Софи Кинсела
Сватбата на Беки Б. (15)

Четиринадесет

Добре де, ясно. Сега най-важното нещо е чувството за мярка. Така де, не може да не признаете световноизвестния факт, че във всяка сватба редовно нещо се обърква. Човек не може да очаква целият процес да протече безупречно гладко. По този случай наскоро си купих едно книжле, което се казва „Реалистичната булка“ и което ми се отразява изключително успокояващо в този момент. Там има една обширна глава за пречките, които се появяват при организирането на всяка сватба. Особено ми харесва следното изречение: „Независимо колко непреодолим ви изглежда проблемът, бъдете сигурни, че разрешение винаги ще се намери. Така че, не се притеснявайте!“.

И примерът, с който илюстрират гореказаното, е за някаква булка, която си губи една от сатенените обувки на път към тържествения обяд. А не за булка, която е организирала две отделни сватби на два различни континента, която крие половината от поканите за тях в шкафчето за коктейли и която наскоро е установила, че сватбената й агентка е доказано куку.

От друга страна обаче, съм убедена, че в най-широк смисъл ситуацията е идентична.

Има един трик, който ме крепи да не полудея и който бих дала като безценен съвет на всички бъдещи булки. Чудя се защо изобщо не го споменават по булчинските списания. А той е много простичък — винаги носете в чантата си по една малка бутилчица водка и отпивайте по глътчица всеки път, когато някой отвори дума за сватбата.

Измина цяла седмица, откакто се върнах в Ню Йорк и оттогава изредих минимум седемнадесет адвоката, за да се консултирам с тях във връзка с договора ми с Робин. И всички до един му отделиха цялото си внимание, само и само с прискърбие да ме уведомят, че според тях всичко е непробиваемо, след което да ме посъветват в бъдеще да чета подробно всеки един документ, под който си слагам подписа.

Е, не съм съвсем точна. Един от адвокатите се задоволи само да изрече: „Много съжалявам, госпожице, но нищо не можем да направим“. И това — веднага, след като споменах, че договорът е с Робин де Бендърн. А друг ме удостои с констатацията: „Момиче, много си загазила!“, след което просто ми затвори телефона.

Направо не мога да повярвам, че няма изход! Ама как е възможно, моля ви се?! Затова накрая се реших да изпратя копие от договора си на Гарсън Лоу — най-скъпият адвокат в цял Манхатън. Четох за него в списание „Пийпъл“, където се твърдеше, че той е най-проницателният ум в цялата юридическа гилдия. Статията продължаваше също така, че Лоу можел да открие къде се къса нишката дори и в най-бетонираните доводи, затова всички го почитали и му се възхищавали. Затова засега възлагам всичките си надежди на него — като междувременно се старая да се държа съвсем нормално и да не се превръщам в развалина.

— Днес ще обядвам с Майкъл — казва Люк, като се появява в кухнята с две кутии под мишница. — Очевидно се приспособява добре на новото си място.

Майкъл прие предизвикателството и се премести да живее в Ню Йорк, на което и двамата много се радваме. Работи на половин работен ден като консултант към „Брандън Къмюникейшънс“, а през останалото време „се опитва да си върне нормалния живот“, както се изразява самият той. Започна да рисува и стана член на групичка, която прави гимнастика в Сентръл Парк, а последния път, когато го видяхме, мислеше да започва курс по готвене на италианска кухня.

— Но това е страхотно! — казвам аз.

— Непрекъснато ми повтаря, че трябва да му отидем на гости в новия дом — допълва Люк и се вглежда внимателно в мен. — Беки, добре ли си?

В този момент си давам сметка, че барабаня с молива по кухненската маса — при това с такава сила, че оставям белези по плота й.

— О, всичко ми е наред! — изчуруликвам с малко прекален ентусиазъм аз. — Какво да ми е?! Така де!

Не съм споменавала на Люк нищичко за нищо. В „Реалистичната булка“ се казва, че най-лесният начин да не досадите на бъдещия си съпруг с подробности по сватбата е да му поднасяте само най-необходимото.

И като ударя чертата, си давам сметка, че засега на Люк не му трябва да знае нищичко.

— Още два подаръка за сватбата — констатира той, стоварва кутиите на масата и ми се ухилва. — Времето май накъсява, а?!

— О, да! Така е! — засмивам се аз, но май не особено успешно.

— Още един тостер — този път от „Блумингдейлс“ — отсича той и се смръщва. — Беки, би ли ми казала колко точно списъка за подаръци има на наше име?

— Ами, не знам точно. Няколко.

— Мислех, че основната цел на подобни списъци е да не се озовем накрая със седем тостера.

— Ама ние нямаме седем тостера! — възкликвам аз. — Това е грил за сандвичи!

— Имаме си също така и… дамска чанта от „Гучи“ — отсича той и повдига въпросително вежди. — Чанта от „Гучи“ като сватбен подарък?

— Това е комплект от две части! — запелтечвам отбранително. — Включила съм и дипломатическо куфарче за теб!

— Което никой засега не ми е купил.

— Да не би да съм виновна аз?! Аз ли им казвам какво да купят, а, кажи де?!

Тук Люк просто поклаща глава.

Аз си прочиствам гърлото и вметвам:

— Я по-добре виж тук бебето на Сузи!

Току-що си взех снимките от трите ленти, посветени предимно на Сузи и Ърни.

— Това е Ърни във ваничката си… — посочвам и му подавам снимката. — А тук е заспал… а тук Сузи е заспала… И Сузи… Чакай малко… — И бързо прехвърлям няколко снимки, на които Сузи кърми бебето само по бикини. Вярно, че си купи един специален гащеризон за кърмене, който обещаваше „дискретност у дома и на публично място“, обаче така й писна от тъпия скрит цип, че го изхвърли още на втория ден. — Я виж тук! Това е в деня, в който го доведохме за първи път вкъщи!

Люк присяда до мен на масата и започва да прехвърля снимките, а изражението му постепенно добива някакъв странен блясък.

— Тя изглежда… — изрича накрая той — блажена.

— Точно такава е — съгласявам се аз. — Буквално го обожава. Дори и когато пищи.

— Изглеждат вече напълно свързани един с друг — отбелязва, втренчен в снимката, където Сузи се смее щастливо, докато Ърни й дърпа косата.

— И действително са. Когато се опитвах да го взема от ръцете й, той задължително се разпищяваше.

Наблюдавам Люк и нещо у мен се преобръща. Той е хипнотизиран от тези снимки. Което доста ме изненадва. Никога не съм го възприемала като мъж, който си пада по бебета. Така де, нали знаете как реагират повечето мъже, когато им дадете снимки с бебета…

— Аз нямам никакви снимки като мъничко бебе — изрича накрая той и насочва погледа си към блажено спящия в ръцете на майка си Ърни.

— Така ли? Ами…

— Майка ми ги е взела всичките.

Изражението му е неразгадаемо и у мен постепенно се надига вълната на паниката.

— Наистина ли? — изричам небрежно. — Е, ами то…

— Може би е искала да ги задържи единствено за себе си.

— Да — казвам не особено убедено. — Може би е било точно така.

Господи! Трябваше да си дам сметка, че тези снимки пак ще накарат Люк да си спомни за майка си.

Не съм особено сигурна какво точно се е случило между тях двамата, докато ме нямаше. Единственото, което знам, е, че Люк накрая е успял да се свърже с нея в онази швейцарска клиника. И доколкото схванах, тя отново му е представила някакво неубедително извинение защо в статията не се споменава никъде за него и неговата компания. Нещо от рода на това, че журналистът не проявил интерес към тази подробност.

Нямам представа дали Люк й е повярвал. Нямам представа дори дали й е простил или не. Ако трябва да бъда честна, не съм сигурна, че и той самият има представа за това. Единственото, което виждам, са все по-честите му пристъпи на затваряне в себе си — тогава разбирам, че той потъва в мисли по този въпрос.

Дълбоко в себе си ми се иска да му кажа: „Виж какво, Люк, забрави за нея! Тя е тъпа крава и изобщо не те обича, и ти ще си бъдеш много по-добре без нея!“.

Обаче после си спомням думите на втората му майка — Анабел, които тя ми каза преди няколко месеца. Докато си вземахме довиждане, тя ми прошепна: „Колкото и да е трудно за вярване, Люк се нуждае от Елинор“.

„Нищо подобно! — отвърнах възмутено аз. — Та нали има теб, има баща си, а сега има и мен!…“

Ала Анабел само поклати глава и изрече:

„Нищо не разбираш. Той копнее за Елинор още от детството си. Именно това го накара да се труди толкова упорито. Именно този копнеж го изпрати в Америка. Този копнеж е част от неговата същност, при това неразривна част. Като лозница, увита около ствола на ябълка. — После ме погледна проницателно и допълни: — Беки, никога не се опитвай да я изритваш от неговия живот. Защото така ще му причиниш непоправими вреди!“

Как е разбрала какво си мислех тогава? Как е зърнала брадвата, която аз виждах между себе си и Елинор…

И сега поглеждам Люк и виждам, че той се е вторачил като хипнотизиран в снимката, където Сузи целува Ърни по коремчето.

— Както и да е! — отсичам весело аз и побързвам да събера всички снимки от масата. — Трябва да ти кажа, че подобна силна връзка съществува и между Таркуин и Ърни! Искам да кажа, че бащината любов е точно толкова важна, колкото и майчината! Особено в наши дни. Честно да ти кажа, по мое мнение майчината любов е доста надценявана…

О, боже! Няма никакъв смисъл! Та Люк дори не ме слуша!

Телефонът иззвънява, ала той не помръдва. Затова аз се насочвам към дневната и вдигам слушалката.

— Ало?

— Ало? С Ребека Блумууд ли имам честта да разговарям? — пита непознат мъжки глас.

— Да, същата — отговарям и в този момент зървам на масичката до себе си един каталог от „Потъри фарм“. Защо не взема да направя регистрация на сватбени подаръци и там? — Кой се обажда?

— Обажда се Гарсън Лоу, от фирмата „Лоу и съдружници“.

Вкаменявам се. Боже! Самият Гарсън Лоу! И ми се обажда на домашния телефон!

— Извинявам се за ранното си обаждане — казва в този момент той.

— О, няма нищо! — възвръщам си аз дар словото и бързо сритвам вратата към кухнята, за да не ме чуе Люк. — Много ви благодаря, че се обаждате!

Слава богу! Нищо чудно да е решил, че от моя случай ще се спретне страхотно дело! Сигурно иска да ми помогне да хвана Робин за гушата! Сигурно двамата ще направим огромен пробив в историята на юрисдикцията… или нещо такова. И аз ще стоя пред вратата на съдебната зала, и телевизионните камери ще се надпреварват да ме снимат, и всичко ще бъде като в „Ерин Брокович“.

— Вчера получих писмо ви — казва Гарсън Лоу. — И бях много заинтригуван от вашата дилема. Яко са ви стегнали за гушата, това е факт.

— Да, знам — съгласявам се аз. — Точно затова се и обърнах към вас.

— Вашият годеник запознат ли е със ситуацията?

— Засега не — отговарям и снишавам глас. — Надявам се първо сама да успея да намеря някакво разрешение, а после да му кажа. Нали разбирате какво имам предвид, господин Лоу?

— Категорично.

Ама това е велико! Ето че двамата се разбираме перфектно!

— В такъв случай — отбелязва Гарсън Лоу от другия край на линията — нека веднага си дойдем на въпроса.

— Напълно съм съгласна с вас! — отвръщам и усещам, че ме залива вълна на облекчение. Ето така става, когато се обръщаш към най-скъпия адвокат в цял Манхатън! Резултатите са бързи и ефективни.

— Първо на първо, договорът е съставен изключително прецизно — отбелязва той.

— Така е — кимвам аз.

— Забелязват се няколко особено изобретателни клаузи, с които се покриват всички възможни девиации.

— Разбирам.

— Прегледах го много внимателно. И доколкото схващам, няма никакъв начин, по който бихте могла да се омъжите в Англия, без да си навлечете на главата огромна неустойка.

— Точно така — кимвам, преизпълнена с очакване. Настъпва тишина.

— Е, къде се къса нишката тогава? — осмелявам се да попитам накрая.

— Никъде, фактите са абсолютно непробиваеми.

— Какво? — вторачвам се объркано аз в телефона пред мен. — Но нали… нали точно затова се обадихте?! За да ми кажете, че сте открили къде се къса нишката! Да ми кажете, че можем да спечелим?!

— Не, госпожице Блумууд! Обадих се, за да ви предупредя, че ако съм на ваше място, веднага ще взема мерки за отменяне на всички сватбени приготовления в Англия.

Сякаш ме пронизва нож в гърба.

— Но… аз не мога да го направя! Точно там е главното! Майка ми е направила основен ремонт на цялата къща и всичко е готово, и… Това буквално ще я убие!

— В такъв случай се опасявам, че ще се наложи да платите на сватбената си агентка цялата неустойка!

— Ама… — Гърлото ми се стяга. — И това не мога да направя! Аз нямам сто хиляди долара! Не може да няма и друг начин, а?!

— Опасявам се, че…

— Не може да не се намери някакво брилянтно разрешение на проблема! — отсичам и отмятам назад коса, като се старая да не се паникьосвам. — Хайде де, моля ви! Предполага се, че вие сте най-умният човек в целите Съединени щати! Не може да не сте способен да измислите някакъв изход!

— Госпожице Блумууд, позволете да ви уверя, че прегледах договора ви от всички ъгли и посоки и съм длъжен да ви предупредя, че подобно брилянтно разрешение не съществува! Няма никакви вратички, от които да можете да се измъкнете! — Тук Гарсън Лоу въздъхва. — Може ли да ви дам три дребни съвета?

— Какви съвети? — питам и в душата ми проблясва нова надежда.

— Първият от тях е никога да не подписвате документ, преди първо да го прочетете.

— Това си го знам вече! — изкрещявам, преди да съм успяла да се спра. — Каква полза всички да ми го повтарят непрекъснато?!

— Вторият ми съвет е — и за това настоявам — веднага да кажете на вашия годеник как стоят нещата!

— А какъв е третият?

— Надявайте се на чудо!

 

 

Това ли ви бил адвокатът за милион долара хонорар?! Това ли му били съветите?! Кажете на годеника си и се надявайте на чудо! Бабината ти трънкина! Гаден тъпанар… отвратителен… скъпарски… нагъл…

Хайде, успокой се! Та аз съм много по-умна от него! И ще измисля нещо! На всяка цена! Знам си, че мога! Просто съм убедена, че…

Чакай малко!

Отправям се с ленива походка към кухнята й заварвам Люк вперил очи в празното пространство пред себе си.

— Здрасти! — поздравявам небрежно и прокарвам пръсти по облегалката на стола му. — Ей, Люк, ти нали имаш купища пари, а?!

— Нямам.

— Какво искаш да кажеш с това „нямам“? — отстъпвам нацупено. — Разбира се, че имаш!

— Имам авоари — отвръща Люк. — Имам и компания. Това невинаги е равнозначно на пари в брой.

— Хубаво де! — махвам нетърпеливо с ръка. — И сега ще се женим. Нали се сещаш за онези приказки: „Всички светски блага“ и тям подобни. Така че, в известен смисъл… — тук правя обмислена пауза — парите са и мои, нали?!

— Дааа. Би ли ми казала накъде биеш, все пак?

— Ами… искам да кажа… ако ти поискам малко пари, би ли ми дал?

— Няма проблеми. Колко ти трябват?

— Ех, ами… сто хиляди долара — отговарям, като се старая да звуча безгрижно.

Това най-сетне кара Люк да вдигне глава.

— Сто хиляди долара?!

— Именно! Така де, не че са толкова много…

Люк въздъхва.

— О, Беки, пак ли са ти останали очите някъде? Защото, ако пак става въпрос за някое кожено палто…

— Никакво палто! Това е… това е изненада!

— Изненада за сто хиляди долара?!

— Да — отговарям след кратка пауза, но май не звуча вече не така убедително.

Може би не това е брилянтното разрешение в края на краищата.

— Беки, сто хиляди долара са ужасно много пари!

— Да, знам — отвръщам. — Знам го много добре. Виж какво… добре де… няма значение. Забрави!

И побързвам да се измъкна от кухнята, преди да му е хрумнало да ме заразпитва.

 

 

Добре де, майната им на адвокатите! Майната им и на парите! Трябва да има някакво друго разрешение на този проблем! Просто трябва да го обмисля по-внимателно.

Така де, защо пък не вземем просто да си пристанем? Да се оженим на някой плаж, да променим имената си и никога повече да не се веснем пред близките си!

Не, ето какво ще направим: аз отивам на сватбата в Оксшот, а Люк — на сватбата в Ню Йорк. И всеки от нас ще заяви, че е бил изоставен в последния момент и после се срещаме тайничко, и…

Не! Ето го изходът! Ще си наемем актьори, които да ни заместят! Боже, какъв съм гений!

Идеята ми хрумва, докато се качвам с ескалатора към моя етаж в магазина. И дотолкова се впечатлявам от гения си, че почти забравям кога да отскоча от движещите се стълби. Ама точно така! Ще си наемем актьори, които приличат на нас, и те ще се появят вместо нас на сватбата в „Плаза“ и никой няма да се досети. Имам предвид, че всички поканени гости там са приятели на Елинор. Хора, които нито Люк, нито аз познаваме. Нито пък те нас. Ще накараме фалшивата булка да си спусне плътен воал пред лицето… а заместникът на Люк пък ще заяви, че си е порязал лицето, докато се е бръснел, и ще носи голяма превръзка… а междувременно ние вече ще бъдем в Англия…

— Внимавай, Беки! — чувам гласа на Кристина и вдигам поглед. Тя ми се усмихва, а аз осъзнавам, че се приближавам стремително право към един манекен.

— Май пак те гонят мисли за сватбата, а? — допълва тя, когато влетявам в нашия отдел.

— Точно така — отвръщам весело.

— Честно да ти кажа, напоследък изглеждаш далеч по-спокойна — казва одобрително Кристина. — Очевидно отпуската ти се е отразила добре. Да видиш майка си… да влезеш отново в родния си дом…

— Ами да! Беше… страхотно!

— Според мен начинът, по който владееш ситуацията, е достоен за възхищение — отбелязва тя, докато отпива от кафето си. — Почти не си отваряла дума за сватбата, откакто се прибра. Даже имам усещането, че буквално отбягваш тази тема!

— Не я отбягвам! — запротестирам, без да свалям усмивката от лицето си. — От къде на къде?!

Боже, искам си водката! Придобила собствена воля, ръката ми сама се спуска навътре в чантата ми. Крайно време е да сложа край на това!

— Някои бъдещи булки се оставят сватбата им буквално да ги обсеби. И не мислят за нищо друго, освен за нея. Но ти като че ли държиш цялата ситуация под контрол.

— Напълно! — отсичам още по-жизнерадостно. — Би ли ме извинила? Трябва да се подготвя за първия си клиент…

— О, забравих да ти кажа — добавя Кристина точно когато отварям вратата на моята пробна. — Първата ти клиентка е в десет часа. Казва се Ейми Форестър.

— Ясно — кимвам аз. — Благодаря!

Затварям вратата зад гърба си, отпускам се на стола, сграбчвам миниатюрното си приятелче с етикет „Смирноф“ и отпивам благодарствено.

Такаааа. Вече съм по-добре.

Добре. Дали имам време да се обадя на актьорската агенция за наемане на заместници, преди пристигането на тази Ейми Форестър?

 

 

Добре де. Сега, като се замисля, може би трябваше да поразмисля малко, преди да се поддам на импулса си да се обадя.

И може би трябваше да си дам сметка, че е крайно невероятно аз да приличам на някоя от актрисите в Агенцията за двойници на знаменитости „Звездите, които обичате“.

От друга страна, не мога да не призная, че оттам бяха много мили. Казаха ми, че бих могла да им изпратя своя снимка и те щели да прегледат албумите си. А после, след като най-накрая чатнаха британския ми акцент, ме попитаха с надежда дали пък не приличам на Елизабет Хърли, защото имали една актриса, която досущ приличала на нея.

Да бе!

И все пак човек никога не знае! Нали така?! Ще взема все пак да им изпратя една снимка — просто за всеки случай! Нищо чудно да се окажа пълна двойничка на съседката на шефката или нещо подобно.

 

 

— Не ми харесва нито жълтото, нито оранжевото — продължава да каканиже до ухото ми Ейми Форестър. — И когато казах „готино“, имах предвид да е официално, но същевременно някак си… секси. Нали се сещате какво имам предвид? — И тя жвака победоносно с дъвката си и ме поглежда с надежда.

— Аха… е, да! — отсичам, макар че нямам никакво понятие за какво ми говори тази. Боже, даже не си спомням какво точно искаше! Беки, концентрирай се!

— Така, нека да обобщим. Вие търсите… вечерна рокля? — рискувам да предположа аз, докато драскам в бележника си.

— Да, или костюм с панталон. Каквото и да е. Мога да нося почти всякакви модели — отбелязва Ейми Форестър, оглеждаща със задоволство отражението си в огледалото, а аз тайничко й правя преценката по манхатънски, отбелязвайки си наум впитата в тялото й лилава блузка и тюркоазния клин. Прилича ми на фотомодел от реклама за домашни спортни уреди. Даже си има и подходящата къса руса коса, и всичко там.

— Имате прекрасна фигура! — отбелязвам, като малко със закъснение осъзнавам, че момичето си проси комплимент.

— Много благодаря! Старая се!

С помощта на Таймастърс ще загладите бедрата си до неузнаваемост!

— Вече си събрах ваканционния гардероб — отбелязва тя, като отново премлясва с дъвката си. — Обаче приятелят ми ми казва: „Миличко, що не си вземеш още нещо?!“. Честно да ви кажа, той обожава да ме глези! Той е прекрасен човек! Та така… Сетихте ли се вече за нещо, подходящо за мен?

— Да — отсичам, успяла най-сетне да се концентрирам. — Сетих се. Само ме изчакайте да ви донеса няколко неща, които според мен ще ви отиват.

Излизам навън и започвам да събирам рокли. Докато бродя от закачалка на закачалка, започвам да се успокоявам. Истинско облекчение е за разнообразие да се фокусираш върху нещо друго, да мислиш за нещо друго, освен за тъпата сватба…

— Здрасти, Беки! — подвиква ми Ерин, докато изпраща една от редовните си клиентки, госпожа Залески. — Тъкмо казвах на Кристина, че трябва да планираш и преминаването си по алеята!

О, боже! Пак се започва!

— Нали знаете, че дъщеря ми работи в „Плаза“? — намесва се и госпожа Залески. — Та тя твърди, че всички там говорят за вашата сватба!

— Така ли? — изричам след кратка пауза. — Е, не е чак толкова голяма работа…

— Не било голяма работа ли?! Да не се шегувате?! Сервитьорите се бият кой да бъде на смяна тогава! Всички искат да зърнат тази омагьосана гора! — Тя се втренчва в мен над очилата си и добавя: — Вярно ли е, че ще имате струнен оркестър, диджей и жив състав от десет човека?

— Ами… сигурно.

— Боже, всичките ми приятелки ми завиждат, че ще ходя! — отбелязва Ерин със светнал поглед. — И непрекъснато повтарят, че после искат да видят всички снимки. Нали ще бъде позволено да се правят снимки?

— Ами… не знам. Вероятно.

— Сигурно много се вълнувате — отбелязва госпожа Залески. — Късметлия момиче сте вие!

— Аз… не знам.

Не мога да издържам повече! Искам си водката!

— Извинете, трябва да вървя — промърморвам и поемам с бърза крачка към моята пробна.

Очевидно каквото и да направя, ще изгубя. Каквото и да избера, ще разочаровам много хора.

Докато Ейми намъква първата си рокля, аз стоя, забила поглед в пода, а сърцето ми бие така, че ще се пръсне. И преди съм си навличала неприятности. И преди съм се държала като пълна глупачка. Но никога не съм изглупявала чак толкова. Никога не съм изглупявала до такава огромна, скъпоструваща, важна степен.

— Това ми харесва — отбелязва Ейми, оглеждаща критично отражението си. — Но дали цепката е достатъчна?

— Ами… — Поглеждам я. Роклята е от черен шифон, срязана практически до пъпа. — Така смятам. Но ако желаете, можем да я пипнем малко…

— О, нямам време за подобни неща! — отсича Ейми. — Тук съм само още един ден. Утре заминаваме на почивка, а после се местим в Атланта. Именно затова дойдох да пазарувам. В момента вадят всички мебели от апартамента и това буквално ме подлудява.

— Разбирам — отбелязвам разсеяно.

— Моят приятел обожава тялото ми — отбелязва самодоволно тя, докато се измъква от черния шифон. — Но това е напълно разбираемо, като се има предвид, че жена му изобщо не е обръщала внимание на външния си вид. По-точно — бившата му жена. В момента са в развод.

— Ясно — отбелязвам учтиво, като й подавам бяла рокля със сребристо болеро.

— Направо не мога да повярвам, че я е търпял толкова дълго! Тя е някаква разюздана, ревнива харпия! Лично аз смятам да заведа съдебен иск срещу нея! — Ейми навлича бялата рокля и продължава: — Така де, какво право има тя да ми забранява да преследвам собственото си щастие, а?! Толкова е егоистично от нейна страна! Можете ли да си представите — тя буквално ме нападна на улицата! Насред центъра на Медисън авеню, моля ви се!

Медисън авеню ли? Звучи ми познато. Вдигам глава, а мозъкът ми започва да щрака на бързи обороти.

— Значи тя буквално ви… удари, така ли?

— Ама, разбира се! Едва не ми избоде очите, мръсницата му с мръсница! Хората ни зяпаха, а тя ме засипваше с едни гадни обвинения… Честно да ви кажа, жените с кариера май малко откачат, когато влязат в четиридесетте! Бихте ли ми вдигнали ципа, ако обичате?

Не е възможно да е същото момиче! Така де, в Ню Йорк сигурно има хиляди руси любовници, които са били нападнати на Медисън авеню! И то от побеснелите бивши съпруги на своите приятели.

— Та как казахте, че му е името на този ваш приятел? — питам небрежно.

— Уилям — отговаря тя, присвива презрително устни и добавя: — А тя го е наричала, моля ви се, Бил!

О, боже! Господи!

Това е тя! Това е русата секретарка! Точно тук, в моята пробна! В ръцете ми!

Окей. Само продължавай да се усмихваш. Не й позволявай да заподозре каквото и да било!

Обаче отвътре ми завира от гняв. Значи това е жената, заради която са отхвърлили Лоръл! Заради тази тъпа фръцла, тази жвакаща дъвка празноглавка!

— Точно затова ще се местим в Атланта — продължава през това време Ейми, като същевременно се съзерцава със задоволство. — Искаме да започнем съвместния си живот на чисто, затова Уилям помоли във фирмата да го преместят. И не искаме дъртата вещица да ни знае къде сме. — Смръщва се и добавя: — Тази рокля май ми харесва повече.

Привежда се и аз се заковавам на място. Чакай, чакай! Ама тя носи медальон! Медальон с… този зелен камък не беше ли смарагд?!

— Ейми, извинете ме за момент, трябва да се обадя на едно място — отбелязвам небрежно аз. — Продължавайте да пробвате роклите.

И се измъквам бързо от пробната.

Когато успявам накрая да се свържа с офиса на Лоръл, секретарката й Джина ми съобщава, че тя е на среща с представителите на „Американ Еърлайнс“ и не желае да бъде безпокоена от никого.

— Моля те! — настоявам аз. — Измъкни я оттам! Много е важно!

— Важни са и от „Американ Еърлайнс“! — отсича Джина. — Затова се налага да почакаш.

— Но ти не разбираш! Въпросът е от съдбоносно значение!

— Беки, новата дължина на полите от „Прада“ не е от съдбоносно значение! — съобщава ми Джина, вече загубила търпение. — Не и в света на самолетния лизинг.

— Но тук не става въпрос за дрехи! — изричам възмутено. Поколебавам се, като се питам доколко Лоръл е близка със секретарката си, но накрая решавам да рискувам и добавям шепнешком: — Става въпрос за Ейми Форестър! Нали знаеш кого имам предвид?

— Да, знам много добре — отсича Джина с глас, от който разбирам, че тя знае повече дори и от мен. — И какво за нея?

— Тя е в ръцете ми!

— Какво искаш да кажеш с това, че тя е в ръцете ти?!

— В момента се намира в моята пробна! — продължавам с още по-снишен глас, като се оглеждам, за да се уверя, че никой не ме чува. — Джина, тя носи онзи медальон със смарагда! Сигурна съм, че е онзи, който е бил на бабата на Лоръл! Онзи, дето полицията не успяла да открие!

Настъпва продължителна пауза.

— Окей — отсича накрая Джина. — Ще измъкна Лоръл от срещата. Вероятно веднага ще дойде при теб. Само не пускай… онази да си тръгне!

— В никакъв случай! Благодаря ти, Джина!

Затварям телефона и за момент оставям неподвижна. Мисля. После се насочвам към моята пробна, като се старая да си придам колкото е възможно по-естествено изражение.

— И така! — изписуквам жизнерадостно, когато се появявам при нея. — Хайде да се заемем с пробването на рокли! И запомнете едно нещо, Ейми, огледайте всяка от тях много добре! Толкова, колкото желаете! Ако ще и това да е цял ден…

— Не желая да пробвам нищо повече — отсича Ейми и се обръща, облечена в прилепнала по тялото й червена рокля с пайети. — Ще взема тази.

— Какво?! — пребледнявам аз.

— Страхотна е! Вижте само как ми пасва! — И се завърта, като не изпуска отражението си в огледалото.

— Ама ние още не сме започнали!

— Е, и какво?! Аз вече взех решение! Искам тази! — заявява безапелационно тя и си поглежда часовника. — При това вече трябва да бързам. Бихте ли ми свалили ципа, ако обичате?

— Ейми… — започвам, като се старая да си запазя усмивката. — Наистина смятам, че трябва да пробвате още няколко, преди да вземете окончателното си решение!

— Но аз не желая да пробвам нищо друго! Вие имате много добро око!

— Нищо подобно! Тази рокля ви стои ужасно! — заявявам, без да мисля аз, и тя ме изглежда странно. — Искам да кажа… тук някъде имаше една прекрасна розова рокля, която исках да видя как ви стои, та… — Грабвам закачалката. — Представете си я върху вас! Или… или тази, с поло яката…

Ейми Форестър ме поглежда нетърпеливо и изрича:

— Ще взема тази. Бихте ли ми помогнали да я съблека, ако обичате?

Господи! Какво ще правя сега?! Как да я накарам да остане тук?

Поглеждам тайничко часовника на ръката си. Офисът на Лоръл се намира само на една-две пресечки оттук. Така че би трябвало да долети всеки момент.

— Бихте ли ми помогнали да я съблека? — повтаря Ейми, а гласът й придобива неприятни нотки.

— Да, разбира се! — кимвам притеснено. — Няма проблеми!

Протягам ръка към ципа на червената рокля с пайетите и започвам да го смъквам. В този момент ме осенява гениална мисъл.

— Защо си мисля, че ще бъде много по-лесно да я съблечете през главата? — отбелязвам.

— Окей — извиква нетърпеливо Ейми. — Както кажете.

Разкопчавам ципа още мъничко, а после вдигам прилепналата по тялото рокля точно над бедрата й, след което я мятам през главата й.

Аха! Падна ли ми в ръчичките! Плътната червена материя покрива напълно лицето й, но останалата част от тялото й е облечена само по бикини, сутиен и обувки с високи токове. Прилича на кръстоска между кукла Барби и коледна бисквитка.

— Хей! Нещо заяде! — започва да маха тя безпомощно с ръце, но раменете й са приклещени до главата от роклята.

— Наистина ли? — възкликвам изненадано. — Я виж ти! Случват се понякога такива неща.

— Добре де, тогава ме измъкнете!

Тя прави две крачки напред, а аз на свой ред отстъпвам, за да не ме сграбчи. Чувствам се като шестгодишна, която играе на „сляпа баба“ на някой детски рожден ден.

— Ама къде изчезнахте? — достига до мен приглушеният й, но безспорно бесен глас. — Измъкнете ме оттук!

— Ами… опитвам се — обаждам се най-сетне и дръпвам символично роклята, колкото да имитирам дейност. — Наистина сте се заклещили — извинявам се най-любезно. — Може би, ако се наведете малко и се поразтърсите…

Хайде де, Лоръл! Къде си? Отварям вратата на пробната и се оглеждам, но не я зървам никъде.

— Окей! Ето, че започва да става!

Обръщам се и за мой най-голям ужас зървам, че ръката на Ейми се е появила като че ли от нищото и незнайно как е успяла да докопа ципа с дългите си маникюри.

— Можете ли да ми помогнете да си сваля ципа? — обажда се тя.

— Ами… ще пробвам…

Сграбчвам ципа и започвам да го дърпам в посока, противоположна на тази, в която го дърпа тя.

— Ама той е заял! — извиква отчаяно тя.

— Да, виждам. Тъкмо се опитвам да го оправя!

— Ей, я почакайте малко! — виква тя неочаквано подозрително. — В коя посока дърпате?

— Аааз… в същата като вас…

— Здравей, Лоръл! — чувам отвън изненадания глас на Кристина. — Добре ли си? Да не би да съм забравила, че за днес имаш уговорен час?

— Не, нямам — отговаря тя. — Обаче Беки ми е приготвила нещо много интересно.

— Най-сетне! — отдъхвам си аз, притичвам до вратата и отварям.

Ето ти я и Лоръл, с почервеняло от превъзбуда лице, облечена в новата си пола на Майкъл Корс, съчетана по най-неподходящия начин с тъмносин блейзър.

Колко пъти да й повтарям кое с кое си върви?! Ааа! Май ще взема да правя неочаквани визити на клиентите си по-често! Да ги видя аз как си съчетават дрехите без мен!

— Ето я и нея — отсичам и кимвам по посока на хибрида между кукла Барби и коледна бисквитка, който все още се опитва да се измъкне от роклята си.

— Ясно — кимва Лоръл и влиза спокойно в пробната. — Остави я на мен.

— Какво? Кой е тук? — извърта безпомощно Ейми глава при звука на гласа на Лоръл. — Исусе Христе! Не! Да не би да е…

— Точно така — изрича смразяващо Лоръл. — Аз съм!

 

 

Стоя си аз пред вратата на моята пробна, като се опитвам да не обръщам внимание на крясъците вътре. След няколко минути Кристина излиза от офиса си и се приближава към мен.

— Беки, какво става тук?

— А, нищо. Просто… Лоръл срещна своя отдавнашна позната и… Реших да ги оставя малко насаме. — Отвътре до нас достига нещо като „туп-туп-туп“ и аз се изкашлям колкото мога по-силно. — Мисля, че те… си бъбрят.

— Бъбрят си значи — поглежда ме изпитателно Кристина.

— Точно така! Бъбрят си!

Внезапно вратата се разтваря и оттам се появява Лоръл, стиснала в ръка връзка ключове.

— Беки, ще се наложи да прескоча до апартамента на Ейми, а на нея май ще й се наложи да ме поизчака тук. Нали така, Ейми?

Надниквам в пробната. Ейми се е свила в единия от ъглите, все така по бельо — вече без смарагдовия медальон — и изглежда като пострадала от боен стрес. Кимва, без да изрече и думица.

Когато Лоръл се отдалечава, Кристина ме поглежда, неспособна да повярва на очите си.

— Беки…

— Добре! — възкликвам аз по посока на Ейми с най-добрия си професионално жизнерадостен тон. — Така и така ще чакаме, какво ще кажете да изпробваме още няколко рокли?

 

 

Четиридесет минути по-късно Лоръл се връща, а очите й светят от радост.

— Успя ли да вземеш всичко останало? — питам нетърпеливо.

— Взех абсолютно всичко!

От другия край на отдела ни Кристина вдига глава към нас, после извръща поглед и го забива в противоположната посока. И без това спомена, че единственият начин да не ме уволни зареди онова, което току-що стана, е да не знае какво е станало.

Така че в общи линии постигнахме съгласие, че тя не знае нищо за случилото се.

— Заповядай! — хвърля Лоръл ключовете на Ейми. — Вече можеш да тръгваш. И предай поздравите ми на Бил. Той напълно те заслужава.

Без да каже каквото и да било повече, вече напълно облечената Ейми скача на крака и тръгва да излиза.

— Почакай! — извиква след нея Лоръл. — Сети ли се да благодариш на Беки?

— Аз… хмм… — Ейми ме поглежда притеснено и изрича: — Благодаря ти, Беки!

— Няма защо — отвръщам неловко аз.

И докато Ейми се носи почти на бегом към ескалатора, Лоръл ме прегръща и казва:

— Беки, ти си истински ангел! Не знам как ще ти се отплатя за всичко, което стори за мен! Само кажи какво искаш, и то ще бъде твое!

— Не бъди глупачка! — изкисквам се аз. — Просто исках да ти помогна!

— Говоря ти напълно сериозно!

— Лоръл…

— Настоявам! Само кажи, и всичко ще пристигне точно навреме за сватбата ти!

Моята сватба…

Все едно някой отвори прозореца и пусна студения въздух вътре.

В цялото това вълнение на момента успях да забравя за нея. Но за кратко. И ето, че сега всичко се стоварва обратно върху главата ми. С пълна сила.

Моите две сватби. Моите два провала.

Като два влака, носещи се с бясна скорост към мен. Все по-бързо и бързо. И всеки път, когато отклоня поглед от тях, установявам, че те са се приближили още повече. С всяка изминала минута се ускоряват все по-съдбоносно. Ако успея да избегна единия, неминуемо ще бъда блъсната от другия.

Вдигам поглед към топлите, открити очи на Лоръл и единственото, което ми се иска да направя в този момент, е да се отпусна в прегръдките й и да прошепна безпомощно: „Моля те, оправи ми живота!“.

— Каквото и да поискаш, твое е! — повтаря тя и стиска приятелски рамото ми.

Когато се запътвам обратно към моята пробна, установявам, че адреналинът ми се е изпарил безвъзвратно. Усещам, че познатата, изтощителна тревога отново се завръща и пак ме загризва. Ето че измина още един ден, а от онова брилянтно разрешение на проблема няма и следа. И аз нямам никаква представа какво ще правя. А времето ми май е на свършване.

Вероятно истината е простичка — не мога да разреша този проблем със собствени сили. Отпускам се на стола си и си казвам: „Имам нужда от помощ! Може би от пожарната или от Групата за бързо реагиране?“.

Или може би просто от Люк.