Филип Хосе Фармър
Последният удар (17)

17

— И пак сме тук — радостно обяви Кикаха. — Обратно в страната на мъртвите.

Той и тримата двойници — „синовете“ — стояха в тунела, където той бе влязъл в света на Зейзел при първата си мисия. Но не се бяха прехвърлили тук направо от имението на Червения Орк. Първата стъпка — относително проста — бе да намерят врата за света на Манату Ворцион. Още преди да изпрати Кикаха на първото му пътешествие до света на Хрууз, Великата майка му бе казала, че отново залага капанът, с чиято помощ го бе отвлякла при нея. И му бе намекнала, че винаги може да се върне при нея по стария начин.

Когато се телепортира в света на Великата майка, групичката им попадна в гората, заобикаляща гигантското дърво, в което живееше тя. И отново както преди се появиха войните и ги съпроводиха. Последва серия от съвещания, след които те заминаха за вселената на Хрууз. Пристигнаха там в лишена от врати и прозорци стая, издълбана в една скала. Няколко минути по-късно вратата ги прехвърли нататък в затворническа килия. Тя се намираше в подземната крепост на Хрууз. Люспестият пришълец бе заложил отбивка във веригата от врати, която му позволяваше да слага под ключ всички пристигащи в неговия свят гости. Но специално те щяха да бъдат освободени от Ерик Клифтън веднага щом алармената система го уведомеше, че някой е пристигнал. Хрууз бе заминал за света на Зейзел, а Клифтън бе останал да надзирава вратите.

И действително англичанинът ги освободи след като се убеди, че Кикаха не е заложник на синовете на Червения Орк. Първо Кикаха му разказа за всичко случило се до момента, после Клифтън му съобщи новините за Хрууз.

— Най-малкото тръгна за натам — завърши разказа си той. — Смяташе да мине по твоя маршрут.

— Колко време измина оттогава?

— Десет дни. — Клифтън бе вдигнал поглед към тавана с тъжна физиономия. — Струва ми се, че трябваше да се върне още преди пет дни. Но може да се е опитал да съживи онзи свят. Не знаех, че е на път да загине, докато ти не ми каза, така че и той не би могъл да знае предварително.

— Нямам представа срещу какво се е изправил там — отвърна му тогава Кикаха. — Трябваше да ни поизчака. Може би е помислил, че с нас или без нас все ще се справи някак. Не знам.

— Изглеждаш ми изпълнен с подозрения — отбеляза Клифтън.

— Хрууз така и не ми доказа до някакъв начин, че може да му се вярва. От друга страна не ми е давал и повод да се усъмня в него. Изглежда много приятелски настроен, а и със сигурност има нужда от нас. Май беше по-правилно да кажа „имаше нужда от нас“. Може да се е случило нещо, след което вече да не сме му нужни. Но какво ли може да е намислил?

— Мрази ли хората?

— Мрази Повелителите. Нямаше да е естествено, ако не ги мразеше. Но да не забравяме, че той не е съвсем човек. Защо би трябвало да има нещо против леблабиите. Ние не сме му сторили нищо лошо.

— Но приличаме външно на Повелители — бе напомнил в онзи разговор Клифтън. — А омразата в никакъв случай не може да се причисли към рационалните неща.

— И все пак досега той не е показвал нищо друго освен приятелство към теб и мен. Трябва да е бил страшен актьор, за да скрие така умело някаква неприязън през цялото това време.

— Не знам, този въпрос ми се струва доста важен. Не бих му казал дори една укорна дума, ако му излизаше пяна на устата всеки път, когато проговори за тях. Но самоконтролът му е като излят от бронз. Това, само това, Кикаха, не ти ли се струва подозрително?

— Възможно е да се погледне и по този начин — бе се съгласил Кикаха. — Но поне засега не можем да направим нищо повече, за да сме сигурни. Ще действаме без него.

Час по-късно групата им беше вече в света на Зейзел, отправяйки се в неизвестността. Никой не знаеше какво може да ги очаква в мига, когато се прехвърлят. За щастие тунелът беше празен. И все пак имаше една съществена разлика от първото идване на Кикаха. Символите отново шестваха по стената на тунела.

— Някой е постигнал известен успех в съживяването на този каменен скелет — отбеляза той.

— Да се надяваме, че този някой не е Червения Орк — отвърна му Кумас.

За да се избегне всякаква възможност от сбъркването им с Червения Орк, което можеше да стане в кризисна ситуация, двойниците бяха сменили цвета на косата си на пурпурночервен. Носеха оранжеви ленти на челата си и светлосини раници.

— Фактът, че тези символи отново се движат, доказва, че или Червения Орк, или Хрууз е успял да пусне компютъра — каза Кикаха. — Нека да разберем кой точно.

Този път той нямаше намерение да предприема дълги и изтощителни пътувания из безкрайните тунели. Четиримата мъже бяха бяха взели със себе си от двореца на Червения Орк малки сгъваеми летателни апарати, тежки не повече от трийсет фунта. Приличаха повече на мотоциклети. Но кислородните бутилки, резервоарите с вода, сандъчето с хранителни припаси, малокалибрените бластери, монтирани върху корпуса, доста натоварваха малките двигатели.

Апаратите се движеха с около трийсет мили в час. Но из тесните тунели и това им се струваше прекалено бързо.

През очилата за нощно виждане инфрачервената светлина правеше тунелите още по-призрачни, отколкото под видимата за невъоръженото око светлина.

Стигнаха до познатото му разклонение за по-малко от час. Кикаха вдигна предупредително ръка и спря.

— Какво, по дяволите, е това?

Входът за левия тунел бе блокиран с единствен каменен блок. Символите свършваха тук. Но тези върху дясната стена продължаваха и в десния тунел.

Той слезе, за да разгледа отблизо какво се бе случило. Скалата бе гладка и в нея се забелязваха малки фосфоресциращи късчета. Тя се сливаше с околните стени така, сякаш бе застинала от лавата заедно с тях. Или като че ли бе използван специален инструмент за заварка на камъни.

Извади от раницата си квадратна кутийка, в която имаше уред за измерване дебелината на преграда. Притисна я върху повърхността на скалата, изчака индикацията да се успокои и отбеляза:

— Трийсет стъпки камък. След това има празно пространство… предполагам тунелът просто си продължава. Някой се е погрижил да ни накара да отидем натам, накъдето на него му се иска.

От малкия приемник под челюстта му се дочу тъничкият глас на Кумас:

— Надявам се това да е Хрууз.

— И аз. Нищо друго не ни остава, освен да тръгнем по пътя, така старателно подготвен за нас. Оттук нататък аз и ти, Кумас, ще се придвижваме максимално близо до тавана. Ашателон и Уематол, вие продължавате да летите само няколко пръста над пода и на не повече от десет крачки зад нас. Това ще ни даде възможност да използваме цялата си огнева мощ, без да се изпозастреляме.

Не му допадаше да оставя тоани зад гърба си, но трябваше той да води. Иначе щяха да си създадат впечатлението, че е страхливец. Каза на Кумас да се държи редом с него, защото не бе сигурен дали той ще знае какво да направи по време на схватка, ако някой не му даде конкретна заповед.

Пет минути по-късно те рязко намалиха ход и спряха. Входът за пещерата също беше блокиран. Но в стената, непосредствено от мястото, където тунелът влизаше в пещерата, бе издълбана дупка. Тя водеше под прав ъгъл спрямо посоката, в която досега се бяха движили. На допреди малко празната стена на тунела отново се бяха появили символите.

— Напред и навътре — въздъхна Кикаха. — Отваряйте си очите на четири и не сваляйте пръст от бутона на лъчемета. И все пак бъдете сигурни по какво стреляте.

— Ако това е дело на баща ни — каза обезсърчен Кумас, — с нас е свършено.

— Много Повелители са били убедени в същото, залагайки капан, за да ме заловят — отговори Кикаха. — Но ето ме тук жив и здрав. А враговете ми са мъртви като онзи лъв, който се опитал да нападне слона.

— Самохвалкото е като балон — напомни му Уематол. — Бодваш го и той се спуква.

— Този мъж не случайно е наречен Убиеца на Повелители — сряза го Ашателон. — И още по-малко случайно е това, че пак той е спечелил войната срещу Звънарите. Така че защо не ни спестиш сарказма си?

— Няма нищо по-разчувстващо от братската любов — намеси се Кикаха. — Вие, тоаните, ме карате да ми се повдига. Мислите се за богове, а едва сте изпълзели от яслите. И си бършете задниците по абсолютно същия начин, по който го прави и най-презрения леблабий, макар дори и това да не ви се отдава особено добре. Отсега нататък, не искам да чувам препирни! Това е заповед! Концентрирайте се единствено върху мисията! Защото, заклевам се, че ще ви върна при гледачките да ви избършат носовете!

Известно време никой не продума. Летателните апарати ги пренесоха на около една миля преди да се изправят пред поредната блокираща пътя им каменна стена. Но тази не беше заварена за стените на тунела. Имаше видима пролука. Но дори и така, те нищо не можеха да направят.

Символите или бяха спрели или някак успяваха да проникват през изпречилата се на пътя им преграда.

Кикаха отново измери дебелината й. Погледна индикацията и обяви:

— Този път само десет стъпки. И след това празно пространство.

— Ще се връщаме ли? — попита Кумас.

— И да бродим докато свършим храната? — контрира го Уематол.

— Може би следва да използваме бластерите, за да си пробием път тук? — предложи Ашателон. — Но това почти ще изчерпи запасите ни от енергия. Имаме ли някакъв избор?

— Ще си пробием път — взе решение Кикаха.

Започнаха да се редуват на бластера. Под напора на изпепеляващия лъч скалата бързо започна да се топи и лавата потече по пода на тунела. Изстъргването й оттам не беше леко, а малките лопатки, с които разполагаха, правеха това още по-бавно, отколкото би могло да стане. Потни, внимаващи да не попаднат под лъчите на бластерите, те успаха да изхвърлят застиващата на входа на тунела каменна маса. Когато батерията на единия бластер се изтощи наполовина, те докараха другия летателен апарат. Но само минута по-късно в скалата се образува бързо разширяваща се дупка.

Кикаха нареди на Ашателон да изключи бластера.

— Това е колело — извика Кумас.

— Кажи ни нещо, което не знаем, глупако — скастри ги Уематол.

Изтеглиха назад летателните апарати, държейки ги обърнати към отвора, и изчакаха. Пилотите не сваляха пръсти от бутоните за стрелба.

— Бъдете готови — предупреди ги Кикаха. — Не не бързайте да стреляте безразборно.

— Мислиш ли, че някой друг освен Червения Орк би затворил тунела? — поинтересува се Уематол.

— Не знам. Може да го е направил и Хрууз, макар да не мога да се сетя по каква причина. И все пак най-добре ще е, ако се откажем да предполагаме.

Огромното колело, което изцяло бе блокирало тунела, се бе преместило под тежестта си в една ниша на стената. Зад него се виждаше пещера.

По нареждане на Кикаха Кумас свали очилата. Трябваше да провери дали могат да виждат без тях.

— Пещерата е осветена — извика той веднага.

Сега и другите свалиха очилата. Сиянието пред тях беше доста по-силно от онова, което светещите клумби биха могли да обезпечат. Нямаше сенки, защото не се виждаше никакъв светлинен източник. Това означаваше, че осветлението използва тоанска технология. Може би.

Сега вече можаха да видят колко грамадна бе пещерата. Хладен въздух обгръщаше телата им. Кикаха свали кислородната си маска и дълбоко вдъхна, за да го провери. Въздухът беше възхитително пресен, но той нареди:

— За известно време ще продължим с маските.

Не виждаха нито отсрещните стени, нито тавана — толкова необятна бе тази пещера. Но добре виждаха странните растения — някои с височината на дървета, — които израстваха от пода.

— Червения Орк ни дебне някъде тук — убедено заяви Кумас.

— Ако не той, някой друг — съгласи се Кикаха.

— Ти влизаш първи — каза Кумас.

— Разбира се — високо отговори Кикаха. — Ако бях чакал някой от вас да ни поведе, щяхме да си умрем от глад, без да помръднем!

— Никой не може да ме нарече страхливец! — сопна се Ашателон.

И преди Кикаха да му попречи, той се стрелна през отвора. Но не намали скоростта си веднага. Вместо това ускори до максимума от около петдесет мили в час. Носът на летателния му апарат се вдигна. Миг по-късно изчезна от погледите им. Почти веднага отново се появи и увисна, насочил нос към тях, на няколко пръста над пода и на десет стъпки от отвора към пещерата.

— Сега може би си по-наясно кой е страхливецът! — изръмжа той.

Думите му отекнаха от далечните стени.

Кикаха също навлезе в пещерата. Огледа се. Зеленикави лишеи покриваха по-голямата част от стената зад него. По някакъв начин растенията отново се бяха върнали към живота. А може би в тази пещера те никога не бяха умирали. Най-близките стени отстояха поне на две мили, а таванът се извисяваше най-малко на сто стъпки над главите им. Отсрещният край бе толкова далеко, че перспективата го свиваше в точка. Символите тържествено маршируваха по двете стени и се смаляваха, отдалечавайки се от тях.

Двамата тоани се присъединиха към него.

— Тук няма никой — каза Кумас. В гласа му прозвуча нескривано облекчение.

— И все пак някой помогна на онова колело да се изтърколи в стената — напомни им Кикаха. — Да вървим.

Той премести крак, за да натисне педала за ускоряване. В този момент усети влажни капки по кожата си и почувства фина мъгла да ги обгръща.

Когато се свести, намираше се в единична квадратна клетка, направена от здрави пръти. И горната й стена представляваше решетка, така че можеше да вижда през нея тавана на пещерата. Не бе изключено тази пещера да е друга. Бавно се изправи на крака и едва сега установи, че е босоног. Нещо повече — беше гол и дрехите му никъде не се виждаха. За под клетката имаше метална плоча. В единия ъгъл имаше купчина одеяла, във втория се виждаше метална кутия с неизвестно предназначение, а третия ъгъл бе монтирана трета кутия, чието предназначение веднага ставаше ясно, благодарение на отвора за тоалетни нужди върху горния й капак. Вниманието му бе привлечено от оранжев кръг с диаметър три стъпки, нарисуван в центъра на металния под.

Имаше и други клетки, разположени далече една от друга и подредени по окръжност. Бяха шест на брой, включително неговата. Всички бяха заети. Но само в една, затворникът не бе от рода на Homo Sapiens.

— Хрууз! — изграчи той. Хвана се за решетките от вътрешната им страна. За миг почувства слабост и замайване. Въпреки кислородните маски, той и тоаните бяха упоени. Газът сигурно бе свършил мръсната си работа, прониквайки през кожата им.

— Трябва да ни е атакувал през малки дупчици в стената зад нас — измърмори на себе си Кикаха. — Няма значение. Важното е къде сме в момента!

Но не Червения Орк стоеше зад всичко това. Сам той седеше в клетката непосредствено срещу тази на Кикаха. Също като останалите и той бе напълно гол. Притискаше лице върху собствената си решетка и се усмихваше на най-големия си противник. Не беше ясно дали наистина изпитва удоволствие от това, че поне и другите са заловени. А може би се радваше на някаква само нему известна тайна? Държеше се сякаш той ги бе подмамил в капана и сега се представяше за сполетян от тяхната съдба. Защо ли би му хрумнало да прави такова нещо? Само времето щеше да разкрие пълната истина.

Тримата двойници на Червения Орк също бяха в отделни клетки.

— Е, свърши се с хвалбите ти, Кикаха! — извика Уематол и се изплю през решетките.

Кикаха не му обърна внимание. Готвеше се да се обърне към Хрууз, когато някакво създание?, нещо?, получовек? се появи незнайно откъде и с достойнство се отправи към центъра на кръга, по чиято периферия се намираха те. Само секунда преди това го нямаше. Откъде ли бе дошло? Сигурно се бе телепортирало.

Макар никога преди да не го бе виждал, Кикаха веднага се досети, че това е нещото, което той бе сметнал за мъртво.

— Дингстет! — изтръгна се от устните му.

Създанието се обърна към Кикаха и изговори:

— Нет трут — което на тоански означаваше „Това съм аз“. В устата му проблеснаха диаманти вместо зъби.

Кикаха беше чувал за Дингстет от Анана и Манату Ворцион. Според тях Дингстет бил изкуствен интелект, създаден от Зейзел, за да му бъде партньор и управител на неговия свят. Преди да се самоубие, Зейзел го натоварил със задачата да охранява и опази света му. Никой не знаеше защо Зейзел бе пожелал да запази този унил свят.

И ето че това легендарно същество сега стоеше пред Кикаха. Бе двукрако и не по-високо от шест стъпки. Кожата му бе едва доловимо пигментирана в скандинавско розово. Вървеше бавно, защото се налагаше. Блестящите пръстени от плът по раменете, бедрата, шията, лактите, коленете и китките не му позволяваха движения с човешка бързина. Главата, шията и торсът бяха пропорционално по-големи от тези при хората. Черепът изглеждаше почти квадратен, а устните бяха толкова тънки, че едва се забелязваха.

Там където при хората следваше да има полови органи, на неговото тяло се виждаше само гладка кожа. То нямаше пол.

— Ти знаеш името ми — продължи съществото. — Какво е твоето?

— Кикаха. Мислех, че този свят е умрял заедно с теб.

— Така трябваше да си помислиш — изрече Дингстет, изговаряйки думите с малко архаичен акцент. — Но и ти и останалите бяхте прекалено настойчиви. Бях принуден да взема съответните мерки. — И след малка пауза допълни: — Мислех, че вратата е затворена завинаги.

— Тази твар възнамерява да ни държи тук завинаги! — извика Червения Орк. — Дингстет! Аз дойдох с мир!

Без да се обърне към тоана, съществото му отговори:

— Може да е вярно, но може и да не е. Онзи, който нарича себе си Хрууз, твърди, че ти си изключително жесток, склонен към насилие и обладан от фикс-идеята да получиш данните за Създател-Унищожителя на моя господар. Той казва, че ти ще унищожиш всички вселени, включително света на Зейзел, за да си обезпечиш енергията, необходима за създаването на един-единствен свят, предназначен само за тебе.

— Това е лъжа! — каза неубедително Червения Орк.

Дингстет не сваляше поглед от Кикаха.

— Получовекът, наричащ се Хрууз, може както да лъже, така и да казва истината. Готов е да ми донесе доказателство за думите си, ако го пусна да се върне в своя свят. Но и ти, Орк, ми беше обещал преди много години, да се върнеш, скоро след като те пусна, както сторих тогава. Но не го направи. Следователно си ме излъгал… Как бих могъл да знам дали и този Хрууз не е лъжец? Мога ли да съм сигурен, че всички вие не сте лъжци? Да вземем например теб, Кикаха. Ако ви пусна, ти и Хрууз, и другите може никога повече да не се върнете тук. Или може да се върнете с цел да ме принудите да ви разкрия неща, които не бива да знаете. Наистина не знам дали си лъжец, но със сигурност знам, че си способен на безсмислено насилие. Лично те видях да хвърляш с ярост онова, което смяташе, че е мой череп. Видях те и да убиваш човек, макар това действително да бе акт на самоотбрана. Или поне така изглеждаше.

Дингстет излезе от кръга на клетките. Кикаха го проследи да се отдалечава до едно място на двайсет крачки от тях. То спря пред едно „дърво“ — аленочервено растение, чиито клони растяха гъсто преплетени и излизаха на еднакво разстояние от ствола. До цилиндричното му стебло имаше голяма овална скала. Владетелят на този свят стоеше на еднакво разстояние от дървото и скалата. Обърна се с гръб към затворниците. Сигурно бе изрекъл някаква кодова дума, защото миг по-късно изчезна беззвучно.

Кикаха се обърна към Хрууз, който бе затворен през две клетки от неговата.

— Как успя да те залови?

— С газ. Въпросът ти трябваше да бъде: „Как ще се измъкнем от тези клетки?“.

— Работя по този въпрос — успокои го Кикаха. — Но трябва да си призная, че това е един от най-трудните проблеми, които някога ми се е налагало да решавам!

— Искаш да кажем „ни се е налагало“ — уточни Хрууз.

— Да, да! — извика Червения Орк. — Това се отнася до всички ни. Предлагам докато не успеем да избягаме оттук, да забравим да враждата и да си сътрудничим изцяло.

— Аз няма да забравя нищо — предупреди го Кикаха. — Но няма да допусна спомените да ми попречат да работим заедно.

— Ние сме обречени — обади се Кумас.

— Нещастен слабак! — извика Ашателон. — Срам ме е, че съм ти брат! И ме е срам още откакто си играехме като малки.

— Ти наистина правиш всичко, за да работим заедно, Ашателон! — обади се Уематол.

В този миг се разнесе дълбокият и дрезгав глас на Хрууз и пресече зараждащата се кавга.

— Слушам ви, тоани, и недоумявам как успяхте да ни изтребите! Не мога да повярвам, че расата, унищожила всички, с изключение на мен, е раса на вашите предци. Предлагам да действаме в хармония, докато не се справим с Дингстет. Подчертавам, докато не се справим се него без прилагане на насилие, надявам се.

— Само не искай от тях да ти дадат дума, че няма да ти забият нож в гърба, преди да сме постигнали целта си — подхвърли Кикаха. — Думата им има същата тежест като изгарящ лист хартия.

— Знам това — отвърна му Хрууз. — Но общата опасност, която ни застрашава, би следвало да ни спои като цимент.

— Ха!

— Има ли някой някакви идеи? — прекъсна ги Червения Орк.

— Дингстет може да ни подслушва в момента, макар и това да не е сигурно — напомни им Кикаха. — Как ще комуникираме, за да уточним плана, по който да действаме? Нямаме хартия, за да пишем на нея, а дори да имахме, не бихме могли да си хвърляме топчета от клетка до клетка. Много сме далеч един от друг. Освен това, не се съмнявам, че Дингстет ще ни наблюдава.

— С жестове — предложи Кумас, но останалите се изсмяха.

— Помисли малко, глупако — обърна се към него Уематол. — Колко от нас владеят този език? На него можеш да бъдеш научен само от някой, който го владее. Не можем да направим това, дори между нас да има такъв, защото ще трябва да си викаме един на друг. Дингстет ще ни чуе и ще го научи заедно с нас. Така че…

— Разбрах вече — прекъсна го Кумас. — Просто мислех на глас, нещастен некадърнико. А твоята гениална идея каква е?

Уематол не отговори нищо.

Останалата част от този ден мина в мълчание. Дойде нощта, през време на която невидимият светлинен източник беше изключен и единствената светлина идваше само от растенията. Кикаха спа неспокойно върху купа одеяла, но не защото му липсваше леглото, а защото не можеше да си наложи да спре да мисли как да се измъкне оттук и какво ще да направи след това. Накрая заспа и сънува сън, изпълнен с картини от живота си с Анана. От време на време се прокрадваха и кошмари — кратки откъси от премеждията, които бе имал и почти безизходните ситуации, в които се бе озовавал. Но като цяло сънищата му по-скоро бяха приятни.

По време на един от тях той видя лицата на родителите си. Усмихваха му се и изглеждаха много по-млади, отколкото си ги спомняше на смъртното им легло. После се отдръпнаха и бяха забулени във въртящи се облаци мъгла. И това усещане беше от приятните. Малко по-късно се събуди. Мина му мисълта, че бе имало един момент, когато се бе питал дали наистина те са неговите биологически родители. Един тоан бе намекнал, че той е бил осиновен… че истинските му родители са тоани… може би самият Червен Орк! Истината за произхода му сериозно го бе вълнувала… особено когато му оставаше време да мисли за тези неща. Сега вече не беше така. Не бе важно от кого е бил заченат, а кой е бил истинският му баща! Само любовта и грижите можеха да направят някого баща или майка. Бедното, но почтено семейство, отгледало го в онази ферма в щата Индиана, беше истинското му семейство. Само тях можеше да обича. Така че беше забравил за тази малка загадка на своя живот.

Зората дойде със засилване на светлината, макар да не стана толкова светло колкото вчера. Нямаше никакъв преход между нощ и ден. Час по-късно се появи Дингстет. Той се материализира в същата зона между дървото и скалата и бавно влезе в кръга, образуван от клетките. Личеше, че внимава да не се доближи до никоя от решетките достатъчно, за да бъде хванат от някой затворник.

Без никакъв поздрав вместо предисловие, съществото заговори:

— Чух ви вчера да обмисляте планове за бягство. Обработих на компютъра възможните варианти. Резултатът е 99.999999999 процента вероятност, че никога няма да успеете. В момента се извършва анализ на ситуациите, поради които това число не може да стане точно 100.

— За да бъде това възможно, трябва да разполагаш с всички данни — отговори Кумас. — А това е принципно непостижимо.

— Защо не спреш да ни досаждаш, анус на всички ануси? — изви неспособен да се сдържи Уематол. — Върховен кретен, който не може да спре да дърдори!

Сериозно засегнат, Кумас легна на своя куп одеяла. Повече не обели нито дума.

— Това, което каза, е без значение — отговори му Дингстет. — Аз винаги се старая да обхвана цялата съвкупност от съществени фактори. За нещастие, създателят ми не е заложил в мен и въображение на създател.

— Ще ни достави удоволствие да ти помогнем да откриеш онова, което търсиш — извика Уематол.

— Наистина ли? — обърна се към него Дингстет. — Би било толкова любезно от ваша страна.

Трябваше да изчака да стихне гръмогласният смях на останалите. Дори Хрууз не се сдържа и излая няколко пъти, неспособен да се остане безразличен.

— Това сигурно беше някаква човешка шега, предполагам. Не съм способен да ги разбера. След един час ще чуете сигнал. Ти, Кикаха незабавно ще застанеш в средата на своята клетка — там, където е кръгът. Ще бъдеш прехвърлен в зоната за упражнения и поддържане на формата, където ще можеш и да се изкъпеш. Когато бъдеш върнат обратно, сигналът ще прозвучи отново, този път за теб, Уематол.

То назова имената им, определяйки реда, увери се, че всички са го разбрали правилно, върна се при вратата до дървото и се телепортира.

— Мисля, че добре ще се грижи за нас, макар да не мога да кажа същото и за храната — обади се Ашателон. — Питам се какво толкова го е грижа за физическата ни форма?

— Според мен тази загриженост за нас просто е програмирана в него — отвърна Червения Орк. — Вградена е в самото му същество. Зейзел е имал сериозни основания да го направи на времето. Дано не ни се наложи да съжаляваме, че Дингстет не ни е убил веднага.

— Не мисля, че трябва да се вълнуваме от мотивите на Зейзел — каза Кикаха. — Достатъчно е да се възползваме от тях, колкото може по-скоро.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“, твърдеше стара земна поговорка. До момента Кикаха нито бе чул, нито бе видял нещо, което би могло да им бъде от полза. Когато сигналът прозвуча за него, той се озова в помещение, издълбано в камъка. Не се виждаше дори намек за вход, още по-малко за изход. Въздухът се опресняваше през тесни процепи в стените. Покривът се извисяваше на близо петдесет стъпки над главата му и беше практически недостижим. Самата зала бе също петдесет стъпки широка и близо половин миля дълга. И в двата й края имаше душове, фонтанче за утоляване на жаждата, клозет и сешоар за цялото тяло.

Кикаха загря леко, след това в бързо темпо пробяга пет мили в двете посоки на залата. Разпусна мускулите си, пи вода, взе си душ и се изсуши. После застана отново в центъра на очертания кръг и веднага бе върнат обратно в клетката. Разнесе се нов тръбен звук и Уематол стъпи в своя кръг.

Постепенно това се превърна в дневен режим. На третия ден Кикаха попита Дингстет какво все пак смята да прави с тях в крайна сметка.

— Ще останете затворени, докато сами не се убиете или не умрете при нещастен случай, макар да не виждам как би могло да се случи последното.

Трябваше да минат няколко минути, за да утихне бурята от протести. После настъпи тишина. Тогава се чу гласът на Уематол:

— Ще останем тук вечно.

— „Вечно“ е само понятие. Такова нещо не съществува — отговори му Дингстет. — Но ако кажеш, че ще прекарате тук много дълго време, това ще е по-близко до истината.

— Ще се побъркаме — изкрещя Кумас.

— Това е напълно възможно. Но няма отношение към продължителността на живота ви.

В този момент се намеси Кикаха, който проговори със спокоен глас, макар да се чувстваше съвсем иначе.

— Защо постъпваш с нас така?

— Трябва да се подчинявам на заповедите на Зейзел. Не бих могъл да кажа, защо те са именно такива. Мога само да предположа, че когато ми ги даде, той не предполагаше, че един ден ще се самоубие. Сега той е мъртъв, но заповедите му не са.

Кумас припадна. Уематол обсипа Дингстет с порой от обиди. Арсеналът му се оказа доста богат. Когато приключи, започна ги отначало. Ашателон започна да се хапе по ръцете, така че си пусна кръв. Другите трима не казаха нито дума, но Червения Орк остана загледан през решетката за подозрително дълго време. Хрууз се разрида, което за хората представляваше странна гледка, тъй като се оказа, че подобното му на насекомо лице е способно да изрази само насекомоподобни емоции. Кикаха скочи, хвана се за решетките, започна да се друса по тях, да криви лице и да издава животински звуци. Трябваше по някакъв начин да се разреди. Просто в този момент се почувства като запратен далеч назад по еволюционната стълбица. Маймуните не се вълнуваха от бъдещето. Е, тогава и той щеше да бъде маймуна и нямаше да мисли за него.

Едва по-късно щеше да разбере колко изкривена е подобна логика. В момента тя му изглеждаше напълно разумна. Колко човешко е да си маймуна.