Беа Нади
От светлина родени (2)

Откакто се върна в царството си, Тимон не престана да мисли за това, как да отмъсти на Аниор. Най-напред събра цялата налична информация за него. Успокои се малко, когато разбра, че той не беше обикновен диабо, а Делен, който бе напреднал със зашеметяваща скорост от физическо същество в астрално и е продължил да натрупва много сила като ангар^[1]. След това бил наказан от теорите и превърнат в диабо, но това не му попречило да създаде нова слънчева система и да получи собствено царство заедно със задачата да изгради физическа система на Аритан. Беше загубил борбата с необикновено същество, идващо от високите нива. Защото не се съмняваше, че второто му Аз му бе помогнало.

Нямаше намерение да спазва дадената дума. Друго щеше да бъде, ако го бяха накарали да се закълне. Не разбираше защо Аниор се беше отказал от тази презастраховка. Сигурно просто се бе замаял от успехите си и бе станал лекомислен. Нарушаването на дадената дума беше престъпление срещу честта, а той в това отношение нямаше никакви скрупули. От много време нарушаваше всякакви закони и обещания и отдавна не се вълнуваше от понятието „чест“.

Но все повече разбираше, че няма да му е лесно да се пребори с Аниор. За да осъществи замисъла си и да завладее това царство, той трябваше да отстрани ръководителя на тази общност.

Дълго мисли, преди да му дойде някаква идея. Щеше да се възползва от великодушието и лековерието на Аниор, граничещи с наивност. Само се опасяваше приятелят му да не попречи на неговите планове. Знаеше, че Нериф не само го беше оценил правилно и му нямаше никакво доверие, но и го ненавиждаше.

Нареди на подчинените си да подготвят всичко необходимо и потри доволен ръце.

* * *

Аниор приключваше матрицата за строежа на бъдещата физическа раса на Аритан и се облегна доволен в удобния пространствен хамак, който се оформи във вид на кресло край тялото му. Ако всичко става така добре, след няколко десетки хиляди аритански години на планетата щяха да живеят точно такива същества, в каквито се бяха превърнали диабата, когато прогониха Тимон и компанията му от нея.

Спомни си тази странна борба, която повече приличаше на взаимно опъване на нерви. Спомни си чувството, когато стоеше гол край реката, как слънцето галеше кожата му и как усети жадния поглед на Тимон.

Физическият свят си имаше своите предимства. Той се беше постарал да създаде един красив свят, такъв, какъвто си спомняше от детските си години на Земята. Дали Създателите винаги действаха така? Но Веова, Създателят на земната система, никога не беше живял във физическия свят. Или все пак беше? Някога, по време на едно по-раншно деление^[2]? Запазваха ли Делените някакъв спомен от тези времена? Запазваха ли нещо от идентичността си, след като се обединяваха с вторите си Аз?

Нищо не знаеше за себе си, какво остава за другите и за цялата вселена. Замисли се за Тимон. Какво беше разбрал за него? За съжаление почти нищо. Имаше голяма сила, която сигурно беше натрупал някога в трудна и дълга борба. Какво ли го беше накарало да тръгне по грешния път? Чакаше с нетърпение Боар, за да разбере нещо повече за това. Радваше се, че отново щеше да го види.

 

Премести се в зоната за почивка и се облегна на бука на Боар. Слушаше нежната му песен, излизаща от ствола му. Затвори очи и се замечта. Изведнъж усети присъствието на второто си Аз. Мислеше, че сънува, но после чу звънкия му смях. Отвори очи и видя Боар, седнал отсреща, под сянката на дъба. Попита през смях:

— По-хубав ли е мечтата от реалността?

Заля го със своята нежност и Аниор почувства как се разпада на части от желание да се разтвори в Боар. Но последният бързо прекъсна връзката, за да не се случи това наистина.

Аниор преодоля разочарованието си и отговори на зададения въпрос:

— Не. Но реалността се изживява само веднъж, а мечтата — много пъти.

Боар стана тъжен и отвърна:

— Мечтал съм толкова пъти, че вече почти не вярвам, че реалността може да съществува. Целият ми живот е една-единствена мечта.

Аниор се изпълни с любов и жал. Той все пак имаше малко време да мечтае, беше зает с изграждане на системата и ръководство на царството си. А Боар нямаше много работа като теор и очакването на този далечен момент, в който отново щяха да се слеят, за него бе много по-мъчително. И въпреки че Боар и бездруго възприемаше всичките му чувства и мисли, Аниор съзнателно му изпрати цялата любов, на която бе способен.

Боар го погледна благодарен и отново се усмихна.

— Искаше да узнаеш още нещо за Тимон и аз успях да се добера до интересна информация. Това е доста дълга история.

Той се облегна на дъба на Сатара и се заслуша в думите, които звучаха от ствола му. Усмихна се и започна да разказва:

 

— Много отдавна, още при създаването на тази вселена, Тимон беше вече теор и участваше активно в този процес. Когато създаваха едни от първите физически светове, той помагаше на Създателя на единия от тях и скоро му повериха цялата система. В стремежа си да разбере по-добре как живеят физическите същества той се прероди на планетата като човек. Тъй като не беше в състояние да потиска напълно възможностите си на висше същество, още съвсем млад той отново се свърза със собствения си дух и придоби свръхчовешки способности. Но човешката природа на тялото му също беше силна. Той се влюби в красиво момиче, което за нещастие обичаше друг. За да я спечели, Тимон приложи магическите си сили, погуби другото момче и омая момичето. Накрая то се влюби в него и скоро след това очакваше дете. Но след като я завоюва, в Тимон се уталожи целият плам и жар и той стана равнодушен към нея. От отчаяние момичето се самоуби. Така той стана виновен за смъртта на трима души: момчето, момичето и неродения си син.

Ако това се бе случило на обикновен човек, той щеше да страда много, но накрая щеше да изкупи вината си. Същото би очаквало и Тимон, ако не бе успял да се свърже със собствения си дух по време на физическия си живот. Но като маг от висока класа той знаеше кой е и носеше пълната отговорност. Когато се върна на горното ниво, теорите му отнеха правото да управлява тази система и да ръководи рутезите. Много от бившите му подчинени го съжаляваха и няколко от тях тръгнаха с него, когато беше изгонен.

Огорчен, Тимон обикаляше вселената. Никой не искаше да го приюти на астрално ниво и тогава той започна да търси планета, на която можеше да се установи. Не притежаваше силите на лявата и дясната страна, а и без Камъка на мъдростта той не можеше да си изгради нова собствена система. Животът на пуста планета не му допадаше. Така той започна да се опитва да отнема чужди системи.

Но всеки път, когато Тимон се загнездеше в такава система, лошото му минало го настигаше и проваляше всичките му опити да заживее щастливо. И така е до днес.

 

Аниор слушаше внимателно. Отново го обхвана жал към Тимон.

— Няма ли начин да му се помогне?

— Законите на по-високите нива са много по-строги. Нарушиш ли ги, ти трябва да приложиш огромни усилия, за да завоюваш старото си положение. Знаеш колко жестоко беше наказан самият ти, когато каза на Сатара, че е Делен. За такова нещо във физическия свят въобще нищо нямаше да ти се случи. Тук няма смекчаващи вината обстоятелства. Всеки носи пълната отговорност за постъпките си.

Двамата замълчаха. Боар приемаше чувствата на протест и неудовлетворение от страна на Аниор и вече знаеше, че той няма да остави нещата така. Отново щеше да се разбунтува срещу установените норми. И сигурно пак щеше да си навлече неприятности. Но нямаше намерение да го спира. Защото всичко, което Аниор досега беше предприел, в крайна сметка водеше към добро и увеличаваше силата му. Имаше пълно доверие във второто си Аз.

Стана, усмихна се тъжно, изпрати му малко от нежните си чувства и се прости с думите:

— Само бъди внимателен, Аниор. За да не се налага скоро отново да се видим.

Аниор се засмя тъжно и отвърна:

— Обичам те, Боар, и съм готов на всичко, за да те виждам по-често.

— Не ме използвай за оправдание — засмя се Боар и се сви на точка, за да се върне на горното ниво.

* * *

Наблюдавайки дейността на първите хора, заселили се в една пещера край широка река, Аниор се радваше на успеха си. Все още недодяланата, но яка форма на тези първобитни същества бавно щеше да се промени заедно с общественото и индивидуалното им развитие. Областта беше със среден коефициент на трудност за заселване. Прекалено леката среда нямаше да ги стимулира, а прекалено трудната щеше да потиска развитието им.

Очертаваше се един относително спокоен период за диабата. Големите проблеми предстояха чак в бъдеще, когато развитието на тези хора щеше да се ускори. Можеха да се отдадат малко повече на удоволствия.

С пълни обороти вървеше подготовката на поредния празник. Тъй като нямаше вече ангари наоколо, на които можеха да разиграват номера, те се бяха разделили на две групи и всяка готвеше изненада за другата. Всички бяха в приповдигнато настроение.

Изведнъж пространството пред Аниор се изкриви. Диабата наоколо се взряха учудено в образуващата се пространствена дупка. Нямаха представа кой от другите царства можеше да използва тази форма за комуникация.

Вихрите се успокоиха и в очертанията на дупката се показа високата фигура на Тимон. Усмихна се леко пренебрежително на всички и закова поглед върху Аниор.

— Здравей, ще отделиш ли малко време на един победен?

Аниор се справи с изненадата си и отговори спокойно:

— Здравей. С какво мога да ти бъда полезен?

Тимон се усмихна и отговори:

— Съжалявам за неприятностите, които ти причиних, и желая да ти се извиня.

Аниор присви очи. Нямаше представа какво всъщност бе замислил Тимон. Отвърна:

— Приемам извинението ти.

— Тогава в гората бях много ядосан и не можах да ти се отблагодаря за великодушието ти. Искам да се опитам да запълня този пропуск. Каня те на гости на празника.

Аниор за миг затвори очи, за да помисли. Нериф застана до него и му каза тихо:

— Не се съгласявай. Това е клопка.

Тимон го погледна с омраза и Нериф му отвърна със същото.

Аниор бавно отговори:

— Предложението ти ме изненадва. Искам малко да помисля върху него. Ще ти се обадя.

— Надявам се на съгласието ти. Ще ми бъде интересно да побеседвам с теб — отвърна Тимон, отново усмихнат, и изчезна.

В централата настана всеобщо объркване. Всички обсъждаха случилото се. Аниор се оттегли в зоната за размисъл, а Нериф се заразхожда нервно из централата. У него отново нарастваше неприятното чувство, че борбата с Тимон щеше да продължи. Нетърпеливо очакваше Аниор да го повика и да чуе какво щеше да предприеме. Надяваше се той да бъде достатъчно разумен и да не се отзове на тази покана. Но нещо му подсказваше, че можеше да реши и друго. Най-накрая Аниор го извика.

— Не знам какво е намислил Тимон. Но единственият начин да разбера това е да се съглася.

Нериф изстена:

— Точно от това се страхувах. Каквото и да е намислил, то няма да е в наша полза. Това е стопроцентова клопка.

— Може би си прав. Затова бъдете нащрек.

Нериф го улови за ръце и го погледна умоляващо.

— За какво ще поемаш този риск? Просто го зарежи.

— Интересен ми е — Аниор стисна ръцете на Нериф приятелски. — Боар ми разказа защо е такъв. Искам да му помогна да преодолее лошото у себе си. Няма да мога да го сторя, ако стоя далеч от него.

— Ти не можеш да премахнеш лошото от този свят. То е част от него. Спомни си какво постигна Веова, когато опита.

Аниор отправи поглед към далечните звезди. Знаеше, че Нериф е прав. Но не обичаше да се примирява.

— Искам да опитам. Успях да се преборя с Ханура, може би ще успея и с Тимон. А и какво рискувам? Какво може да ми направи?

— Не знам какво може да направи на теб. Но на системата ти може — отговори Нериф отчаян. Вече знаеше, че няма да успее да откаже Аниор от тази лудост. Стане ли въпрос за това да помогне някому, той ставаше неудържим. — Вземи ме поне със себе си.

— Не, Нериф. Ще отида сам. Ти трябва да поемеш ръководството, докато ме няма. Разчитам на теб, ако ми се случи нещо.

Стана и се премести в централата. Нериф го следваше притеснен. Аниор съобщи на Тимон, че приема поканата му. Преди да отлети, Нериф го спря за последно:

— Пази се, Аниор. Имам много лошо предчувствие. Не му се доверявай. Той няма да се спре пред нищо, за да ти отмъсти за унижението.

Аниор го прегърна, благодарен за грижите му. Знаеше, че това, което предприема, е опасно, но желаеше това предизвикателство. Обърна се, разтвори разкошните си криле и отлетя.

Нериф го гледаше със свит сърдечен център, докато изчезна от погледа му. След това се обърна към Гивок и нареди с твърд глас:

— Празникът се отлага. Подгответе всичко необходимо за една истинска астрална война. И побързайте.

Гивок го погледна изплашен, но веднага се залови за работа. Напълно подкрепяше опасенията на Нериф.

* * *

Рутезите се бяха постарали да изградят в зоната за празници една много приятна обстановка. Основният ѝ тон беше в розово, смесено с нежнозелено. Имитираше пейзажа на планетата Кросикма, известна с розовия си пясък и преливащите във всички цветове кристални скали. Светлолилавото ѝ небе се отразяваше в тях и предизвикваше чувства на нежност и печал. Обкръжението направо размекваше душата и предразполагаше към сладки мечти.

Тимон остана доволен. Желаеше Аниор да се отпусне, да изостави подозрителността. Трябваше да отвлече вниманието му. Правилно бе разчитал на любопитството му и с нетърпение го очакваше.

Някой извика и всички обърнаха поглед в далечината. Видяха да наближава сянката на огромни разперени крила. Величествен диабо кацна сред тях и сгъна внимателно крилата си на гърба. Черен, с изключение на късия червен перчем между малките рогца, червения мъх на широките гърди и червения пискюл на края на дългата си опашка; с мускулестото си тяло, покрито от кръста надолу с лъскав черен косъм; с жълтите си очи с тясната цепка в тях; с дългите и криви нокти на ръцете, диабото не беше много красив, но излъчваше сила и мъжественост. Рутезите стигаха само до под гърдите му и дори Тимон беше една глава по-нисък от него.

Тимон стана, доближи го и го заговори с думите:

— Добре дошъл при нас, радвам се, че се отзова на поканата ми.

Усмихна се любезно и го покани да седне срещу него. Аниор се огледа. Обстановката му харесваше, но и го смущаваше. Какво Тимон искаше да постигне с нея? Като че ли го бе поканил на любовна среща. Поръча си мислено малко храна, за да възстанови силите си след дългия полет. Приемаше розовата смес през гърба си.

Тимон, облечен в черно трико със сребриста украса, го изучаваше с бляскавите си черни очи и се усмихна:

— Изглеждаш великолепно, но честно казано, тогава на Аритан повече ми харесваше, особено след като смъкна роклята си.

— Ако ти прави удоволствие, мога да приема пак този вид. Но не искам да те изкушавам — отговори Аниор засмян.

— О, нямам нищо против — отвърна Тимон и направи някакъв знак. В отговор зоната се изпълни с тихата и нежна музика на сферитите.

Аниор се обърка. Нима сега щяха да си плещят глупости и да си разменят закачки? Въпреки отпускащата обстановка той бе усетил напрежението на рутезите, които се бяха отдръпнали. Реши да промени темата на разговора:

— Поинтересувах се от съдбата ти и разбрах какво ти се е случило. Искам да знаеш, че желая да ти помогна.

Тимон го погледна изненадан и лицето му се помрачи. Информираността на Аниор го смути за момент. След това изразът му стана непроницаем и той отговори хладно:

— Нямам нужда някой да ми помага. Оправям се чудесно и сам.

— Не виждам много да си се оправил — засмя се Аниор.

Тимон го погледна злобно и попита:

— И как ще ми помогнеш? Да не вземеш да ми подариш твоето царство? Аз съм осъден да скитам и да си взимам това, което искам, със сила.

Аниор се замисли. Добре беше доловил горчивината в думите му. Какво наистина би могъл да предложи на Тимон? От какво най-много се нуждаеше той?

— Засега мога да ти предложа само приятелството си. От теб зависи дали ще поемеш тази протегната ръка — каза Аниор тихо.

Тимон се облегна назад и на устните му се появи подигравателна усмивка:

— О, благодаря! За какво ми е твоето приятелство? С него нищо не мога да си купя. Предпочитам друго. И тъй като знам, че ти няма да ми го дадеш по собствено желание, смятам просто да ти го взема.

Още преди Аниор да реагира на отговора му, той изведнъж усети, че нещо пада върху него. Скочи и размаха ръце, но вече беше късно. Само се омота още повече в тази пространствена мрежа. Погледна учуден Тимон, който се смееше гръмко.

— Много елементарен противник се оказа, Аниор! — извика Тимон през смях. — Смяташе да ме замотаеш в своите мрежи на добрината. Но моите мрежи ще свършат по-добра работа.

Той обиколи Аниор, който престана да се бори с тази мрежа и беше седнал мълчаливо отново на мястото си.

— Уж произхождаш от висше същество, а си толкова наивен! Чудя се как успя да стигнеш дотук. Трябваше да послушаш приятеля си — продължи Тимон.

— Ако съм толкова наивен и безопасен, както твърдиш — отвърна Аниор спокоен, — защо ме омота тогава в тази мрежа?

— За да не ми се пречкаш, когато завоювам царството ти! — Тимон престана да се смее и гледаше Аниор със злобни очи.

— Нищо няма да постигнеш — отвърна Аниор, — ако не се върна, ще дойдат да ме освободят. Моите диаба са повече от твоите рутези. Нямаш никакъв шанс.

Тимон отново се изсмя.

— Може и да са повече, но не са по-опитни в боя. Нали ги видях на Аритан. А освен това те няма да са готови за тази война, а аз отдавна съм приготвил всичко.

Той остави Аниор на грижите на двама рутези и извика на останалите:

— На война! — получи в отговор боен вик и всички извадиха оръжията си. Бяха въоръжени освен с мрежи и с остри астрални мечове, оръжието, което режеше астралните тела като масло и причиняваше страшна болка. Изчезнаха.

* * *

Аниор се облегна назад и затвори очи. Опита да измисли начин, за да разруши тази мрежа. Но тя не беше обикновена. Имаше някаква нишка в нея, която с нищо не искаше да се прекъсне. Не познаваше този материал. Той остана като купол над него, без да го докосне. Успя само да премахне стягащите го „конци“ от астрална материя.

Изтръпна при мисълта какво очакваше неговите диаба. Трябваше да е с тях в този тежък момент, а се остави да бъде заловен като последен глупак. Странен беше и фактът, че Тимон бе сметнал само него за опасно препятствие. От какво се боеше той? За да го победи, трябваше да разбере точно това.

Разбра, че тази мрежа можеше да се отвори само отвън и че нищо не проникваше през нея. Обърна се към рутеза, който го пазеше:

— Как се казваш?

— Милти.

— Май всички се изнесоха, само вие двамата останахте.

— Да.

— Какво ще правите с мен?

— Нищо.

— Ще ме оставите тук да умра от глад? През тази мрежа нищо не минава.

Рутезът се притесни. Те по принцип бяха добродушни същества, свикнали да се подчиняват на по-силните. Ръководеха се много лесно. Аниор просто опитваше да го подчини внимателно на волята си.

— Ще ти дадем нещо за ядене. Но още нямаш нужда.

— Благодаря за великодушието ви. Много сте мили. Чудя се защо работите за такъв престъпник като Тимон. Само ви носи нещастие.

— Не е толкова лош — отговори рутезът. Явно скучаеше и нямаше нищо против да се развлече малко с приказки. — Грижи се за нас. А и къде другаде да отидем? Никой не ни иска.

— Аз бих ви взел. Изглеждате работливи. А и имате вкус. Харесва ми това обзавеждане на зоната за празници. Моите диаба никога не са упявали да я издокарат така изкусно.

Рутезът се изпъчи доволен от похвалата. Другият рутез дойде и каза, че е бил в централата и че скоро борбата щеше да започне. Не би искал да изпуска това зрелище и ще се върне там. Милти остана недоволен.

— Само аз ли ще пазя този диабо?

— Не се ядосвай. Ще идвам от време на време да ти съобщавам как стоят нещата. Тази война сигурно бързо ще приключи.

Той пак се премести в централата, но Милти се нацупи. Сви се обиден в един пространствен хамак и скоро задряма. Аниор отново изучаваше мрежата. Ако някой отвън поне малко би повдигнал долния ръб и той би успял да сложи там част от тялото си, би могъл да я разтвори и да избяга. Но как да накара пазачите да сторят това?

Другият дотича и се развика:

— Страшна борба започна! Направо не знаеш какво изпускаш!

Милти подскочи от дрямката си. Аниор също се заслуша внимателно.

— Не бяха съвсем неподготвени. Но нямат достатъчно оръжие. Тимон подхвана онзи голям, широкоплещест диабо. Той май сега ги командва. Истинско бойно поле! Доста са силни, но нашите са по-добре въоръжени. Сигурно ще ги надвием до времето за почивка. Отивам пак да видя.

Той се върна, а Аниор се сви в своята клетка. Новините бяха тревожни. Тимон беше прав, неговите подчинени имаха доста по-голям опит във водене на битки. Как ли щеше Нериф да се справи с този теор? Той нямаше неговата сила.

Обвиняваше се, че не бе послушал Нериф и не накара Тимон да се закълне. Заради неговата надменност сега страдаха всички диаба. И само той седеше като пиле в клетка и с нищо не можеше да помогне.

Стана време за почивка, когато другият рутез се върна. Не изглеждаше чак толкова ентусиазиран, както преди, и това малко поуспокои Аниор.

— Още не успяваме да ги надвием. Наистина са много и се бият отчаяно. Всички се умориха и Тимон предложи прекъсване до утре. Онези се съгласиха радостни. Има много ранени сред тях. Ще си ги приберат.

— Стой сега ти при него! — извика Милти. — Аз отивам да спя. Утре аз ще гледам, а ти ще пазиш!

Другият се настани до мрежата и Аниор попита и него:

— Как се казваш?

— Вруво.

— Няма ли да ми дадеш нещо за ядене?

— Не. Тимон изрично забрани да ти даваме каквото и да е. Дори не трябва да приказвам с теб.

Аниор въздъхна тежко. Този рутез беше по-неотзивчив от другия. Трябваше да почака пак неговата смяна.

Опита се да легне и да почине. Може би силите щяха да му потрябват. Но не можеше да откъсне мислите си от съдбата на своето царство. Какво щеше да стане, ако Тимон успееше? Просто не искаше да помисли за това. Колко ли време Нериф щеше да издържи срещу Тимон? Беше ли ранен и колко тежко? Чувстваше се ужасно. Обви се в червена мъгла, а от това само губеше силата си. Наложи си с огромни усилия на волята да се отпусне и накрая успя да заспи.

* * *

Нериф се отпусна тежко в един пространствен хамак в централата и наблюдаваше как пренасят последните тежко ранени от граничната зона в зоната за възстановяване. Много диаба бяха пострадали. Не бяха успели да се подготвят за тази война както трябва: рутезите дойдоха много по-скоро, отколкото ги очакваше. И имаха повече оръжия.

Утре вече нещата щяха да бъдат по-добре. Една част от диабата не бяха участвали в днешната борба и заедно с Гивок работеха по въоръжението. Поне по този показател нямаше да отстъпват вече на враговете си.

Преобърна се и изстена. Беше получил дълбока рана в таза и тя нямаше да заздравее до утре. Тимон с все сила се бе нахвърлил върху него и те се биха през цялото време. Дори не знаеше как бе издържал толкова дълго. Успя да рани Тимон леко в ръката. Утре и Гивок щеше да му помогне. Но въпреки това Нериф не беше сигурен докога ще издържат срещу Тимон. Друго щеше да бъде, ако Аниор беше до него.

Разбра, че го бяха пленили. Очевидно това беше и целта на поканата. Аниор не носеше оръжие у себе си и дано не го бяха ранили. Тревожеше се за него. Би изпратил група да го издирва, но имаше нужда от всеки диабо тук. Каква полза от това да освободят Аниор, ако междувременно Тимон завземеше неговото царство.

Страшно уморен, той нареди на няколко леко ранени диаба да стоят на стража по време на почивката и се опъна да поспи.

* * *

Аниор се събуди от караница между двамата му пазачи.

— Не е честно! — извика Милти. — Аз вчера стоях през цялото време при него. Сега ти си наред!

— А аз стоях цялата нощ, докато ти хъркаше в зоната за почивка! Сега е мой ред да почивам.

Без да изчака по-нататъшни възражения от страна на Милти, Вруво се ухили, стана и се премести в централата.

— Не е честно — повтори Милти. — Не само че вчера през цялото време гледаше, сега пак се забавлява, а аз трябва тук да умра от скука. И трябва да гледам през цялото време това грозно чудовище.

— Хей! — извика Аниор, — аз ли съм грозното чудовище? Искаш ли да се превърна в нещо друго?

Рутезът го погледна учуден и се засмя.

— Ако можеш, давай!

— И какво би предпочел?

— Превърни се пак в онова хубаво момиче от Аритан!

Аниор се засмя. Сви се на кълбо, дезинтегрира частиците си и ги събра по памет във вида на момичето. Но тъй като нямаше къде да остави излишното астрално вещество, то стана огромно.

Милти го гледаше изненадан и избухна в смях.

— Каква великанка си станал! Така не си по-хубав. Трябва да се направиш по-малка.

— Как? — попита Аниор видимо отчаян. — Няма къде да дяна излишната астрална материя. Трябва да я изведа извън купола.

Милти се почеса по главата.

— Не можеш ли да я оформиш на мъгла? Аз ще повдигна леко края на мрежата и тя ще излезе оттам.

Аниор се зарадва на това предложение. Този рутез реагираше точно както се бе надявал.

— Мога да опитам. Но мъглата трудно ще я извадиш. По-добре да я оформя като въже и ти ще го изтеглиш.

Смалявайки се, Аниор превърна другата част на тялото си в дълго въже. Естествено, не прекъсна връзката между двете, но това Милти не можа да види. Той внимателно повдигна единия край на мрежата и хвана въжето. Дръпна го бързо навън.

Аниор само това и чакаше. Прехвърли цялата си същност към другия край на въжето и рутезът остана смаян пред празната мрежа. Докато се опомни, Аниор се изправи пред него в цял ръст, като се смееше.

— Браво, Милти, много съм ти благодарен. Помисли сериозно върху предложението ми — да работиш при мен. При Тимон сигурно няма да ти харесва вече.

Той разтвори огромните си криле и отлетя устремно към царството си. Рутезът остана със зяпнала уста.

* * *

Боят се беше разразил с все сила. И рутезите, и диабата се сражаваха храбро. Но постепенно ентусиазмът затихна.

 

Синоа, отбивайки удара на противника си с щита си, му извика:

— Как се казваш, маймуна такава? Поне да знам, кого ще извадя след малко от строя.

Рутезът изсъска през зъби:

— За да знаеш кой те е победил — казвам се Накирас!

Замахна отново с все сила. Посрещайки и този удар сръчно с щит, Синоа се ухили:

— Давай! Така бързо ще се умориш и ще те довърша после. А аз съм Синоа.

Двата меча се кръстосаха. Притискайки ги един до друг, те плътно се доближиха. Рутезът го погледна изучаващо и отскочи назад.

— Ти ли си, Синоа? Познавам те. — Той се ухили. — Помниш ли пратеника, който по-късно ви донесе храна в затвора? Това съм аз.

Синоа учуден спусна меча. Загледа се, внимателно прикривайки се с щита, в противника си и се засмя.

— Абе, защо ли се бия с теб. Помниш ли как си пихме това сладко винце?

Накирас въздъхна тежко със замечтано лице.

— Да, хубаво вино беше. Имате ли още от него?

— Ще те почерпя след победата — извика Синоа. — Дай да те довърша по-бързо — и се нахвърли отново върху Накирас.

 

Борбата беше равностойна. Диабата и рутезите си нанасяха взаимно много рани и скоро болката и умората от двете страни накараха бойците да намалят темпото. Само между Нериф и Гивок, от едната страна, и Тимон, от другата, борбата не стихваше.

Беше ясно, че изходът от тази война щеше да се реши между тези тримата. Тимон се сражаваше с озлоблението на войн, който няма какво да губи. Нериф беше тежко ранен, но не се предаваше. А Гивок, най-здрав от тримата, просто нямаше достатъчно сила, за да удържи Тимон.

Нериф отчаяно помисли за Аниор. Ако не станеше чудо и той не се появеше тук скоро, щяха да загубят тази война.

И точно тогава чу радостния вик на диабата. Борбата между противниците изведнъж спря и всички отправиха взор в далечината. Тимон изтръпна и също спусна меча си. Настана всеобщо примирие.

Аниор кацна пред него и Тимон едва се удържа на крака от изненада и яд. Не проумяваше как този диабо бе успял да се освободи от тази магическа мрежа. Предусети загубата си. Знаеше, че всичко вече е решено.

— Предлагам временно да прекратим тази война — обърна се Аниор сурово към Тимон. След това погледна към Нериф, който едва стоеше на крака, подкрепян от Гивок.

— Нериф! — извика Аниор, забравяйки за Тимон, и се хвърли към него. Прегърна го и внимателно го спусна на пода. Шепнеше: — Прости ми, Нериф — и го галеше нежно.

Нериф се притисна щастлив към приятеля си и промълви:

— Аниор, толкова се радвам, че се върна — и загуби съзнание. Продължавайки да притиска Нериф към гърдите си, Аниор повдигна глава и погледна Тимон. Той се олюляваше със сведени очи, стискайки устни. И тогава Аниор разбра от какво най-много се нуждаеше Тимон.

Остави Нериф на грижите на Гивок и се изправи пред него. Изучавайки го още малко с поглед, Аниор попита:

— Ти знаеш ли какво търсиш със своите набези, Тимон?

В отговор получи само един злобен поглед. Но Аниор продължи:

— Търсиш това, което всички търсят — търсиш любовта. Не ти трябва царство, не ти трябва хубава планета. Сам се залъгваш с желанието си за власт. Искаш да бъдеш обичан и да обичаш. Защото ако постигнеш това, другото вече е без значение. Но не можеш да намериш тези чувства у себе си.

Аниор притисна ръката до гърдите си, затвори очи и се концентрира дълбоко. После бавно я отлепи оттам и в отворената му длан светеше ярко малко кълбо енергия. Тимон го погледна ужасен. Стоеше като парализиран пред него, с широко отворени очи.

— Намерих какво да ти подаря, Тимон, за да ти помогна. Ще ти дам от своята любов, от копнежите и мъките си. Имам много от тях и остатъкът ще ми стигне за цял живот.

Той протегна това светещо кълбо към Тимон и го залепи към гърдите му.

Тимон изстена и падна на колене. Свил се от силна болка в сърдечния си център, той покри лицето си с ръце и се обви в черна мъгла. Чувстваше как тази чужда енергия се разлива в него, как всяка фибра на астралното му тяло бе обхваната от непознато трептене, което направо го разкъсваше. В него се надигна силно желание да умре, да се разтвори в нищото. И заедно с това — копнеж към светлина, по-ярка от всяка звезда. Появи се някакъв спомен за чувство, което никога не бе изпитвал, чувство на върховно щастие и пълен покой. Споменът породи желание, желание, което нарасна неудържимо. Но заедно с желанието идваше и осъзнаването, че то не можеше да бъде задоволено. Защото там, където търсеше удовлетворяването му, намери само пустота. Дълбокият мрак го поглъщаше, но не успя да намали копнежа към светлината. Отчаян се бореше да излезе от мрака и болката му беше съюзник и му даваше сила.

Аниор го хвана за рамене и му помогна да стане. Погледна в широко разтворените му очи и каза много меко:

— Нека тази болка ти помогне да намериш пътя си.

Обърна се към чакащите го диаба и рутези и извика:

— Войната свърши!

В отговор получи всеобщ рев от радост. И диабата, и рутезите наскачаха на крака, захвърлиха оръжието. Тези, които допреди малко се бяха били ожесточено, сега се прегръщаха и въртяха като в луд танц. Извиняваха се за раните, които си бяха нанесли, и се отпускаха уморени един до друг.

Тимон погледна тази картина и отново се сви от болка. В него заговори съвестта, един глас, който отдавна не бе чувал. Спомни си времето, когато рутезите бяха най-старателните работници, които можеше да си пожелае един Създател. Тогава на тази злощастна за него планета те управляваха една физическа раса, в която страстите бушуваха с неудържима сила, и въпреки това успяха да пренасочат тази разрушителна енергия в съзидателна. Не познаваше друга планета, където с такава енергия се строеше, изобретяваше, променяше природата. Отдавна жителите му я бяха напуснали, все в стремеж да завоюват нови територии, където да прилагат творческата си мощ.

И когато той бе наказан, рутезите до един го съжалиха и най-привързаните тръгнаха с него с мисълта да му помогнат да преодолее по-бързо последствията от грешките си. Но бяха прекалено меки и вместо той да се оправи под тяхното влияние, той ги бе подчинил на волята си. От миролюбиви и весели същества ги бе превърнал в ловки войни. Бе ги използвал безскрупулно за свои си цели и бе уплел и себе си, и тях във все по-лоша съдба. Сега не само той трябваше да изкупва вината си, но и те заедно с него.

Аниор го гледаше и като че ли разбираше какво става с него. Попита с топлота в гласа:

— Какво ще предприемеш сега?

— Ще тръгна да търся себе си и покой.

Той погледна към рутезите, които го гледаха объркани и безпомощни. Тимон сведе глава и каза:

— Простете ми, че ви въвлякох в тази история, че ви накарах през цялото това време да се биете за моите амбиции и да вършите неща, които ви бяха противни. Оттук нататък аз ще трябва да извървя пътя си сам. Свободни сте да правите каквото пожелаете.

Тогава един от рутезите скочи и се затича към него. Хвърли се на колене пред него и му се замоли:

— Какво ще правим без теб? Моля ти се, не ни изоставяй. Никой друг няма да ни иска.

Аниор гледаше трогнат тази картина. Този теор беше водил подчинените си от една беда към друга, а те продължаваха да го обожават и обичат, никога не го бяха изоставили. Каква вяра имаше в тези рунтави същества, каква преданост и обич!

Обърна се към рутезите и предложи:

— Въпреки че обстоятелствата ви наложиха да се биете с диабата, аз зная, че взаимно се харесвате. На Аритан има вече хора и скоро ще имаме много работа. Едни допълнителни ръце няма да ми са излишни. Предлагам ви да работите за мен.

Тимон го погледна благодарен, а рутезите се спогледаха изненадани. След това се скупчиха край Тимон и Аниор и радостни завикаха:

— Съгласни сме! И много ти благодарим.

Изтичаха обратно при новите си другари и отново се запрегръщаха с тях.

Гивок се изправи и извика:

— Погрижете се за ранените. А здравите да продължат подготовката за празника. Когато всички се оправят, ще празнуваме победата.

— Не победата — поправи го усмихнат Аниор, — а помирението. Защото в тази война всички сме загубили и спечелили.

Отново се вдигна врява от радост и старите и новите управители на Аритан се заловиха за работа. Тимон погледна засрамен Аниор и тихо каза:

— Не знам как да ти благодаря за всичко. Не съм срещал досега по-благородно същество от теб. Ще нося твоята болка у себе си и ще се надявам тя да ме научи на това качество.

— Желая ти да не страдаш толкова от нея, колкото аз — отговори сърдечно Аниор. — И ела, когато се чувстваш самотен. Винаги ще бъдеш добре дошъл при нас.

Тимон отново се сви като от удар, обърна се и излетя. А Аниор помогна на Гивок да завие Нериф в пространствен хамак и да го пренесе в зоната за възстановяване. Когато можеше да се откъсне от работата си, той сядаше до него и го галеше леко.

Беше постигнал това, което искаше, но цената на този успех не бе малка. Чудеше се дали не го бе постигнал за сметка на тези, които се бяха били и сега страдаха от болките на раните си. И дали не бе постъпил като Тимон, използвайки подчинените си за постигане на собствените си амбиции.