Константин Величков
IV. Спомен

Сега, кога се като дим пръсна

сънят на мойте младите години,

кога в гърдите — мрачна глъбина —

тъги бушуват и сърцето стине,

 

кога по пътя роза не цъфти

и ходя из прахът на светли страсти,

аз с сълзи спомням онуй тихо щастье,

което обещаваше ми ти.

 

мен гордост глупа пълнеше сърцето,

обърнах сляпо гръб на свойта чест.

За мойто упоение проклето

 

не стигна ли ме справедлива мест

и мога ли безгрешно от небето

да се оплаквам, дето съм злочест?