Филип Хосе Фармър
Последният удар (2)

2

— Беше много шумно. И какво е казал за цената?

— Подхвърли, че сме щели да говорим за нея на сутринта. Както и че имало две цени. Едната, само за да хвърлиш поглед на Портала. Другата — много по-висока, — за да го използваш.

Кикаха знаеше, че цената няма да бъде в пари. Цялата икономика на Уазис се основаваше на размяна на стоки и услуги. При това положение единственото, с което Кикаха разполагаше и би могъл да предложи, бе Рога на Шамбаримен. Кразб не би имал ни най-малка представа как да го използва. Това обаче едва ли би му попречило да го пожелае, най-малкото защото подобна вещ не можеше да се намери на цялата планета.

Така че двамата с Анана нямаше да стигнат до Портала, ако не се разделяха с Рога. В случай че откажеха да го дадат, щеше да им се наложи да се бият с воините-уазиси, които Кразб несъмнено щеше да изпрати срещу тях скрито от останалите.

Той сподели с Анана мислите си, докато стояха на прага на колибата.

— Мисля че трябва да се промъкнем в Храма още сега и да разберем дали там има врата. Ако има, ще минем през нея. Стига да можем.

— Това очаквах да ми кажеш — отвърна му тя. — Да вървим.

Започнаха да слагат колани, раници и колчани, а Кикаха си мислеше: „Каква жена! Никакво колебание, нито една празна дума. Бърза преценка на ситуацията — ако не я е направила много преди аз да съм се сетил за тези неща, — и незабавни действия според изискванията на момента“.

От друга страна понякога се дразнеше, че тя знае мислите му, преди да се е решил да ги сподели с нея. А най-досадното бе, че напоследък тя реагираше спрямо него по същия начин, по който той реагираше спрямо нея.

Много, наистина много дълго не им се бе случвало да се разделят за повече от няколко минути. И през цялото това време можеха да разчитат само на компанията на едно-единствено човешко същество, намиращо се на тази планета. Уазисите бяха лош заместител на „хората“. Почти бяха лишени от чувство за хумор, нямаха представа от изкуство, а в технологично отношение не бяха се придвижили напред от хиляди години. Можеха да лъжат, но бяха неспособни на грандиозните измислици, които хората понякога разказваха просто заради самите тях. Нито веднъж досега Кикаха не бе чувал някой уазис да изкаже неконвенционална мисъл. Дори в културно отношение отделните племена практически не се различаваха.

Хванала копието в едната си ръка и факел в другата, Анана тръгна напред. Извадил томахавката, Кикаха пристъпваше няколко крачки встрани и зад нея. Така стигнаха до Храма. Дървената постройка беше тъмна. Пазачите, които би трябвало да бдят в тъмнината, бяха пияни и хъркаха на селския площад. Кикаха тръгна около Храма, проверявайки дали има други входове. Сега Анана го следваше и му светеше с факлата отзад. Оказа се, че единственият вход бе парадният — внушителна двукрила врата.

Напреко на двете крила беше поставена солидна греда. Той я издърпа през единия от жлебовете и после разтвори освободеното крило. Факлите, горящи в специални ниши по стените разкриваха пред погледите им малка постройка в центъра на пода. Представляваше точен макет на Храма.

Не се виждаше нито един уазис. Ако изобщо имаше някой буден, той можеше да бъде само в Къщата на Портала, както я бе нарекъл жрецът.

Кикаха дръпна резето на малката врата и я разтвори. Анана го следваше буквално по петите. Той остана извън сградата, но се наведе колкото можеше навътре, за да разгледа. Две факли осветяваха някакво съоръжение, от двете страни на което бдяха два дървени идола.

— Най-сетне! — въздъхна Анана.

— Казвах ти че този път е това, което търсехме.

— Колко пъти ми го казва.

И двамата бяха виждали врати, подобни на тази пред тях. Кикаха предпазливо подаде върха на томахавката си в пространството, заградено от рамката. Не би се изненадал, ако изчезнеше, но нищо такова не се случи. Дори когато заобиколи и повтори експеримента откъм другата страна, ефектът беше същия. Томахавката продължаваше да се вижда.

— Деактивирана — заключи той. — Добре. На нас не ни е нужна парола. Ще използваме Рога.

Той запъхна обратно томахавката в пояса си и отвори торбата, висяща на колана му. Извади от нея Рога на Шамбаримен. Беше от сребрист метал, почти две и половина стъпки на дължина и не тежеше дори четвърт фунт. Тръбата бе извита във формата на рог на африкански бизон. Мундщукът бе от меко на пипане златисто вещество. В другия край, който рязко се разширяваше, се виждаше нещо като сребриста мрежа или решетка, монтирана на половин пръст навътре. В долната половина на Рога имаше редичка от седем бутончета.

Когато светлината попадаше върху Рога под определен ъгъл, отражението разкриваше йероглиф, изписан върху горната половина и спускащ се на половината от дължината.

Това беше безценното съкровище, изработено от един ненадминат майстор и учен на древен Тоан — дума, която означаваше „Повелители“. Беше уникален. Никой не знаеше как би могъл да го възпроизведе в поне още един екземпляр, защото вътрешната му структура оставаше скрита дори за рентгеновите лъчи и ултразвуковите вълни, както и за всичко останали известни средства за изследване на вътрешността чрез облъчване в който и да е било спектър.

Кикаха вдигна Рога и до допря до устните си. Духна леко в мундщука, а пръстите му изсвириха мелодията, която отдавна беше научил наизуст. Сякаш видя в съзнанието си седемте ноти да политат като златни патици със сребърни криле.

Музикалната фраза щеше да разкрие и активира всяка скрита врата, разположена в дефектите на континуума, в който бяха потопени отделните вселени, стига тя да се намираше в обсега на неговото действие. Нотите можеха да активират и всяка видима врата, разбира се. Рога беше универсален ключ.

Той свали инструмента от устата си. Като че ли нищо не се бе променило, но в много случаи активираните врати с нищо не издаваха промяната в състоянието си. Анана мушна копието си през вратата. Върхът му изчезна.

— Включи се! — извика тя и го изтегли обратно.

Кикаха целият трепереше от възбуда.

— Петнайсет години! — изви той. Анана го погледна и сложи пръст на устните си. — Всички са в несвяст — оправда се Кикаха. — И трябва ли да се безпокоиш какво може да има от другата страна на вратата?

Можеше да провре глава и сам да види какво ги очаква в „съседната“ вселена. Или може би някъде в тази вселена, защото не беше ясно дали вратата няма да ги телепортира в някоя друга точка на тази планета. Но той съзнаваше, че всяка необмислена постъпка може да задейства някоя клопка. Например можеше да падне острието на гилотина — а защо не и да изскочи нагоре — и да му отсече главата. Или огнен език да опърли лицето му. Понякога предметът, с който безразборно се мушкаше, за да се опипа другата страна, ставаше проводник на силен електрически заряд или предизвикваше впръскването на запалена течност, или насочваше лъча на мощен боен лазер, или можеше да постави началото на най-различни и все неприятни събития, които довеждаха до неприятен край.

Най-добрият начин за проверка оставаше да се прекара някой през вратата, например роб. Така постъпваха Повелителите. Но Кикаха и Анана не бяха способни да го направят, освен ако не разполагаха с пленник, който сами бяха заловили при опит да ги убие.

Копието, което бе издърпала обратно, изглеждаше точно както си беше. Но капанът би могъл да бъде настроен да се задейства само при преминаване на жива плът или след регистриране на мозъчна активност.

— Искаш ли аз да мина първа? — попита го Анана.

— Не. Няма нищо опасно… или поне се надявам да е така.

— Тръгвам — настоя тя, но той скочи пръв в пространството, заградено от шестоъгълната рамка, преди още да бе завършила фразата си.

Приземи се на два крака, леко приклекнал, здраво стиснал томахавката и опитвайки да обхване с поглед едновременно пространството пред и около себе си. След това пристъпи една крачка, позволявайки на Анана да се прехвърли и тя, без да се блъсне в него.

Наоколо цареше полумрак без видим източник на светлина. Намираха се във вътрешността на необятна пещера. Над главите им се спускаха неясните очертания на сталагмити, а от пода се издигаха шиповете на сталактити. Каменните висулки се образуваха от калциевия карбонат във водата, стичаща се от тавана високо над тях. Сякаш се намираха между зъбите на огромна челюст.

С изключение на слабата светлина с неизвестен произход, пещерата изглеждаше като всяка друга подземна пещера.

В този миг зад него се появи Анана с копие в едната и факла в другата си ръка. Тя също приклекна и напрегнато се озърна.

— Дотук добре — обади се той.

— Едва ли ще продължи дълго по същия начин.

Макар да бяха разменили думите си шепнешком, те бяха уловени, усилени и запратени обратно срещу тях.

Пещерата се простираше пред погледите им, толкова голяма, че погледът не стигаше до дъното й. Не само напред, тя продължаваше отляво и отдясно докато очертанията й не се слееха с мрака. Той се обърна да провери зад гърба си. Видя шестоъгълната врата, а зад нея пак пещера. Въздухът леко се движеше. Слабото течение изсушаваше изпотеното му тяло и го караше да потръпва. Сега вече му се искаше да бе разполагал с повече време за подготовка за тази авантюра. Трябваше да вземат със себе си дрехи, провизии и допълнителни факли.

Повелителя, поставил тази врата, вероятно го бе сторил още преди хилядолетия. Нищо чудно тя да бе използвана само един-два пъти и после забравена до този момент. Повелителя несъмнено знаеше къде се намират другите врати и къде извеждат. Но Кикаха и Анана нямаха и най-малка представа каква трябва да е следващата им стъпка, за да се махнат от този свят. Имаше само едно нещо, което би могло да им помогне.

Той вдигна Рога и изсвири сребристите ноти. Когато свърши, свали Рога и мушна томахавката си през вратата. Върхът й изчезна.

— Активира се сега от другата страна! — възкликна той.

— Може и да ни провърви! — целуна го по бузата Анана.

Той прибра томахавката си и замислено каза:

— От друга страна, възможно е…

— Какво е възможно?

— Възможно е да ни прехвърли обратно в света, който току-що напуснахме. Това би било една великолепна шега от страна на Повелителя.

— Ами да се посмеем заедно тогава — отвърна тя, скочи през шестоъгълника и изчезна от погледа му.

Кикаха й даде няколко секунди да се отдръпне от пътя му или да се върне, ако бе сметнала, че се налага. После също скочи.

С удоволствие забеляза, че не се е върнал в уазиския Храм. Върху изградената от масивни каменни блокове платформа не се виждаше никаква врата, но тя разбира се бе скрита. Намираха се в центъра на голямо помещение с размерите на хамбар, с конусообразен, боядисан в червено метален купол. Подът беше гладък и каменен и в него не се виждаше отвор за стълбище. Отсъстваше всякаква мебелировка. Изходите представляваха арки без врати, разположени в четирите посоки на компаса. През арката отляво на тях нахлуваше силно течение. Отворът разкриваше изглед към обширна, леко набраздена от ниски хълмове равнина, към гора и към нещо като замък, на което тази зала бе само част. Самата тя се издигаше на близо петстотин стъпки над нивото на земната повърхност.

Анана бе излязла от залата и се бе подпряла на някаква издатина, докато разглеждаше пейзажа. После, без да се обръща към него, проговори:

— Кикаха! Мисля че не сме там, където бихме искали да се озовем!

Той се присъедини към нея. Вятърът повдигаше дългата му бронзовочервена коса и я подемаше отляво-надясно. Нейната бляскава черна коса се развяваше почти в хоризонтална посока, подобно на струи мастиленочерна течност, изпуснати от октопод и понесени от силно подводно течение. И двамата трепереха докато обикаляха кулата, в която бяха попаднали. Но според Кикаха треперенето им не се дължеше само на вятъра.

Не беше и заради отсъствието на хора. Той беше попадал в много празни замъци и дори в обезлюдени градове. Всъщност този замък бе толкова огромен, че можеше да се класифицира като голям град.

— Усещаш ли някаква тревога? — попита той. — Сякаш има нещо необикновено странно в атмосферата около нас?

— Точно така!

— Не ти ли се струва, че някой ни наблюдава?

— Не — отговори Анана. — По-скоро ми се струва, че… знам, че ще ти се стори много ирационално, но… струва ми се, че някой спи и е най-добре да не го събуждаме!

— Може и да си ирационална, но това не означава, че си се побъркала. Живяла си толкова дълго и си видяла толкова много, че долавяш неща, които аз…

Той спря. Бяха стигнали до място, откъдето можеха да узнаят какво има от другата страна на кулата. Над множеството покриви на къщи, подпряна в склона на хълм или огромна скала, се виждаше кръгла светлосиня постройка. Кикаха се премести така че да види цялото съоръжение. Остана загледан за дълго, преди да се реши да проговори.

— Тази сфера се намира на четири-пет мили оттук. Но дори от това разстояние изглежда смазващо огромна! — каза накрая той.

— Обградена е от статуи, но не мога да различа детайлите по тях.

Решиха че ще минат през замъка-град и ще отидат при огромния глобус. Но в стаята не се виждаше никакво стълбище. Изглежда бяха затворени на върха на най-високата кула в замъка. Как ли се стигаше до нея? Внимателно прегледаха всеки достъпен им инч от външната и вътрешната страна на залата. Не можаха да намерят нито скрита врата, нито подозрително звучащи при почукване кухини в стените, нито каквото и да е било, което можеше да им послужи да намерят таен изход или вход.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита Кикаха.

— Опитай — кимна тя с глава.

Той се върна до невидимия шестоъгълник на вратата и застана откъм страната, обратна на тази, през която бяха излезли. Вдигна Рога и изсвири седемте ноти. Нищо не се случи, но отново когато мушна върха на томахавката в пространството, където трябваше да е шестоъгълната рамка, острието изчезна. Както предполагаха всяка страна можеше да се използва като различна врата.

— Това вероятно е само една малка част от цял лабиринт от врати — подхвърли тя.

Кикаха скочи през шестоъгълника, приземи се на два крака и пристъпи напред. Анана го последва две секунди по-късно. Този път се намираха в голяма, лишена от врати и прозорци стая, изработена от зеленикава, полупрозрачна и твърда субстанция. Стаята създаваше впечатлението, че е издялана във вътрешността на невъзможно голям скъпоценен камък. Единствената светлина се просмукваше отвън. През дебелите стени се забелязваха размитите очертания на неподвижни предмети. Върху срещуположната стена се виждаше очертан с тънки линии шестоъгълник. Ако някой не си правеше жестока шега с тях, линиите маркираха поредната врата.

Въздухът беше застоял, тежък и неподвижен. В краката му се виждаха два скелета — единият човешки, другият получовешки. Сред костите лежаха две токи за колани, златни пръстени, обсипани с камъни и един лъчемет. Кикаха се наведе и вдигна приличащото на пистолет оръжие. Усилието, колкото и незначително да бе то, го накара да усети липсата на кислород. Почувства че сърцето му бие вече по-бързо от обикновено и че в гърлото започва да се стяга от някаква буца.

— Мисля — обади се Анана, — че не разполагаме с много време за опити да минем през вратата. Нашите предшественици тук не са знаели кодовата дума, така че са умрели бързо.

Теоретически погледнато, предишните двама неволни обитатели на това помещение би следвало да изразходват всички наличен кислород. Оказваше се обаче, че е останало достатъчно, за да не се задушат още от първия миг на пристигането си тук. Явно бе, че собственикът на вратата се бе погрижил да прехвърли известно количество, за да възстанови поетото от вече мъртвите натрапници. Не много — достатъчно, за да осъзнаят ужасната съдба, която ги очаква.

— Сигурно разполагаме още с минутка — каза Кикаха.

После натисна бутона на лъчемета, който извеждаше на индикация количеството останала енергия. Дребнички цифри показаха, че останало достатъчно за десет изстрела от по половин секунда на пълна мощност. После пъхна новото оръжие в пояса си и за пореден път вдигна Рога до устните си. Не се налагаше да надува. Звукът излизаше с еднаква сила, независимо от влаганото усилие.

Когато и последната от седемте сребристи ноти заглъхна между стените на тази камера, Анана мушна острието на копието си между очертанията върху стената. Върхът изчезна. Дръпна го обратно. Не се виждаха никакви следи от повреди или огън. И двамата добре разбираха, че това не е никаква гаранция. Дробовете на Кикаха вече му изпращаха тревожни сигнали, а гърлото му сякаш се сгъваше само върху себе си. Лицето на Анана ясно показваше, че те се бори с обземащата я паника.

Въпреки застрашителната нужда от кислород, той се обърна и отново изсвири мелодията, насочвайки звука към празната стена срещу тях. Напълно бе възможно да има още една, този път скрита, врата. Опасяваше се, че вратата маркирана с нарисувания шестоъгълник може да се окаже смъртоносна клопка.

Отново не забелязаха никакви промени върху стената и отново Анана изпробва с копието. Металът издрънча и отскочи от гладката повърхност, която избумтя като барабан. Налагаше се да поемат през единствения достъпен им изход.

Готова да използва копието си мигновено, Анана скочи през вратата. Той я последва няколко секунди по-късно. Не можа да овладее инстинктивното примижаване в мига преди да се блъсне в стената. Знаеше че няма да се удари, но подсъзнанието му отказваше да приеме тази истина. Премина през плътната стена и в същия миг зърна шестоъгълника на нова врата само на една стъпка пред себе си. Преди да може да направи каквото и да е, премина и през втората врата и се приземи до Анана. Тя изглеждаше изумена. Явно за пръв път се сблъскваше с наредени толкова близко една след друга телепортиращи врати.

Свеж въздух изпълни дробовете му.

— А-а! — въздъхна той. — Боже, колко е хубаво!

Ако не притежаваха Рога вече сигурно щяха да са мъртви.

— Една секунда в предишния свят и моментално в следващия — проговори Анана.

Не бяха обърнали внимание къде се намират. Сега осъзнаха, че са в огромна стая. Таванът се издигаше поне на сто стъпки над главите им, а стените бяха изписани с картини на същества, каквито никога не бе виждал досега. Ярката светлина идваше от всички посоки.

В същия миг стаята се смени с песъчлива равнина, която се простираше към хоризонт, много по-далечен от земния, в свят под оранжево слънце и пурпурно небе. Въздухът някак тегнеше и Кикаха почувства, че силата на тежестта сякаш се бе увеличила.

Но преди да успее да каже каквото и да е било, двамата с Анана вече стояха на някакъв връх с толкова малка площ, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не паднат от тясната площадка. Докъдето им стигаше погледът, се простираха планини. Духаше силен и студен вятър. Кикаха прецени, че ефективната температура е под нулата. Слънцето захождаше зад острите върхове, а небето бе зеленикавосиньо.

Нищо не подсказваше, че наблизо има врата. Тя вероятно бе монтирана в скалата, върху която едва пазеха равновесие.

Няколко секунди по-късно се намираха на бряг, който изглеждаше тропически. Можеше да бъде и на Земята. Палмовите дръвчета зад гърбовете им леко се полюшваха под морския бриз. Жълтото слънце се намираше в зенита. Черният пясък под краката им пареше. Сигурно щеше да им се наложи да се скрият в сянката на палмовата горичка, ако ходилата им не бяха загрубели до степен, че да не обръщат внимание на подобни дребни неудобства.

— Мисля че сме хванати в резонансна верига — отбеляза Кикаха.

Но минаваха часове, а те оставаха все на същото място. Изморени от очакване нещо да се случи, те тръгнаха по брега, докато стигнаха до мястото, откъдето бяха тръгнали.

— Намираме се на остров… или по-скоро на малко островче — каза Кикаха. — С обиколка по брега около една миля. И сега какво?

Хоризонтът беше равен. Възможно бе да има друг остров или по-голяма суша зад хоризонта, но също така бе възможно морето да се простира на хиляди мили преди вълните му да докоснат с милувката си друг бряг. Едва сега Кикаха разгледа по-подробно дърветата, които в началото бе приел за палмови. От клоните им висяха гроздове едри плодове, с формата на големи гроздови зърна. Ако не бяха отровни, храната нямаше да бъде проблем поне за известно време. Кой знае. От друга страна можеха да отрежат дърветата с лъчемета и да си построят сал от трупите. За нещастие не се виждаха лиани, с които да ги свържат заедно.

Замисълът на Повелителя, погрижил се жертвите му да попаднат в крайна сметка тук, бе те да умрат от глад.

Кикаха отново мина по целия бряг, свирейки непрестанно с Рога. След това продължи по свиваща се спирала, докато не се убеди, че мелодията е достигнала до всяка точка от островчето. Не забеляза никакви признаци на активираща се врата. Това можеше да означава само, че вратата пренесла ги тук, е еднопосочна. Повелителя я беше „заключил“ въпреки големия разход на енергия за поддържането й в това състояние, поради което подобна техника рядко се използваше. Както и поради това, че не бяха много Повелителите, разполагащи с това древно устройство.

— След известно време ключалката ще отслабне — изкоментира ситуацията им Анана, — и вратата отново ще стане проходима в двете посоки. Но мисля, че ние ще сме мъртви дотогава, освен ако не успеем да се прехвърлим на по-голяма част от сушата.

— И където едва ли ще разберем къде сме попаднали, освен ако не сме били тук преди.

Той използва лъчемета, за да отреже грозд плодове от близкото дърво. При удара от падането няколко от тях се счупиха. И макар да се намираха на поне четиридесет стъпки от тях, миризмата веднага ги удари в носа. Не беше никак приятна.

— Фу-у! Но тази воня не означава, че не стават за ядене.

Въпреки забележката никой не предложи пръв да ги опита. Сигурно щяха да го направят когато изгладнееха достатъчно. Междувременно извадиха оскъдните запаси храна от раниците си.

Настана вечерта на третия ден. Легнаха да спят както преди на брега. Стараеха се да се държат в района, където бяха дошли в този свят. Искаха да бъдат близко до вратата, когато и ако се реактивираше.

— Повелителя не само ни е затворил на този остров — отбеляза Кикаха. — Ами образно казано ни е сложил и в килия. Наистина започва да ми омръзва ролята на затворник.

— Защо не спиш? — попита Анана.

Изведнъж нощното небе бе озарено от ярка слънчева светлина. Те се измъкнаха от пясъчните си легла и Кикаха извика:

— Това е!

Двамата с Анана сграбчиха раниците и оръжията си. Три секунди по-късно стояха на познатата им тясна площадка и гледаха в пропастта под краката си.

След това попаднаха в пещера, през чийто вход струеше ярка слънчева светлина. Той вдигна Рога до устните си. Преди да успее да изсвири и една нота, се намираха на малка скала, издигаща се на няколко стъпки над морска повърхност. Той ахна, нарушавайки мелодията, а Анана извика. Към тях се носеше невъобразимо висока вълна. Само след секунди щеше да ги помете от скалата.

Но само миг преди основата на вълната до докосне ненадеждното им убежище, те се озоваха в една от многобройните стаи по веригата. За пореден път Кикаха се опита да изсвири с Рога и да активира врата, която да ги извади от веригата. Но не му остана време. Не успя и при следващите дванайсет телепортации, които ги пренесоха буквално като вихрушка през различни места.

Независимо харесваше ли им или не, те бяха попаднали в замайващ омагьосан кръг. Но когато за пореден път се озоваха в залата на върха на замъка в безлюдния град, той успя да изсвири и седмата нота. Миг по-късно се намираха в най-удивителното и неочаквано място, в което някога бяха попадали.

— Мисля че разчупихме кръга! — въздъхна Кикаха. — Чувала ли си някога за подобно място?

Анана поклати глава отрицателно. Личеше й че е поразена. Тя, която бе живяла толкова години и бе видяла толкова неща.