Джеймс Ролинс
Триъгълникът на дракона (22)

17.
Смяна на курса

7 август, 05:30.

Източният бряг на остров Накапф, Микронезия

 

Половин час преди изгрева Джак плуваше в тъмната вода. Провери светещия циферблат на водолазния си часовник. Засега се движеше по разписание. Беше скочил от кърмата на „Дийп фатъм“ преди десет минути. Екипиран в неопренов костюм, плавници, кислородни бутилки и надуваема спасителна жилетка, той отдавна се бе преборил с болежките и раните си. Плуваше спокойно, като махаше бавно, но силно с плавниците си и бързо се спускаше надолу към дъното. Ловко заобиколи поредната каменна колона, която изникна пред него от мрака. С помощта на екипировката за нощно гмуркане на Робърт — малки ултравиолетови фенерчета, закрепени на китките, и маска за нощно виждане — нямаше проблеми с тъмнината.

Погледна компаса и коригира курса си към мястото, където бе спрял полицейският катер на Спенглър. Двата съда бяха пристигнали до източния бряг на остров Накапф един час по-рано и предпазливо бяха хвърлили котва на около километър един от друг в очакване на изгрева.

Джак обаче беше във водата преди още корабът му да спре. Планът му изискваше бързина, невидимост и прикритието на нощта. Малко преди това бе получил по факса схема на катерите, използвани от полицията в Понпей, както и кода за електронните ключалки на катера на Дейвид. Ако Карън се намираше на борда му, непременно е заключена.

Появи се нова каменна колона, после още една. Джак намали скоростта си. Напред изникнаха стените на порутени сгради, покрити плътно с корал и с люлеещи се на течението водорасли. Джак вдигна фенерчетата. Зад постройките се простираха още руини.

Това бе потъналото каменно селище Канинф Намкхет.

Карън му бе разказала за него на път за Нан Мадол. Това бе причината да избере мястото. Полицейските катери имаха хидролокатори, а Джак се нуждаеше от колкото се може повече прикритие, за да доплува незабелязано под кораба на Спенглър.

Гмурна се до дъното и продължи, като се придържаше плътно до колоните и сградите. Не искаше да оставя голяма сянка на екрана на хидролокатора. Когато стигна на около двеста метра от целта си, избра възможно най-заплетения маршрут, като не се отделяше от стените.

Видя над главата си сигналните лампи на катера, които грееха над водата. През маската му за нощно виждане гледката приличаше на ярко украсена коледна елха. Продължи още по-предпазливо, като правеше кратки преходи и паузи сред нишите и купищата нападали камъни.

Най-накрая се озова на десет метра под кила на катера. Погледна часовника си. Закъсняваше с няколко минути. Слънцето скоро щеше да изгрее.

Джак изпразни жилетката си и се спусна на дъното. Скри се в сянката на някаква дебелостенна постройка. Смъкна от себе си бутилките, плавниците и тежестите. Задържа в устата си регулатора на акваланга. Освободи от хълбока си втората, по-малка резервна бутилка с кислород за Карън и я остави до другата екипировка. Всичко беше наред.

Изправи се, опипа колана си и отново провери дали двете водонепроницаеми найлонови торби са на мястото си. После угаси ултравиолетовите фенерчета. Настъпи мрак.

Вече напълно готов, Джак пое дълбоко дъх, изплю мундщука и заплува към повърхността, като се насочи към кърмата. Докато се издигаше, издишаше бавно, за да компенсира разликата в налягането. Въпреки това изплуваше прекалено бързо, но не можеше да рискува да го засекат.

След няколко секунди дланта му опря гладката долна повърхност на корпуса. Насочи се към задната част на катера, като внимаваше да не доближава едва въртящата се перка. Излезе на повърхността в сянката на кърмата и свали маската си. Лицето и ръцете му бяха намазани с мазут, за да не отразява светлината.

Забеляза един от хората на Спенглър, облегнат на парапета. В устата му висеше цигара. Джак се заслуша. Не чу гласове или стъпки, но не можеше да рискува. Плъзна се към десния борд, извади от колана си огледало, закрепено на края на антена, и го вдигна към кърмата. На палубата имаше само един пазач. Добре, помисли си Джак. Носът на катера бе насочен към неговия кораб и Спенглър не бе сложил засилена охрана на кърмата. Завъртя антената към предната палуба и забеляза движение. Двама души. А може би повече.

Джак бързо свали огледалото и се върна обратно при стълбата на кърмата. Провери я с ръка. Спасителната стълба бе закрепена за корпуса с нитове, така че не би трябвало да издаде нито звук.

Извади едната найлонова торба. Пръстите му напипаха дръжката на пистолета вътре. Вдигна ръката си над водата и проби тънкия найлон, за да може да постави пръст на спусъка. Предпазителят вече бе свален. Зачака удобен момент.

Докато чакаше, непрекъснато отклоняваше поглед към часовника си. Хоризонтът на изток започваше да порозовява. „Хайде, твоята кожа…“ Пазачът метна цигарата си в морето. Тлеещият фас прелетя над главата на Джак и изгасна със съскане. Пазачът се прозя и се обърна с гръб към парапета. Бръкна в джоба си и измъкна пакет „Уинстън“. Почука го, за да извади поредната цигара.

Джак се издърпа с една ръка нагоре по стълбата, закрепи се здраво с краката си, насочи пистолета и стреля. Прикри глухия звук от заглушителя с безобидна кашлица. По бялата палуба се пръснаха кръв и мозък. Джак успя да хване падащото тяло и използвайки тежестта му като лост, се покатери през парапета. Остави безшумно тялото на палубата.

Като се привеждаше, притича до резервоара с гориво, освободи втората найлонова торба и натисна червения бутон. Преглътна с усилие, провери още веднъж часовника си и пъхна пакета зад стоманения варел.

Обърна се и бързо се промъкна до вратата, водеща към стълбата за трюма. Надзърна вътре, като държеше пистолета си напред. Нямаше никого. Отвори вратата докрай и се спусна по слабо осветените стълби в трюма. В дъното на коридора имаше метална врата с малко прозорче.

Джак предпазливо влезе в коридора. Наоколо бяха складирани сандъци и рула мушама — потенциални места за засада. Продължи нататък с насочен напред пистолет. И тук нямаше хора. Стигна до вратата, погледна през прозорчето и въздъхна облекчено. Карън беше завързана за малкото легло вътре в помещението.

Бързо набра кода на ключалката и бравата издайнически изщрака. Рязко отвори вратата и се претърколи вътре, готов за засада. Завъртя се с насочен пистолет. Нямаше никаква охрана.

Карън се мъчеше да се освободи. Очите й се ококориха от изненада.

— Джак!

Докато пристъпваше към нея, изведнъж разбра, че в гласа й има не изненада… а страх.

Чу шум зад себе си и рязко се завъртя. Дейвид стоеше на прага с насочен към гърдите му пистолет. Мушамата, зад която се беше крил, сега се бе превърнала в пелерина на раменете му.

— Хвърли оръжието, Къркланд.

Джак се поколеба, но накрая свали пистолета си и го остави на пода.

Дейвид сви рамене под пелерината.

— Ритни го към мен.

Вдигнал ръце, Джак с неохота се подчини.

— Толкова си предвидим, Джак. Вечно се правиш на герой. — Дейвид влезе в стаята. — Знаех как да те накарам да дойдеш тук. Всичко е въпрос на примамка. Но трябва да призная, че не си изгубил форма. Успя да се промъкнеш покрай хората ми, без да те усетят. — Той вдигна пистолета. — За щастие не се доверявам на никого, освен на самия себе си.

— Никога не си бил отборен играч, Спенглър. Точно заради това предпочетоха мен. — Докато лицето на противника му се изчервяваше от гняв, Джак продължи по-бавно: — Заради това ме мразиш като трън в задника си, нали? А не заради сестра си. Не заради смъртта на Дженифър. Не можа да понесеш най-невзрачен тип като мен да победи чистокръвен ариец като теб, нали?

Дейвид яростно пристъпи към него и вдигна пистолета към главата му.

— Никога повече не споменавай името на Дженифър.

Джак рискува да хвърли поглед към часовника си. Петнадесет секунди. Трябваше да задържи Дейвид разгневен и близо до себе си.

— Стига си преигравал, Спенглър. Двамата със сестра ти разговаряхме надълго и нашироко. Зная много неща за теб и баща ти.

Дейвид отново вдигна пистолета.

— Какво ти е казала… Каквото и да е, всичко е лъжа. Никога не ме е докосвал.

Джак повдигна вежда. Навремето Дженифър бе споделила, че баща му го е тормозел физически. Но дали нещата не са стигнали и по-надалеч?

— Май беше обратното — сниши поверително глас Джак. Дейвид го доближи още повече.

— Затваряй си шибаната уста! Пет секунди…

Джак стегна крака и сви юмруци. Дейвид бе така побеснял, че от устните му пръскаха слюнки.

— Никога не ме е докосвал! Една…

Джак замахна с юмрук в мига, когато изтрещя експлозията. Трюмът подскочи под краката им. Юмрукът се стовари странично върху челюстта на Дейвид и го просна на пода.

Той стреля напосоки. Куршумът се заби в стената зад Джак, който се завъртя и изрита оръжието от ръката на Дейвид. То се плъзна по пода.

Дейвид се хвърли напред. Джак инстинктивно отскочи настрани и докато се обръщаше, разбра грешката си. Изиграха го собствените му рефлекси. Дейвид можеше да е пълен скапаняк, но бе и опитен убиец. Стовари се близо до оставения пистолет на Джак и запълзя към него.

— Бягай! — извика Карън. Джак замръзна.

— Той ще те убие…

— Не! Шефовете му ме искат жива! Бягай! Джак спря. Дейвид стигна до пистолета. — Бягай! — изкрещя Карън.

Джак изруга и се стрелна през вратата, като я блъсна зад себе си. Трюмът бе пълен с дим. В горния край на стълбите танцуваха пламъци. Джак се хвърли в близката каюта. Бомбата, изработена от малко парче от пластичния експлозив на самия Дейвид, бе предвидена само колкото да отвлече вниманието на всички, за да могат двамата с Карън да избягат.

Джак прекоси каютата и спусна аварийната стълба. Сложи маската на лицето си, покатери се на стълбата и дръпна резето на люка към палубата.

Някъде пищеше аларма.

Отвори малкия люк и се измъкна горе. Претърколи се по палубата и скочи на крака. Наоколо тичаха мъже с кофи и маркучи. Един от тях спря и запречи пътя му, зяпнал от изненада.

Докато мъжът пускаше кофата и посягаше към пистолета си, Джак се хвърли отгоре му и стовари лакътя си в адамовата му ябълка. Мъжът падна и захъхри. Джак се втурна към парапета на кърмата.

Скочи във водата, като държеше маската си, после се оттласна и се насочи към дъното. Включи ултравиолетовите фенерчета на китките си, когато около него започнаха да пищят куршуми. Пренебрегна опасността и затърси мястото, където бе оставил оборудването си.

Откри го бързо. Скрит зад порутената стена, Джак бързо пое въздух от малката кислородна бутилка и я захвърли настрана. Карън нямаше да има нужда от нея. Погледна нагоре.

Катерът все още беше отгоре, но това нямаше да е за дълго. Експлозията на резервоара беше сигналът за Чарли да се обади на полицията. Първоначалният план бе двамата с Карън да се крият тук долу, докато полицията подгони Спенглър.

Докато слагаше плавниците си, забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Рязко се обърна и погледна нагоре.

Към него потъваха малки метални предмети, не по-големи от кутия за газирана напитка. Десетина, а може би и повече. Пред очите му една от тях се удари във висока колона на петнадесетина метра от него. Взривът го притисна към пясъка и изкара въздуха от дробовете му. Очите му пламнаха от болка. Отгоре му се посипаха парчета скала. Претърколи се по дъното, напълно ослепял за момент.

Когато зрението му се върна, забеляза около себе си още десетина заряда. Втори капан. Разполагаше с по-малко от пет секунди, преди всичко наоколо да закипи.

Сграбчи спасителната жилетка и прикрепения към нея резервоар и я надяна, но наопаки. Вместо на гърба, бутилката се намираше на гърдите му. Хвана я между краката си и притисна клапана й в близката колона. Навън изригна кислород под налягане.

Бутилката се превърна в ракета.

Джак я стисна пред гърдите си и я насочи встрани от дълбочинните заряди. Докато се мъчеше да поеме управлението, удари гърба си в някаква стена. По гръбнака му премина огнена болка. Прехапа устни и се опита да намести ръцете си в оплелата се спасителна жилетка. С помощта на краката и плавниците грубо направляваше траекторията си сред лабиринта от колони и стени подобно на топче в някакъв гигантски подводен флипер.

Експлозивите избухнаха. Усети всеки взрив като ритник от муле. Голямо парче базалт прелетя покрай него и отскочи от дъното.

Скоростта му намаля за секунди, след като бутилката остана празна. Заплува, като работеше с все сили с краката, за да се отдалечи колкото се може по-далеч. Накрая когато дробовете му не издържаха, пусна празната бутилка и се отблъсна нагоре към повърхността.

Над него водите вече не бяха мастиленосини, а тъмен аквамарин. Слънцето изгряваше.

Гребеше към слабата светлина и вдъхна дълбоко, когато главата му най-сетне се показа на повърхността. Счупеното му ребро протестираше с всяко вдишване, но вкусът на свежия въздух притъпяваше болката.

Утрото бе мъгливо и предвещаваше дъжд. На седемдесет метра от него водата все още бълбукаше около катера. Сякаш корабчето плаваше в котел с вряща вода. Докато гледаше, последната експлозия стигна до повърхността и вдигна истински гейзер високо във въздуха.

В далечината ревяха многобройните сирени на полицейските катери. Дизеловият двигател на катера на Спенглър изрева. Носът му се вдигна нагоре и той се понесе напред.

Джак можеше само да гледа. Чувстваше се безсилен. Усети горчилката на поражението.

Беше оцелял, но бе загубил Карън. И независимо от думите й, не и оставаше още много живот. Щом добиеха от нея онова, което им трябваше, щяха да я елиминират.

Близо до брега катерът набра скорост и изчезна зад скалите на остров Накапф.

Докато гледаше след него, заваля дъжд. Обърна се по корем и бавно заплува към „Дийп фатъм“.

 

08:46.

Недалеч от атола Пинджелап

 

Дейвид стоеше в Лоцманската кабина на катера. Дъждът шибаше яростно стъклото. Бурята се засилваше, но на него не му пукаше. Дъждът и лошото време му бяха помогнали още веднъж да избяга. Скрити в тежката сутрешна мъгла, за трите часа след бягството на Джак бяха успели да се отдалечат на повече от осемдесет километра от остров Понпей.

На север се виждаше малкият атол Пинджелап. Хората му прехвърляха екипировката в надуваемата лодка на катера. След като свършеха, щяха да вземат пленницата, да напуснат катера и да се скрият на брега. Хеликоптерът за евакуиране вече пътуваше насам.

Слушаше по засекретената линия как Ружиков продължава да му трие сол на главата. Мисията не само че се оказа пълен провал, но и бе проведена некадърно и уличаваше американското правителство. Посолството в Понпей вече вреше и кипеше, към властите летяха уверения, че върху виновниците ще бъде стоварена цялата сила на закона. Посланикът категорично отричаше да знае за хората на Дейвид и какво са вършили в Нан Мадол. Сметките на някои ключови понпейски служители набъбнаха. Дейвид знаеше, че не съществува проблем или недоразумение, което не може да не изчезне, ако пожертваш достатъчно пари в брой. До утре всички доказателства за участието на Съединените щати щяха да потънат.

— Имам си достатъчно проблеми с войната — завърши тирадата си Ружиков. — Не ми е до замазване на лайната след вас, командир.

— Да, сър, но Джак Къркланд…

— В доклада ви пише черно на бяло, че сте го елиминирал. — Така се надяваме. — Дейвид си спомни кипящата вода която подхвърляше и люлееше кораба. Няма начин Джак да е оцелял, помисли си той с присвити очи. Но не можеше да бъде напълно сигурен. Копелето имаше повече животи и от някоя проклета котка. — Но остава екипажът му, сър. Смятаме, че кристалът е у тях.

— Това вече не е важно. Учените са успели да вземат проба. В момента я изследват и първоначалните данни са повече от интересни. Но което е по-важно, Кортес смята, че разчитането на надписа върху обелиска може да ускори изследването. Така че забравете за кристала. Основен приоритет на мисията ви е да закарате антроположката в базата „Нептун“.

Дейвид стисна юмруци.

— Слушам, сър.

— След това ще помогнете на флотския екип да измъкнат обелиска и да го докарат в Щатите. Едва тогава ще ви се даде право да довършите останалите неща. — Бившият морски пехотинец едва удържаше гневното си избухване.

По лицето на Дейвид сякаш плъзнаха пламъци. Никога досега не се беше случвало да бъде руган от шефа на ЦРУ. Имаше трима мъртви и един тежко ранен. Мисията щеше да бъде огромна черна точка в досието му.

— Чувате ли ме, командир Спенглър?

Дейвид беше престанал да слуша, обладан от гняв и срам.

— Да, сър. Незабавно ще откараме антроположката в подводната база.

Последва тежка въздишка.

— Командир, ситуацията на изток се влошава с всеки изминал миг. Около Тайван се води ожесточена морска битка. Окинава е подложена на непрекъснати ракетни атаки. А във Вашингтон вече се обмисля отговор с ядрено оръжие. — Ружиков направи пауза, за да подчертае важността на думите си. — Така че разбирате значението на мисията ви. Ако има начин да се използва скритата в този кристал сила, той трябва да се открие колкото се може по-бързо. За постигането на целта трябва да се използват всички възможни средства. Тук няма място за лични войни и вендети. Дейвид затвори очи.

— Разбирам. Няма да ви разочаровам отново.

— Докажете го, командир. Откарайте жената на „Нептун“.

— Вече сме на път.

— Много добре.

Връзката прекъсна. Дейвид не затвори веднага. Да ти го начукам, добави безмълвно той, след което тресна слушалката.

В далечината се чу слабо боботене. Хеликоптерът им бе подранил. Дейвид пристегна якето си и излезе навън под дъжда. Отиде при Ролф.

— Доведете жената — нареди кратко.

— Мисля, че все още е в безсъзнание.

— Тогава я донесете. Напускаме веднага.

Дейвид гледаше отдалечаващия се помощник и опря юмруци на бедрата си. Може би бе прекалил с грубостта си към жената. Припомни си как след измъкването на Къркланд бе излял яростта си върху нея. Но вече нямаше да допуска грешки. Нито свои, нито на хората си, а още по-малко — нейни.

Ролф се появи отново и се заизкачва по стълбите, преметнал пленницата през рамо.

Дъждът сякаш я посъживи. Тя се размърда и вдигна глава. Лявото и око беше затворено, а от носа и разцепената и устна течеше кръв. Закашля се.

Дейвид се обърна, доволен, че е жива.

„Не. Не съм бил прекалено груб.“

 

15:22.

„Гибралтар“, пролив Лусон

 

Ивицата вода между Тайван и Филипините беше претъпкана с кораби, оръдията на много от които бълваха огнени езици. Адмирал Хюстън наблюдаваше битката през зелените стъкла на мостика. Небето бе изпълнено с дим, превръщащ дневната светлина в сумрак. Тази сутрин „Гибралтар“ се бе присъединил към бойната група на „Джон К. Стенис“ състояща се от самия самолетоносач клас „Нимиц“ заедно с всичките му въздушни сили на борда и ескадра разрушители.

Точно когато „Гибралтар“ пристигна в района, китайците започнаха въздушна атака. Изтребители изпълниха небето и обстрелваха корабите с ракети. В отговор нагоре полетяха ракети „Сий Спароу“. Няколко самолета избухнаха и в океана се посипаха огнени потоци, но истинската битка тепърва предстоеше. Китайският флот, който все още бе зад хоризонта, скоро щеше да се включи в конфликта и да пусне в ход тежката артилерия.

Морската битка бушуваше през целия ден.

Южно от „Гибралтар“ гореше разрушителят „Джеферсън Сити“. Евакуацията беше в пълен ход. Хеликоптерите за борба с подводници вече се издигаха като стършели от палубата на „Гибралтар“, за да помогнат на защитата в техния периметър.

Застанал до Хюстън, капитан Бренинг крещеше заповеди на екипажа на мостика.

Хюстън се взираше в дима и хаоса навън. Двете страни методично се изтребваха помежду си. И за какво?

Изпищя аларма. Системата за близък бой „Фаланкс“ в предната част на надстройката завъртя 20 — милиметровите си оръдия „Гатлинг“ и откри огън, като изстрелваше по петдесет снаряда в секунда. Приближаващата към десния борд ракета се взриви на по-малко от двеста метра от кораба.

Изкрещяха се заповеди.

Фрагменти от ракетата полетяха към „Гибралтар“ и заваляха върху бронираните панели от кевлар. Корабът понесе удара с минимални щети.

— Сър!

Един от лейтенантите посочи напред. Два хеликоптера, улучени от парчетата, рухнаха в морето. В същото време оръдията на защитната система на фентайла^[1] залаяха срещу новите ракети, насочили се към обсадения кораб. Мортирите изстреляха във въздуха облаци метални примамки.

„Гибралтар“ се разтърси от падащите върху него осколки.

— Господин адмирал, трябва да се оттеглим — каза капитан Бренинг. — Положението е прекалено напечено за хеликоптерите.

Хюстън стисна юмруци, но кимна.

— Наредете летателната палуба да се опразни.

Докато заповедта му се предаваше надолу по веригата, Хюстън се обърна към „Джеферсън Сити“. Колко ли моряци бяха загинали на борда му? Гледаше как пожарът се засилва. Мънички спасителни лодки се отдалечаваха от потъващия гигант.

Огромен взрив разкъса на парчета кърмата и над кораба се издигна огнено кълбо. Спасителните лодки, които бяха прекалено близо, изхвърчаха във въздуха. Огромният кораб зловещо вдигна носа си нагоре и започна да потъва. С всяка секунда „Джеферсън“ се потапяше все по-бързо и по-бързо. Хюстън си наложи да не извръща поглед.

— Сър! — изкрещя лейтенантът от радарната система. — Засичам вектори откъм север. Тридесет ракети са се насочили към нас.

Капитан Бренинг изкрещя още заповеди.

Хюстън продължи да гледа потъващия „Джеферсън“. Знаеше капацитета на защитните системи на „Гибралтар“ и започна тихо да се моли за екипажа си, когато откъм фентайла се разнесе първата експлозия.

 

18:32.

На път към базата „Нептун“

 

Карън гледаше безучастно през прозореца на хеликоптера океана отдолу. Цялото й лице пулсираше от болка и не можеше да понесе вкуса на кръвта. Побоят я бе оставил без сили и й се гадеше. Вече бе повърнала два пъти.

Срещу нея Спенглър се бе излегнал на седалката си и тихо похъркваше. Трима от хората му бяха заели останалите места. Единият от тях — заместникът на Спенглър — я гледаше. Тя отвърна на погледа му. Той се извърна, но не преди Карън да забележи сянката на срам, която мина по лицето му.

Загледа отново океана, като мислеше и кроеше планове, Можеха да я измъчват, но нямаше да престане да се съпротивлява. Докато беше жива, щеше да търси начини да провали Спенглър и екипа му.

Облегна се на студеното стъкло. След целия ужас на изминалия ден една основна грижа продължаваше да тормози мислите й — Джак. Завързана на леглото в килията, Карън бе чула приглушените взривове и усети как катерът се разтърсва.

Затвори очи при спомена за болката в очите му, когато трябваше да се хвърли през вратата и да я изостави. Беше ли жив? Твърдо си обеща да оцелее, дори само за да разбере отговора.

 

19:08.

„Дийп фатъм“, северно от остров Понпей

 

Джак стоеше на челното място на масата в лабораторията на Робърт. Екипажът му бе насядал по дължината и. Тук бяха и двамата новодошли — Миюки и Мваху, които се бяха качили на борда преди няколко часа.

Полицията бе разпитала всички, но беше ясно, че не могат да ги обвинят. Освободиха ги. Шефът на полицията сякаш беше по-заинтересован да ги види как се махат от района му, отколкото да задълбава в подробностите около нощното нападение и отвличането. Джак подозираше, че действията му се ръководят от нечия невидима ръка, протегнала се да измете цялата история под чергата.

Пирати — това бе окончателният глупашки отговор. Шефът на полицията обеща да продължи търсенето на изчезналата антроположка, но Джак знаеше, че това бяха само празни приказки. Всичко щеше да се потули в мига, в който си тръгнат.

— И какво ще правим оттук нататък? — попита Чарли.

Джак вдигна раницата от земята, като се намръщи от болката в бинтования му гръден кош. Беше раницата на Карън. Изсипа съдържанието й на масата. Кристалната звезда се изтъркаля по гладката повърхност. До нея падна платинената книга, която бяха намерили в гробницата.

— Трябват ни отговори — яростно отсече той и плъзна книгата към Миюки. — Първо трябва да разберем какво пише тук.

Миюки отвори книгата. Джак знаеше какво има вътре. Вече я бе разглеждал. Страниците й бяха тънки листа от платина, върху които бяха гравирани йероглифни знаци.

— Двамата с Гейбриъл започваме веднага.

Миюки затвори книгата. Мваху се наведе към нея и докосна единствения символ върху корицата й. Триъгълник, вписан в кръг.

— Камвау — произнесе той. — Познавам този знак. Мой баща научил. Означава „опасност“.

— Това се казва изненада — саркастично отбеляза Кендъл Макмилън.

Всички погледнаха към счетоводителя. Джак бе предложил на нервния мъж да остане в Понпей, но той бе отказал с думите „При всички тези безумия не бих заложил и миша опашка, че ще се измъкна жив от острова“.

Джак отново насочи вниманието си към книгата.

— Мваху, щом знаеш някои от знаците, защо не помогнеш на Миюки в разчитането им?

След това даде кристалната звезда на Чарли.

— Искам да изследваш свойствата и способностите на това нещо.

Геологът се усмихна, като хвърляше жаден поглед към кристала.

— Джордж… — Джак се обърна към сивокосия историк. — Искам да продължиш проучването на изчезналите кораби в този Триъгълник на Дракона. Виж дали няма да откриеш още някакви закономерности.

Джордж кимна.

— Вече работя върху някои теории.

Кендъл Макмилън се намръщи и отново взе думата:

— Кое ще ни помогне да си спасим задниците? Защо просто да не се покрием? И да избягаме?

— Защото никога няма да престанем да бягаме. А те няма да престанат да ни гонят. Единственият ни изход е да открием истинската причина за катастрофата на Еър Форс 1. — Джак облегна юмруци на масата. — Отговорът лежи в сърцето на всичко това. Просто го зная!

— Но Кендъл е прав — обади се Лиза от края на масата. — Какво ще правим дотогава? Накъде ще тръгнем?

— Натам, откъдето започнахме. Връщаме се на мястото на катастрофата.

— Но защо? — намръщи се Лиза. — Мястото е под усилена военна охрана. Нямаме никакъв шанс да се доберем дотам.

Гласът на Джак бе твърд и непреклонен.

— Защото ако Дейвид е тръгнал нанякъде, то е именно натам.