Към текста

Метаданни

Данни

Серия
НИИЧАВО (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Понедельник начинается в субботу, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
20
NomaD (Допълнителна корекция)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки. Трудно е да бъдеш бог

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1979

Библиотека „Фантастика“, №1

Редактор: Анна Панчева

Оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор:Наталия Попова

II издание. ЛГ IV Тематичен №13 9537622511/6106–3–79

Дадена за набор на 5.II.1979 година. Подписана за печат на 15.VI.1979 година.

Излязла от печат на 5.VII.1979 година. Поръчка №87. Формат 1/16 60×84

Печатни коли 25,5. Издателски коли 23,79. Цена 1,23 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Атанас Стратиев“ — Хасково

С–3

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий

Трудно быть богом. Понедельник начинается в субботу

Библиотека Современной фантастики в 15 томах, том 7

Издательство ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“, Москва, 1966

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на илюстрации от Е. Мигунова
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Пета глава

Винаги е имало достатъчно факти — липсвало е фантазия.

Д. Блохинцев

Витка нареди на пода контейнерите с жива вода, ние се натъркаляхме на дивана транслатор и запалихме цигари. След малко Роман попита:

— Витка, изключил ли си дивана?

— Да.

— В главата ми се въртят разни глупости.

— Изключих го и го блокирах — каза Витка.

— Не, момчета — каза Едик, — а защо пък да не е халюцинация?

— Кой казва, че не е халюцинация? — попита Витка. — Нали предлагам да отидем на психиатър.

— Когато ухажвах Майка — каза Едик, — предизвиквах такива халюцинации, че и мене ме хващаше страх.

— Защо? — попита Витка.

Едик си помисли.

— Не зная — каза той. — Вероятно от възторг.

— Аз питам кому е притрябвало да ни внушава халюцинации? — каза Витка. — И после ние не сме Майка. Слава богу, магистри сме. Кой може да ни надвие? Да речем, Янус. Или Киврин. Хунта. Може би и Жакомо.

— Само Саша ни е малко слабичък — с извинителен тон каза Едик.

— Какво от това? — попитах аз. — Да не би само на мен да ми се привижда?

— Изобщо това би могло да се провери — замислено каза Витка. — Ако Сашка… онзи… такова…

— Хайде де-е — казах аз. — Стига с тези работи. Други начини няма ли? Натиснете си окото или дайте диктофона на външен човек. Нека го чуе и каже има ли там запис или няма.

Магистрите съжалително се усмихнаха.

— Добър програмист си, Саша — каза Едик.

— Мряна — каза Корнеев. — Личинка.

— Да, Сашенка — въздъхна Роман. — Виждам, че ти дори не можеш да си представиш какво е истинската, подробна старателно насочена халюцинация.

Върху лицата на магистрите се появи мечтателно изражение — явно бяха ги връхлетели сладки спомени. Те се усмихваха. Примижаваха. Намигаха никому. После Едик изведнъж каза:

— Цяла зима в къщата й цъфтяха орхидеи. Те ухаеха с най-хубавия аромат, който аз можех да измисля…

Витка се опомни.

— Бърклеанци — каза той. — Мръсни солипсисти. „Колко ужасна е моята представа!“

— Да — каза Роман. — Халюцинациите не са тема за обсъждане. Прекалено прости са. Ние не сме деца и баби. Не искам да бъда агностик. Каква идея имаше ти, Едик?

— Аз ли?… Ах, да, имах. Също, общо взето, примитивна. Матрикатите.

— Хм — каза Роман със съмнение.

— А какво значи това? — попитах аз.

Едик с известно нежелание ми обясни, че освен познатите ми дубли съществуват и матрикати, точни, абсолютни копия на предметите или съществата. За разлика от дублите матрикатът съвпада с оригинала с точност до последната подробност. Невъзможно е да бъдат различени с обикновените методи. Нужни са специални апарати и изобщо това е твърде сложна и изискваща много труд работа. На времето Балзамо получил титлата магистър-академик, защото доказал матрикатната природа на Филип Бурбон, известен сред народа с прякора „Желязната маска“. Този матрикат на Луи Четиринайсети бил създаден в тайните лабораторни на йезуитите, за да заграбят френския престол. В наше време матрикатите се изработват по метода на биостереографията ала Ришар Сегюр. Тогава не знаех кой е този Ришар Сегюр, но веднага казах, че идеята за матрикатите може да обясни само необичайната прилика между папагалите и нищо друго. Например пак ще си остане неизяснено къде е изчезнал вчерашният умрял папагал.

— Да, така е — каза Едик. — Затова именно не настоявам. Още повече, че Янус няма никакво отношение към биостереографията.

— Точно така е — казах аз по-смело. — Тогава по-добре е да предположим, че е имало пътешествие в описваното бъдеще. Знаете ли, като Луи Седловой.

— И? — каза Корнеев без особен интерес.

— Чисто и просто Янус отлита в някой фантастичен роман, взема оттам папагала и го донася тук. Папагалът умира, той отново отлита на същата страница и пак… Тогава е ясно защо папагалите си приличат. Това е един и същи папагал и става ясно защо папагалът има такъв научнофантастичен речник. И изобщо — продължавах аз, защото чувствувах, че всичко излиза не чак толкова глупаво — можем дори да направим опит да си обясним защо Янус постоянно задава въпроси: той всеки път се страхува, че не се е върнал в същия ден, в който е трябвало да се върне… Според мене, идеално обясних всичко, а?

— Ами има ли такъв фантастичен роман? — любопитно попита Едик. — С папагал?

— Не зная — казах честно. — Но в звездолетите на фантастичните романи има най-различни животни. И котки, и маймуни, и деца… Пък и на Запад също имат много фантастични романи, че човек не може всичко да прочете…

— Хайде де… първо, един папагал от западната фантастика едва ли ще вземе да говори по руски. Но най-важното, абсолютно неясно е откъде тези космически папагали — дори от съветската фантастика — могат да познават Корнеев, Привалов и Ойра-Ойра…

— Да не говоря пък — лениво каза Витка, — че прехвърлянето на материално тяло в идеален свят е едно, а идеално тяло в материален свят съвсем друго. Съмнявам се, че се е намерил писател, който да създаде образ на папагал, годен да съществува самостоятелно в реалния свят.

Спомних си полупрозрачните изобретатели и не намерих какво да му възразя.

— Впрочем — снизходително продължи Витка — нашият Сашенция дава известни надежди. В неговата идея се чувствува някакво благородно безумие.

— Янус не би изгарял един идеален папагал — убедено каза Едик. — Та идеалният папагал не може дори да се вмирише.

— А защо? — каза изведнъж Роман. — Защо сме толкова непоследователни? Защо Седловой? От къде на къде Янус ще повтаря Л. Седловой? Янус си има тема. Янус си има своя проблематика. Янус се занимава с паралелните пространства. Нека изходим от това!

— Нека — казах аз.

— Ти смяташ, че Янус е успял да се свърже с някое паралелно пространство? — попита Едик.

— Той отдавна е установил връзка. Защо да не предположим, че е отишъл още по-далеч? Защо да не предположим, че организира прехвърлянето на материални тела? Едик е прав, това са матрикати, те трябва да бъдат матрикати, защото е необходима гаранция, че прехвърленият предмет ще бъде напълно идентичен. В зависимост от експеримента те подбират начина за прехвърляне. Първите две прехвърляния бяха несполучливи: папагалите умираха. Днес експериментът изглежда успя…

— Защо говорят руски? — попита Едик. — И защо папагалите имат такъв речник?

— Значи и там има Русия — каза Роман. — Но там вече добиват рубидий в кратера Ричи.

— Прекаляваме — каза Витка. — Защо точно папагали? Защо не са кучета или морски свинчета? Защо не са чисто и просто магнетофони? И още нещо, откъде тези папагали знаят, че Ойра-Ойра е стар, а Корнеев прекрасен работник.

— Гр-руб — подсказах му аз.

— Груб, но прекрасен. И все пак къде изчезна умрелият папагал?

— Слушайте — каза Едик. — Така не бива. Работим като дилетанти. Като автори на любителски писма: „Скъпи учени, вече няколко години в мазето ми се чува подземно чукане. Обяснете ми, моля ви се, как става то.“ Трябва да има система. Къде ти е хартията, Витя? Сега ще опишем всичко…

И ние описахме всичко с красивия почерк на Едик. Първо, приехме постулата, че станалото не е халюцинация, иначе чисто и просто не би било интересно. След това формулирахме въпросите, на които търсената хипотеза трябваше да даде отговор. Въпросите разделихме на две групи: група „папагал“ и група „Янус“. Групата „Янус“ беше включена по настояване на Роман и Едик, които заявиха, че с цялото си същество чувствуват връзката между странностите на Янус и странностите на папагалите. Те не можаха да отговорят на въпроса на Корнеев какъв е физическият смисъл на понятията „същество“ и „чувствуват“, но подчертаха, че Янус сам по себе си представлява извънредно интересен обект за изследване и че всяка крушка си има дръжка. Тъй като нямах собствено мнение, те излязоха мнозинство и окончателният списък на въпросите изглеждаше така:

Защо папагалите номер едно, две и три, наблюдавани съответно на десети, единадесети и дванадесети, толкова си приличат, че отначало ги взехме за един и същ? Защо Янус изгори първия папагал, а така също вероятно и онзи, който е бил преди първия (нулев) и от който беше останало само перото? Къде беше изчезнало перото? Къде изчезна вторият (умрелият) папагал? Как да си обясним странния речник на втория и третия папагал? Как да си обясним, че третият папагал познава всички ни, макар че ние го виждаме за пръв път? („Защо и от какво умряха папагалите?“ — наканих се да добавя аз, но Корнеев промърмори: „Защо и по какви причини пръв признак за отравянето е посиняването на трупа?“ — и моят въпрос не беше записан.) Какво обединява Янус и папагалите? Какво става с Янус в полунощ? Защо У-Янус има странния обичай да говори в бъдеще време, а в А-Янус подобно нещо не се забелязва? Защо те изобщо са двама и откъде фактически е произлязла легендата, че Янус Полуектович е един човек в два образа?

След това известно време старателно мислихме, като от време на време надничахме в листчетата. Аз все се надявах, че отново ще ме обхване благородното безумие, но мислите ми се разсейваха и колкото повече мислех, все повече започвах да клоня към гледището на Саня Дрозд: че в този институт стават и много по-странни неща. Разбирах, че този евтин скептицизъм е чисто и просто последица от моето невежество и липсата на навик да мисля с категориите на изменения свят, но това вече не зависеше от мене. Всичко, което става сега, разсъждавах аз, е наистина чудно само ако се смята, че тези три или четири папагала са един и същ папагал. Те наистина толкова си приличат, че отначало аз бях заблуден. Това е естествено. Аз съм математик, уважавам числата и съвпадението на номерата — особено на шестзначните — за мене автоматически се свързва със съвпадането на номерирани предмети. Обаче ясно е, че това не може да бъде един и същ папагал. Тогава се нарушава законът за причинно-следствената връзка, закон, от който нямах абсолютно никакво намерение да се отказвам заради някакви си красиви папагали, плюс това умрели. А ако не е един и същ папагал, целият проблем издребнява. Е, номерата съвпадали. Някой незабелязано от нас изхвърлил папагала. Какво друго имаше? Речникът? Голяма работа, един речник… Сигурно това си има някакво твърде просто обяснение. Канех се вече да произнеса по този повод реч, когато изведнъж Витка каза:

— Момчета, май се досещам.

Ние не казахме нито дума. Само се обърнахме към него — едновременно и шумно. Витка стана.

— Това е просто като фасул. Тривиално. Плоско и банално. Дори не е интересно за разказване.

Бавно се надигахме. Имах чувството, че дочитам последните страници от увлекателен криминален роман. Целият ми скептицизъм като че ли веднага се изпари.

— Контрамоция! — изрече Витка.

Едик легна.

— Идеално! — каза той. — Браво!

— Контрамоция ли? — каза Роман. — Какво значи… Аха… — Той завъртя пръсти. — Така… ъхъ… или пък така? Да, тогава разбирам защо той ни познава всичките… — Роман направи широк жест, сякаш викаше някого. — Значи идват оттам…

— И затова той пита за какво е разговарял вчера — подхвана Витка. — И фантастичната терминология…

— Почакайте де? — записках аз. Последната страница от криминалния роман беше написана на арабски. — Чакайте! Каква контрамоция?

— Не — каза Роман със съжаление и веднага по лицето на Витка стана ясно, че той също е разбрал, че контрамоцията няма да мине. — Не върви — каза Роман. — То е като кино… представете си кино…

— Какво кино?! — завиках аз. — Помогнете ми!

— Кино наопаки — обясни Роман. — Разбираш ли? Контрамоция.

— Вятър работа — отчаяно каза Витка, легна на дивана и заби нос в шепите си.

— Да, не върви — каза и Едик със съжаление. — Саша, не се ядосвай — нищо не става. Според дефиницията, контрамоцията е движение във времето в обратна посока. Като неутриното. Но цялата беда е там, че ако папагалът е бил контрамот, щеше да лети със задника напред и нямаше да умре пред нас, а щеше да оживее… Но, общо взето, идеята е хубава. Папагалът контрамот наистина би могъл да знае нещо за космоса. Нали живее от бъдещето към миналото. А контрамотът Янус наистина може и да не знае какво е станало в нашето „вчера“. Защото нашето вчера за него би било „утре“.

— Точно така е — каза Витка. — Така си и помислих: защо папагалът говореше за Ойра-Ойра, че е стар? И защо Янус понякога така ловко и с подробности предсказва какво ще стане утре? Помниш ли случая на полигона. Роман? Минаваше ми през ума, че те са от бъдещето…

— Но нима е възможна тази контрамоция? — казах аз.

— Теоретически е възможна. Нали половината от веществото във вселената се движи в обратна посока на времето. А практически с това никой не се е занимавал.

— Кому е притрябвало и кой ще издържи да се занимава? — каза Витка мрачно.

— Да предположим, че това би бил един забележителен експеримент — забеляза Роман.

— Не е експеримент, а саможертва — измърмори Витка. — Мислете, колкото си щете, но тук има нещо от контрамоцията… С цялото си същество го чувствувам.

— Ах, същество!… — каза Роман и всички млъкнаха.

Докато те мълчаха, аз трескаво пресмятах какво имаме на практика. Ако теоретически контрамоцията е възможна, значи теоретически е възможно нарушаване на причинно-следствения закон. Фактически дори не нарушаване, защото този закон си остава правилен поотделно и за нормалния свят, и за света контрамот… А това значи, все пак може да се предположи, че папагалите не са три, не са четири, а само един, един и същ. Какво излиза тогава? На десети сутринта той лежи умрял в чашката на Петри. След това той е изгорен, превърнат на пепел и разпръснат по вятъра. Въпреки това на единайсети сутринта той е пак жив. Не само че не е на пепел, но е цял и повредим. Вярно, че към пладне той умира и отново попада в чашката на Петри. Това е дяволски важно! Аз чувствувах, че чашката на Петри е дяволски важна… Единство на мястото!… На дванайсети папагалът е отново жив и иска захарче… Това не е контрамоция, не е филм, който се върти наопаки, но тук пак има нещо от контрамоцията… Витка е прав… За контрамота събитията се развиват по следния ред: папагалът е жив, папагалът умира, папагалът е изгорен. От наша гледна точка, ако пренебрегнем подробностите, излиза тъкмо обратното: папагалът е изгорен, папагалът умира, папагалът е жив… Сякаш филмът е нарязан на три парчета и се показва най-напред третото парче, след това второто, а чак след това първото… Някакви прекъсвания в непрекъснатостта… Разкъсвания на непрекъснатостта… Точките на разкъсването…

— Момчета — казах аз с примиращ глас. — Ами контрамоцията непременно ли трябва да бъде непрекъсната?

Известно време те не реагираха. Едик пушеше и пускаше дима към тавана. Витка лежеше неподвижно по корем, а Роман разсеяно ме гледаше. След това очите му се ококориха.

— Полунощ! — каза той със страшен шепот.

Всички скочиха.

ponedelnik_v_sybota33.png

Сякаш се намирахме на финален мач и аз бях вкарал решаващия гол. Те се хвърлиха върху мене, мляскаха ме по бузите, удряха ме по гърба и по врата, събориха ме на дивана и се трупаха върху мене. „Умник!“ — пискаше Едик. „Акъл!“ — ревеше Роман. „А пък аз мислех, че ти си нашият глупчо!“ — повтаряше грубият Корнеев. След това се успокоиха и всичко тръгна като мед и масло.

Най-напред Роман ни в клин, ни в ръкав заяви, че сега той знае тайната на Тунгуския метеорит. Той пожела да ни я съобщи незабавно и ние радостно се съгласихме, колкото и парадоксално да ни звучеше. Не бързахме да се заловим с онова, което ни интересуваше най-много. Не, никак не бързахме! Чувствувахме се като чревоугодници. Не се нахвърляхме върху ястията. Душехме миризмите, кокорехме очи и мляскахме, потривахме ръце, обикаляхме и предчувствувахме…

— Нека най-после изясним — с мазен глас започна Роман — заплетения проблем на Тунгуското чудо. Преди нас с този проблем са се занимавали хора, абсолютно лишени от фантазия. Всичките тези комети, метеорити от антивещество, самоизбухващи атомни кораби, разните му космически облаци и квантови генератори са прекалено банални и значи далеч от истината.

За мен Тунгуският метеорит винаги е бил кораб на пришълци и винаги съм смятал, че корабът не може да се намери на мястото на експлозията по простата причина, че отдавна го няма там. До днес аз мислех, че падането на Тунгуския метеорит не е кацане на кораба, а неговото излитане и сега тази чернова хипотеза много неща ми обясни. Идеите за прекъсващата се контрамоция дават възможност веднъж завинаги да се сложи край на този проблем. Но какво е станало на тринайсети юни хиляда деветстотин и осма година в района на Подкаменна Тунгуска? Горе-долу към средата на юли същата година в пространството около Слънцето навлязъл корабът на пришълците. Но те не са били простите и елементарни пришълци от фантастичните романи. Те са били контрамоти, другари! Хора, пристигнали в нашия свят от друга вселена, където времето тече в обратна посока на нашето. В резултат от взаимодействието на противоположните потоци от време, те от обикновени контрамоти, възприемащи нашата вселена като филм, пуснат наопаки, се превърнали в контрамоти от прекъсващ се тип. Природата на тази прекъсваемост засега не ни интересува. Важно е друго. Важно е, че животът им в нашата вселена е бил подчинен на определен ритмичен цикъл. Ако за по-просто предположим, че един цикъл при тях е бил равен на земното денонощие, тяхното съществувание от наша гледна точка би изглеждало по следния начин. Например на първи юли те живеят, работят и се хранят абсолютно като нас. Обаче например точно в полунощ те заедно с цялото си снаряжение преминават не във втори юли като нас простите смъртни, а в началото на трийсети юни, тоест не с един миг напред, а с две денонощия назад, ако разсъждаваме от наша гледна точка. Точно така в края на трийсети юли те преминават не в първи юли, а в самото начало на двайсет и девети юни. И тъй нататък. Попаднали непосредствено близко до Земята, нашите контрамоти с изненада откриват, ако не са го били открили още преди, че Земята прави по своята орбита твърде странни скокове — скокове, които извънредно много затрудняват астронавигацията. Освен това, намирайки се над Земята на първи юли, по наше времеброене те откриват в самия център на гигантския Евразийски континент мощен пожар, димът от който наблюдавали с могъщите си телескопи и по-рано, на втори, трети и тъй нататък юли по нашето времеброене. Самият катаклизъм като факт ги заинтересува, обаче тяхното научно любопитство е окончателно разпалено, когато на сутринта на 13 юли — по нашето времеброене — те забелязват, че дори няма помен от пожар, а под кораба се простира спокойното зелено море на тайгата. Заинтригуваният капитан заповяда да се приземят на същото място, където вчера — по тяхното времеброене — той със собствените си очи наблюдавал епицентъра на огнената катастрофа. После всичко тръгва по реда си. Затракват тумблерите, засвяткват екраните, забучават планетарните мотори, в които избухва ка-гама-плазмоинът…

— Как-как? — попита Витка.

— Ка-гама-плазмоин. Или, да речем, мю-делта йонопласт. Корабът, обвит в пламъци, паднал в тайгата и естествено я подпалва. Тъкмо тази картина са наблюдавали селяните от село Карелинское и други хора, влезли по-късно в историята като очевидци. Пожарът бил ужасен. Контрамотите надникнали навън, разтреперили се и решили да почакат зад мъчнотопимите и огнеупорни стени на кораба. До полунощ те с трепет слушали свирепия рев и пращене на пламъка, а точно в полунощ всичко изведнъж стихнало. И няма нищо чудно. Контрамотите навлезли в своя нов ден — двайсет и девети юни по нашето времеброене. И когато храбрият капитан с огромна предпазливост се решил към два часа през нощта да се покаже навън, той видял под светлината на мощните прожектори спокойни клатушкащите се борове и моментално бил нападнат от облаци дребни, смучещи кръв насекоми, известни под името папатаци или мушички, според нашата терминология.

Роман си пое дъх и ни огледа. На нас всичко много ни харесваше. Ние предчувствувахме как по същия начин ще видим сметката и на тайната с папагала.

— По-нататъшната съдба на пришълците контрамоти — продължи Роман — няма какво да ни интересува. Може би на петнайсети юни тихо и безшумно, използувайки този път нищо невъзпламеняващата алфа-бета-гама-антигравитация, те са се вдигнали от странната планета и се върнали на своята. Може би всички до един са загинали, отровени от отровата на комарите, а техният космически кораб още дълго е стърчал на нашата планета, потъвайки в бездната на времето, и на дъното на Силурийско море по него са пълзели трилобити. Не е изключено дори, че някъде в деветстотин и шеста или, да речем, деветстотин и първа година на него се е натъкнал някой ловец от тайгата и дълго след това е разказвал на приятелите си, които, както и би трябвало да се очаква, не са му вярвали за пет пари. Завършвайки малкото си изказване, ще си позволя да изкажа съчувствие на славните изследователи, които старателно се опитваха да открият нещо в района на Подкаменна Тунгуска. Омагьосани от очевидното, те са се интересували само от онова, което е ставало в тайгата след експлозията. И никой от тях не се е опитал да научи какво е имало там преди нея. Дикси[1].

Роман се изкашля и изпи чаша жива вода.

— Кой има въпроси към докладчика? — попита Едик. — Няма ли въпроси? Чудесно. Да се върнем към нашите папагали. Кой иска думата?

Всички поискахме думата. И всички заговорихме. Дори Роман, който беше леко пресипнал. Дърпахме си един от друг листчето с въпросите и зачертавахме въпросите един след друг. И само след около половин час беше нарисувана изчерпателно ясна и детайлно разработена картина на наблюдаваното явление.

Хиляда осемстотин четиридесет и първа година в семейството на бедния помешчик и запасен армейски прапоршчик Полуект Хрисанфович Невструев се родил син. Нарекли го Янус в чест на далечния роднина Янус Полуектович Невструев, които точно предсказал пола, а така също деня и дори часа на раждането на детето. Този роднина, тихо и скромно старче, бил пристигнал в имението на запасния прапоршчик наскоро след Наполеоновото нашествие, живеел в пристройката и се увличал от научни занимания. Бил малко чудак, както е присъщо на учените хора, с много странности, обаче се привързал към своя кръщелник от все сърце и не се отделял нито крачка от него, упорито му втълпявал знания по математика и други науки. Може да се каже, че в живота на младия Янус не минавал нито ден без Янус — стария. И сигурно затова той не забелязвал онова, на което се чудели другите: старецът не само че не грохнал с годините, но, напротив, дори ставал като че ли по-силен и по-бодър. В края на века, старият Янус посветил младия във всички тайни на аналитичната, релативистичната и обобщена магия. Те продължавали да живеят и работят рамо до рамо, да участвуват във всички войни и революции, да понасят повече или по-малко мъжествено всички превратности на историята, докато най-после попаднали в научноизследователския институт по чародейство и магия.

Откровено казано, цялата тази уводна част беше от край до край съчинение. От миналото на Янусовците ние със сигурност знаехме само факта, че Я.П. Невструев е роден на седми март хиляда осемстотин четиридесет и първа година. По какъв начин и кога Я.П. Невструев е станал директор на института ни беше абсолютно неизвестно. Не знаехме дори кой пръв се е досетил и пръв е заговорил, че У-Янус и А-Янус е един човек в два образа. Аз го научих от Ойра-Ойра, защото не можех да го разбера. Ойра-Ойра го научил от Жакомо и също повярвал, защото бил млад и възторжен. На Корнеев го разказала чистачката и Корнеев тогава решил, че самият факт е толкова тривиален, че не си заслужава да се мисли за него. А Едик чул как по този въпрос разговаряли Саваот Ваалович и Фьодор Симеонович. Едик тогава бил младши лаборант и вярвал във всичко, освен в бога.

Следователно ние си представяхме миналото на Янусовци твърде приблизително. Затова пък бъдещето знаехме абсолютно точно. А-Янус, който сега е зает повече с института, отколкото с науката, в близко бъдеще извънредно много ще се увлече по идеята за практическата контрамоция. Той ще й посвети целия си живот. Ще си завъди приятел — мъничкия зелен папагал на име Фотон, който ще му подарят знаменитите руски космонавти. Това ще стане на деветнайсети май хиляда деветстотин седемдесет и трета година или може би две хиляди седемдесет и трета година — именно така хитрият Едик разшифровал тайнствения номер деветнайсет нула пет седемдесет и три на пръстена. Вероятно скоро след това А-Янус ще постигне най-после решителен успех и ще превърне в контрамот и себе си, и папагала Фотон, който в момента на експеримента, естествено, ще стои на рамото му и ще иска захарче. Именно в този момент, ако ние поне мъничко разбираме от контрамоция, човешкото бъдеще ще се лиши от Янус Полуектович Невструев, по пък човешкото минало ще придобие едновременно двама Янусовци, защото А-Янус ще се превърне в У-Янус и ще се плъзне назад по оста на времето. Те ще се срещат всеки ден, но нито веднъж през живота на А-Янус няма да му мине през ум да подозре нещо, защото още от люлката е свикнал да вижда нежното набръчкано лице на своя далечен роднина и учител У-Янус. И всяка нощ, точно в нула часа, нула минути, нула секунди, нула терци по местно време, А-Янус както всички нас ще преминава от днешната нощ в утрешната сутрин, докато У-Янус и неговият папагал в същия миг, равен на един микроквант време, ще преминава от нашата днешна нощ в нашето вчерашно утре.

Ето защо папагалите номер едно, две и три, наблюдавани съответно на десети, единадесети и дванадесети са си приличали толкова много — те са били чисто и просто един и същ папагал. Бедният стар Фотон! Може би му е надвила старостта, а може би го е хванало течението, той се е разболял и е долетял да умре на любимите си везни в лабораторията на Роман. Той е умрял и неговият опечален господар му е направил огнено погребение и е разпръснал пепелта му. Направил го е, защото не е знаел как се държат мъртвите контрамоти. А може би именно защото е знаел. Ние, естествено, сме наблюдавали целия процес като кино с разместени части. На девети Роман намира в печката оцелялото перо от Фотон. Трупът на Фотон вече го няма, той е изгорен утре. Утре, на десети. Роман го намира в чашката на Петри. У-Янус намира покойника пак тогава и пак там и го изгаря в печката. Запазилото се перо остава в печката до края на денонощието и я полунощ прескача в девети. На единадесети сутринта Фотон е жив, макар вече болен. Той издъхва пред очите ни под везните (на които толкова много ще обича да си седи сега) и добродушният Саня Дрозд го слага в чашката на Петри, където покойникът ще лежи до полунощ, ще прескочи в утрото на десети, ще бъде намерен там от У-Янус, изгорен, разпръснат по вятъра, но перото му ще остане, ще лежи до полунощ, ще прескочи в утрото на девети и там ще го намери Роман. На дванадесети сутринта Фотон, жив и бодър, дава на Корнеев интервю и иска захарче. А в полунощ ще прескочи в утрото на единадесети, ще се разболее, ще умре, ще бъде сложен в чашката на Петри, в полунощ ще прескочи в утрото на десети, ще бъде изгорен и разпръснат, но ще остане перото, което в полунощ ще прескочи в утрото на девети, ще бъде намерено от Роман и хвърлено в кошчето за боклук. На тринадесети, четиринадесети, петнадесети и тъй нататък Фотон, за радост на всички ни, ще бъде весел, приказлив и ние ще го глезим, ще го храним със захарчета и зрънца от чер пипер, а У-Янус ще идва и ще ни пита дали той не ни пречи да работим. Като прилагаме асоциативния разпит, ще успеем да научим от него много интересни неща за космическата експанзия на човечеството и без съмнение някои неща за нашето собствено лично бъдеще.

Когато стигнахме до тази точка от разсъжденията, Едик изведнъж стана мрачен и заяви, че не му харесват намеците на Фотон за неговата преждевременна смърт. Лишеният от такт Корнеев забеляза по този повод, че всяка смърт на един маг е винаги преждевременна и въпреки това всички ще отидем там. Изобщо, каза Роман, може би той ще обича тебе най-силно и само твоята смърт ще запомни. Едик разбра, че той все още има шансове да умре по-късно от нас и настроението му се подобри.

Обаче разговорът за смъртта отклони мислите ни в меланхолична насока. Всички ние освен Корнеев, разбира се, изведнъж започнахме да съжаляваме У-Янус. Наистина, като си помисли човек, положението му е ужасно. Първо, той се показваше образец на гигантска научна безкористност, защото практически беше лишен от възможността да използува плодовете на своите идеи. После, той нямаше никакво светло бъдеще. Ние отивахме към света на разума и братството, а той ден след ден към Николай Кървавия, към крепостното право, към разстрела на Сенния площад и — кой знае? — може би аракчеевщината, бироновщината, опричнината. И някъде в дълбините на времето, върху вонящия паркет на Санкт-Петербургската де сианс Академия в един мръсен ден ще го срещне колега с напудрена перука — колега, който вече цяла седмица странно се взира в него — ще ахне, ще плесне с ръце и с ужасени очи ще промърмори: „Хер Нефструев… Какфо значи тофа?… Та фчера, фъф «Федомсти» ясно пишеше, че фие сте починали от утар…“ И тогава ще трябва да говори нещо за брат близнак или за фалшиви слухове, защото ще знае и прекрасно ще разбира какво означава този разговор…

— Стига — каза Корнеев. — Разциврихте се. Затова пък той знае бъдещето. Той вече е бил там, а на нас ни остава още много да вървим. И може би прекрасно знае кога всички ще умрем…

— Това е съвсем друго нещо — каза тъжно Едик.

— На стареца му е тежко — каза Роман. — Бъдете добри, да се отнасяте с него по-приятелски и по-внимателно, особено ти, Витка. Вечно ти го нагрубяваш.

— Ами той какво току се лепи за мене? — озъби се Витка — Какво сме разговаряли, къде сме се виждали…

— Сега вече знаеш защо се лепи за тебе и се дръж прилично.

Витка се нацупи и взе демонстративно да разглежда листчето с въпросите.

— Трябва да му обясняваме всичко най-подробно — казах аз, — всичко, което знаем. Трябва постоянно да му предсказваме неговото най-близко бъдеще.

— Да, дявол да го вземе — каза Роман. — Тази зима си счупи крака. На поледицата.

— Трябва да го предотвратим — решително казах аз.

— Какво? — попита Роман. — Разбираш ли какво приказваш? Кракът му отдавна вече е зараснал…

— Но той още не го е счупвал — възрази Едик.

Няколко минути ние се опитвахме всичко да проумеем. Изведнъж Витка каза:

— Я, чакайте! А това какво е? Момчета, един въпрос не е зачеркнат.

— Какъв?

— Къде е изчезнало перото?

— Как къде? — каза Роман. — Преминало е в осми. А точно на осми аз включвах печката, разтопявах нещо.

— И какво следва от това?

— Да, нали аз го хвърлих в кошчето. На осми, на седми, на шести не съм го виждал… Хм… Къде ли се е дянало?

— Чистачката го е изхвърлила — предположих аз.

— Изобщо интересно е да помислим за това — каза Едик. — Да предположим, че никой не го е изгорил. Как ли ще изглежда то през вековете?

— Има по-интересни неща — каза Витка. — Например какво става с обувките на А-Янус, когато ги износи до деня, в който са били изработени във фабрика „Скороход“? И какво става с храната, която той изяжда на вечеря? И изобщо…

Но ние бяхме вече твърде уморени. Поспорихме още малко, после дойде Саня Дрозд, избута ни от дивана, пусна своя транзистор и започна да проси две рубли. „Дайте ми бе“ — хленчеше той. „Ами нямаме“ — отвръщахме му ние. „Може би са ви останали… Ще ми дадете ли?…“ Стана невъзможно да се спори и решихме да вървим на обяд.

— В края на краищата — каза Едик — нашата хипотеза не е чак толкова фантастична. Може би съдбата на У-Янус е много по-чудна.

Твърде е възможно, помислихме си ние, и отидохме в столовата.

Изтичах за малко в електронната зала да съобщя, че отивам да обядвам. В коридора налетях на У-Янус, който внимателно ме погледна, кой знае защо се усмихна и попита дали не сме се виждали вчера.

— Не, Янус Полуектович — казах аз. — Вчера не сме се виждали. Вчера ви нямаше в института, вчера, Янус Полуектович, още сутринта ние отлетяхме за Москва.

— Ах, да — каза той. — Забравил съм.

Той така приятелски ми се усмихна, че аз се реших. Беше малко нахално, разбира се, но аз определено знаех, че напоследък Янус Полуектович се отнасяше към мене добре и значи сега между нас не можеше да се случи никакъв особен инцидент. И аз го попитах тихо, като предпазливо се озърнах:

— Янус Полуектович, извинявайте, ще ви задам един въпрос.

Вдигнал вежди, той известно време внимателно ме гледа, а след това явно ги спомни нещо и каза:

— Моля, задавайте. Само един ли?

Аз разбрах, че той е прав. Всички тези неща не се покриваха в един въпрос. Ще има ли война? Ще излезе ли нещо от мене? Ще се намери ли рецепта за всеобщо щастие? Ще умре ли някога последният глупак?

— Може ли да се отбия при вас утре сутринта?

Той поклати глава и както ми се стори, с известно злорадство отвърна:

— Не. Невъзможно е. Утре сутрин вас, Александър Иванович, ще ви повикат от Китежградския завод и аз ще трябва да ви пратя в командировка.

Почувствувах се глупаво. Имаше нещо унизително в този детерминизъм, който обричаше мене, самостоятелния човек със свободна воля, на абсолютно определени, независещи сега от мене дела и постъпки. И съвсем не ставаше дума дали ми се отиваше в Китежград или не ми се отиваше. Ставаше дума за неизбежността. Сега не можех нито да умра, нито да се разболея, нито да проявя каприз. „Дори да ме уволнят.“ Бях обречен и за пръв път разбрах ужасния смисъл на тази дума. Винаги съм знаел, че е лошо да бъдеш обречен например на екзекуция или на слепота. Но да бъдеш обречен дори на любовта на най-прелестната девойка в света, на най-интересното околосветско пътешествие и на пътуване до Китежград (където аз наистина цели три месеца вече се стремях да отида), също могло да бъде крайно неприятно. Познаването на бъдещето ми се показа в съвсем нова светлина…

— Лошо е да се чете хубава книга отзад напред, нали? — каза Янус Полуектович, който ме наблюдаваше с открит поглед. — А що се отнася до вашите въпроси, Александър Иванович, то… постарайте се да разберете, Александър Иванович, че не съществува едно-единствено за всички бъдеще. Те са много и всяка ваша постъпка създава някое от тях. Ще го разберете — каза той убедително. — Непременно ще го разберете.

По-късно наистина го разбрах.

Но това е вече съвсем друга история.

ponedelnik_v_sybota34.png
Бележки

[1] Dixi — казах (лат.)