Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)

Издание:

Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)

Второ издание

София, 2006

История

  1. — Добавяне

СРЪБСКА ВОЙВОДИНА

„Пречанските сърби“

Понятието „пречанин“, „пречански сърбин“ възниква още в османския период на балканската история. Така сърбите — поданици на султана, започват да наричат своите сънародници, преминали на австрийска територия и станали поданици на австрийския император. По данни на военно преброяване общият брой на сърбите в пределите на Хабсбургската империя през 1851 г. възлиза на повече от един милион и 400 хиляди души. През първата поливина на XIX век те вече са мнозинство от населението на областите Банат, Бачка, Бараня и Срем, които получават общото име Сръбска Войводина или само Войводина. Освен сърби там съжителстват помежду си и много други народности — унгарци, немци, румънци, словаци и пр. Пречанските сърби живеят при два различни държавно-политически статута: един за Военната граница, друг за районите с гражданско управление, т.нар. Провинциал. И в единия, и в другия случай те запазват и отстояват своята автономия в управлението на вътрешните си работи. До края на XVIII век духовен, политически и културно-просветен обединител на сръбството е сръбската православна църква. Пречанските сърби имат своя източноправославна митрополия с резиденция в Сремски Карловци, епископии и редица сръбски църковни общини в империята на Хабсбургите. Особена роля в църковния и политическия живот на сърбите играят народно-църковните събори, които решават различни църковно-просветни и политически въпроси на сръбството. Главната фигура тук е сръбският митрополит (след 1848 г. патриарх), който назначава, съди, потвърждава търговски и занаятчийски статути и пр.

Източноправославната църква на Пречанските сърби, първоначално дадените им привилегии, тяхната църковно-училищна автономия — това безспорно са едни от факторите за оцеляването на сръбството на територията на Хабсбургската монархия. Друг фактор сигурно е развиващата се сръбска национална идея. Всъщност Пречанските сърби никога не скъсват връзките си с останалото сръбство, въпреки всички изпитания те никога не губят своята религия, език и народностна памет. Напротив, и те, както и сърбите от Османската империя непрекъснато се самозареждат и себепатриотизират със спомени от минали времена, с легенди и приказки за Душан Силни, Косово поле, Милош Обилич, Сибинянин Янко или Кралевич Марко.

Освен това Пречанските сърби се възползват от реформите на Мария Терезия и Йосиф II, за да открият свои училища и да развият сръбската просвета и наука на територията на Австрийската империя — повечето от сръбските селища там имат свои основни училища, откриват се сръбски гимназии, възникват сръбски културни центрове (Виена, Сремски Карловци, Нови Сад, Земун), създава се сръбска интелигенция, която усвоява идеите на европейското Просвещение и ги разпространява сред сръбството. Там именно се отглежда сръбският интелектуален елит, който постепенно измества сръбската православна църква от ръководството на духовния и политическия живот на Пречанските сърби.

Особено важна предпоставка за възникване на сръбското национално движение във Войводина е проникването на капитализма и появата на сръбска буржоазия. Наистина, Банат, Бачка, Бараня и Срем остават земеделски райони, където индустрия през първата половина на XIX век още няма, но се развиват занаятчийство и търговия, възникват градски средища, които се откупват от феодални и военни задължения и стават свободни кралски градове. Там се развива градски живот, там намират прием лозунгите на Френската революция, а оттам те се разпространяват и сред граничарското и селското население. И постепенно започват да се променят понятията за обществото и държавността, за дворянството и църквата, за съсловията и властите. Още през 1688 г. се появява сръбска светска държавническа концепция за създаване на „Илирско царство“ начело с потомци на някогашните сръбски деспоти. В началото на XIX век тази концепция се трансформира в искане за създаване на „славяно-сръбско царство“. Сръбската държавническа концепция от онова време още не владее умовете на Пречанските сърби, но реализирането на една част от нея — учредяването на собствена самостоятелна териториална държавна единица в рамките на Хабсбургската монархия — е въпрос на непосредствена политика и практика.

Революцията от 1848 г.

Сръбското национално движение във Войводина е насочено главно срещу абсолютисткия режим на Метерних. Против този режим са, разбира се, и унгарската буржоазия и унгарското либерално дворянство. Въпреки това между сръбското и унгарското национално движение не се постига единодействие, тъй като Унгария се противопоставя на националноосвободителното движение на другите народи в унгарската част на империята. Ръководителите на унгарското национално движение, борейки се против Австрия, се стремят да подчинят сърбите от Войводина на своята власт. Това води до противопоставяне на сръбското (и хърватското) национално движение на унгарското, което се оказва в полза на Хабсбургската реакция.

Събитията от пролетта на 1848 г. бързо въвличат в своята орбита и Пречанските сърби. Още в първите дни на революцията населението на войводинските градове въстава срещу съществуващото военно и гражданско управление. В Панчево и Земун е свалена военнобюрократичната власт и на 22 март 1848 г. е прокламирано присъединяването на граничарските градове към областите с гражданско управление. В Нови Сад революционният комитет на гражданите провъзгласява равноправие независимо от народност и вероизповедание и създава своя гвардия. Подобни акции има през март — април 1848 г. и в други градове от Войводина.

Разгръща се широка кампания за съставяне на петиции. В края на март и началото на април 1848 г. в различните войводински градове са свикани народни скупщини, които съставят петиции с искания пред австрийските власти за отделни отстъпки. Петицията на Новосадската скупщина от 29 март например иска въвеждане на сръбски език, свобода и равенство на вероизповеданията, възстановяване на правата на събора да се разпорежда в църковно-училищните въпроси, право на сърбите да заемат чиновнически места, пълна собственост на граничарите върху земята и пр. Както се вижда, тази петиция по-малко се занимава със социално-икономическите въпроси, а засяга преди всичко национални и църковно-религиозни искания.

За разпространението на сръбската национална програма във Войводина има благоприятна почва, тъй като селячеството в основната си маса е сръбско, а помешчиците — унгарци. Затова борбата против унгарския гнет се схваща от селячеството като борба за ликвидиране господството на феодалите земевладелци. Твърде важна роля в това отношение играе и отрицателното отношение на унгарското правителство към сръбските национални искания. Тезата на унгарските представители за съществуването само на един-единствен народ в Унгария, тяхната националистическа позиция безспорно е важна предпоставка за изостряне на националните вражди във Войводина.

В такава обстановка на непрекъснато изостряне на отношенията между сръбското национално движение и Унгария през май 1848 г. в Сремски Карловци се свиква голяма Народна скупщина, съставена от представители на всички сърби от Унгария и Хърватия. Скупщината решава да поиска създаването на „Сръбска Войводина“, включваща в своя състав Банат, Бачка, Бараня и Срем, включително и територията на сръбската Военна граница. Същевременно е прокламиран политически съюз между „Сръбска Войводина“ и „Триединното кралство“ (Хърватия, Славония, Далмация). Избран е граничарският полковник Стефан Шупликац за първи войвода, а митрополитът Раячич е провъзгласен за патриарх. Избран е и главен комитет от 50 души, който трябва да ръководи изпълнението на приетите решения до свикването на общ народен събор. Начело на този комитет застава Джордже Стратимирович, привърженик на идеята за федеративно преустройство на Хабсбургската монархия.

Унгарските власти обаче обявяват всичко това за незаконно, в резултат на което още повече се изострят сръбско-унгарските противоречия. И от едната, и от другата страна закипява трескава подготовка за война, която скоро става факт. Някои градове и селища по няколко пъти минават от ръце в ръце. Особено тежки боеве се водят около Сентомаш (наречен по това време Сърбобран), Вършац, Бечкерек и др. В събитията се намесва и Сърбия, като подпомага движението на войво-динските сърби с пари, оръжие и доброволци. В Белград е създаден „Демократичен панславистки клуб“, чиито членове заминават за Войводина. Събрани са и много доброволци (от 5 до 8 хиляди души), които получават издръжка от сръбското правителство, за да се бият по бойните полета оттатък Дунав и Сава в защита на сръбската автономия. Техен командир става Стефан Кничанин, съветник в Сърбия и доверено лице на Гарашанин. Като емисари на княз Александър Караджорджевич и Илия Гарашанин действат и сръбските политически мъже Стоян Симич и Стефан Стефанович, които често пътуват за срещи и разговори с патриарха Раячич и командващия сръбските доброволци във Войводина Ст. Кничанин.

Крайният резултат от сръбско-унгарската война от лятото и есента на 1848 г. би могъл да се изрази с българската поговорка „Двама се карат — трети печели“. Третият в случая е Австрия, Хабсбургите. Ръководните фактори във Виена привидно допускат обединение на хърватските земи чрез личността на Бан Й. Йелачич и признават „Сръбска Войводина“, но не като самостоятелна автономна държавна единица, а като област под австрийско управление. Сръбското национално движение от своя страна става резерв на австрийския двор за потушаване на унгарската революция. В същата насока действа и хърватското национално движение, а накрая се намесва и Русия и всичко се подрежда в полза на Хабсбургите. Обективно и Сърбия им прави голяма услуга, макар намерението на Гарашанин да не е такова — той изпраща Кничанин и сръбските бойци във Войводина да отстояват автономията на Пречанските сърби, а не да спасяват Хабсбургската империя. Затова и отказва след разгрома на унгарците през 1849 г. да приеме предложения му австрийски орден.

Съдбата на Войводина след революцията от 1848 г.

По време на революцията от 1848 г. Виенският двор създава отделна от Унгария административно-териториална единица под името „Сръбска Войводина и Тамишки Банат“. В състава на тази единица са включени и някои несръбски национални райони, за сметка на което пък Срем остава в рамките на Хърватия, а Петроварадински окръг — в състава на Военната граница. Дори центърът на сръбската патриаршия Сремски Карловци не влиза в състава на Сръбска Войводина. След поражението на революцията Войводина временно остава да съществува като отделна административна единица (до 1860 г.). Виенският двор обаче успява временно да задуши почти всички прояви на сръбско национално движение в тази област.

След революцията от 1848 г. областите на Пречанските сърби (Банат, Бачка, Бараня и Срем) си остават сравнително изостанал селскостопански район. Доколкото се развива промишленост, то тя е представена почти изключително от дребни предприятия, занимаващи се главно с преработка на селскостопански суровини: мелници, спиртоварни, консерви, обувки и пр. Значителна част от предприятията имат сезонен характер и експлоатират неквалифицирана и нископлатена работна сила. През 1870 г. общата мощност на машините в предприятията на Войводина не надминава 2 хил. конски сили. При това както в другите южнославянски земи на Хабсбургската монархия, така и във Войводина австрийският и унгарският капитал имат привилегировано положение. Сръбската буржоазия е твърде слаба и влага своите капитали не толкава в промишлеността, колкото в търговията, земеделието и банковото дело и кредита. Тя не оказва сериозна съпротива на Баховия абсолютизъм, но не приема провеждания от Виена курс на отстъпки пред Будапеща за сметка на сръбските национални завоевания. И когато през 1860 г. Войводина е ликвидирана като отделна административна единица и обявена за съставна част на Унгария, сърбите протестират. През 1861 г. те свикват конференция на представители на сръбската църква и либералната буржоазия в Сремски Карловци, чието главно искане е да се възстанови Войводина, която да включва областите Срем, Банат, Бачка и Бараня и част от Военната граница.

От средата на 60-те години на XIX век сръбското население от Войводина все по-определено подкрепя позициите и лозунгите на либералната буржоазия начело със Светозар Милетич. Сега ръководството на борбата за национално признаване, автономия и политически права на сърбите в империята преминава от висшето духовенство към Либералната партия. Заедно с това центърът на политическия живот на сърбите се премества от Сремски Карловци в Нови Сад.

Известни изменения в политическия живот на Войводина настъпват и след австро-унгарското споразумение от 1867 г. Съгласно това споразумение Войводина не е възстановена като самостоятелна административно-политическа единица и остава в рамките на Унгария. Нова вълна на маджаризация на неунгарското население залива тази област. В такива условия през 1869 г. се свиква конференция на сръбските представители във Велики Бечкерек, на която най-силно влияние имат представителите на сръбската либерална буржоазия начело със Светозар Милетич. Тази конференция учредява Сръбска либерална партия и приема нейната програма.

Програмата на Либералната партия изисква утвърждаването на национални административни и избирателни окръзи там, където съответните националности имат мнозинство, свободно ползване на родния език в административно-служебните дела, обучение на роден език и пр. Тя изхожда от предпоставката за съюз на сръбската либерална буржоазия с унгарската либерална опозиция и с другите угнетени народи — румънци, словаци, унгарци. В областта на външната политика Либералната партия си поставя за задача да води борба против завоевателната политика на Австро-Унгария на Балканите и против намесата на други държави в освободителното движение на балканските народи под турска власт. Социално-икономически искания в програмата на партията не са включени.

Създаването на Либералната партия представлява крачка напред в обединяването на сръбските национални сили за борба срещу икономическото ограбване, националното потисничество и реакционните режими. Обаче унгарските власти предприемат редица мерки с оглед задушаване на политическата активност и ликвидиране на националното движение във Войводина. На особено преследване е подложен политическият водач на войводинските сърби Светозар Милетич. Преследванията и затворите правят своето. Милетич е физически и духовно изтощен и е принуден да напусне политическата арена. Заедно с това все по-подчертано избухват противоречия в самия лагер на сръбската буржоазия във Войводина. Едни изтъкват като необходимост политиката на сътрудничество с Будапеща. Те се опитват да създадат и своя партия със самостоятелна програма, но поради съпротивата на привържениците на Милетич този опит не успява. Други пък агитират в полза на идеята, че борбата за запазване на църковната автономия е най-добрият път за предпазване на сръбското население от маджаризация. При това църквата, заинтересована за запазване на своите имения и привилегии, се стреми без особени сътресения да съгласува църковноправославните и националните си чувства с политиката на Виена и Будапеща. Няма единство и в самата Либерална партия. В нея постепенно се очертава групата на по-умерените, които още през 70-те години на XIX век се обединяват около Михаил-Полит Десанчич и вестника „Браник“. По-радикалните елементи от Либералната партия се обединяват около Яша Томич и образуват Сръбска радикална народна партия. Това разцепление се отразява неблагоприятно върху националното движение във Войводина и дава възможност на унгарските власти да засилят маджаризацията на населението. Така политическата борба във Войводина постепенно замира и е сведена всъщност до въпросите на църковното самоуправление.