Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Prince of Darkness, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Димитрова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
След като Малтоут тръгна, Корбет се заразхожда из стаите и коридорите на имението си, тормозейки Мейв и всички останали. Беше му трудно да спи през нощта, защото се тревожеше, че всяко забавяне може да доведе до следваща трагедия в Годстоу. Чудеше се дали да не вземе най-бързия кон от конюшнята си и да не препусне към Оксфордшър, но отхвърли идеята като глупава. Все едно да нападне непознат, скрит враг. Мейв се опита да го успокои, но нервността му растеше. Рано сутринта на третия ден след завръщането му, най-лошите му страхове се оправдаха. Младо конярче, опръскано в кал от глава до пети, почти падащо от изтощение от седлото на уморения, запъхтян кон, стигна до имението Лейтън. То съобщи новините, още докато Корбет, който беше слязъл тичешком от стаята си, му помагаше да слезе на земята.
— Майката игуменка — едва изговори то — ти праща поздрави и иска веднага да дойдеш.
— Кой е мъртъв? — Корбет раздруса нещастния пратеник за кожения елек, принуждавайки го да се изправи и да го погледне. — Кой е бил убит?
Момчето облиза напуканите си устни, очите му се затваряха от умора. Корбет продължи да го разтърсва.
— Името! — грубо попита той.
— Хю! Хю!
Мейв, наметнала робата си, застана между тях и гневно погледа съпруга си.
— Горкият човечец е полумъртъв от умора, Хю!
Корбет пусна пратеника, мърморейки извинения и позволи на съпругата си и двама слуги да го заведат в кухнята. Мейв нареди да му съблекат изцапаната връхна дреха и със сила прокара между устните му чаша разредено вино, докато Корбет крачеше напред-назад.
— Мастър писарю! — дрезгаво прошепна младежът. — Игуменката иска да дойдете веднага. Сестра Франсис е мъртва.
— Как умря?
— Стана пожар в къщата, където спят послушничките. Умряла е на място. Останалите избягали.
Корбет коленичи зад пратеника.
— И кой е убиецът?
Мъжът примигна със зачервените си очи.
— Убиец ли? — промърмори той. — Не беше убийство, мастър Корбет, а злополука.
Писарят недоверчиво изсумтя.
— А има ли други новини?
— Това е всичко — прошепна пратеникът. — Но трябва бързо да отидеш там.
И като се облегна на стола си, той моментално заспа.
Корбет веднага би опаковал багажа си и заминал, но Мейв настоя да изчака, докато бурята отмине. Успя да го убеди и Корбет се върна в стаята си, гледайки през прозореца към синьо-черните облаци, които се събираха над гората Епинг.
Накрая се зарадва, че е изчакал. Късно вечерта се завърна Малтоут. Мейв отново се намеси. Усещаше настроението на Корбет и настоя пратеникът да се преоблече и да хапне, преди съпругът й да почне да го разпитва, сякаш е Главният кралски инквизитор в Тауър. След като Малтоут отпочина, Корбет и Ранулф се срещнаха с него в залата за гости. Седнаха край големия огън, чиито проблясващи пламъци хвърляха дълги сенки върху далечната стена.
Малтоут беше изтощен и му беше трудно да си припомни някои подробности, но накрая успя да разкаже всичко. Без да обръща внимание на молбите и възраженията на Ранулф, Корбет им нареди да се наспят добре, за да са готови на следващата сутрин. Дори самият дявол да яздеше вятъра, който виеше и стенеше отвън, щяха да поемат обратния път към Годстоу.
После писарят се прибра в собствената си спалня. Мейв седеше наведена кад масата, използвайки светлината на огромния свещник, за да забива яростно иглата в бродерията, над която от години работеше. Писарят дълбоко си пое дъх и скри усмивката си. Мейв мразеше ръкоделието, ненавиждаше го. Затова винаги когато я видеше заета с шиене, той знаеше, че това е лош знак. И този път се оказа прав. С червени петна от ярост по бузите тя му изчете обширна лекция за правилата на гостоприемството и възпитанието и като всеки добър моряк, усетил приближаващия се шквал, Корбет реши да избяга преди бурята. Това, че Мейв убождаше пръста си от време на време, не подобряваше нещата, но най-накрая тя свърши. Последно бодване в бродерията и тя я захвърли върху масата с тиха ругатня, на която би се възхитил всеки от кралските войници.
Когато седна до него на леглото, тя попита:
— Значи получи новините, които чакаше? Тази монахиня, която е умряла, сестра…
— Франсис — допълни Корбет.
— Смъртта й не те изненадва, нали?
Писарят кимна.
— Знаех, че някой може да умре.
— Обвиняваш ли се за това, Хю?
— И да, и не — отвърна той спокойно. — В Годстоу има убиец и утре аз ще се изправя срещу него.
— А какво трябваше да направи Малтоут?
— Той ми донесе доказателство, което потвърди съмненията ми, но не знам как да действам. Липсват още парченца от мозайката.
Корбет се обърна и се усмихна на Мейв.
— Ако не си свършила с бродерията — каза той привидно сериозно, — можеш да си я довършиш. Има и други въпроси…
Тя заби нокти дълбоко в прасеца му.
— Омръзна ми от ръкоделие — прошепна тя. — Хю, утре ли заминаваш?
— Да, призори.
Тя облегна глава на рамото му.
— Пази се — прошепна. — Боя се за теб.
Корбет я притисна силно и с мъка скри собствените си страхове.
Късно на другата вечер тримата ездачи стигнаха Годстоу. Пазачът ги пусна след обичайното заяждане. Щом веднъж се озоваха зад стените на манастира, Корбет го изпрати да доведе лейди Амелия при тях.
Игуменката сякаш се беше състарила, откакто Корбет за последно я беше видял. Дори в слабата светлина на проблясващите факли Корбет виждаше колко бледо и изтощено е лицето й. Очите й бяха зачервени и обкръжени с тъмни сенки.
— Мастър Корбет — тя му протегна студените си, влажни ръце. — Как беше пътуването?
— Изтощително — отвърна той. — Студено ми е, мокър съм — той погледна ботушите си — и съм целият в кал. Дъждовете са превърнали пътищата в мочурища.
— Ела с мен.
Корбет поклати глава.
— Предпочитам къщата за гости, милейди. Колкото по-малко хора знаят, че съм тук, толкова по-добре.
Игуменката го погледна неразбиращо, сякаш потънала в собствените си мисли, после бързо се съгласи.
Пазачът се погрижи за конете им, а лейди Амелия, носейки се безшумно като призрак пред тях, ги поведе към къщата за гости. Сестра Агата ги чакаше там; красивото й лице беше пребледняло, очите — загрижени. Въпреки това поздрави Корбет с усмивка.
— Хю — прошепна тя, като стисна ръката му, — най-после се върна!
Той се усмихна и леко докосна рамото й.
— Сестра Агата, трябва да поговоря насаме с лейди Амелия. — Той погледна през рамо към двамата си спътници. — Ранулф и Малтоут са гладни. Ако не получат храна, ще се изядат един друг.
Когато младата монахиня отведе и двамата, Корбет позволи на игуменката да го заведе в малката стаичка, в която имаше само маса, стол и ниско легло. Лейди Амелия се отпусна уморено на стола, докато Корбет я разпитваше за смъртта на сестра Франсис. Изслуша я в тишина, зададе няколко въпроса, после отиде и застана до нея.
— Лейди Амелия?
Тя стоеше със скръстени ръце, загледана в пода. Корбет клекна до нея.
— Лейди Амелия, утре сутрин, след литургията, кажи на сестрите, че преди вечерня ще говоря с тях и ще им обясня всичко, което се е случило. — Той леко повдигна брадичката й и я накара да го погледне. — Милейди, трябва да го направиш.
— Разбира се — промълви тя. Гордото й някога лице беше набръчкано от умора и тревога. Усмихна му се като сомнамбул, стана и излезе.
Корбет седна на леглото, отпусна се и скоро потъна в дълбок сън. Рано сутринта го събудиха манастирските камбани. Беше му студено, ръцете и краката го боляха от дългата езда предишния ден. Стана и отиде да събуди мърморещите Ранулф и Малтоут. После лъсна ботушите си, изми се, смени дрехите си и лакомо изяде хляба и сиренето, които му донесе една възрастна послушница. След това даде подробни нареждания на Ранулф и Малтоут — той щеше да огледа изгорялата къща на послушниците, а те трябваше да се присъединят по-късно към него, въоръжени с мечове и ками.
— Ранулф, донеси и арбалет. Гледай никой да не те види. Стой скрит. Но ако някой реши да ме нападне, стреляй два пъти — първия път предупредително, но с втория изстрел го убий, който и да е.
Корбет повтори всичко още веднъж, сложи наметката си и слезе долу. Гъста мъгла скриваше повечето от манастирските постройки. Той си спомни есенното слънце по време на предишното си посещение и се учуди колко бързо се беше променило времето. Въпреки това, той трябваше да изпълни дълга си. Докато отиваше към почернелите останки от къщата на послушниците, неясни фигури сновяха около него, стъпките им бяха приглушени от мъглата. Смътно си спомняше, че някога това беше приятна двуетажна сграда, но огънят беше обхванал изсушеното от лятното слънце дърво и беше превърнал всичко в черни обгорели руини. Внимателно си проправи път през тях към онова, което някога беше кухня. Тук беше започнал пожарът, убил сестра Франсис, докато останалите монахини, очевидно предупредени, бяха успели да скочат през прозорците или да се измъкнат по външното стълбище.
Представяше си сцената. Беснеещият огън, лакомо поглъщащ гредите и подпорите и сестрите, чийто спокоен живот е бил внезапно разрушен от ревящите пламъци, тичат към спасението си. Близо до стената се виждаха останките от огнището. Сградата тук беше толкова зле изгоряла, че тухлите се бяха превърнали в черен прах. Корбет застана пред него и се огледа. Клекна, зарови пръсти в студените овъглени останки, взе парченца от тях и внимателно ги подуши. После съзря изкривената, полустопена метална кофа за вода — една от сестрите, която чула писъците на сестра Франсис, беше изтичала надолу, отворила вратата на миялното помещение и видяла помощник-игуменката да гори като факла, а желязната кофа да лежи в краката й.
— Горката жена — беше му казала лейди Амелия — не е могла да направи нищо, за да спаси сестра Франсис, която била обвита с огнена пелена. Тя видяла кофата до краката й, преди да затвори вратата и да вдигне тревога. Слава Богу — беше промълвила тя, — иначе сигурно и други щяха да пострадат.
Корбет се зае да изучана почернелите останки от кофата. Вече имаше смътна идея как е била убита сестра Франсис и душейки внимателно, усети неприятната миризма на изгоряла животинска лой. Захвърли съда, изчисти пръстите си и излезе от почернелите останки. През мъглата се виждаха неясните очертания на църквата и той тръгна край нея до кухия дъб, където лейди Елинор беше получавала загадъчните си съобщения. Облегна се на него, загледан в стената и потръпна, като си спомни как кучетата на Гейвстън едва не го бяха разкъсали. Дочу звук зад себе си и шум от счупени клончета, сякаш някой вървеше през дебелия подгизнал пласт паднали листа.
— Чудех се кога ще дойдеш — каза той, без да си дава труда да се обръща. — Знаех, че ще го направиш, щом игуменката направи съобщението си. Убийците винаги правят така, те не обичат да бъдат разобличавани.
Корбет бързо се обърна и се втренчи в неясната, забулена фигура пред себе си.
— Нека те предупредя — продължи той спокойно, — прислужникът ми е някъде в мъглата. Има арбалет и определени заповеди. Така че ако държиш нож, по-добре го прибери в канията.
Фигурата се приближи и една бяла ръка свали назад едновременно качулката и пребрадката си, а блестящата руса коса на сестра Агата се развя свободно. Корбет рядко беше виждал такава красота. Сребристата коса обрамчваше съвършено оформено лице, макар устните да изглеждаха по-тъмни, а очите над високите скули да бяха студени и жестоки.
— Знаех, че си била ти — каза той. — Нямаше кой друг да е. Ти си убила лейди Елинор, после старата сестра Марта, а накрая сестра Франсис. Но коя си ти? — прошепна писарят.
— Истинското ми име е Агата дьо Курси, така че не лъжех напълно. — Тя се засмя, но бдителният поглед не изчезна от очите й.
— А какво стана с истинската монахиня, която е тръгнала от Гаскония?
— Хайде, мастър Корбет, не се прави на толкова хитър! Кажи ми каква част от истината си разбрал.
Ръката на писаря се скри под наметката, докосвайки дръжката на камата, която беше скрил там. Младата жена се приближи и той осъзна, че и нейните ръце не се виждат. Корбет си пое дълбоко дъх и се помоли Ранулф да е наблизо и да наблюдава тази малка драма.
— Да видим — той се облегна на стария дъб. — Преди осемнадесет месеца мистрес Девърил, макар и под друго име, напуснала Гаскония и слязла на пристанището в Дувър. Била сираче от благороден род и нямала близки роднини. Придружавал я млад паж — името му не ни засяга. Мистрес Девърил тръгнала от Лондон по стария римски път за Оксфорд, Уудсток и Годстоу. Ти си знаела за пристигането й и тайно си я проследила. Присъединила си се към пътниците, вероятно след като са напуснали село Уудсток. Запознала си се с тях и предложението ти да ги придружиш е било прието с благодарност. Подозирам, че си била преоблечена като представителен млад мъж, весел спътник за гасконците след дългото и изтощително пътуване. Действала си много умно, Агата, и маскировката ти е била отлична. Само кръчмарят те е видял. Той, както и други, споменаха за благородния младеж, който минал през селото почти по същото време като младата монахиня и пажа й. Но разбира се, той не можеше да ни помогне повече, защото беше разкъсан от кучетата на Гейвстън. Дотук съм прав, нали?
Младата жена стисна устни и се усмихна сладко, напомняйки на Корбет за онази благочестива и красива монахиня, която бе виждал в нея преди.
— Откъде съм можела да знам кой слиза в Дувър и тръгва за Оксфорд? — попита тя.
— Ще отговоря и на това, когато му дойде времето. Но да продължим! Успяла си да убедиш младата дама да се отклони от пътя и си я завела на предварително набелязано място. Може би си й предложила да си починете и да пийнете малко вино. Вероятно тя и пажът са заспали. Всъщност — Корбет се размърда, загледан в мъглата зад Агата — сигурно са заспали по-дълбоко, отколкото са възнамерявали. Във виното, което си им предложила, вероятно е имало приспивателно. Веднъж заспали, те са били лесни жертви. Прерязала си гърлата и на двамата, съблякла си труповете, облякла си дрехите на Девърил и си взела препоръчителните й писма. Единствената ти грешка била, че малкото кученце, което тя носела, или се изгубило, или избягало. Запазила си вещите на жената за себе си. Останалото, заедно със собствените ти дрехи, сега лежи на дъното на някое дълбоко, вонящо блато. Конете? — Корбет сви рамене. — Естествено, запазила си един кон и едно товарно пони. Другите два си пуснала на свобода. Чудесен подарък за някой фермер, който би си държал устата затворена. После си дошла в Годстоу с препоръчителните писма. Дала си обета си и тъй като си обаятелна, си се сближила с лейди Амелия и с лейди Елинор. И кой би те заподозрял в нещо?
Агата дьо Курси кимна.
— Много добре! — промърмори тя. — Наистина отлично!
— Единственият, който е разбрал част от истината, била горката сестра Франсис. Намерих нашийника на кучето, а той още носи девиза на семейство Девърил „Noli me tengere“. Сестра Франсис, разбира се, си го спомни. Сигурно го е видяла на някои от вещите на убитата жена, когато за пръв път си влязла в манастира, но сигурно не се е сетила веднага къде. И с кого би споделила тя? Не с някой друг, а с винаги търпеливата и внимателна сестра Агата, затова сестра Франсис също е трябвало да умре. Тя беше дългогодишна монахиня с постоянни навици и режим. От няколкото седмици като послушница, ти си помнела колко грижливо е гасяла огъня с вода. Винаги е настоявала да го прави сама и това е улеснило задачата ти. Само че през нощта, когато умряла, в кофата, която използвала, имало мазнина, а не вода. — Корбет скрито се възхищаваше на самообладанието на противничката си. — Огънят избухнал, излязъл от огнището и след секунди сестра Франсис приличала на горяща буйно факла, а тайната ти била запазена.
Агата сключи ръце и вдигна пръсти към устните си като учителка, която се закача с особено умен ученик.
— Мастър Корбет, ти ми каза как смяташ, че съм убила онази жена, но не ми каза защо.
— Не си играй с мен! — отсече писарят. — Знаеш причината. Дьо Монфор се е разбунтувал срещу краля, Девърил е бил един от генералите му. Според архивите, след поражението на Монфор, родът Девърил бил прекъснат, така че жената вероятно е била плод на някоя незаконна връзка. Майка й сигурно е избягала в Гаскония и я е възпитавала в омраза към Едуард Английски.
— И смяташ, че кралят би позволил на една Девърил да се върне в страната?
— Само ако е променила името си. Както казах, подозирам, че е била сираче и под фалшиво име е писала на лейди Амелия, за да поиска разрешение да се присъедини към Монахините от Сион, като си плати обичайната такса. Когато молбата й била удовлетворена, поискала разрешение да влезе в Англия. — Корбет погледна Агата. — Хайде де, какво име използваше?
Жената студено отвърна на погледа му.
— Ще опитам друга тактика — продължи той. — С какво име те наричаха, когато влезе в манастира Годстоу?
Агата се разсмя, сякаш Корбет й беше задал гатанка.
— Приех името сестра Агата, което всъщност е моето, но ако питаш игуменката, ще ти каже, че влязох между тези стени под името Мари Савини.
Корбет въздъхна.
— Значи си убила Мари Савини в гората край Годстоу?
Агата прехапа устни.
— Да предположим, че си прав, Корбет. Откъде бих могла да знам, че тази Мари Савини всъщност е от род, подкрепял Монфор, че е идвала в Англия, за да крои заговор, може би дори да извърши убийство? И откъде бих могла да разбера кога ще дойде и откъде ще мине?
— Знаела си всичко, защото кралят ти го е казал! Ти си негов екзекутор!
— Ако Девърил е променила името си, защо е носела семейния си девиз със себе си?
Корбет вдигна рамене.
— Малцина биха го разпознали като девиз на семейство, опозорено преди четиридесет години. Колко монахини от Годстоу, да не говорим за бароните от кралския двор биха се сетили за него?
— Но тази Мари е говорела добър френски.
— Както и ти — отвърна Корбет. — Както и останалите в това затънтено място.
Агата пристъпи по-близо и сложи качулката, за да се предпази от дъждовните капки, които падаха от надвисналите клони на дъба.
— О, Хю — прошепна тя, — кралят беше прав. Може да си педантичен, но винаги си толкова логичен.
— Може би не съм — хитро отвърна Корбет. — Мари Савини или Девърил е била убита в гората на Годстоу, а ти си се появила в манастира по същото време. Трябваше веднага да свържа събитията, поради това съвпадение. Но разбира се, тук очаквали Мари Савинй и тя пристигнала. Не са знаели за други посетители… — Гласът на Корбет заглъхна.
— Стига, Хю — промърмори тя. — Не се самообвинявай. Тя беше чужденка, пътуваше под фалшиво име, за да не могат да разберат коя е всъщност. Кой би заподозрял, че благочестива монахиня като мен може да извърши подобно нещо? — Тя отметна глава. — А дори и да беше станало, какво значение би имало? Мари планираше измяна, докато аз се радвам на протекциите на краля. — Тя се усмихна. — Нямах намерение да оставам достатъчно дълго, за да бъда заплашена от разкритие. В това няма нищо загадъчно.
Корбет вдигна ръка и докосна разцепения дъб зад себе си.
— Права си. Истинската загадка започва именно тук. Дошла си тук да наблюдаваш лейди Елинор и да й попречиш да направи някоя глупост — да избяга или да предизвика скандал в английския двор. Колко ли си била разтревожена, когато си открила, че получава тайни съобщения от загадъчен доброжелател, който й обещал да уреди бягството й от Годстоу! В неделята, когато умряла, лейди Елинор рязко нарушила навиците си, като отказала да отиде на вечерня, а човек, наблюдателен като теб, сигурно е забелязал тайните й приготовления. — Ръката на Корбет отново хвана камата под наметалото. — Затова си отишла в стаята й. Вратата била заключена, но лейди Елинор имала доверие на сестра Агата, която винаги била загрижена за добруването й. Пуснала те да влезеш, а останалото… — Писарят се огледа и забеляза, че есенното слънце започваше да прониква през гъстата мъгла. — Като професионален убиец си счупила врата й с лекота. Знаеш къде да хванеш и колко бързо да завъртиш.
Ръцете на жената внезапно се появиха изпод наметката й. Корбет се напрегна, но тя само отметна русите кичури от косата си. После леко наклони глава на една страна и се загледа в него с лека усмивка, сякаш той й разказваше анекдот или някаква интересна история.
— Ти си умен писар — каза Агата с престорена невинност. — Но забравяш, аз бях в сакристията, за да подготвям вечернята.
— Сигурен съм в това — бързо й отвърна той.
— Освен това, спомни си, че сестри Марта и Елизабет са видели лейди Елинор да минава под прозореца им точно преди вечерня. — Очите й се разтвориха широко в учудване. — Как би могла една жена да бъде мъртва и в същото време да върви, да говори и да маха с ръка?
— Видели са някого и са помислили, че е лейди Елинор с наметка и качулка, но всъщност си била ти. След като си я убила, си взела една от дрехите й, както и пръстена от пръста й. Така, успешно дегизирана, си слязла по стълбите и си тръгнала към църквата. Както си се надявала, сестра Марта те е видяла и те е извикала. Обърнала си се, извикала си нещо в отговор и си помахала с ръка. И двете монахини са стари и глухи, така че не биха могли да разпознаят гласа ти. Освен това не виждат добре и съвсем лесно са могли да те объркат с лейди Елинор. С нея сте си приличали, били сте млади, русокоси, а ти си носела наметката и пръстена й. — Корбет се усмихна. — Хората виждат онова, което искат да видят.
— Но какво щеше да стане, ако някой ме беше срещнал?
— Че кой би се осмелил да се доближи до високомерната лейди Елинор? Игуменката е била в църквата, останалите монахини са се подготвяли за вечерня, а разстоянието е съвсем кратко. Щом си стигнала до вратата на сакристията зад църквата, си съблякла и си скрила наметката и пръстена. После си влязла вътре като сестра Агата, покорната монахиня. Така си затвърдила впечатлението у онези, които са били в църквата, че си влязла там, докато лейди Елинор е била още жива. Но си направила друга грешка, нали? Надявала си се, че като всички други сестра Марта е видяла онова, което си искала да види — жена с наметката на лейди Елинор и пръстена й би трябвало да бъде лейди Елинор. Когато си махнала с ръка, огромният сапфир проблеснал, но погрешка си сложила пръстена на лявата си ръка, докато любовницата на принца винаги го е носела на дясната. Старата монахиня си спомнила за това, оттук и малката й гатанка „Sinistra, non dextra“ — „лявата, не дясната“. Не разбирала защо е станало така.
Агата се приближи още малко. Корбет забеляза, че част от безочливостта й беше изчезнала и че сега тя беше нащрек. Стоеше точно пред него, сякаш се опитваше да скрие от погледа му онова, което ставаше зад гърба й.
— Да кажем — тихо отвърна тя, — че всичко е станало така, както го описа. Признавам, че някой може да не забележи липсата на една роба, но скъп пръстен? Нали помниш, че игуменката е открила трупа в подножието на стълбите!
— Но ти знаеш отлично, че това е лъжа! Игуменката, разтревожена от липсата на лейди Елинор, излязла от трапезарията и се върнала в тъмната сграда на манастира. Открили дамата мъртва в стаята й и загрижени от възможните обстоятелства, занесли тялото й в подножието на стълбите, за да прилича случилото се на инцидент. Било тъмно, те били уплашени и едва ли са забелязали, че пръстенът липсва. А и да бяха забелязали, логичното обяснение би било, че е паднал. Разбира се, повикали са те да помогнеш да отнесете трупа обратно горе в стаята. Тогава си сложила пръстена на ръката на мъртвата. — Корбет замълча за миг. — Много хитро измислено — добави той. — Знаела си, че лейди Амелия ще открие трупа и заради доброто име на Годстоу, ще се опита да представи смъртта на лейди Елинор като злополука. Ти, убийцата, умно си използвала невинни монахини като лейди Амелия и сестра Марта, за да се предпазиш. Независимо дали им е харесвало или не, те са станали твои съучастници; смъртта на лейди Елинор е била толкова объркана, че никой никога не би разбрал истината.
Корбет, вече притеснен от усмихнатата убийца срещу себе си, извади камата от канията.
— С това — продължи той — нещата са щели да приключат, но сестра Марта се разприказвала и заплашила, че ще отиде при игуменката. Разбра ли гатанката й?
Агата се усмихна.
— Лесно си я убила — продължи писарят. — Старата Марта си приготвила ваната. Сложила паравана, заключила вратата. Но ти, вечно грижовната сестра, си й донесла сапун. Старата монахиня излязла от ваната, оставяйки следи от вода по пода и отключила. Ти си й дала сапуна, бъбрейки весело, докато тя се е върнала обратно. Беше стара, смъртта й е била бърза. Може би си я хванала за глезените и си потопила главата й под водата. Всеки моряк ще ти каже, че от рязкото нахлуване на вода в устата и носа бързо губиш съзнание. После си взела сапуна и си излязла така тихо, както си влязла.
Агата кимна.
— Съвсем логично — промърмори тя. — Сбито и ясно описание. — После изръмжа. — Трябвало е да учиш в Оксфорд.
— А не да идвам тук — бързо добави Корбет. — Провалих малките ти планове, нали? Но останалите ти помагаха, без да искат. Отец Рейнар, който изпращаше съобщения на дьо Краон; Гейвстън и кучетата му; Уелският принц и увлечението му по фаворита му. И разбира се — заключи горчиво Корбет, — нашият върховен господар кралят, с любовта си към тайните и загадките. — Корбет се приближи към нея. — Предполагам — сухо отбеляза той, — че единственото добро дело, което си извършила е, че си разубедила лейди Елинор да не взима праховете, които Гейвстън й е изпратил. Кралският фаворит сигурно се е чудел какво става.
Агата се усмихна.
— Да, така е. Наблюдавах Гейвстън и опитите му да се бърка навсякъде. Лейди Елинор не биваше в никакъв случай да умре от отрова. Подобни прахове могат да бъдат проследени. Ако добрата дама трябваше да умре, смъртта й не биваше да бъде свързвана с принца. Имахме нужда от някоя чудесна, неразрешима мистерия. — Тя сви рамене. — Всъщност, трябваше да наблюдавам и дьо Краон.
— Ами останалите? — попита Корбет. — Ами смъртта на двете монахини? Кралят едва ли е наредил и това.
Сестра Агата разтвори ръката си.
— Не нося кама, Хю — каза тя, — защото онова, което направих беше по заповед на краля. — Тя му подаде свитък пожълтял пергамент. — Прочети го!
Корбет разви пергамента и бързо прегледа съдържанието.
„Едуард, по Божията воля и т.н. до всички шерифи, пристави и т.н. Приносителят на този документ Агата дьо Курси трябва да получи всяка помощ, която поиска, защото онова, което е направила, е в името на Короната и за доброто на кралството“.
Корбет погледна към избелелия таен печат на своя царствен господар.
— Ако цитирам Пилат, милейди, написаното остава. — Той остро я погледна. — Но това не оправдава делата ти. Кралят не би наредил да убиеш лейди Елинор.
— Налагаше се! — отсече Агата. — Тя щеше да избяга. Заповедите ми бяха съвсем точни. Трябваше да спра Девърил и да дойда в Годстоу, където да направя всичко необходимо, за да не притеснява лейди Елинор краля или английския двор. — Тя поклати глава. — Пък и ми беше писнало от това забравено от Бога място. Бивша любовница със зеленикаво лице и избледнели очи и сестри, които се грижеха само за собственото си благоденствие и пълни стомаси!
— Ами игуменката? — внезапно попита Корбет. Агата поклати глава.
— Тя не знае нищо. — Убийцата сръчно измъкна пергамента от пръстите на Корбет. — А сега, Хю, трябва да вървя. — Тя застана на пръсти и леко го целуна по бузата. — Може би ще се срещнем отново. Надявам се. Сега знаеш истината, игуменката вече не ти трябва, а Ранулф сигурно е измръзнал колкото мен. — Тя махна ръка и пръстите й докоснаха неговите. — Сбогом!
Корбет я проследи, докато изчезваше в мъглата.
— Ранулф! — извика той. — Ранулф!
Отвърна му само сивата, подигравателна тишина. Корбет се уви плътно с наметалото си и тръгна към манастира, без да се интересува, че смущава тишината на това място, където бяха извършени толкова злини.
— Ранулф! — изрева той. — За Бога, човече! — Почти беше стигнал до вратата на къщата за гости. — Ранулф! — Този път беше възнаграден от шума на слизащи стъпки.
Прислужникът му и Малтоут, който имаше още по-обезумял вид, се спуснаха с тропот към него, носейки наметалата и коланите си.
— За Бога, човече! — изкрещя Корбет. — Трябваше да ме последваш.
Сънливият Ранулф тревожно се озърна.
— Така и смятах, мастър. Но Малтоут пак заспа. Опитах се да го събудя, но не успях, затова седнах да си обуя ботушите и след миг бях отново заспал.
Корбет притвори очи.
— Ранулф, Ранулф! — прошепна той.
— Какво, мастър?
— Нищо — въздъхна Корбет. — Благодаря на Бога, че мистрес Агата не знаеше, че спиш. Слушай — продължи той, — скоро трябва да тръгваме. Закусете и опаковайте багажа. Погрижете се конете да са нахранени и уредете сметките ни. След час трябва да тръгваме.
И без да обръща внимание на възраженията на Ранулф, Корбет заобиколи църквата и отиде в покоите на лейди Амелия. Откри игуменката сама в стаята й пред обсипана с ръкописи маса. Очите й бяха зачервени, лицето — бледо, леко уплашена и разтревожена. Тя стана, когато Корбет влезе.
— Мастър Корбет, предадох съобщението ти.
Писарят се отпусна на пейката до стената.
— Седни, милейди — уморено каза той. — Няма да има нужда от това. Изгубихте още един член на ордена. Сестра Агата ще ви напусне, ако вече не го е направила. Предлагам ти да не я спираш. Никога не споменавай името й и не пращай гневни писма на епископа.
— Какво искаш да кажеш?
— Сестра Агата не беше монахиня — лекичко се усмихна Корбет.
— Била е тук заради лейди Елинор?
— Да — отвърна писарят. — Била е тук като мен, заради лейди Елинор. Сестра Агата беше ключът към всичко, случило се в Годстоу. — Той вдигна ръка, за да й попречи да избухне. — Останалото знаеш по-добре от мен. Милейди, сестра Агата е виновна, но ти също не си безгрешна.
Игуменката се раздвижи на стола.
— Какво значи това?
— Много добре знаеш — отвърна Корбет. — Лейди Елинор е била убита, защото е възнамерявала да избяга от Годстоу. В стаята й и в кухия дъб, който се намира между църквата и стената са били оставяни тайни съобщения. Знаеш го, защото ти си писала съобщенията и си ги оставяла там.
— И защо ми е било?
— Стига, милейди, това е ясно. Кралят е наредил лейди Елинор Белмонт да дойде тук и това никак не ти е харесало. То е нарушило хармонията и спокойствието на малката ти общност. Предизвикало е нежеланото внимание на принца и лорд Гейвстън, както и неочакваната намеса на френския пратеник, мосю дьо Краон, когото е трудно да отблъснеш. Лейди Елинор била млада жена. Можела е да живее дълги години. След време щеше да заплаши собствения ти пост. Затова си наела конници, Бог знае откъде, макар че наоколо има достатъчно бивши войници, готови на всичко срещу пари.
Корбет стана и си наля чаша вино. Погледна въпросително лейди Амелия, но тя поклати глава. Той вкуси ароматното червено питие, блажено наслаждавайки се на топлината, която се разля в стомаха му.
— Добре си подготвила почвата — съобщенията, скрити в стария дъб. Отначало помислих, че някой е прескачал през оградата и ги е оставял там, но през нощта, когато ме преследваха кучетата, установих, че това е невъзможно. Стените са непристъпни, а всеки външен чопек, влязъл през портата, щеше да бъде забелязан. Заключих, че авторът на писмата е от манастира. — Корбет замълча за миг. — Отначало реших, че е била сестра Агата, но само ти имаш влиянието и парите да наемеш конници. Още повече, че така и не можах да разбера защо в деня, когато те са били видени край манастира, си разрешила на лейди Елинор да не присъства на вечерня. При всички други случаи щеше да настояваш да е там. Би трябвало да си видяла или чула конниците сред дърветата. Отсъствието на лейди Елинор от вечерня и появата на ездачите не с съвпадение. Надявала си се, че тя ще избяга. Вината щеше да падне върху други, а ти и манастирът ти щяхте да се отървете от нея. Но нещата ужасно се объркали. Лейди Елинор била убита и ездачите си тръгнали с празни ръце.
Игуменката мьлчаливо го гледаше.
— Уплашила си се, че може да чуя за тези конници, затова сутринта, когато пазачът ме заведе в гората, изпрати сестра Катрин след мен, за да види къде отиваме. Прав ли съм, милейди?
— Да, Корбет — остро отвърна тя. — Прав си. Присъствието на лейди Елинор тук не ми беше приятно. Може и да не сме най-строгия орден на света, но Годстоу е манастир, а не убежище за бивши блудници. Освен това мразех лейди Елинор с вкиснатата й физиономия и непрестанната й меланхолия. Отидох по работа в Оксфорд. Познаваш добре града. В него могат да се наемат мъже, готови на всичко. Дадох им нареждания. Онази неделя вечер лейди Елинор трябваше да се срещне с тях пред Галилейската порта. Разбира се, за да постигна това, ми трябваше съдействието на блудницата, затова тайно й изпращах съобщенията. — Тя сви рамене. — Останалото знаеш.
— Ами ако беше заминала? — попита Корбет. — Знам, че подозрението щеше да падне върху принца, лорд Гейвстън, французите или дори върху краля. Но каква беше твоята цел?
Игуменката се усмихна.
— Нищо особено. Имаме друг манастир в Енб, близо до Дордрехт. Лейди Елинор щеше да бъде настанена удобно, но строго охранявана, а аз щях да бъда доволна. — Тя притегли към себе си парче пергамент. — А сега, мастър Корбет, сигурна съм, че ти предстои много работа, както и на мен.
Тя втренчи поглед в писалището и когато вдигна очи, писарят го нямаше.