Майкъл Муркок
Перла в черепа (14)

Четвърта глава
Малагиджи

Около седмица по-късно тримата спряха на прашния хълм над град Хамадан, с неговите снежнобели стени, лъщящи медни покриви, кули, кубета и минарета, обсипани със злато, сребро и скъпоценни камъни.

— Тук се разделяме — каза тайнственият рицар и изви коня си. — На добър път, Дориан Хоукмун. Без съмнение, ще се срещнем отново.

Хоукмун го изпрати с поглед, докато рицарят се скри сред хълмовете, после двамата с Оладан препуснаха към града.

Но когато приближиха градските порти, чуха страхотна врява зад стените. Това беше шум от битка, придружен от бойни викове и цвилене на животни, а после изведнъж портите се разтвориха и навън се изсипа цяла едно прашна и окървавена дружина, по петите на която препускаха победителите. Няколко бегълци изтичаха покрай Хоукмун и един от тях извика:

— Всичко е загубено! Градът е в ръцете на Нахак!

В този момент през портата излезе огромна бронзова бойна колесница, теглена от четири врани коня и управлявана от чернокоса хубавица със сини доспехи, която призоваваше хората си на бой. Жената беше съвсем млада и много красива, имаше големи тъмни, блестящи очи, пълни с гняв и отчаяние. В ръката си стискаше ятаган, който размахваше високо над главата си.

Тя дръпна рязко поводите и огледа изненадано Хоукмун и Оладан.

— Вие пък кои сте? Да не сте от наемниците на Тъмната империя?

— Не — аз самият съм враг на Тъмната империя — отвърна Хоукмун. — Какво става?

— Бунт, ето какво. Брат ми, Нахак, и неговите поддръжници нахлуха през един таен тунел от пустинята и ни завариха неподготвени. Ако наистина сте врагове на Гранбретан, тогава по-добре бягайте! Докарали са бойни чудовища с тях, които… — жената изкрещя нещо неразбрано на хората си и се понесе след тях.

— Май ще е най-добре да се върнем сред хълмовете — промърмори Оладан, но Хоукмун поклати глава.

— Трябва да намеря Малагиджи. Той е някъде в града. Не ми остава много време.

Двамата пришпориха конете сред панически бягащата тълпа и влязоха в града. На улицата битката продължаваше, макар и с отслабващо темпо, а редом със заострените шлемове на местните войници се виждаха и животинските маски на войните от Тъмната империя. Градът бе окъпан в кръв. Хоукмун и Оладан препуснаха по една странична улица, където изглеждаше по-спокойно и не след дълго излязоха на просторен квадратен площад. В отсрещния край на площада видяха исполински крилати чудовища, приличащи на огромни черни прилепи, но с по-дълги крайници и извита нокти. Чудовищата връхлитаха настървено върху отстъпващите войници, а някои от тях разкъсваха труповете с клюновете си. Някои от войните на Нахак се опитваха да подкарат животните към бойната линия, но очевидно гигантските прилепи бяха изпълнили целта, с която ги бяха докарали.

Внезапно един прилеп се извърна и ги забеляза. Хоукмун извика на Оладан да го последва по една тясна алея, но прилепите дотърчаха и ги наобиколиха в миг, като се отблъскваха с крака и криле от земята, а от челюстите им се носеше смразяващ кръвта звук, примесен с отвратителна воня на разложено. Макар двамата войни да се скриха в тясната алея, чудовищата ги последваха, като се притискаха между стените на къщите. Сетне от другия край на алеята се появиха половин дузина маскирани войници, облечени в черно. Хоукмун оголи сабята и се хвърли напред. Нямаше какво друго да правят.

Първият войн падна покосен от седлото. После нечия сабя удари Хоукмун в рамото, но той не й обърна внимание, а продължи да сече. Зад тях чудовищата надаваха пронизителни писъци и войните на империята заотстъпваха назад, а конете им се мятаха панически.

Хоукмун и Оладан използваха този миг на объркване за да се промушат през тях и излязоха на голям площад, който бе съвсем безлюден. Навсякъде се виждаха само трупове и изровен паваж. Хоукмун забеляза дребен, облечен в роба човек да притичва от един труп на друг, преравяше ги и режеше кесиите, където имаше такива. Мъжът забеляза, че Хоукмун го гледа и направи опит да се скрие, но Оладан му пресече пътя. Хоукмун опря острието на сабята в бузата му.

— Казвай къде е къщата на Малагиджи!

Мъжът посочи с трепереща ръка и произнесе пресипнало:

— Ей натам, господарю. Онази е, дето е покрита със зодиакални знаци и покрива й е от сребро. На края на улицата. Не ме убивайте. Аз… — той въздъхна облекчено веднага щом Хоукмун пришпори огромния синкав жребец надолу по улицата.

Почти веднага съгледаха къщата с изрисуваните по нея зодиакални знаци. Хоукмун спря пред портата и я удари няколко пъти с дръжката на сабята. Главата отново започваше да го боли нетърпимо и той чувстваше инстинктивно, че заклинанието на граф Медни няма да държи още дълго в окови живота на Черната перла. Знаеше, че не бива да влиза с толкова шум в дома на магьосника, но нямаше време за излишни любезности, а и войниците на империята щъкаха навсякъде по околните улици. Над главите им прелетяха два черни прилепа, дирейки жертви.

Най-сетне портата се отвори, но мигом беше запречена от четирима едри негри, облечени в пурпурни пелерини и въоръжени с дълги алебарди. Зад тях имаше тесен двор. Хоукмун направи опит да се скрие в двора, но негрите го заплашиха с остриетата на алебардите.

— Каква работа имаш в дома на нашия господар — Малагиджи? — попита един от тях.

— Нуждая се от помощ. Въпросът е много важен за мен. Намирам се в опасност.

На стъпалата, водещи към къщата, застана мъж, облечен в проста бяла тога. Имаше дълга, сивкава коса, а лицето му беше гладко избръснато. Чертите и изражението бяха на възрастен човек, но кожата блестеше като на юноша.

— И защо точно от Малагиджи търсиш тази помощ? — попита той. — Виждам, че идеш от Запад. И други пристигнаха в Хамадан от Запад, но с тях дойде войната и немотията. Върви си! Не искам да имам нищо общо с теб!

— Значи ти си господарят Малагиджи? — поде Хоукмун. — Аз съм жертва на същите тези хора, за които говориш. Помогни ми и аз ще ти помогна да се отървеш от тях. Моля те, умолявам те…

— Върви си. Не искам да участвам в жалките ти интриги.

Негрите притиснаха двамата мъже към портала.

Хоукмун отново заблъска по вратата с дръжката на меча, но Оладан го хвана за ръката и посочи нещо. По улицата право към тях препускаха шестима войни с вълчи шлемове и по дрехите и маската Хоукмун незабавно позна, че единият е самият Мелиадус.

— Ха! Часът за разплата удари, Хоукмун! — изкрещя триумфално Мелиадус, оголи сабя и се понесе напред.

Хоукмун дръпна юздите на коня. Въпреки, че ненавиждаше Мелиадус от дъното на душата си, той си даваше сметка, че в този момент не бива да се бие с него. Двамата с ОЛадан препуснаха в обратна посока по улицата и не сред дълго бързоногите им коне оставиха преследвачите далеч назад.

Агоносвос, или неговият вестоносец, вероятно бе съобщил на Мелиадус накъде се е отправил Хоукмун и баронът бе пристигнал незабавно, не само за да помогне на хората си при превземането на Хамадан, но и за да отмъсти на Хоукмун.

Когато се увериха, че зад тях няма никой, двамата спряха.

— Да се махаме от този град — извика Хоукмун на Оладан. — Това е единствената възможност. По-късно ще опитам да се срещна с Малагиджи и да го помоля за помощ… — той млъкна, защото в този миг един от огромните черни прилепи се приземи пред тях и закрачи напред, разтворил нокти. Зад гърба на чудовището бе останала разтворената порта и единственият път за бягство.

Хоукмун бе така дълбоко завладян от отчаяние, след отказа на Малагиджи, че без да мисли се нахвърли срещу чудовището, замахна със сабята и го удари в мекото между ноктите. Прилепът изпищя и одра Хоукмун по ранената ръка. Ала младият благородник продължи да удря предния крак на чудовището, докато накрая го отсече и улицата бе заляна с тъмна кръв. Въпреки това прилепът завъртя дългия си клюн и понечи да прониже Хоукмун. Конят отскочи ужасено назад, а Дориан мушна слепешката пред себе си, целейки се в огромното, немигащо око. Острието на сабята потъна вътре. Чудовището изпищя. От раната бликна жълта слуз.

Хоукмун нанесе повторен удар. Съществото отстъпи назад и се стовари по гръб. Хоукмун успя да издърпа коня си миг преди да го удари огромното крило. Той пришпори жребеца към портата и хълмовете зад нея, а препускащият отзад Оладан изкрещя:

— Ти го уби, господарю Дориан! Ето така възникват легендите!

И при тези думи косматият дребосък се засмя гръмогласно.

Не след дълго стигнаха хълмовете и се смесиха с разбитата армия. Тук вече забавиха ход и излязоха в тясна долина, където бе спряла медната колесница на царицата. Наоколо бяха насядали изнурени войници, а чернокосата хубавица притичваше сред тях. Изведнъж, съвсем близо до колесницата Дориан забеляза позната фигура. Това беше Рицаря в Мрамор и Злато и той изглежда очакваше Хоукмун.

Дориан скочи от коня и приближи рицаря. Жената също се върна при колесницата и се подпря на нея, а в очите й все още бляскаха гневните пламъчета, които Хоукмун бе забелязал по-рано.

Иззад шлема се разнесе познатият, звучен глас на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Значи, Малагиджи отказа да ти помогне.

Хоукмун кимна с глава, като същевременно разглеждаше жената. На мястото на доскорошното отчаяние идваше дивият фатализъм, който бе спасил живота му в битката с чудовищния прилеп.

— Обречен съм — заяви той. — Но смятам да се върна и да намеря начин да унищожа Мелиадус.

— Значи имаме еднакви желания — намеси се жената. — Аз съм царица Фраубра. Моят брат-изменник мечтаеше отдавна за трона и реши да се възползва от помощта на Мелиадус и армията му за да го получи. А може би вече го има. Войската ми е разбита, а и твърде малобройна, за да си върна загубеното.

Хоукмун я разглеждаше замислено.

— Но би ли опитала, дори шансът да е съвсем малък?

— Бих опитала, дори да няма никакъв шанс — отвърна жената. — Но не съм сигурна, че войниците ще ме последват!

В този момент, в лагера влязоха трима конници. Царица Фраубра ги повика.

— От града ли идвате?

— Да — отвърна единият. — Вече празнуват победата. Не съм виждал по-жестоки завоеватели от тези западняци. А водачът им — доста едър мъж — нахлу в къщата на Малагиджи и го взе за свой пленник!

— Какво? — извика Хоукмун. — Мелиадус е взел магьосника в плен? О, няма вече надежда за мен.

— Глупости — прекъсна го Рицаря в Мрамор и Злато. — Все още има надежда. И ще е така, докато Мелиадус го държи жив — което е сигурно, защото Малагиджи знае много тайни, които баронът би желал да научи. Значи, има надежда и за теб. Трябва да се върнеш в Хамадан, начело на останките от армията на царица Фраубра, да превземеш града и да спасиш Малагиджи.

Хоукмун сви рамене.

— Но ще имам ли време? Перлата вече показва признаци на затопляне. А това означава, че животът в нея се пробужда. Скоро ще се превърна в обезумяло същество…

— Значи, няма какво да губиш, господарю Дориан — обади се Оладан. Той положи косматата си ръка на рамото на Хоукмун и го потупа. — Няма какво да губиш.

Хоукмун се засмя огорчено и побутна ръката на своя приятел.

— Да, прав си. Няма какво да губя. Е, царице, какво ще кажеш?

— Първо да поговорим с войниците — рече облечената в метални доспехи жена.

Когато се покатериха в колесницата, Хоукмун пръв се обърна с реч към обезверените от поражението войни.

— Жители на Хамадан, идвам при вас от хиляди мили, от сърцето на Европа, където гранбретанците вече се разпореждат като пълновластни господари. Моят баща бе изтезаван до смърт от същия този барон Мелиадус, който днес се присъедини към враговете на вашата царица. Видях как цели страни се превръщат в пепелища, а населението е избито до крак, или поробено. Видях разпънати и обесени деца. Видях как храбри войници се превръщат в хленчещи псета. Зная, че съпротивата срещу маскираните войници от Тъмната империя ви се струва безнадеждна, но те мога да бъдат победени. Аз самият командвах съвсем наскоро една малка конна дружина, която обърна в бяг двайсеторно по-многочислена гранбретанска армия. Но затова ни помогна волята за победа и желанието да оцелеем на всяка цена — а също и мисълта, че откажем ли се от съпротивата, ще бъдем преследвани и накрая безпощадно унищожени. С други думи, имате поне възможността да загинете като храбри мъже, но преди това поне да опитате да разгромите армията, която днес завладя вашия град…

Хоукмун продължи да говори в същия дух и постепенно обезверените войни надигнаха глави. Някои дори го подкрепиха с възторжени възгласи. А после на колесницата се качи и царица Фраубра, която призова хората си да последват Хоукмун и да ударят врага още днес, когато е изморен от спечелената битка, а много от войниците скоро ще са пияни и неспособни да се защитят.

Речта на Хоукмун повдигна духа им, а в думите на царицата всички съзряха желязна логика. Те започнаха да стягат оръжията, навличаха доспехите и се оглеждаха за конете си.

— Ще нападнем тази нощ — извика царицата, — преди да са предугадили плана ни.

— Мисля, че ще се присъединя към вас — заяви Рицаря в Мрамор и Злато.

В тази нощ армията на царицата се върна в Хамадан, където победителите още празнуваха, градските порти бяха широко отворени, а чудовищата спяха безгрижно, натъпкали стомасите си с плячка.