Владимир Полянов
Слънцето угаснало (4)

Глава IV

Илов излезе почти веднага след Младенова, спря за миг на ъгъла пред сладкарницата, сви устни и втренчи едното си око в пъстрата тълпа. Погледът, нервно изопнатото лице, издаваха неговата мисъл, от която беше обхванат, без да вижда нищо друго. В момента тоя дребен, немощен човек изглеждаше страшен. Той имаше нежни, нервни ръце, които непрекъснато се гърчеха.

Неговите идеи го бяха приближили до една крайна политическа група, за която извършеният преврат звънеше като плесница. Пасивна или действаща подмолно през времето на сваленото правителство, тая група след преврата видя, че бе изпуснала най-сгодния момент, за да нанесе удара, с който заплашваше от редица години.

Тодор Илов беше от най-крайните членове на тая партия. Всъщност той не би стоял нито миг като организиран член, защото нито идеите, нито характерът му признаваха, че по пътя на една организация ще постигне мечтания от него строй. В своите бленувания той вярваше, че техният удар ще бъде кипналият гняв на бедните народи и понеже всяка масова и искрена постъпка не иде от канони, а от сърцето, той не търсеше организацията на партията.

От своите крайни схващания Илов мина към дисциплината на партията, когато разбра, че неговият бъдещ обществен строй не се възприема така широко от масите на същия народ, който той мечтаеше да направи щастлив. По тоя случай той бе яростно измислил: кучето иска насила да свикне със свинско, добре, той ще го „свикне“!

Тая малка дума криеше за него демонични представи — деня на бунта, на завладяване на властта, на обявяване на царството на онеправданите.

Няколко думи на Ведрова тая вечер го вълнуваха силно. Мислеше за червеите, за „тези, които идват после“, които създават всяка борба, за да ползват единствено облагите. Имаше основание да се страхува, че в тяхната партия има гнезда на червеи, и едно смело решение се налагаше в главата му.

Втренченото око не виждаше пъстрата тълпа. В тия няколко мига като че ли преценяваше постъпката си. Изведнъж пъхна едната си ръка в джоба и бързо тръгна. До двореца премина с мъка между гъстата тълпа. Точно пред „Балкан“ повика един младеж, отдели го настрана и му каза нещо. Младежът дочака трамвая, който се зададе, и бързо се качи. Илов продължи надолу по „Търговска“. В една дрогерия помоли за телефона и повика няколко номера.

По булевард „Дондуков“ се отби в един локал и отново говори с някакъв младеж. След това мина край черквата „Св. Неделя“, през улица „Клементина“ и в няколко къщи остави записки.

Беше вече девет часа, когато се прибра в своя дом. Той живееше някъде между „Позитано“ и една пресечна улица. Зад оградата му започваше голямо, неравно поле, от което го делеше една река. Малката бедна къщица се намираше сред широк двор, отдалечена от други къщи. Преди да влезе, Илов отвърза едно едро черно куче и го пусна. Кучето залая високо, подскочи и веднага легна до дворната врата.

Беше вече съвсем тъмно. По небето блещукаха звезди. Наблизо шумеше реката.

Тая вечер, по даден от него знак, в дома му се събраха около десет души. Той ги покани в стаята откъм задната част на двора, след като грижливо затисна пердетата и заключи вратата на къщата. Неговата жена остана в предната стая със загасена лампа, за да може по-добре да наблюдава в тъмния двор. Това тя вършеше по-скоро от страх за мъжа си, отколкото от служба на идеите му. Няколко пъти нейната бдителност беше спасявала мъжа ѝ от полицията, която нахълтваше внезапно в двора.

Без никакви уговорки Илов веднага изясни на приятелите си защо ги е повикал. Той намираше, че е време да се наложи на партийната управа едно решение за действие. Ако водачите откажат — да се почне въпреки тяхната воля. Той намираше, че новата власт още не е добре организирана и моментът за действие бил най-сгоден, след като вече се изпусна тоя на преврата.

Десетте приятели гледаха мрачно. Това бяха хора от различни възрасти, облечени в тъмни, широки дрехи, бедно и грубо, с тежки ръце и изпити, неподвижни лица. Те нямаха сиянието на идеалисти, нямаха очите, които гледат към нови светове, а по-скоро приличаха на глутница бити животни.

Тия хора разбираха значението на думите на Илова и гледаха с мрачна тържественост. Те бяха членове на една партия, която имаше нагласен бунтовнически апарат по цялата страна. Един сигнал можеше да вдигне хиляди хора от различни краища, които имаха оръжие и в сърцата си носеха омраза към обществото, в което се чувстваха последни.

И Илов знаеше какво говори, затова не обясняваше много. Но, единствен от всички, той се вълнуваше и виждаше в борбата не отмъстителен удар, а раждането на един ден, който той обкичваше с най-радостни надежди. Другите виждаха кръв, той виждаше блясъци, в които ще цъфне един нов и щастлив свят.

Имаше мрачни подозрения само към водачите на партията. Досега те винаги пречеха на устрема, в който можеше да се понесе цялата партия. Той подозираше някаква изгода за водачите, в тяхната въздържаност. Отиваше по-далече и хвърляше подозрение върху тяхната роля при една борба и по-късно — при жетвата. Искаше да разправи на приятелите си за мародерите на всяка борба, за червеите, които се плодят измежду труповете на падналите герои. Той мечтаеше за една масова борба без водачи, без команди, за един стихиен устрем на угнетените.

Един от присъстващите стана и изказа съгласието си за се действа, ако трябва и против волята на водачите. Това беше Чернев, един мъж на възраст, но с ентусиазъм; той говореше хубаво, увличаше и най-горещо запалените глави. Винаги държеше, че партията трябва да действа. Това говореше още когато всички смятаха, че подобни подбуди са безумие. Оттука се беше явила една приказка за Чернев — „ще те видим какъв ще си, когато трябва“. Той се изпъчваше, очите му блесваха, устата му изригваше вулкан огнени думи и всички се убеждаваха, че той е нещо изключително.

Тая вечер думите му отново въодушевиха събранието. Изведнъж заговориха мнозина с дебели и гърлести гласове.

Беше вече полунощ. Навън небето изглеждаше като театрална завеса — чиста и звездна. Сред наниза от скъпоценни камъни сияеше пълнолуние. Нощта имаше сребърни блясъци, дърветата и къщите изглеждаха прозрачни. Край ниската ограда на къщата, по улицата пристъпваше нежно прегърната двойка. Наблизо пееше реката.

Заключените в тъмната стая изглеждаха като черно петно в сребърната нощ. Когато почнаха да си отиват един по един, те минаваха през двора прегърбени и криеха лицата си, сякаш се страхуваха от тихия празник на нощта.

Илов излезе с последния до вратата и спря там. Голямото черно куче пристъпи до него и зализа ръцете му. Едноокият погледна подир сянката на последния си приятел и се облегна на вратата. До слуха му долетя приспивният звън на реката, лунен лъч погали лицето му. И това лице, изопнато до преди миг, енергично и възбудено от устрема на мисли, изведнъж омекна, стана хубаво и тъжно. Той усети спокойното величие на природата, неочаквано в полето насреща израсна влюбената двойка. В същия миг до него се приближи жена му.

— Тео! — прошепна тя и като го обгърна с ръце, сложи глава на рамото му.

Той не трепна, сякаш я очакваше. Те останаха мълчаливи, вгледани в светлото поле, дето двамата влюбени изчезваха в сребърни воали. Той помръдна глава, погали лице в косите на жена си и, отговарящ, може би, на нейните безмълвни въпроси или на собствените си мисли, прошепна с глас, в който тръпнеше очарование и мъка:

— Колко малко ни трябва, за да бъдем щастливи!

В окото му блесна сълза, той го притвори, за да скрие вълнението си, но гласът му затрепери:

— Аз не впрягам черните сили да руша. Аз не мразя никого.

Жената се притисна до него.

— Какво готвите пак, Тео?

Нейният глас галеше и трепереше, но тъкмо тая нежност и плахост възвърнаха силите му. Той се поизправи, повдигна глава, погледна с възторжено око безкрайното звездно небе и каза:

— Бунт! Срещу слепите! Срещу себелюбците! Срещу самозабравените!