Димчо Дебелянов
Гора

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели

и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,

меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра,

виши колони непреклонни успокоената Гора.

 

Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина

и в безответните й скути, като вълна подир вълна,

заглъхват хоровете страстни на многогласното поле

и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

 

И знае пътникът отруден, че в презнощ тръпните листа

с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,

 

в зори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,

пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,

а денем, лик когато свежда над примирената вода —

ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

 

Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен

той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен

и сам е свърнал — на Гората в съкровищните самоти,

последна радост да изведа, последна скръб да приюти…

 

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели

и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,

меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра —

виши клони непреклонни успокоената Гора.