Насърчен от многото положителни коментари, препрочетох „Името на розата“ след повече от 20 години. Тогава, през 80-те бях гледал и филма, и още имах спомен за историята.
Това, което ми се искаше този път беше в зряла възраст да се насладя на великолепния стил на разказа. И точно това не се получи.
Намирам повествованието за тегаво, стилът за обикновен, а мярката за пропусната. Многословието на автора прави четенето на моменти мъчително.
Разбирам и оценявам желанието му да пресъздаде ярка и исторически прецизна картина на описвания период. Възхищавам се от познанията и възможностите му.
Героите всъщност не са особено живи. Живи са контекста, средата и проблемите, занимавали света през средновековието.
Получих своето удовлетворение от обемистия текст от неочаквано място: Научно, многословно и правдиво книгата показва безизходицата на християнството, фалшът на порядките, безвъзвратната загуба на столетия в потискане на критичното мислене. Пред нас оживява цял свят от окаяни слепци. За атеист като мен, който отдавна не търси доказателства срещу религията, „Името на розата“ беше мъчително и неочаквано пренасяне в мракобесните времена на християнска догматика, време когато за населението на Европа не е имало никаква надежда.
Кара ме да се радвам, че живея във време, когато имам правото, свободата и възможността тотално да игнорирам религията; да виждам, че науката и прогреса поне частично са победили.
След като завърших книгата опитах отново да гледам филма, но ми се видя постен и безинтересен, и се отказах…
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.