Джеймс Ролинс
Триъгълникът на дракона (3)

Преди затъмнението

08:14 Стандартно Тихоокеанско време.

Сан Франциско, Калифорния

 

На сутринта преди затъмнението Дорийн Маклауд забързано излезе от Старбъкс с новия брой на „Кроникъл“ под мишница. Имаше среща в десет на другия край на града и разполагаше с по-малко от час, за да стигне до кантората си недалеч от Ембаркадеро. Обхвана с ръце чашата с гореща мока, потрепери от сутрешния студ и енергично закрачи към подземната станция на „Маркет“ и „Кастро“.

Хвърли поглед към небето и се намръщи. Нощната мъгла трябваше вече да се е разсеяла, но слънцето все още бе като размазано ярко петно някъде отзад. Затъмнението щеше да настъпи малко след четири следобед — първото слънчево затъмнение за новото хилядолетие. Щеше да е жалко, ако мъглата развали цялата гледка. От гръмките съобщения по всички медии знаеше, че целият град се е настроил да празнува. Сан Франциско не би могъл да си позволи да пропусне подобно велико събитие без обичайните фанфари и купони.

Дорийн поклати глава. Какъв беше смисълът да се чака с такава жар няколко мига мрак при проклетата вечна мъгла над Сан Франциско? Дори не ставаше дума за пълно слънчево затъмнение.

Въздъхна, отърси се от блуждаещите си мисли и уви шала по-плътно около врата си. Имаше по-важни грижи. Ако успееше да се оправи със сметката на Делта Банк, партньорството във фирмата й бе в кърпа вързано. Остави тази мисъл да я подкрепя, докато пресичаше „Маркет Стрийт“ и се насочваше към станцията.

Стигна тъкмо когато пристигаше поредният влак. Пъхна картата си в процепа на автомата, забързано слезе по стълбите към перона и зачака влака да спре. Вдигна чашата с мока към устата си. Вече бе напълно сигурна, че ще разполага с достатъчно време за срещата.

Внезапно някой я дръпна за лакътя. От чашата полетя шоколадова дъга и опари ръцете й. Ахна, обърна се и се озова лице в лице с натрапника.

Възрастна жена, облечена в разноцветни дрипи и опърпано одеяло, сякаш гледаше през нея към нещо друго. За миг през съзнанието на Дорийн мина спомен за майка й в леглото — лъх на урина и лекарства, отпуснати черти на лицето и същия празен поглед. Алцхаймер.

Отстъпи назад и инстинктивно посегна да прикрие чантата си. Но старицата — очевидно бездомница — не представляваше непосредствена заплаха. Дорийн очакваше, че ще се опита да изпроси някой цент.

Вместо това жената продължаваше да се взира в нея с празните си очи.

Дорийн направи още крачка встрани. Към гнева и страха й се добави и съжаление. Другите чакащи един по един извърнаха погледи. Така бе прието в големия град. „Не се заглеждай.“ Опита се да се подчини на правилото, но не успя. Може би споменът за отдавна починалата й майка бе събудил състраданието й.

— Имате ли нужда от помощ? — чу се да казва Дорийн. Старицата се раздвижи. Дорийн забеляза мършав териер, скрит досега сред дрипите, които стигаха чак до глезените на жената. Кучето се притисна до господарката си. Беше толкова кльощаво, че му се брояха ребрата. Бездомницата проследи погледа на Дорийн.

— Брауни знае. — Гласът й бе дрезгав от възрастта и живота на улицата. — Всичко знае.

Дорийн кимна в знак че разбира думите й. Най-добре е да не провокираш душевноболни. Беше го научила от майка си.

— Сигурна съм, че знае.

— Говори ми разни неща, нали разбирате.

Дорийн кимна отново. Внезапно се почувства глупаво. Вратата на вагона се отвори със съскане зад гърба й. Трябваше да побърза, ако не искаше да чака следващия влак.

Понечи да се обърне, когато изпод парцаливото одеяло се стрелна слаба ръка. Костеливи пръсти обхванаха китката и. Дорийн инстинктивно дръпна ръката си, но за нейна изненада старицата не я пусна.

Като шумолеше с дрипите си, тя се приближи още повече.

— Брауни е добро куче — каза дрезгаво, като пръскаше слюнка. — Той знае. Той е добро куче.

Дорийн се освободи от хватката й.

— Аз… трябва да тръгвам.

Жената не възрази. Ръката и изчезна някъде сред гънките на дрипите.

Дорийн тръгна заднешком към отворената врата, без да изпуска от поглед старицата. Останала сама, тя сякаш реши да изчезне в дрипите и мъчителните си видения. Дорийн забеляза, че кучето я гледа. Докато вратите се затваряха, чу как бездомницата промърмори:

— Брауни. Той знае. Знае, че днес всички ще умрем.

 

13:55 СТВ (11:55 местно време).

Алеутски острови, Аляска

 

На сутринта преди затъмнението Джими Помаутук се изкачваше по ледения склон с придобитата от практиката предпазливост. Кучето му Нанук вървеше няколко крачки пред него. Едрият маламют^[1] познаваше чудесно пътеката, но винаги предано бдеше над господаря си и не се отдалечаваше много.

Като стъпваше бавно след старото куче, Джими водеше трима английски туристи, двама мъже и една жена, към върха на Ледената планина — най-високото място на Фокс Айлънд. Гледката оттам беше великолепна.

Прадедите му инуити^[2] бяха идвали тук, за да отдават почит на великия Орка, като издигали дървени тотеми и принасяли в жертва свещени камъни, които хвърляли от скалите в морето.

За първи път тук го бе довел прадядо му. Беше още малко момче, когато стъпи на свещеното място. Това бе преди тридесет години.

Днес мястото фигурираше в безбройните туристически карти и корабчетата на „Зодиак“ пристигаха от различни посоки, за да избълват човешкия си товар върху пристанищните докове на живописното селце Порт Ройсън.

Освен старото пристанище, другата основна забележителност на острова бяха скалите на Ледената планина. В ясен ден като днешния можеше да се види целият Алеутски архипелаг, прострял се в една безкрайна дъга. Гледката е била безплатна за предците му, но в съвременния свят струваше четиридесет долара в ненатоварените сезони и шестдесет — през по-топлите месеци.

— Още колко остава да се катерим, по дяволите? — обади се глас зад гърба му. — Задникът ми замръзна!

Джими се обърна. Беше предупредил групата, че температурите ще спаднат, когато се изкачат по-нависоко. Тримата бяха облечени с якета, ръкавици и обувки по последния писък на модата, диктувана от Еди Бауер. Скъпите екипи бяха току-що купени. На якето на жената още висеше етикет с цена.

Джими посочи към мястото, където току-що бе изчезнало кучето, и кимна.

— Ще стигнем след това изкачване. Пет минути. Там има заслон.

Недоволният турист погледна часовника си и изсумтя.

Джими изви очи към небето и продължи катеренето. Ако не беше заплащането, с радост би метнал цялата компания от скалите. Жертвоприношение за океанските богове на предците му. Но както винаги, той просто продължи напред и най-сетне стигнаха.

Чу зад себе си как спътниците му ахнаха. Такава бе реакцията на повечето посетители. Джими се обърна, за да изговори обичайната си реч за значението на това място, но откри, че вниманието на спътниците му не е насочено към забележителните пейзажи. Те трескаво се опитваха да скрият всеки сантиметър от кожите си, изложен на мекия вятър.

— Ама че студ! — обади се вторият мъж. — Дано обективите издържат. Не ми се мисли, че съм се мъкнал до проклетото място, а може да не покажа нищичко от него.

Джими стисна юмрук. Положи усилие, за да овладее тона си.

— Заслонът е в онази горичка от черни борове. Искате ли да отидем да се стоплим? Ще трябва да почакаме до затъмнението.

— Слава Богу! — жената се облегна на мъжа, който се беше оплакал пръв. — Да побързаме, Реджи.

Сега беше ред на Джими да ги следва. Англичаните се понесоха към линеещите борове, сгушили се в малката падина. Нанук се приближи до него и тикна нос в дланта му. Просеше си почесване зад ухото.

— Добро момче, Нанук — смънка Джими.

Погледът му се спря върху струйката дим в небето. Синът му явно бе приключил със задълженията си и бе сложил въглища, преди да отиде на континента. Щеше да празнува затъмнението с приятели.

Вълна от меланхолия връхлетя Джими при мисълта за единствения му син. Не можеше да си обясни защо бе обхванат от това внезапно чувство. Поклати глава. Мястото му въздействаше. Тук сякаш винаги имаше нечие присъствие. Може би боговете на предците ми, полу на шега си помисли той.

Продължи нататък към топлината на заслона. Изведнъж му се прииска да избяга от студа не по-малко, отколкото на туристите. Очите му проследиха димния стълб към слънцето, издигнало се над хоризонта на изток. Затъмнение. Предците му го описваха като кит, който поглъща слънцето. Щеше да настъпи през следващите няколко часа.

Нанук внезапно Заръмжа. Джими се обърна към кучето си. Маламютът гледаше на юг. Джими се намръщи и проследи погледа му.

Скалите бяха пусти, като се изключи дървеният тотем. Беше залъгалка за туристите, изработен на струг някъде в Индонезия и докаран тук. Дори дървото не бе характерно за този регион.

Нанук продължаваше да ръмжи. Джими не можеше да разбере какво го обезпокои.

— Тихо, момче.

При тези думи винаги послушният Нанук млъкна, но не престана да трепери.

Джими присви очи и се загледа в пустото море. Устните му замълвиха стара молитва, която бе научил от дядо си. Учуди се, че изобщо си спомня думите. Не можеше да обясни защо изпита нужда да ги произнесе тъкмо сега. За да оцелее в Аляска, човек трябваше да се научи да уважава природата и собствените си инстинкти. Сега Джими се довери на своите.

Сякаш редом до него стоеше дядо му. Две поколения, наблюдаващи морето. Дядо му имаше любим израз за моменти като този: „Вятърът мирише на буря.“

 

16:05 СТВ (10:05 местно време).

Аганя, остров Гуам

 

На сутринта преди затъмнението Джефри Хесмайър ругаеше лошия си късмет, докато бързаше по коридорите на губернаторската резиденция. Първата сесия на конференцията бе прекъсната за закуска. Представителите на Съединените щати и Китайската народна република щяха да заседават отново едва след предвиденото наблюдение на затъмнението.

През това време Джефри в качеството си на младши помощник трябваше да преписва и ксерокопира бележките на държавния секретар от сутрешната сесия, след което да ги раздаде на членовете на американската делегация. И докато останалите асистенти се тълпяха пред бюфета в градинския атриум и установяваха контакти със старшите служители от екипа на президента, той трябваше да се прави на стенограф.

Отново прокле късмета си. Какво изобщо търсеха тук, в средата на Пасифика? По-скоро адът би замръзнал, отколкото да се сключи някакъв договор за ядрено оръжие между двете тихоокеански сили. Нито една от страните не бе склонна на отстъпки, особено по отношение на най-важните точки. Президентът отказа да спре разширяването на новата система за противоракетна отбрана към включването на Тайван. Китайският министър-председател пък отхвърляше всички опити да се ограничи разпространението на техните междуконтинентални ракети, способни да носят ядрени бойни глави. Конференцията, проточила се вече цяла седмица, успя само да засили напрежението.

Единственият светъл момент бе през първия ден, когато президентът Бишоп прие подаръка на китайския министър-председател — нефритена скулптура в естествен ръст, изобразяваща древен китайски воин на боен кон, точно копие на една от прочутите теракотени статуи от Ксиан. Пресата трескаво снимаше двамата държавни глави, застанали до поразителната фигура. Беше ден, изпълнен с надежда, която и до този момент не бе дала никакъв плод.

Джефри стигна до офисите, определени за американската делегация, и размаха пропуска си към мъжа от охраната, който студено му кимна. Стигна до бюрото си и се свлече в коженото кресло. Макар че негодуваше срещу подобна унизителна задача, трябваше да покаже най-доброто от себе си.

Внимателно подреди записките до компютъра и се захвана за работа. Пръстите му летяха по клавиатурата и бележките на секретаря Елиът се превръщаха в ясен и жив текст. Постепенно раздразнението изчезна. Надзъртането в задкулисните политически игри по време на конференцията го бе заинтригувало. Изглежда президентът бе склонен да се откаже от Тайван, но се пазареше за възможно най-много отстъпки от страна на китайското правителство и настояваше за мораториум върху всякакво бъдещо разпространение на ядрено оръжие и влизането на Китай в Режима за контрол над ракетните технологии, който ограничаваше износа на информация за ракетите. Очевидно Елиът мислеше, че целите са постижими, стига президентът да изиграе картите си правилно. Китайците не искаха война заради Тайван. Всички щяха да пострадат.

Джефри бе така погълнат от работата, че не усети как някой се беше приближил. Тихото кашляне зад гърба му го стресна. Обърна се със стола си и видя висок мъж с посребрена коса. Носеше риза и вратовръзка, но сакото му бе преметнато небрежно през ръката.

— Е, какво мислите, господин Хесмайър?

Джефри се изправи така енергично, че столът му се плъзна назад и се удари в празното съседно бюро.

— Гос… господин президент!

— Спокойно, господин Хесмайър. — Даниъл Р. Бишоп, президентът на Съединените американски щати, се наведе над бюрото на Джефри и се зачете в недовършения превод на бележките на държавния секретар. — Какво мислите за позицията на Том?

— Държавния секретар? Господин Елиът?

Президентът се изправи и уморено се усмихна.

— Да. Учите международно право в Джорджтаун, нали така?

Джефри примигна. Не беше и подозирал, че президентът Бишоп го е забелязал сред стотиците други сътрудници и асистенти, трудещи се неуморно в Белия дом.

— Да, господин президент. Завършвам следващата година.

— Най-добрият в курса и специализация по проблемите в Азия, доколкото съм осведомен. И какво е вашето мнение за конференцията? Смятате ли, че ще успеем да придумаме китайците да сключат споразумение?

Джефри нервно облиза устни. Не смееше да вдигне поглед към стоманеносините очи на Даниъл Бишоп — героя от войната, държавника и лидера на свободния свят. Започна да мънка.

— Говорете, млади човече. Няма да ви се сърдя. Просто искам да знам откровеното ви мнение. Защо според вас помолих Том да ви възложи тази задача?

Джефри така се слиса, че съвсем изгуби дар слово.

— Дишайте, господин Хесмайър.

Джефри послуша съвета. Пое дълбоко дъх, прочисти гърлото си и се опита да внесе ред в мислите си. Започна бавно.

— Мисля… мисля, че държавният секретар правилно оценява желанието на континентален Китай да интегрира икономически Тайван. — Проучих присъединяването на Хонконг и Макао. Изглежда китайците използват тези райони като експеримент за интегриране на демократични икономики в комунистическа структура. Според някои наблюдатели експериментите са подготовка за опитите на Китай да преговаря за реинтеграцията на Тайван и да демонстрира как от подобен съюз може да има полза за всички.

— А нарастващият ядрен арсенал на китайците? Увлечен в дискусията, Джефри заговори по-бързо. — Откраднали са ядрените и ракетните технологии от нас.

Но сегашната производствена инфраструктура на Китай далеч не е в състояние да се възползва от тези технологии. В много отношения страната си остава аграрна и не е готова за надпревара в областта на ядреното въоръжаване.

— Вашата преценка?

— Китайците видяха как подобна надпревара разори Съветския съюз. Едва ли ще повторят подобна грешка. Ако иска да запази позицията си на световна сила, през следващото десетилетие Китай трябва да обърне сериозно внимание на технологичната инфраструктура. Не може да си позволи състезание по далечно пикаене със Съединените щати.

— Състезание по далечно пикаене ли?

Очите на Джефри се разшириха. Лицето му пламна.

— Съжалявам…

Президентът вдигна ръка.

— Не, оценявам сравнението.

Внезапно Джефри се почувства като пълен идиот. Що за глупости дрънкаше? Как смее да си мисли, че възгледите му заслужават президентът Бишоп да си губи времето с тях?

Президентът се изправи до бюрото и облече сакото си.

— Мисля, че сте прав, господин Хесмайър. Никоя държава не би искала да финансира нова студена война.

— Да, сър — тихо измънка Джефри.

— Може би има надежда въпросът да се уреди, преди отношенията ни да се влошат още повече, но за това ще е необходима ловкост. — Президентът тръгна към вратата. — Довършете работата си тук и елате на празненството в градината, господин Хесмайър. Жалко ще бъде да пропуснете първото слънчево затъмнение за хилядолетието.

Джефри откри, че езикът му внезапно е станал прекалено дебел, за да може да отговори. Президентът излезе от стаята. Джефри се стовари в креслото си и потъна в него. Президентът Бишоп го бе слушал… и се бе съгласил с него!

Благодари на звездите за благосклонната си съдба, изправи се и се зае с работата с нов прилив на енергия.

Този ден обещаваше да бъде незабравим.