Димчо Дебелянов
1910

С душа от смътен страх обзета

        стоим пред твоите врати —

о, деветстотин и десета,

        кажи, какво ни носиш ти?

 

На наште родни небосклони

        какъв ти блясък ще дадеш? —

На царя нови ли корони

        от кръв и пот ще изплетеш?

 

На Такев — фокуси ли нови,

        а на Малинов — сън блажен?

И ти ли в златен съд отрови

        ще ни поднасяш всеки ден!

 

През теб Иванчо ли ще сключи

        в далечно Немско заем нов,

а Ляпчев ритник ще получи

        за свойта пламенна любов?

 

През тебе пак ли ще се сбират

        витии смели цял рояк

да мислят средства, да прибират

        на Пижа сетния петак?

 

О виж, три сорта либерали

        и народняци чакат ред —

към тях, печални, изгладняли,

        не ще ли он да свърне глед?

 

На „Дневник“ носиш ли машини —

        ил машинации — на „Час“,

на „Реч“, на „Ден“ — богати мини,

        на „Поща“ — вятър от Парнас?

 

А „Сбирка“ с брани-неотбрани

        все жълт байрак ли ще държи?

А Вазов пак ли ще ни храни

        с патриотически лъжи?

 

Не ще ли Пенчо крак да метне

        върху Пегаса, в пот облян,

и да зацвърка „неприветно“

        за някой „сън“ и „виден блян“?

 

Стоянчо тъй ли ще се носи

        все горд, от труд несъкрушен,

и ще изпълня с людокоси

        колоните на вестник „Ден“?

 

И ние тъй ли ще живеем

        кат сянка в есенна мъгла

и в суха жажда ще копнеем

        за нови родни светила?

 

Пред тебе в таз земя проклета

        жив огън ще ли затрепти,

о, деветстотин и десета,

        кажи, не носиш ли го ти?!