Владимир Полянов
Слънцето угаснало (7)

Глава VII

Надя получи покана от Здравеви за следобеден чай. От нощта на преврата тя се срещна няколко пъти с госпожа Здравева, но от тяхното приятелство беше останало много малко нещо и то — пресилено, от приличие. Реши да не отива, но бързо се разколеба. В къщи беше пусто, безрадостно, тя имаше нужда да се разсее. У Здравеви щеше да има много хора. Тя имаше нужда да се раздвижи, да попадне между други хора, за да оцени по-трезво държанието на Ася.

Той стоеше денонощно в кабинета си. Там спеше през нощта, а денем седеше в креслото пред масата — замислен и неподвижен.

Тя ходеше от стая в стая и навсякъде усещаше неговото присъствие. Той стоеше в кабинета като някакво същество чуждо, мълчаливо и тайнствено. Имаше минути, когато тя се страхуваше от него, имаше минути, когато плачеше за него. Тя ту решаваше, че той е тежко болен, ту изведнъж се разколебаваше и започваше да мисли, че зле се подиграва с нея. В него някак странно се преплитаха нормалното с нещо положително ненормално, здравото — с болното. Тя се страхуваше, че не може да отговори какво е той точно.

На улицата спираха няколко автомобила, по стълбите за горния етаж се чуваха постоянно стъпки. Гостите на Здравеви пристигаха.

Когато госпожа Струмска се качи горе, завари етажът вече много оживен. Домакините бяха разтворили стаите към вестибюла и чрез преходните врати бяха приспособили целия етаж в един салон с най-разнообразни кътчета.

Господин Здравев, който в момента говореше във вестибюла, посрещна Надя сърдечно. Веднага попита и за съпруга. Трябваше да му се обясни защо не е дошъл. Той каза, че е чул за болестта му, но мислел, всичко е минало. После заключи:

— Ася излезе слаб. Вярно е, че много нерви трябваше да се изхабят.

Той говореше така, като че ли сам е изхабил много нерви. Изобщо той се държеше не само като домакин, но някак като заслужил човек, комуто се отдаваха почести днес. Гостите се преструваха на късопаметни. Мъжете се присламчваха до дебелия домакин и изглеждаха поласкани, че могат да говорят с него, жените го наблюдаваха с любопитство. Госпожа Струмска гледаше учудена, тя не можеше да разбере как Здравев беше спечелил изведнъж името на важна личност.

Тя седна в средната стая, дето няколко дами оживено приказваха. При нея дойде домакинята и почти веднага след това — един господин, когото тя помисли, че е виждала някъде. Той се поклони, а когато заговори, тя позна писателя Младенов. Той се усмихваше.

— Щастлив съм, че ви виждам отново, госпожо. Разбира се обстоятелствата сега са по-радостни.

Той седна до нея. Припомни ѝ вечерта на преврата. Извини се, ако беше я наскърбил тогава. На нея отново ѝ направи впечатление неговият глас — суров и силен, когато говореше общо, и много мек, когато трябваше да загатне, че говори нещо за нея.

Между гостите се появи фигурата на един от министрите. Госпожа Струмска се огледа из стаите. Стори ѝ се, че всичко беше променено, по-богато и по-изящно. Видя отново Здравева, заобиколена от група мъже, и се замисли. Каква разлика между техния дом, нейния мъж и това семейство! Какво бе сторил Здравев, че така изведнъж му провървя. Жените до нея говореха за някакво ново правителство, което скоро щяло да вземе властта. Между възможните министри те споменаваха името на Здравева.

Изведнъж видя брат си. Журналистът беше се облегнал на преходната врата към съседната стая и я наблюдаваше с поглед, пълен със съжаление. Когато очите им се срещнаха, той се приближи до нея, отиде зад стола ѝ и полунаведен започна да ѝ говори тихо, но някак ядосано:

— Виждаш ли, така се редят хората! Утре господинът е министър, а днес у дома му са първите хора на деня. Той не беше глупав като Ася да си чупи главата в преврати. О, съвсем не беше такъв глупец. Тоя пристигна, когато всичко беше свършено, защото не е важно да свалиш някого, а кой ще бъде хитрият да му вземе мястото. За Ася никой не приказва. Мислят го за умрял, а може и съвсем да не мислят за него.

Тя извърна глава:

— Не ми говори.

И се усмихна пресилено, за да прикрие огорчението си от околните.

Той продължи шепнешком:

— Да не говоря. Туй е за последен път, защото, миличка, аз въртя цялата машинка и ти трябва да знаеш, че ме е яд. Аз мислех да издигна Ася, но твоят мъж е идиот.

Тя стана.

В същият миг писателят я попита:

— Тука виждам грамофон, искате ли музика?

Тя се усмихна пресилено и седна в другия край на стаята.

Писателят вече говореше с домакинята.

— О, разбира се! — възкликваше госпожа Здравева.

И двамата минаха в съседната стая. След малко звуците на едно нежно танго затрепериха и всички гласове стихнаха.

Госпожа Струмски остана тъжна на стола си.

Във вестибюла една двойка започна да танцува, от съседната стая се яви още една дама с господин.

Госпожа Струмска почувства дълбока тъга, поиска да се въздържи, но усети, че сълзите блеснаха в очите ѝ. Безпричинно тъжната мелодия на всяко танго я опечаляваше винаги. Но сега тя имаше определени мисли и знаеше, че музиката само усилва мъката ѝ. Тя мислеше за своя пуст дом, за болния съпруг, който седи в някоя от стаите като жив мъртвец. Тя обичаше съпруга си и живота. Какво се случи, че трябваше да се лиши от всичко!

Танцуващите пристъпваха, опиянени от докосванията на младите си тела. Жените притваряха очи и нервно присвиваха пръстите на ръката, сложена върху раменете на кавалера.

— Вие не танцувате ли?

Тя чу до себе си галещия глас на писателя, но не се обърна, за да не види сълзите ѝ. Но той беше видял всичко.

— Не ви ли действа радостно музиката?

После, съвсем тихо, гласът прошепна:

— Колко хубави са очите ви през сълзите!

Тя усети, че той я гледа настойчиво и неволно повдигна глава, но насреща във вестибюла видя, че с неподвижно втренчени очи я гледаше Здравев. Тя се изправи. Писателят Младенов седеше отстрани, той беше забелязал погледите на домакина, защото изведнъж заговори:

— Тук ви наблюдават, скрийте сълзите си от чуждите погледи.

Едва сега тя беше засегната от приятелско чувство към писателя.

— Благодаря ви — прошепна тя. — Наистина, музиката ме натъжава.

Тя му се усмихна. Раздвижи се, погледна неволно пак към вестибюла и видя, че Здравев не снемаше очи от нея. Какво искаше той?

Писателят говореше:

— Вие не сте като всички жени и аз ценя това у вас.

Тя поиска да се покаже много весела:

— Не цените ли същото и у госпожа Здравева?

Той помълча, сякаш искаше да прецени какво значат думите ѝ, после се доближи съвсем до нея и с неочаквана, но пресметната искреност каза:

— Тя е само хубава, развратна жена.

— Коя? — попита тя и се отдръпна да го изгледа.

Той каза твърдо:

— Госпожа Здравева. Вие подозирате интереса ми към нея. Имате право. Но аз мога да обичам само жена като вас.

Тя се намръщи:

— Това не ви питам.

Един фокстрот беше прогонил тангото. Саксофон лудешки извиваше и пищеше. Сега танцуваха пет — шест двойки.

Той попита:

— Не искате ли да танцувате?

Тя отказа строго. Седеше неподвижно и се бореше със себе си. Защо той ѝ говореше такива думи. Трябваше ли да знае тя какви жени обича той. Отново помисли за своя дом и съпруг. Тя беше го оставила, за да се забавлява тука, дето всичко оскърбяваше нежния идеализъм на съпруга ѝ и чистотата на дома ѝ. Съвсем ясно тя сега виждаше какво се върши наоколо. Нейния брат имаше право. Здравеви използваха плода от борбата, която водеше нейният мъж и другарите му. Тука имаше хора, които искаха да отнемат на мъжа ѝ и трохата щастие, която му е останала.

Стана.

Младенов прошепна:

— За Бога, какво мислите.

Неговите думи прозвучаха с искрена тревога. Тя усети галещия тон на гласа му и без да знае защо, искаше да се извърне, да му благодари, да го погледне, но това беше само миг. Тръгна.

Здравев веднага пристъпи към нея. На неговото лице имаше нещо изплашено, очите му гледаха с предишната неподвижност, тя видя дръзката сочност на устните му.

— Защо ставате? Мислите да си ходите? По никой начин.

Той хвана ръката ѝ.

— Не. Това не може.

Големият мъж дишаше тежко. Тя го погледна. Очите му бяха хищни, дебелото лице — изпотено. Тя дръпна ръката си.

— Трябва да си ходя. Ася е отдавна сам.

Дойде и госпожа Здравева. Струмска настоя и си тръгна. Тя вече слизаше по стълбите, когато домакинът ѝ извика:

— Аз ще намина да видя Ася. Нали може?

Тя погледна към него и се изплаши. Лицето му беше изкривено от похот.