Теодор Траянов
Рухнало вълшебство

Отдавна мигом рухна вълшебството на ада,

покоят на тъмата погълна вси следи,

оглежда тихий извор на спомнената радост

надгробното сияние на вечните звезди.

Но любовта безсмъртна подига се из гроба,

ту зла змия се мята, ту вещица се смей,

проблясва черний пръстен на сетната прокоба,

танцуващ призрак шепне: зора не ще огрей!

 

В покоя на тъмата, след адската омая,

по свойта земна радост душата все скърби,

че туй, което нивга аз няма да узная,

във дните неживени е скрито, може би,

Вълшебството, що мигом отдавна рухна

с трясък,

над миналите нощи крила на призрак вей,

за чудесата земни нашепва звезден блясък,

а някой отговаря: зора не ще огрей!

 

Но скритен глас ме кани назад да се повърна,

към тигровите лапи на миг недоживян,

светкавицата ярка отново да прегърна,

с победен клик да срещна живота увенчан!

Изгонена от рая, изпуснала и ада,

над призрачното царство душата тук владей,

а през застинал образ на обич и на радост

нашепва страшна горест: зора не ще огрей!