Джордж Байрон
Лека нощ! (Откъс от Първа песен на поемата „Странстванията на Чайлд Харолд“)

Прощавай, роден бряг! Отвъд

водите чезнеш ти.

Огромните вълни реват

и чайката пищи.

Нататък подир Феб летим,

где ляга той по мрак;

навеки сбогом, мой любим,

мой свиден роден бряг!

 

Пак утре ще изгрее Феб

и ще приветствам пак

море, небе — но не и теб,

мой свиден бащин бряг!

Оставих своя замък днес,

ще буреняса той

с огнище пусто. Моят пес

надава жален вой.

 

„Ела при мен, мой пажо мил!

Отде сълзи у теб?

От щорма ли си се смутил?

От вихъра свиреп?

Недей сълзи да рониш ти;

Знай: корабът е бръз —

на лов соколът не лети

по-весел, по-чевръст.“

 

— Да ври морето — няма то

да вдъхне страх у мен!

Не се чудете, сър, защо

изглеждам натъжен;

навеки с майка и със стар

баща простих се аз;

и само вие мой другар

сте днес — и бог над нас.

 

Баща ми ме благослови,

но не заплака чак;

а мама ще тъжи, уви,

дорде ме види пак.

„Достатъчно, мой пажо плах!

Плачът ти те краси;

и аз невинен тъй да бях,

проронил бих сълзи.

 

А ти, мой офицере млад,

Защо си пребледнял?

Боиш ли се от френска рат,

от щурма завилнял?“

— Не съм страхлив и на война

безстрашно бих умрял;

но за любимата жена

си спомням със печал.

 

С децата ни живее тя

досам палата твой.

Какво за техния баща

тя казва — где е той?

„Добре, приятелю любим;

чудесно те разбрах;

но с нрав по-лек и несломим

аз бягам днес със смях.

 

Кой вярва в мнимата любов

на милата, кажи?

Очите сини пламък нов

За миг ще пресуши.

Печал по сладки дни не знам;

безстрашен съм роден;

туй мъчи ме, че никой там

не ще скърби за мен.

 

И ето: сам останах аз

сред морска шир на път;

кого да жаля в тоя час?

По мене не тъжат.

Ще вие моят пес по мен,

дорде не свикне с друг;

и ще ме лае разярен,

ако се бърна тук.

 

През кипналото ширине,

където щеш лети,

мой корабе, но само не

към родни широти.

Привет, привет на вас, вълни,

на буйната би мощ,

на пълни с пещери страни!

Родино, лека нощ!“

 

1812