Димчо Дебелянов
Аз искам да те помня все така…

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

 

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален —

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!“

— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай — пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

 

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. —

Аз искам да те помня все така…