Константин Величков
II. Тъга

Под черний кипарис седя сами,

потопен мълком в свойта скръб безмерна,

над мене в гъстите листа шуми

и гали ме прохладата вечерна;

 

и мойте тъжни мисли носи тя

далеч при таз, която е грабнала

от мойта пламенна любов смъртта,

и тук в край чужди неутешимо жаля.

 

Умът всред святи спомени лети,

сърцето тихо моли се и стене;

природата, мен чини се, трепти

 

и цяла плаче и се моли с мене,

и сладко сълзите текат тогаз:

в скръбта честит дори се сещам аз.