Софи Кинсела
Сватбата на Беки Б. (20)

Деветнадесет

Добре де. Не се паникьосвай! Спокойно! Всичко ще се нареди! Необходимо е просто да запазя спокойствие и здрав разум. И всичко ще стане както трябва.

— Никога няма да стане! — казва гласът на Сузи в ухото ми.

— Млъквай! — срязвам я аз.

— Никога няма да стане, ако ще и след хиляда години! Просто те предупреждавам!

— От теб не се очаква да ме предупреждаваш! От теб се очаква да ме подкрепяш и да ми даваш сили! — Снишавам глас. — И докато всеки прави онова, което се очаква от него да прави, всичко ще се нареди. Ще стане прекрасно!

Стоя пред прозореца на младоженческия апартамент на дванадесетия етаж на хотел „Плаза“ и съзерцавам площад „Плаза“ под краката си. Навън е горещ летен ден. Хората се носят напред-назад по тениски и къси панталонки, вършат нормални неща, като например наемат карети, за да се разходят из парка или хвърлят монети във фонтана.

А ето ме мен сега, обвита с хавлиена кърпа, а косата ми е неузнаваема в прическата си в стил „Спящата красавица“, гримът ми е дебел два сантиметра и се разхождам наоколо в най-високите бели сатенени обувки, които съм виждала през живота си. (От „Кристиан Лубутен“ — взех ги от „Барнис“, за което получавам огромна отстъпка.)

— Какво правиш в момента? — достига отново до мен гласът на Сузи.

— Гледам през прозореца.

— И за какво ти е притрябвало да гледаш през прозореца?

— Нямам представа. — В този момент се втренчвам в една жена, обута с дънкови къси панталонки, седнала на една пейка и отваряща кутийка кока-кола, в пълно неведение, че е наблюдавана. — Може би, за да се опитам да си възвърна усещането за реалност.

— Реалност ли?! — изсъсква гласът на Сузи от другия край на Атлантика. — Беки, не мислиш ли, че вече е малко късничко за реалност и нормалност?!

— Не е честно!

— Ако приемем, че реалността е планетата Земя, според теб ти къде си сега?

— Ами… на Луната? — пробвам аз.

— Нищо подобно! Ти си на петдесет милиона светлинни години оттук! Ти си… в друга галактика! И преди много, много време.

— Наистина имам усещането, че се движа в някакъв различен свят — признавам и се обръщам, за да разгледам за пореден път царствения апартамент зад себе си.

Атмосферата е приглушена, а въздухът е натежал от парфюми, лакове за коса и надежди. Накъдето се обърна, погледът ми се сблъсква с разточителни букети цветя, кошници с плодове и шоколади и бутилки шампанско в кофички с лед. В другия край пред тоалетката фризьорката и гримьорката си бъбрят весело, докато работят по главата на Ерин. Междувременно светският хроникьор сменя лентата във фотоапарата си, асистентът му гледа Мадона по MTV, а сервитьорът от румсървиса почиства поредната доза чаши за кафе и шампанско.

Всичко е толкова бляскаво, толкова скъпо! Същевременно обаче на мен ми прилича на подготовка за лятната училищна пиеса. Скоро прозорците ще бъдат покрити с черни платна, всички ще се съберем пред огледалото, превъзбудени до краен предел, а от другата страна на завесата родителите ни ще започнат да заемат местата си, обаче на нас няма да ни позволят да надникнем, за да ги видим…

— А сега какво правиш? — долита до мен гласът на Сузи за пореден път.

— Все още гледам през прозореца.

— Добре де, престани да гледаш през прозореца! Имаш не повече от час и половина!

— Сузи, успокой се!

— Как да се успокоя, а?!

— Всичко е наред. Всичко е под контрол.

— И не си казала на абсолютно никого, нали?! — продължава Сузи, като последното повтаря за хиляден път. — Не си казала дори и на Дани, нали?!

— Разбира се, че не съм! Да не съм толкова глупава! — Оттеглям се уж небрежно в един ъгъл и добавям шепнешком, така че никой да не ме чуе: — Само Майкъл знае. И Лоръл. Това е.

— И никой не подозира нищо, нали?!

— Изобщо! — Точно в този момент в стаята влиза Робин. — О, здрасти, Робин! Сузи, ще ти се обадя по-късно, ясно?

Затварям телефона и се усмихвам на Робин, която е облечена в светлорозов костюм, на главата си има слушалки, а в ръката си държи уоки-токи.

— Окей, Беки — изрича тя със сериозен, делови тон. — Сцена Едно е готова. Сцена Две в момента се подготвя. Обаче имаме един проблем.

— Така ли? — преглъщам аз. — И какъв е той?

— Не е пристигнал нито един човек от семейството на Люк. Баща му, втората му майка, някакви братовчеди, които са в списъка… Нали каза, че сте разговаряли?

— Да, точно така — прочиствам си гърлото аз. — Всъщност… точно те ми се обадиха преди малко. Опасявам се, че има някакъв проблем със самолета им. Казаха да поставите на техните места други хора.

— Така ли?! — отчайва се Робин. — Ама това никак не е добре! Никога не ми се е случвало толкова много промени в последната минута! На нито една от сватбите ми! Нова шаферка… нов кум… нов свещеник… Имам чувството, че всичко е променено!

— Да, знам — изричам с извинителен тон. — Много съжалявам, защото си давам сметка колко много усилия си положила за тази сватба! Просто в един момент се оказа напълно естествено именно Майкъл да ни ожени, а не някой абсолютно непознат човек. Така де, та той ни е стар приятел, освен това е квалифициран за тази дейност, и всичко останало. И затова на Люк му се наложи да си търси нов кум…

— Добре де, но само три седмици преди сватбата! Знаеш ли колко беше притеснен отец Саймън, когато разбра, че е отхвърлен?! Чудеше се дали няма нещо общо с косата му!

— С косата му ли? Не, разбира се! Това няма нищо общо с косата му! Честна дума!

— А после, и двамата ти родители да се разболеят от шарка по едно и също време… Как е възможно подобно стечение на обстоятелствата, направо не мога да го проумея?!

— Да, права си — правя аз тъжна физиономия. — Такъв лош късмет!

Уоки-токито й припуква и Робин се обръща.

— Да? — казва. — Какво казваш? Не! Изрично подчертах, че искам бляскаво жълта светлина! Не синя! Окей, веднага идвам… — Когато стига до вратата, се обръща и добавя: — Беки, сега трябва да тръгвам. Просто трябваше да те уведомя за няколкото детайла, които се наложи да променим в последния момент, но с тези ваши промени нещата толкова се объркаха, че… Нали нямаш нищо против, че се заех с тях без твоето съгласие?

— Няма проблеми! Вярвам на преценката ти! Благодаря ти, Робин!

Робин излиза, но след няколко минути на вратата се чука и ето че се появява Кристина. Облечена е в божествена бледозлатиста рокля на Айси Маяке, изглежда ослепително и държи в ръка чаша шампанско.

— Как е нашата булка! — усмихва се тя. — Малко сме нервни, а?

— Не особено — отговарям.

Което донякъде е точно така.

Всъщност е чистата истина. Вече съм отвъд всякакви притеснения и тревоги. Или всичко ще мине по план и планът ми ще сработи. Или няма да мине и ще се превърне в пълен провал. Така че оттук нататък не мога да направя нищо по този въпрос.

— Току-що говорих с Лоръл — казва Кристина, докато отпива от шампанското си. — Нямах представа, че взема такова дейно участие в сватбата.

— Е, не чак толкова. Просто ми прави една мъничка услуга…

— И аз така разбрах — отбелязва Кристина и ме поглежда изпитателно над ръба на чашата си, което ме кара да се запитам колко точно й е казала Лоръл.

— А каза ли ти… от какъв характер е тази услуга? — питам уж небрежно.

— Запозна ме със същността на нещата. Беки, ако направиш, каквото си замислила… — Поклаща глава. — Ако нещата протекат, както си ги планирала, заслужаваш направо Нобелова награда за върховен номер! — Тук вдига чаша и добавя: — Пия за теб! И ти желая само късмет!

— Благодаря!

— Ей, Кристина! — И двете се обръщаме, за да видим приближаващата се към нас Ерин. Вече е облечена в дългата си виолетова шаферска рокля, косата й е вдигната в средновековен кок, а очите й блестят от вълнение. — Ама тази тема за Спящата красавица е много готина! Видя ли вече булчинската рокля на Беки? Направо не мога да повярвам, че съм шаферка! Никога досега не съм била ничия шаферка!

Мисля, че Ерин е малко превъзбудена заради повишението си на моята сватба. Когато й казах, че приятелката ми Сузи няма да може да присъства и я помолих да ми стане шаферка, тя буквално избухна в сълзи.

— Не, все още не съм зървала булчинската рокля на Беки — отговаря Кристина. — И направо не смея да я погледна!

— Много е красива! — запротестирам аз. — Ела и я виж!

Въвеждам ги в импозантната гардеробна, където е окачена роклята на Дани.

— Цялата си е на мястото — отбелязва лаконично Кристина. — Това е добро начало.

— Кристина, това тук не е като прословутите тениски! Тази рокля е от друга, по-висша лига! Само погледни!

Просто не мога да повярвам каква фантастична работа свърши Дани! Макар че никога не бих си го признала пред Кристина, не съм разчитала особено на неговата рокля. Даже, ако трябва да бъда честна докрай, допреди една седмица тайничко ходех на проби в ателието на Вера Уонг.

Но после една вечер Дани почука на вратата на апартамента ни. Цялото му лице грееше от възбуда. Повлече ме нагоре към неговия апартамент, дръпна ме в коридора и отвори със замах вратата на неговата стая. И аз ахнах от изумление.

От разстояние роклята изглежда като традиционна бяла булчинска рокля — с впита талия, богата, надиплена в романтичен стил долна част и дълъг шлейф. Но когато се вгледаш отблизо, започваш да забелязваш безброй специфични, уникални детайли: диплите от бял дънков плат на гърба, характерните за Дани малки плисета и свивки на талията, белите пайети, мънистата и броката, разпръснати по целия шлейф — сякаш някой е изсипал отгоре кутия с бонбонки.

Никога досега не съм виждала подобна булчинска рокля! Това е истинско произведение на изкуството.

— Е, ако трябва да бъда честна — обръща се към мен Кристина, — когато ми каза, че ще бъдеш с произведение на младия господин Ковиц, малко се притесних. Обаче това… — Докосва едно мъничко мънисто. — Впечатлена съм! Ако приемем, разбира се, че шлейфът ти не се разпадне, докато вървиш към олтара.

— Няма да се разпадне — уверявам я аз. — Разхождах се из нашия апартамент, облечена с нея, в продължение на половин час. И нито една пайета не падна на пода!

— Ще изглеждаш приказно! — отбелязва замечтано Ерин. — Точно като принцеса. А и онази зала…

— Да, залата е направо забележителна — съгласява се и Кристина. — Мисля, че доста народ няма да може да си затвори устата от изумление.

— А аз още не съм я виждала — признавам си аз. — Робин не искаше да влизам там предварително.

— На всяка цена трябва да погледнеш! — възкликва Ерин. — Просто надникни. Преди да започне да се пълни с хора.

— Не мога! Ами ако някой ме види?!

— Хайде де! — подканя ме Ерин. — Сложи си едно шалче на главата. Никой няма да знае, че ти си булката!

 

 

Промъквам се долу във взето назаем яке с качулка и всеки път, когато някой минава покрай мен, аз извръщам глава. Чувствам се като непослушно малко момиченце. Виждала съм плановете на дизайнера и когато бутвам двойните врати на Терасовидната зала, смятам, че приблизително съм наясно какво ще зърна — нещо забележително, нещо театрално.

Ала се оказва, че нищо не ме е подготвило за влизане в тази зала.

Все едно влизам в напълно различен свят.

Пред очите ми се възправя сребриста, проблясваща, магическа гора. Клоните се издигат високо над главата ми. От туфичките пръст наоколо растат цветя. Между дърветата се вият лозници, от тях висят плодове, а в далечината си съзира ябълково дърво с увиснали от клоните сребърни ябълки. Паяжината е покрита с капчици роса… А тези птици, дето летят наоколо, истински ли са?!

Светлините на прожекторите оцветяват клоните и падат върху редиците столове. Две чистачки методично почистват прашинките от всяка седалка. Мъж в дънки прикрепва някакъв кабел към килима. Друг мъж на стълба оправя едно сребристо клонче. Цигулар си просвирва цигулката, а някъде в далечината някой настройва тимпани.

Все едно се намирам зад кулисите на някое шоу на Уест Енд.

Стоя встрани, оглеждам и се опитвам да попия всеки детайл. Никога през живота си не съм виждала нещо подобно и не мисля, че някога отново ще го зърна.

Неочаквано от другия край на залата се появява Робин, говореща нещо в микрофона си. Очите й сканират залата и аз се свивам в качулката на якето си. Докато не ме е забелязала, се измъквам заднешком от Терасовидната зала и влизам в асансьора, за да отида до Голямата бална зала.

Малко преди да се затворят вратите на асансьора, към мен се присъединяват две възрастни жени с тъмни поли.

— Видя ли тортата? — пита едната. — Струва най-малко три хиляди долара!

— Кое е семейството?

— Шърман — отговаря първата. — Елинор Шърман.

— Ааа, значи това е сватбата на Елинор Шърман!

Вратите се отварят и двете излизат.

— Блумууд — прошепвам аз, но прекалено късно. — Мисля, че името на булката е Беки.

И без това не ме чуват вече.

Тръгвам предпазливо след тях към Балната зала. Към грандиозната зала в бяло и златно, където двамата с Люк ще открием танците.

О, господи! Та тя е дори още по-голяма, отколкото си я спомням! Още по-позлатена и грандиозна! Светлините от прожекторите обхождат стените, осветяват балконите и полилеите. Променят ефектите си, играят по лицата на сервитьорите, които нанасят последните щрихи по масите. Всяка кръгла маса е украсена с каскади от бели цветя в средата. От тавана виси тента от муселин, фестониран с вълшебни лампички като нанизи от перли. Дансингът е обширен и полиран. На сцената се подготвя оркестър от десетима музиканти. Оглеждам се замаяно и виждам двама от помощниците на Антоан, балансиращи върху столове, да полагат последните захарни лалета върху близо триметровата торта.

Навсякъде се носи ухание на цветя, на скъп восък и на очакване.

— Извинете!

Отскачам настрани, когато покрай мен преминава сервитьор с количка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — приближава се към мен жена, носеща на гърдите си табелката на хотел „Плаза“.

— Аз просто… разглеждах — смотолевям.

— Разглеждахте ли? — свиват се подозрително очите й.

— Да! В случай, че… някога ми се прииска да се оженя.

И изчезвам, преди да е успяла да ме разпитва повече. И без това вече видях достатъчно.

Не съм особено сигурна как мога да стигна до апартамента оттук. Знам, че хотелът е огромен и загубването в него е гарантирано, така че за по-сигурно слизам на приземния етаж, преминавам колкото е възможно по-незабележимо покрай Двора с палмите и се насочвам към асансьорите.

Минавам покрай ниша с диванче и се заковавам на място. Тази тъмна глава ми е позната. Позната ми е ръката, която държи чаша с джин и тоник.

— Люк? — Той се обръща и ме гледа безизразно. Едва в този момент се сещам, че лицето ми е полускрито и просъсквам: — Аз съм!

— Беки?! — възкликва невярващо той. — Какво правиш тук?

— Исках да видя залите. Нали са удивителни?! — Оглеждам се, за да проуча дали не ме наблюдават, после се отпускам на стола до него и прошепвам: — Ти изглеждаш страхотно.

Той изглежда даже повече от страхотно. Изглежда буквално зашеметяващо в безупречния си фрак и колосаната бяла риза. Тъмната му коса проблясва под светлините, а от него се носи познатия аромат на разкошния му афтършейв. Когато очите му срещат моите, усещам, че нещо вътре в мен се освобождава — като навито въже, което внезапно се развива. Каквото и да се случи днес — независимо дали ще успея да си приведа в действие плана или не — двамата с него ще бъдем заедно. И всичко ще бъде прекрасно, защото ще бъдем двамата заедно!

— Нали знаеш, че сега не би трябвало да си говорим — усмихва ми се дяволито той. — Казват, че било лоша поличба.

— Да, знам — кимвам и отпивам от неговия джин с тоник. — Но ако трябва да бъда честна, смятам, че ние сме дори отвъд суеверията.

— Какво искаш да кажеш с това?

— О, нищо! — Броя до пет, за да се овладея, след което изричам сякаш между другото: — Разбра ли, че полетът на родителите ти закъснява?

— Да, казаха ми — смръщва се Люк. — Ти говори ли с тях? Знаеш ли дали ще се появят навреме?

— О, няма начин! — отговарям неопределено. — Не се притеснявай! Те казаха, че със сигурност ще бъдат на място, за да те видят как преминаваш по пътеката към олтара!

Което си е вярно. В известен смисъл.

Люк няма никаква представа за моите планове. И без това си имаше достатъчно грижи на главата. Като никога аз съм тази, която владее положението. Която носи отговорност за всичко.

През последните няколко седмици видях един напълно различен Люк. Един по-млад, по-уязвим Люк, за когото останалата част от света не знае абсолютно нищо. След онази нагласена от мен среща с Елинор той някак си се умълча. Нямаше никакви емоционални сривове, никакви драматични сцени. В някои отношения просто се върна към нормалния си начин на живот. Ала все още е много крехък, все още е изтощен. Все още не е в състояние да заработи по обичайния си начин. В продължение на две седмици той просто спеше ли, спеше, по четиринадесет-петнадесет часа на ден. Сякаш последните десет години на пренапрежение в работата най-сетне си поискаха своето.

Сега постепенно си възвръща обичайната самоличност. Възвръща си онази типично негова самоувереност. Онова неразгадаемо изражение, което си слага като маска, когато не иска да показва пред хората чувствата си. Онзи рязък, делови маниер. Миналата седмица вече тръгна на работа и всичко като че ли се връща в обичайните си релси.

Но не съвсем. Защото, въпреки възвърнатата маска на самоувереност, аз вече знам какво има под нея. Знам как работи душата на Люк. Знам го какво мисли и от какво се страхува, и какво иска истински от живота. Преди да се случи всичко това, ние преживяхме заедно повече от две години. И бяхме доста успешна двойка. Ала сега го усещам и го възприемам така, както никога преди.

— Все си спомням за разговора, който проведох с майка си — казва той смръщено, вперил поглед в чашата си. — Там горе, в Стаята на дъгата.

— Така ли? И за кое по-точно?

— Все още се чувствам много объркан.

— Объркан ли?! И защо?

— Никога досега не съм я чувал да говори така. Някак си… не ми изглеждаше реално. — Вдига поглед към мен и допълва: — Не съм сигурен дали трябва да й вярвам.

Аз се привеждам към него и поемам ръката му.

— Люк, фактът, че тя никога досега не ти е казвала тези неща, не предполага автоматично, че не са истина!

Това му повтарям всеки ден още от момента на онази негова среща с Елинор. Искам да го накарам да спре да я анализира. Искам да приеме за истина всичко, което е чул от нея. И да бъде щастлив. Обаче той е прекалено интелигентен за това. Сега той замълчава за миг и аз съм наясно, че в момента преповтаря целия разговор в ума си.

— Някои от нещата, които каза, изглеждаха като истински, но други — подозрително фалшиви.

— Кои от тях звучаха фалшиво? — питам безгрижно. — Питам просто от любопитство.

— Когато ми каза, че се гордее с всичко, което съм направил — от основаването на моята компания до избора ми на съпруга. На теб. Просто някак си не ми… Не знам… — Поклаща глава.

— Смятах, че това е много добро! — отвръщам, преди да успея да се спра. — Така де… нали знаеш… нещо напълно нормално за нея…

— Обаче после каза и нещо друго. Каза, че няма нито един ден, откакто съм се родил, в който да не е мислила за мен. — Прави пауза. — И начинът, по който го каза… Аз наистина й повярвах.

— Тя е казала подобно нещо?! — възкликвам слисана.

На листа, който дадох на Елинор, нямаше нищо такова. Грабвам чашата на Люк и отново отпивам от джина с тоник. Мисля.

— Знаеш ли, смятам, че тя ти е казвала истината — отсичам накрая. — Всъщност… Сигурна съм! Главното е, че е искала да ти каже, че те обича! Макар че не всичко, което ти е казала, да ти е прозвучало напълно естествено, точно това е била крайната й цел — да узнаеш за нейната обич!

— Може би си права — кимва той и ме поглежда в очите. — И все пак… Вече не я възприемам по същия начин. Не мога да се върна там, откъдето всичко се скъса.

— Да, напълно нормално — казвам след кратък размисъл аз. — Е, това пък може и да е за добро.

Значи проклятието е вдигнато. Люк накрая се е събудил! Аз се привеждам към него, целувам го и отпивам за последен път от чашата му.

— Трябва да отивам да се обличам.

— Значи няма да се появиш с този умопомрачителен анорак?! — ухилва се Люк.

— Ами, да ти кажа, мина ми през ума. Но сега, когато го видя, ще се наложи да избера нещо друго. — Изправям се, но се поколебавам за миг и добавям: — Слушай, Люк! Ако днес нещо ти се стори малко странно, просто… не му обръщай внимание. Давай напред! Ясно ли е?

— Да, ясно — кимва изненадано той.

— Обещаваш ли?

— Обещавам! — кимва, накланя леко глава и ме поглежда изпитателно: — Беки има ли нещо, което трябва да знам?

— Ами… не — отвръщам с най-невинно изражение. — Не, не мисля. Ще се видим пред олтара!