомир. Само да не прескачаме плета на поезията, другаде — ако щеш и в църква! Ху-у! (Излиза бърже, като плясва ръце върху циганчето, което отскача уплашено.)

Драгоданоглу. (се сбогува с вторая и третия от своите събеседници, които си отиват) Ти какво млъкна, докторе? Да платим, че да ходим… Видя ли нашия с кого беше?

Д-р Чипиловски. Видях: с Христофорова.

Драгоданоглу. Ддаа. (Мълчание.) Ако нямаш работа, ела да идем у дома. Ще видиш малкия. Пак нещо, от зъбите навярно… Мм, где живееш сега?

Д-р Чипиловски. Избрах един по-спокоен хотел. До Шарения мост.

Драгоданоглу. У-у, къде си се блъснал. Дядо ти може да бъде спокоен в гроба си… Няма да му разпилееш парите.

Д-р Чипиловски. Само за спокойствие, ако вярваш.

Драгоданоглу. А че като обичаш така спокойствието, ела у мене: имам толкова излишни стаи. (Един служител му подава картата на Христофорова и прибира чашите от масата.) Какво е това?

Вестникарския сътрудник. Е, г-н Христофоров, ще обичате ли да ми отговорите на няколко въпроса? Нашия вестник иска да даде едно „последно ехо“ от допълнителните избори.

Христофоров (се изправя и посочва да тръгне нататък). Извинете, сега съм твърде занят. Ако можете по-после, наминете към мене.

Вестникарския сътрудник. Непременно, г-н Христофоров. Довиждане.

Драгоданоглу. Докторе, моля ти се, почакай ме при някоя маса, додето свърша с тогова.

Вестникарския сътрудник (към събеседниците на Христофорова). Гледайте противниците: вчера на нож, а днес… Омекнаха нашите нрави. (Влазя в казиното.)

Христофоров. Тук съм, г-н Драгоданоглу, за да изпълня един дълг… пред съвестта си — и към един много близък вам…

Драгоданоглу. Да? С удоволствие слушам. То се касае за сестра ми? (С усмех.) След като моя братовчед е бил вече дома…

Христофоров. Все едно. И без туй скоро може би щях да се явя при вас.

Драгоданоглу. Позволете, г-н Христофоров. Ще говоря без забикалки — и ще ме извините, надявам се, защото работата силно ме засяга.

Христофоров. Като брат.

Драгоданоглу. Именно. И още — защото аз ви въведох някога в къщата си и пр. Поменахте дълг. Ето на, какво да направя: аз тъй мисля — и ще ви кажа откровено…

Христофоров. Говорете без стеснение.

Драгоданоглу. Понеже поменахте дълг… Вие трябаше, бяхте длъжен да помислите за него, за дълга, още преди три години. Съобразете: един човек, как да кажа… ви въвежда в семейството си…

Христофоров. Кажете направо: аз не трябаше да злоупотребявам с доверието?

Драгоданоглу. Ако вие употребявате тия думи.

Христофоров. Аз мисля, че днес, в тоя момент, когато съм при вас с намеренията на честен човек, не бива да гледате така.

Драгоданоглу. Какво да направя, много обстоятелства не ми позволяват да се отнеса в случая другояче. Помните ли, едно време аз почти не се намесих в разпрата и ние си останахме познати. Тогава баща ми, който беше тук, ви изпрати заловените писма во Франция, да — или бе Швейцария? — и аз счетох историята приключена, като я отдадох на временно увлечение. И вчера, изведнаж, можете да си въобразите моето… моето удивление…

Христофоров. Но, нели ако историята е продължила въпреки вашето знание и дори желание… нели то значи, че нямаме работа с едно, както казахте, временно увлечение… а с едно дълбоко чувство, което, мисля, заслужава да бъде уважено.

Драгоданоглу. Хм, не искам да ви противореча. Но да бъде то, чувството ви, одобрено, на всеки случай — не. Защото-о…

Христофоров. Защото?

Драгоданоглу. Аз не виждам разума в тая работа, г-н Христофоров!

Христофоров. Наистина не ви разбирам.

Драгоданоглу. А че какво е вашето положение най-напред.

Христофоров. Моето положение… Аз тряба да мисля за него, при една тъй решителна стъпка.

Драгоданоглу. А пък аз тряба да мисля и за сестра си. И не е само това. Понеже говоря открито, вашето интимно минало…

Христофоров. В моето минало няма нищо, което не би могло да бъде известно на цял свят, и нищо, за което би трябало да се срамувам.

Драгоданоглу. Еднаж вие бяхте дори годеник!

Христофоров. Сгодиха ме хорските езици, за да обяснят горещината, с която бях подел толкова своеобразния процес на оная жена. Делото заслужаваше моята страст, показаха го принципиалните спорове, които поникнаха около него в нашия юридически печат… Но какво приказвам: никой по-добре от вас не знае безосновността на всички слухове по тоя повод.

Драгоданоглу. Кой знае! Тогава вие ми говорехте едно, а хората — друго.

Христофоров. Г-н Драгоданоглу, вие ме поставяте в смешното положение на обвиняем, който се оправдава. Аз ще свърша с две думи: вески от нас носи в душата си едно собствено предопределение по силата на своя характер, темперамент и тъй нататък по-едри или по-дребни неща. За миналото, за своето минало, аз нито се хваля, нито съжалявам: то е било такова, каквото само е могло да бъде, и нищо повече. Имайте го, ако щете, пред вид — забравете го, ако можете: то е ваша работа. Мене днес интересува само една дума, която — и да говорим, и да не говорим по-дълго — зная, че е готова отнапред. Кажете я.

Драгоданоглу. Прав сте. Ще ви я кажа веднага. Благодаря за честта. Ще съобщя на родите-лите си и нека те решават: в такива случаи решителната дума принадлежи тям. Колкото се отнася до мене, аз ще ви кажа… повечето щеви посъветвам… като зная какво ще отговорят родителите ми и като съм готов да се съглася с тях… Вие обичате преките думи…

Христофоров (глухо). Добре, добре?

Драгоданоглу. Оставете сестра ми на мира! Това ще бъде най-почитното от ваша страна. Родителите ми няма да се съгласят. Аз не казвам нищо лошо за вас, пази боже! Но, знаете, те са хора с малко по-стари, да не кажа, и по-здрави понятия. Те ще ви съдят, бъдете уверени, много по-строго от мене.

Христофоров (страда). Те ще ме съдят, вие също ме съдите… Г-н Драгоданоглу, недейте ме прави да се червя пред самия себе си.

Драгоданоглу. О, никой не мисли да ви оскърбява. Но аз говоря за моите родители. Те, знаете, на много неща гледат по своему. Например, през в реме на последната избирателна борба: някои случаи, на които аз не отдадох никакво значение, за тях бяха такива страшни събития!

Христофоров. Но там, доколкото помня, нема нищо особно. Ако имаше някой… някой по-неделикатно притиснат, не бяхте вие.

Драгоданоглу. Е да, опозицията е винага права.

Христофоров. Когато съм ви атакувал като политически противник в идейните позиции на вашата партия, ако случайно съм ви засегнал и като частно лице, сам не бих си го простил.

Драгоданоглу. Да оставим! (Удря с ръка върху вестника, оставен на масата, и мрачно дига глава.)

Христофоров. Ето какво, г-н Драгоданоглу. Не зная как ще се отнесат вашите родители, но, струва ми се, че вие не преценявате работата со всичките и възможни последствия. Драгоданоглу. Как тъй!

Христофоров. Очевидно. Едно чувство еднакво споделяно, едно чувство, чиито корени са дълбали по всичките посоки на две души — едно такова чувство има своите права! Често пъти то е и набрана енергия, която избухва съответно на натиска.

Драгоданоглу. Нека призная, всичко това ми звучи твърде странно, като го слушам от вашите уста, при вашата възраст. Вие не сте на двайсет години, г-н Христофоров, опомнете се! Христофоров. Моля…

Драгоданоглу. Колкото за сестра ми, не бойте се. Няколко думи, два-три комплимента и нашата кукла изгубва глава. Едно дете — което не знае какво прави… Вижте и само ума! (С оскърбително намерение.) Тя снощи ми каза, че иска да ви плати дълговете — че щяла да ви плати дълговете.

Христофоров. Тя, моите дългове?

Драгоданоглу. То се знае, от зестрата. Но тя забравя, че баща ми съвсем не е от модерните бащи и че нито пък има намерение скоро да мре.

Христофоров. Тук има нещо, което не мога да разбера. Почакайте, моля ви се. (Като на себе си.) Моите дългове — тя говори за тях, — и какви дългове имам аз! Зестра… (Искрено.) Г-н Драгоданоглу, аз не вярвам, че искате да ме обидите. После, вашият интерес към моето минало и вашата памет могат да ви помогнат. Вие знаете моите случаи, вие сам преди малко намеквахте… Аз никога не дирих богатство благодарение не само на вярата в себе си, на безкрайната вяра в себе си, но и на нещо по-друго…

Драгоданоглу. Их, едното не бърка на другого. Па и вие не сте вече на ония години, живота тряба да ви е понаучил на нещо… Дори, казал го бих, тъкмо за ваша чест е, ако живота ви е научил на нещо.

Христофоров. Моля ви се…

Драгоданоглу. Ще го повторя и потретя — не, с увереност ще го кажа: по всичко се вижда, че живота ви е научил на нещо. И много просто: без солидно материално положение вие едва ли бихте могли да играете широката обществена роля, за която се тъкмите.

Христофоров. Но аз забранявам!

Драгоданоглу. Забранявате… Забранете на себе си да давате поводи! Един такъв език от ваша страна — при онуй, което направихте в къщата ми…

Христофоров. Господине, в името на вашата сестра…

Драгоданоглу. Вие говорите в името на сестра ми! Вие се осмелявате да говорите в името на сестра ми! И какво е това на ръката ви? (Хвоща го.) Чий е тоя пръстен на ръката ви? (Христофоров става, Драгоданоглу също, без да му пусне ръката.) Ще свалите ли тоя пръстен от ръката си!

Христофоров (ниско, но енергично.) Не е тук място да мерим силите си. Както правите, всички нас гледат…

Драгоданоглу. Нека гледат, нека те познаят. Един съблазнител си ти и нищо повече. Дай тоя пръстен, пръстена на майка ми… Аз ще повикам да те арестуват, крадец.

Един глас. Бият се, хей! Гласове на вестникопродавци. „Камбана-а“, вестник „Камбана-а“, отговора на турското правителство-о…

Христофоров (закрива с ръка очите си). Какво безумие!

Вестникарския сътрудник (след като се е сблъскал с доктора, оглежда терасата и вади часовника си). Два и половина. Нашия вестник излазя на четири. Има време. Последно ехо от изборите!… (Хуква навън.)