Пейо Яворов
В полите на Витоша (2) (Трагедия в пет действия)

КАРТИНА

 

Мила Драгоданова (в бяло облекло, права, запечатва довършено писмо и по всичко се вижда, че върши това скрито. Отвън се чуе неясен говор: там слугинята се эанимава с господарското дете. Действуващата отваря вратата). Митро, нямаш ли работа?

Слугинята (отвън). Детето се събуди. Взех го да не плаче.

Мила. Какво прави баба Ивана?

Слугинята. Тя готви вечерята.

Мила. Добре. Дай детето. Вземи това писмо и тичай да го пуснеш в пощенската кутия. Знаеш ли къде? На ъгъла, до голямата къща.

Слугинята (влязла). Аз все там пущам писмата, когато ме прати госпожата или господаря.

Мила. Тъй. Знаеш ли да четеш?

Слугинята. Не знам, госпожице.

Мила. Добре. Тичай сега. (Слугинята излазя.) Бърже, че малкия ще се разплаче у мене. (Отива към средата на стаята, като люлее детето.) Засмей се, миличък! Засмей се на леля си. Вече седмица съм тук, не ме ли познаваш? На толкова месеца юнак! (Целува го.) А, виж там, виж в огледалото: още едно бебе. (Бленува.) Ти си мое момче. Не бива… моето момче не бива да плаче. (Сяда.) Какво? Гладен ли си? Кажи на мама, гладен ли си? Аз ще те накърмя (Притиска детето на гърдите си като майка и остова няколко мигновения в мечтателно упоение. На вратата се похлопва с малък промеждутък два пъти.) Влезте!

Чудомир Чипиловски. Влязохме. Видях Елисавета в кола, навярно да посрещне Стефана, новия народен представител. Цъфна нашата родна околия и завърза през тия допълнителни избори — да кажа ли какво? Един брадат…

Мила. Кажи по-добре как се сбърка да дойдеш.

Чудомир. За сбъркване — не се сбърках, защото трамвая ме тръсна тъкмо пред вашата врата. И аз съм очарован, като те гледам тъй. Би трябало да те види Христофоров, за да забрави несполуката си. За кого беше та, за брата или любовника? Тури ръка на сърцето си и говори. О, ти си турила там едно… бебе! Жени, детето е най-скъпия ваш брилянт, казва една „Настолна книга за майките“, която вятъра беше разгърнал на битпазар… А, моите роднини са пресметнали, че майка ми е достатъчно богата с един брилянт като мене, и затова са разграбили всичко оставено от баща ми веднага следсмъртта му. Но вижда се колко струвам аз, щом тя е принудена да плете зимно време чорапи на всички мои братовчеди и братовчедки — да им изсъхнат… Чакай, аз изключвам твоите — защо се мръщиш!

Мила. Моля ти се!

Чудомир. Кажи, кажи, виждам, че е на езика ти; наречи ме: груб, циник. Тъкмо така ме нарече днес в събранието на юристите един голям миролюбец, разбира се, защото трепере над бащината си кесия. Знаеш ли, не е чудно да бъде закрит Юридическия факултет за един-два семестъра. Не е въпрос за изключения студент, а за принципа. Нашите филолози ръмжат, но не лаят. Аз искам те и да хапят. Ако наистина бъде закрит Юридическия факултет, ще напусна фи-лологията и ще се обявя за юриспруденцията. Най-лесно е да бъдеш записан между отписаните.

Слугинята. Госпожице, пуснах го.

Мила (става). Добре. Вземи детето.

Глас на възрастно дете. Лельо-о, мама доведе ли тати-и?

Мила. Хвани и Васила за ръката. Отведи го на улицата да чака баща си.

Глас на възрастно дете. Тук ли е леля?

Слугинята (излязла). Няма я. Ела да посрещнем татка ти.

Мила. Ти млъкна! Как тъй?

Чудомир. Да почина. А дотогава — кажи, ако има нещо за Христофорова. Тая заран сте се срещнали в улица „Леге“.

Мила. И разменихме по две думи. Зададоха се познати. Омръзна ми това криене. Време е за последното решение.

Чудомир (усмихнат). Бедната! Вижте там, да се свърши и моето посредничество. (С движение.) По-други дела, дела велики ме зоват…

Мила. Моля ти се! Пак ли ще почнеш?

Чудомир. Та крив ли съм аз? Винаги, когато прекарам един час с Христофорова, ставам такъв: набира ми се. С него — мълча, не смея да говоря или поне той не ми дава поводи. Тоя бивш будилник…

Мила. Е де!

Чудомир. Извинете, ваша любяща нежност, ще избирам думи по ваш вкус… Тоя бивш захаро-думен оратор по работнически събрания, тоя настоящ лъчезарен политически деец, тоя безподобен публицист, тоя доброволец в литературната критика, крив ли съм, че той сам така се нарича!… Тоя… изобщо тоя човек, създаден сякаш само да приказва, вечно да приказва… когато съм аз при него — повечето мълчи, мисли, разхожда се, пуши, пие кафе и нито ме поглежда, ако не разпитва или не слуша за тебе. (Вижда, че Мила е отишла на прозореца и се е подвесила навън.) Ако не искаш да слушаш какво говоря, не чуеш ли, че свърших!

Мила. Е?

Чудомир. Аз свърших.

Мила. Продължавай, ако искаш.

Чудомир. Христофоров ми поръча да ти кажа, че непременно тряба да се срещнете утре-други ден.

Мила (приближава). Той ми каза това отзарана на улицата. И аз току-що му изпратих писмо по пощата.

Чудомир. Нели знаеше, че ще дойда, че винаги навреме дохождам?

Мила. Като съм те виждала само когато пристигнах, преди седмица!

Чудомир. Отсъствуваше Христофоров, нямаше защо да идвам и аз. Пристигна той, ето и мене тук. Назначи ли му rendez-vous?

Мила. То се знае. И това ще бъде последната скрита среща.

Чудомир. Дали са на същото мнение дядо Васил и баба Василица?

Мила. Те мислят, че всичко се свърши още тогава, преди три години, когато снаха ми залови писмото на Христофорова от Швейцария.

Чудомир. Е, та?

Мила. Нищо. Тогава аз бях на шестнайсет години и нашите видяха работата в особна светлина. Те взеха Христофорова за човек, който иска да се забавлява, или кой знае…

Чудомир. И сега?

Мила. Сега — какво. Естествения край. Може ли нещо друго? Аз бях млада…

Чудомир. И като остаря?

Мила. Напълних деветнайсет и подбрах двайсетте.

Чудомир. Ой.

Мила. Значи, тряба да се свърши. За него е лесно. Той има партия, вестник, литература, ако щеш. Какво имам аз? Само него: от сутрин до вечер, от вечер до сутрин. Ти можеш да се смееш, ако искаш. Но това е вярно. За нищо друго не мисля, нищо друго не искам…

Чудомир. Кажи му това, когато се срещнете, тъкмо тъй, както го каза мене.

Мила. Затворили са ме в оня див край! Занесох цял ковчег книги оттук — изчетох ги; каквото имаше българско и руско в градското читалище там — изчетох го… Като си помисля колко и какво четох! Мога да кажа: от библията до Дарвина. Защото четох библията два пъти: еднаж на български и други път на френски. На френски — можеш ли си представи търпение — от кора до кора. И „Произхождението на видовете“, която баща ми получи като премия към едно медицинско списание…

Чудомир. Дето дири само рецепти против ревматизма, когато не приказва за корена си…

Мила. Сега той и майка ми имаха и по-друга грижа: те ту ме пращаха в Русия, при по-младия брат, ту ми избираха мъж.

Чудомир. В Русия — да не правят и тебе лекарка? Тогава вече, с брата си, двама лекари, непременно ще изцерите ревматизма… разбира се, доколкото той не е в корена!

Мила. Не ми е за шеги. Не знаеш колко бях угнетена. Отдавна исках да дойда в София, но родителите не ме пущаха. Може би не им се искаше да останат съвсем сами, а може би и нещо друго. Имаше там един… който не ме оставяше да се покажа на прозореца. Той все на отсрещното кафене стоеше и дебнеше да ми се поклони и усмихне. Нашите забелязваха това — и много често го канеха в къщи.

Чудомир. О!

Мила. Той дойде преди месец тук.

Чудомир. В София?

Мила. Да.

Чудомир. Кой е, какъв е?

Мила. Кой и какъв ще бъде, когато майка ми може да хареса само богат зет… Та и баща ми.

Чудомир. Вие сте достатъчно богати.

Мила. Какво от туй?

Чудомир. Е, да, и зетя донегде ще крепи корена…

Мила (се смее). И ще цери ревматизма. Защото е лекар.

Чудомир. Но кой?

Мила. Отгадай. Той дойде тук да се запознаел с нещо ново в някоя болница, по очните болести. Дано поне тогава някой сляп пациент се сбърка да отиде при него…

Чудомир. Кой ще бъде!

Мила. Аз казах на нашите, че искам да дойда в София — и тоя път те с охота ме пуснаха. Дали помислиха, че хуквам подир него? Или може би — защото Христофоров пристигна там по агитация! (Смее се.) Знаеш ли? Аз спечелих на Христофорова един избирател, нашия слуга…

Чудомир. Кажи най-после кой е тоя доктор?

Мила. Мъчно ли е да отгатнеш? Един братовчед — втори, — който навярно смята да купи позволение от владиката…

Чудомир. Ба, възможно ли е? (Силно.) Д-р Васко!

Мила. Да.

Чудомир. Д-р Васко… А че той е глупав като обущата ми! Пардон, като ония, които скъсах, защото тия — те са умни, те са на Христофорова. Какво ги гледаш, още не си станала негова жена, за да ти се свиждат. Измъкнах ги от къщи на другия ден след заминаването му. Трябаше да се явя по-приличен на едно място… Сега ме е срам да ги върна.

Мила. Добре, че се отплесна, инак…

Чудомир. Но тоя Васко!

Мила. То е само смешно.

Чудомир. Смешно? Любезна госпожице, смея да се похваля с чувство по-деликатно от вашето. Домогването на д-ра Васка, поддържано от вашите почтени родители, за някакви двесте хиляди лева, па нека бъдат и два милиона, някак си понижава вашата цена. Това primo. Secundo — то отместя г-на Христофорова на много унизителна позиция: да съперничи с един Васко… въсеница… какавида… шушка… нищо!

Мила (наивно). Остава да ме увериш, че говориш това сериозно. Но аз ще поискам от Христофорова да направи предложение. Тогава всички ще се отнесат към него по-иначе. То мина, миналото.

Чудомир. Дали е момент — веднага след изборите? Знаеш ли нещо от станалите разпри между бъдещите шурей и зет?

Мила. Нито искам да зная! Какво общо между моята любов и техните партизански ежби? Ако нашите рекат да ми налагат своето, аз зная пътя.

Чудомир. И то ще бъде по мой вкус и за Христофорова чест. Желая всичко неприятно за моите роднини и всичко достойно за моя приятел. Моите роднини, ох: ето това се вика пълнота на чувството! Моето чувство към тях е прошнуровано и запечатано с печата на вечността. Нему равно е само чувството ми къмХристофорова…

Мила. Няма защо да го казваш.

Чудомир. Шопенхауер казва нещо много лошо за приятелството и нещо много хубаво за кучето. Аз оправдавам своето приятелство с благородството, което открих у себе си: кучешкия инстинкт… (Мила се усмихва, той също.) Какво! Помисли макар за обущата… Че тях аз просто ги откраднах, за да избавя Христофорова от неловкостта сам да ги предлага… А с д-ра Васка, слушай: късо режи, да не отиде далеко. Той идва ли тук често?

Мила. Чакай, някой иде.

Слугинята (от вратата), Госпожице, г-н доктора.

Мила. Кой доктор?

Слугинята. Оня, дето превърза на Василча пръста.

Мила. Разбрахме се. Нека влезе.

Чудомир. Той? В една свястна драма не се позволява това…

Чудомир (се изпречва и го задържа един момент). Да, мой любезни, като почнеш от Аристотеля и стигнеш до Лесинга, като прескочиш у Аверкиева и се озовеш случайно при моя професор, всички теоретици на драмата говорят, че не се позволява това да се явиш от невиделица, съвсем немотивирано.

Д-р Чипиловски. Аз видях г-жа Елисавета…

Чудомир. Че отиде към гарата. Също като мене, толкова по-зле! И та помисли, че няма кой да пази къщата?

Д-р Чипиловски. Аз знаях, че госпожицата ще бъде тук.

Чудомир (в комическо отчаяние). Фарс!

Д-р Чипиловски (объркано). Господине, аз не играя фарсове. Бях в сладкарницата, дето ходя всеки ден по това време… Четях вестници и ядях нещо, когато…

Чудомир (отива към средата на стаята и говори като на себе си). Да изядеш едно „нещо“, за да изчетеш хрониката на всички вестници, без да ги купуваш… като при това, додето свършиш „нещото“, десет пъти погълнеш с очи немцойката, която ти служи… и после да не признаваш, че си фарсова фигура в драмата…

Мила. Чудомире!

Д-р Чипиловски. Слушай. Ако ям — ям, защото кафето ми вреди, и не знам тебе какво… За другото, което приказваш, мълча, защото не ти прави чест пред госпожицата. Да.

Мила (гледа Чудомара престорено строго). Разбира се.

Чудомир (като ехо, отивавки към балкона). Разбира се.

Д-р Чипиловски. Госпожице, извинете, аз не съм виновен за всичко това и много съжалявам.

Мила. Моля! Седнете.

Д-р Чипиловски. Но позволете най-напред вам да честитя голямата радост, избора на брата ви за народен представител.

Мила. Мм, благодаря.

Д-р Чипиловски. То е, уверявам ви, едно голямо събитие за нашия роден град. Мила. О, мислите ли?

Д-р Чипиловски. Без никакво съмнение. Само да погледне човек по-отблизо. Васил Драгоданоглу и неговия син Стефан Драгоданоглу. Васил Драгоданоглу, комуто и турски паши чест са правили. И неговия син при бащино богатство да остави спокойствието си за общественото благо. Какво получава един народен представител? Мнозинството от нашата околия показа, че още има съзнание у нас и-че знаем да ценим хората. Какво щеше да бъде например да се избереше противника на Стефана! Някакъв си… не знам какъв… отде… чий син…

Мила. Вашите… комплименти… Вне сте много любезен.

Чудомир (връщайки се откъм балкона). Разбира се.

Мила (като ехо). Разбира се.

Д-р Чипиловски. Азго виждах в София, на улицата, има три седмици. (Поглежда Чудомира.) За Христофорова говоря. Ти вървеше с него, не вярвам да сте приятели. Тряба да си… да си осветлил госпожицата; искам да кажа — тряба да си го описал какъв човек е.

Чудомир. Колкото за туй, тя е не само осветлена, но някак и поизгорена. Дори преди да дойдеш, ние все за това приказвахме.

Мила (поглежда стеснено).

Д-р Чипиловски. А, сега разбирам. Сега разбирам защо бяхте тъй наострени, когато влязох. Но важното е — края. Право, госпожице, то е едно щастие за града и чест за всички ни. И за мене, защото, макар втори, сиреч далечни братовчеди, искам да кажа, макар че това не тряба да се смята никакво роднинство… (Чудомир кашли, за да не се разсмее.) Човек… човек пак се чувствува близък. Да, и някак си…

Чудомир. И някак си съжалява, че не е наистина близък. О, пуста кашлица.

Д-р Чипиловски. Да, някак си…

Чудомир. И тъй — и тъй!

Мила (кашли). Чудомире, да не си запушил!

Чудомир. Аз мога да се въздържам, но има хора, които стават и от сън да пушат.

Д-р Чипиловски. Аз не пуша.

Чудомир. Дойде ми наум за оногова, с когото си ме видял преди три седмици: той пуши много.

Мила. Горка, която го вземе.

Чудомир. Речи, братовчед: коя ли ще го вземе!

Д-р Чипиловски. Някоя като него.

Мила (разсеяна). Разбира се.

Д-р Чипиловски. Разбира се.

Чудомир. Я да видим, като се разбира, ти какво разбираш?

Мила. Тъй скоро! Нашите си идат. Извинете, господа, ще постоите малко сами. (Излизайки.) Но бъдете мъдри, не се карайте като роднини, макар да сте такива.

Чудомир (след нея). Не знам дали и с мене той се счита близко-далечен… и тъй — и тъй.

Д-р Чипиловски (става, ослушва се, после говори.) Чудо, ти не ми се харесваш днес.

Чудомир. Има хора, на които да не се харесаш е просто дълг.

Д-р Чипиловски. Ето, изведнъж се дръпна. Каква ми е вината?

Чудомир. Първо, че тъпчеш земята, на която аз правя чест да стъпвам — и дори нерядко на бос крак…

Д-р Чипиловски (се смее). Хубаво го каза.

Чудомир. Второ: като че не ти стига д-р Васко, но отгоре се наричаш и Чипиловски.

Д-р Чипиловски. А че и ти така се наричаш: Чипиловски.

Чудомир. За нещастие. Един от двама ни би трябало да се нарича инак.

Д-р Чипиловски. Ех, пък ти промени името си и туйто.

Чудомир. Май че ще го направя. И сериозно мисля дали заслужвам името Кочкарев.

Д-р Чипиловски. Как, как?

Чудомир. Но тогава ти ще тряба да се наречеш Жевакин или Анучкин, или най-сетне — Пържени яйца.

Д-р Чипиловски. Ха-ха-ха. Пържени яйца.

Чудомир. Не, по-добре Жевакин: ти се смееш тъкмо като него.

Д-р Чипиловски. Какво е всичко това!

Чудомир. Комедия от Гоголя — „Женитба“.

Д-р Чипиловски. Ти отде знаеш! Кой ти каза?

Чудомир (го изглежда под вежди). Мънинка — тънинка — с мили очички — с малки ръчички — тая вечер прилича на лилия…

Д-р Чипиловски (доверително.) Право да ти кажа, колкото за хубост — не е по моя вкус.

Чудомир. Знам, в това отношение ти би предпочел оная, сладкарката.

Д-р Чипиловски. Виж…

Чудомир. Чакай да не те виждам! (Обръща гръб и се отстранява.)

Д-р Чипиловски. Е, чакай, какво… да не би да ревнув…

Елисавета Драгоданоглу (влазя бързо). О, нашите гости сами стоят. (Гледа ги.) Какво тъй! Защо не седнете? (Ръкувайки се.) Докторе, благодаря: пръста на сина оздравя. (Тихо.) В наше отсъствие, дето викат: на завоювание? А ти, Чудомире?

Чудомир. Аз дойдох да видя дали на мама е останало време да уплете и мене едни чорапи и да ги тури в дисагите на народния представител… защото по всичко се вижда, че скоро ще ми трябат за някоя сватба.

Елисавета (прехапва устна). А… Не и да поздравиш депутата?

Чудомир. Моя братовчед, д-р Васко, уж за туй е дошъл, пък забрави да върви поред, след като почна вече от „госпожицата“.

Елисавета. Госпожицата?

Чудомир. Не аз — моя братовчед се обръща тъй към нея. Той не помни, види се, че до вчера я въртеше на ръце около себе си, а тя посягаше да го лови за брадата.

Елисавета. Да, но тя е вече мома и твоя братовчед не е и за нея тъкмо такъв, какъвто си например ти.

Чудомир. Знам и той сам одеве каза, че обича и тъй — и тъй.

Д-р Чипиловски (иска да обърне разговора). Стефан добре ли се чувствува?

Елисавета. Съвсем добре. Ще промени палтото си и ще дойде. Каза: имал сила още десет избора да направя.

Чудомир. Нека стане министър на полицията, да направи всички избори в България. Елисавета. Плоско.

Чудомир. И керемидата е плоска, но като падне на глава — боли.

Елисавета. Чудомире! Ти се забравяш. Ако си дошъл у хора, бъди човек, ако ли не…

Чудомир. Иди по дяволите? Отивам.

Стефан Драгоданоглу (влиза, към Чудомира). А, какво, чакай! (Към другите.) Това опако момче пак нещо…

Д-р Чипиловски (се ръкува). Стефане, позволи ми с най-голяма радост…

Драгоданоглу. Благодаря, докторе, благодаря. Без церемонии, да отдъхна. Оная вечер банкет, снощи овация… (Към Елисавета.) Има ли поздравителни телеграми и тук? О, аз забравих, цял куп: видях ги в другата стая. (Към Чудомира.) А ти — дай си ръката. Много здраве от майка ти, има там нещо за тебе. Докторе, много-много нарочни поздрави от баща ми и майка ми. Моя доктор, каза баща ми… (Ослушва ее.) Да не би някой? Сега не вярвам, но след вечеря сигурно ще дойдат приятели. (На Чудомира.) Ти какво си ме зяпнал?

Чудомир. Слушам народа и чакам да видя бога. Глас народен, глас…

Драгоданоглу. Как беше? Воск…

Чудомир. Вокс. Vox populi — vox dei . Слушам го пресипнал и мисля.

Драгоданоглу. Какво измисли?

Чудомир. Че у нас в изпитото вино и ракия при дадени случаи би могло да се спиртосат всички наши народни представители и да се образува един музей на парламентаризма…

Драгоданоглу (широко отвари очи).О!

Елисавета. Искаш да кажеш…

Чудомир. Знам, че той почти не пие.

Драгоданоглу. Е, тогава — да не си станал монархист?

Елисавета. Боже.

Д-р Чипиловски. А? Да не е станал монархист!

Чудомир. Ако беше питал само д-р Васко!

Драгоданоглу. Е, че? (Гледа го.) О, о! Трябаше изведнаж да се догадя. Та кажи си болката от-крито… Но там вече, на такава болка, докторе, и твоята наука не може да помогне. Пропадна г-н Христофоров въпреки всичките усилия на въртоглави даскалетини.

Д-р Чипиловски. И гамени.

Чудомир (вън от себе си). А ти — какво си!

Драгоданоглу. А!

Д-р Чипиловски (объркан, почервенял, се обръща внезапно към Елисавета). Извинете, госпожо!

Драгоданоглу. Чудомире, аз не обичам такова държане. Доколко това е хлапашко — виж, и сам доктора, наместо да се разсърди, почна да се смее.

Амели (с едва чувствуван чужд акцент). Както е прилично след победата: всички са весели и засмени . (Целува се с Елисавета, подава на Драгоданоглу ръката си, до която той допира устни, и поздравява с глава д-ра Чипиловски и Чудомира.)

Петрович. Госпожо! (Подава ръка на Елисавета и после на Драгоданоглу.)

Елисавета. Каква изненада!

Драгоданоглу. Бай Марко… Да, депутат — при твое подпредседателство.

Петрович. Бяхме на покупка и минувайки оттук, попитахме… А, гърлото — липов цвят или пастили, Chlorate de potasse.

Елисавета. Моля, минете.

Драгоданоглу. Да. Благодаря. Госпожо… (Представя д-ра Чипиловски и Чудомира.)

Амели. Приятно ми е да ги видя. И с двамата вече… Срещала съм ги тук.

Петрович (се ръкува с д-ра Чипиловски). А по-младия?

Драгоданоглу. Студент — и щеше да бъде отличен, ако не обичаше да прави опозиция: всекиму и за всичко.

Петрович. Напротив, така прилича на млдостта. Ще има и той време като нас с много неща да се примири — и още как!

Чудомир (ту се усмихва, ту се чумери).

Драгоданоглу. Странно, той още не ти е възразил.

Петрович. Ще ми направи удоволствие. (На Чудомира.) Какво учите?

Амели. Вие имате един щастлив вкус за кульорите, госпожо. Тая рокля ви прави на…

Елисавета. Преди месец навърших двайсет и пет.

Мила (прехапва устна).

Амели. Аз пък щях да кажа двайсет и четири, ако нямахте син на десет. А ти. Мила, прочете ли книгата?

Мила. Срещнах един галицизъм… (Не може да си спомни.)

Амели. Донеси да го видим. (Мила излазя.) Извънредно симпатично дете.

Елисавета (като че продължава предишния разговор). Когато бях като нея, аз вече отдавна имах дете. (Суетно.) И то, още десет години, ще гласува вече за баща си.

Амели. Аз пък съм се омъжила на 24, и то преди 12 години — и още нямам. Да бях имала един син, бих искала той да отмести баща си… Но там, оня господин, който постоянно се усмихва, струва ми се, че идва често у вас и ухажва?

Елисавета. Как ви се вижда? Бедния, в такава компания… Да го повикам ли?

Амели. Моля, моля, оставете го.

Елисавета. А как ви се вижда?

Амели. Quantite tout-a-fail negligeable.

Елисавета. Че и тя какъв по-добър ще чака… Аз едно време… (Млъква, понеже Мила дохожда с една книга и сяда при Амели.)

Чудомир (който е слушал отстрани разговора на Драгоданоглу и Петровича, се вмесва). Реликвии!

Петрович (се смее). Да, да. Госпожо, не забравяйте да запазите в семейната сбирка скъсаните цървули, които вашия мъж казва, че е донесъл.

Елисавета. Те са съвсем нови. Стефане, обувал ли си ги? (На Амели.) Той де е научен на такива неща?

Мила. Аз, като погледнах, дето бяха завити, помислих, че е октопод.

Чудомир (е повикал Мила настрана.) Аз ще си ходя, да не стеснявам господата. На Христофорова — нещо особно?

Мила. Нищо — освен писмото, което му пратих. Но ти дохождай по-често.

Чудомир. A propos, Елисавета и Васко как са?

Мила. Изглежда, че се разбират. Тя дори ми говори вече за него. Ох, не мога да го гледам.

Чудомир. Аз ще го измъкна оттук.

Драгоданоглу. Вета!

Чудомир (на Мила). А тя иска да минава за модерна.

Мила (се усмихва и отива при Амели, която я хваща за ръка и туря до себе си).

Драгоданоглу. Чела ли си во вестниците дописка за някое бурно предизборно събрание, Вета?

Елисавета. Дописка ли?

Д-р Чипиловски. Чето имаше по всичките…

Драгоданоглу. Не, не, подробна дописка — и дали си запазила тоя брой.

Елисавета. Такава дописка…

Петрович. Спомням си, то бе в някой от социалистическите.

Чудомир. Аз ще та го донеса утре. (Към д-ра Чипиловски.) А сега, г-н докторе, като поднесохме поздравите си, да ходим.

Д-р Чипиловски. Аз… да.

Драгоданоглу. Ние почти не чухме гласа на доктора.

Д-р Чипиловски. Аз — с политика…

Амели. Тъкмо политаката е за всички, дори и за жените.

Елисавета. А знае какво пишат всички вестници.

Д-р Чипиловски (поласкан). Ех.

Чудомир (като че говори само нему). Ако искаш да ставаш директор на Общественото здраве, да не мислиш, че може без политика!

Петрович. Дори не без голяма.

Д-р Чипиловски (скромно). Моите претенции не отиват дотам.

Чудомир (при вратата само нему). А ти помисли, че някому ще мине през ума такова нещо, та се оскърби.

Елисавета. Аз тряба да дам на Чудомира пратеното от майка му. Две минута. (Излазя.)

Амели (поглежда към вратата, презрително). Но, миличка, доктора c’est un.

Драгоданоглу. Така с тоя Христофоров, с тоя идеален г-н Христофоров.

Петрович. В какво собствено го обвиняваш?

Драгоданоглу. Неговите възвания, неговите речи… Та видял си в дописката, разбрал си сми-съла на всичко. И ако то не е долно…

Петрович. Долност не видях, затова ти и заговорих. Видях само един противник, който се е борил с всички законни средства против беззаконията на властниците. (Сяда.)

Драгоданоглу. Когато и ти говориш тъй, няма защо да се възмущавам, че Христофоров се осмели в онова събрание, за което дописката лъготи, да гръмне насреща ми: полицейски кандидат, утрешен избраник на пияни цигани! То бяха възмутени граждани, които той нарече пияни цигани, а не някаква моя приготвена шайка. Аз го спасих, той тряба да ми благодари. Инак — не само копчетата на жилетката му щяха да откъснат, но и дробовете му нямаше да останат. (Сяда.)

Петрович (изважда цигари). Дамите? Но и без позволение ще запуша.

Драгоданоглу. Мила. (Тя отива да постави на масата пепелница и паличета). То беше отврати телно. Както бях пред него, готов да заема мястото му на трибуната и да възразя, той ме посочи с пръст — не, просто ме блъсна в гърдите… и ме нарече… (Прекъсва изведнаж, като че си припомня нещо; глухо.) Мила, дай огън и мене. (Пали цигара, загледан в ръцете на сестра си и дори похваща лявата и ръка.)

Мила (болезнено). Какво има?

Драгоданоглу. Нищо. (Гледа мрачно пред себе си.)

Амели (на Мила, която е отишла при нея). Какво ти е?

Мила. Не знам. Без причина.

Петрович. Стефане, ще ме изслушаш ли спокойно?

Драгоданоглу. Мерзавец. Какво и против кого той не говори. (Интригантски.) Имаше дори някои намеци, които се отнасяха лично за тебе, уверен съм.

Петрович (с усмех). За мене? Тогава непременно съм направил нещо, което сега не мога да си спомня. Ако не бъде за мене, то ще е за друг: когато Христофоров говори, винаги има нещо. Познавам го добре, защото три години беше в нащата партия, па и днес е между мойте приятели. Зная как той дойде при нас, зная и защо ни напусна. То бе естествено: такъв голям скок отляво надясно… И той се отъркули значително назад, за да намери мястото си. Докога ще остане там — не зная. Той не е от ония, които могат да депозират ума си в централното бюро на една партия и да оставят на други грижата да мислят за тях. Такива хора мъчно се водят.

Драгоданоглу (почти грубо). Да бяхте го оставили той да ви води!

Петрович. За жалост, в това още по няма да го бъде. Той е един философствуващ романтик в по-литиката, която сякаш иска да откъсне от действителността. И страх ме е, той сам някога да не се откъсне от всичко.

Драгоданоглу. Виждам, че пред тебе не тряба да се говори за Христофорова. Ще говоря за работа: има двама чиновници при Земледелската банка там, в града, които тряба да уволним още сега. Има и дузина народни учители — но края на учебната година е близък и аз нагласих работата с училищните настоятелства.

Петрович (гледа Драгоданоглу продължитвлно и любопитно).

Амели. Но тебе — какво ти е, мое дете?

Мила. Не знам.

Амели. Ти не слушаш мене, а ония… Те говорят за политика… за г-на Христофорова.

Мила. За него.

Амели. И? Ах… (Навежда се над нея.) Да? Но защо тая тревога? Тряба съвсем малко кураж. То зависи presque… почти единствено от тебе.

Мила. И аз така си мисля, а все пак…

Амели (комплиментно). И той заслужава! Засмей се.

Мила. Аз треперя: струва ми се, че вее. А прозореца е затворен.

Амели. Иди да вземеш шал. (Мила излазя.) А вие, господа, млъкнахте? Моя мъж забрави, че ние бързахме. (Става.)

Петрович (също става). Имаш право. Амел. Но аз ще кажа още две думи на Стефана.

Драгоданоглу (се дига изтежко).

Елисавета (като влазя). Прави, да си ходите? (Към Амели.) Боже, тия деца… На малкия никнат зъби, не мога да разбера кога е болен, кога здрав. А големия седнал, че ми говори като баща си…

Драгоданоглу (нервно). Остави сега туй. Да не изкараш най-после, че и баща му говори като него!

Амели. Ние разбираме. Умно е детето.

Мила (влазя огърната в шал и застава като статуя в дъното).

Петрович. Виж, Стефане… Когато те посочих на централния партиен комитет като кандидат на партията за тоя избор, аз имах пред вид следните обстоятелства: най-добрите наши хора са в Събранието и ние нямаше кого да противопоставим на Христофорова, човек с обаяние сред интелигенцията. Опозицията се готвеше изцяло да гласува за него, като застави дори и местните величия да се откажат от амбициите си… И аз помислих, че като вземем чрез тебе толковато икономически зависими от баща ти села, нашата победа ще бъде осигурена, нашата неопетнена победа…

Драгоданоглу. Значи, аз я опетних?

Амели. Марко, време е да си ходим. Нели почиваш, това е много политика за днес. (Предупредително.) И, струва ми се, че си много строг.

Елисавета (някак докачено). Аз ще кажа, че Стефан напразно си бъхте гърдите по тия избори… Каква полза? Или ни тряба нещо? Имаме си всичко.

Петрович (на Драгоданоглу). Откога наемам ваше здание? Зная те оттогава — и нито можех да те помисля способен за такова превръщение… Един човек, занят само да събира наемите от имотите на баща си; един човек без особни политически интереси, съчувствуващ на всички партии — да, на всички партии… Аз се чудя как в две седмици такъв един човек се превърна на… на…

Амели. Но, mon ami, ще свършим ли?

Петрович. Да, Амели. Остави това, Стефане. Недей бърза. С време ти ще добиеш опит и ще бъдеш друг.

Драгоданоглу. Ще имам пред очи терка на Христофорова.

Петрович. Остави. Но онуй — уволняване чиновници… и учители, не поменувай. То би било връх… (Тупа го по рамото.) Подир няколко дни ти ще се успокоиш и щеме разбереш по-добре… Сега — у тебе има някакво раздразнение срещу противника…

Драгоданоглу. Тоя противник!

Петрович. Тоя-оня, така е: има едно раздразнение, което ти размътва главата. То ще мине…

Амели, да бързаме! Г-жо, сварете липов цвят на мъжа си…

Амели (на Драгоданоглу). Така разстроен? О, как близко до сърцето си туряте всичко. Моя мъж…

Петрович (на Мила). Малка моме! Защо си тъй печална? Много, много бърже порасна ти. И за тебе вече тряба една партия.

Елисавета. Да пази господ!

Амели (сесмее). Не политическа, госпожо.

Драгоданоглу. Аз няма да ви изпращам, защото — виждате как съм.

Петрович. Е, стой си.

Драгоданоглу (на Елисавета, пред която са излезли другите). Подир това прати ми веднага Мила, а ти се погрижи да сложат вечерята. (Той се разхожда един момент силно сосредоточен, дори се усмихва на мисълта си, но изведнаж тръсва глава от бодлив спомен.)

Мила (влиза и се спира незабелязана от брата си, който е почнал отново да ходи). Аз ти трябам?

Драгоданоглу (сепнато и грубовато). Да. (Изглежда я.) Ела тук. Седни.

Мила (отива при канапето). Мога и така.

Драгоданоглу (затруднен как да почне, потръгва да се разхожда и пак спира). Мама ме пита… Да. Тя имаше един пръстен, малък златен пръстен с тюркоаза. Дала го беше тебе, но вече много време не съм го виждал на ръката ти. Какво го направи?

Мила. Какво мога да го направя!

Драгоданоглу. Без забикалки. Никой не е ме питал. Аз видях също такъв пръстен у един човек… В начало не обърнах внимание, но одеве, когато ти подаде огън на Петровича, изведнаж нещо блесна в главата ми. Едно време у нас идваше един господин и ти дебнеше само той да посегне към цигара, за да му запалиш кибрит. Но това не е важно. Важ-ното е, че същия този господин има днес на ръката си.

Мила. — същия пръстен, който аз му дадох. (Сяда.)

Драгоданоглу. Дотам ли дойде работата!

Мила (тихо и решително). Работата е била винаги дотам.

Драгоданоглу. Значи, мене не остава освен да млъкна. Но аз — аз мисля, че имам право да говоря и ще говоря.

Мила. Слушам.

Драгоданоглу. Ще говоря. Защото съм брат. То е моя длъжност. Аз съм по-стар, мога да виждам и мисля по-добре от тебе — и ти казвам, че всичко това не е хубаво. И ти тряба да го разбереш за своя полза.

Мила. Благодаря.

Драгоданоглу. С какъв тон отговаряш!… Но слушай. Тоя господин още преди три години… не, да не отивам в подробности: ти знаеш как се отнесоха тогава към цялата история майка ни и баща ни… и какво мнение си съставиха те за него.

Мила. Ти споделяш ли го?

Драгоданоглу. Нещо повече.

Мила. Откога? Доколкото зная, макар че той престана да идва у нас, ти не престана да се срещаш с него — и то кой знае дали не от суета да го имаш пред хората между своите познати.

Драгоданоглу. Я повтори! Кога се научи да говориш тъй? Ти нареди всичко това като заучен урок.

Мила. Види се, често съм имала повод да го мисля.

Драгоданоглу. После: да го допуснеш в къщата си и той да съблазни едно дете на шестнайсет години!

Мила. Сега съм на деветнайсет, на двайсет.

Драгоданоглу. Воден не от любов, а от…

Мила. Остави аз да съдя за това.

Драгоданоглу. Развратник!

Мила. Тогава и аз съм развратница.

Драгоданоглу. Развратник е той! (Дръпва стол и сяда срещу нея.) Знаеш ли ти неговите…

Мила. Ти може би не знаеш всичко. Аз ще изброя имената с подробности, които той ми разказа, без да го питам.

Драгоданоглу (слисан). Е?

Мила. Все пак той не е развратник. За да стигне до мене, той е трябало да мине през целия този път. И най на края ще има с какво да се гордея аз.

Драгоданоглу. Това моята сестра ли е? Момиче, ще те оставя да си трошиш главата — и то ще бъде много заслужено, щом такива бръмбари са бръмнали в нея. Право да си кажа, струва ми се, че днес за първи път те виждам и слушам.

Мила (почти усмихната). Тими си брат, знам, че ме обичаш. Но, Стефане, през тия три години ти не забеляза, че аз раснах, мислих, зрях. Па най-сетне всеки заслужва съдбата си. Остави ме и то ще бъде най-доброто. Немога ли да разполагам вече со себе си?

Драгоданоглу. Колкото за това — не можеш. Виж, еманципацията на жената ще влезе в нашата къща последна. Поне няма да оставим да ни водищ, когото си щеш!

Мила. Сам знаеш, че Христофоров не е кой да е. Вътрешно ти го уважаваш. Когато ми се караше преди малко, аз все си оставах с впечатлението на… на някаква фалшивост от твоя страна. Не говориш ли за избора, ти дори не можеш да се разсърдиш както тряба. И много просто: защото няма за какво.

Драгоданоглу. Ще ли млъкнеш ти! Аз зная какво говоря. И като зная мнението на нашите — и намерението им, — ще говоря и ще върша и от тяхно име.

Мила. Това ми се вижда малко загадъчно.

Драгоданоглу. Ще ти стане ясно, ако искаш, и ще ти светне. Но извади тогова от главата си. Аз не искам нито името му да се поменува в моята къща.

Мила. О, достатъчно го слушахме одеве от тебе.

Драгоданоглу. Що значи тоя език?

Мила. Ако ти се отнасяш така!

Драгоданоглу (с ръце в джебовете). И за кого! За един… един… Фу! Но погледни! Един човек, който е отворил адвокатско писалище не работа да върши, а рошевоглавци да събира около себе си… Той се окадява в съда да защити само някой просяк или нехранимайко. Разбира се, те единствено имат време да го търсят по кафенета, като знаят, че ще ги защищава безплатно… Тоя човек не от друго, а от мързел отказа преди два месеца едно дело, което можеше да му плати дълговете… Защото е потънал в дългове. „Не сте прави, казал, не мога да ви защищавам“!

Мила. Само за това човек да му плати дълговете!

Драгоданоглу. Може би то е в условията ви.

Мила. Не бой се. За тия неща той ми е говорил така, както не зная колко мъже са способни да говорят. И ще ти кажа, че…

Драгоданоглу. За твоите пари те обича той! Какво ще ми кажеш? За твоите пари! „Не сте прави, не мога да взема вашето дело.“ О, така се печели известност, така се печели слава! Кажи, кажи да видим.

Мила. Преди минута ти изглеждаше да разбираш всичко, както тряба да се разбира. Сега няма вече какво да казвам и — мълча.

Драгоданоглу. И добре правиш. Един… Но ако той имаше някакво намерение, сериозно… неговото държане… там, пред очите на твоите родители, против твоя брат. Тоя случай как ще го обясниш? Не, говори сега. Говори, аз слушам. Защо мълчиш? Той, там, с пръстена на ръка, с твоя пръстен — пред стотини народ… Но то е нечувано, немислимо, аз цял се потръсвам — разбираш ли ти! Да ме нарече той полицейски кандидат и да ме блъсне в гърдите с пръст, на който носи пръстен от сестра ми… И тоя човек да ми стане близък, да го нарека почти брат! Че ти обезумяла ли си? Кажи, кажи… (Подига главата и с ръка.) А, сковаха ли ти устата! Безумна, ти знаеш ли какво вършиш? (Тя прави движение да излезе.) Стой, искам да те чуя сега. (Спуща се върху нея с дигната ръка.) Ти!…

Мила (оттласва ръката му). Остави ме. Иди направи още един избор с тоя юмрук — и се върни два пъти депутат! (Излазя.)

Драгоданоглу (остава като прикован на мястото си, и гледа смаян към вратата).