Любомир Николов
Червей под есенен вятър (7)

6

Какъв кошмар…

Грем се завъртя и меките завивки се наместиха около него. Навярно беше вече късно, защото усещаше по лицето си топлината на слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Наблизо сънено измърка Дебора.

— Спи, спи — промърмори Грем. — Няма закъде да бързаме.

И отвори очи.

Реалността го разтърси като кофа студена вода. Той се надигна на лакти, седна и огледа непознатата ливада, гората, далечната река…

Значи не беше кошмар!

Сега си спомняше всичко — преследването, последната отчаяна схватка с роботите, смъртта на чуждия разум, рухването на света… Спомняше си нормално, без прекалените подробности, които го бяха довели до катастрофата. Навярно дори да напрегнеше цялата си памет, не би могъл да преживее отново полета през пространствения тунел и фантастичните халюцинации, родени от сблъскването с насрещни потоци.

Този свят го бе посрещнал гостоприемно. Може би тук щеше да намери спокойствие. Но къде беше попаднал? На коя планета? Имаше ли тук хора, имаше ли връзка със Земята?

Странно, тези въпроси не го вълнуваха. Някаква друга, неясна тревога висеше като неподвижен фон зад тях. Нещо не беше наред в този тих, спокоен свят. Отново изпитваше мъчителното чувство, че реалността е само завеса, прикриваща истинската същност на битието. Подсъзнанието му улавяше някаква несъобразност във всичко наоколо. Но каква? Пейзажът изглеждаше толкова мирен, неспособен да породи каквато и да било заплаха…

Сякаш за да опровергае мислите му, от небето долетя дрезгав, злобен старчески смях. Грем скочи на крака, завъртя се и замръзна на място, неспособен да преглътне поразителната гледка.

Ниско над тъмнозелените остриета на гигантските ели се носеше странно дървено приспособление — голяма чаша, грубо издялана от цял дънер. Вътре седеше съсухрена старица, отдавна прехвърлила стогодишната възраст, облечена в дрипава черна рокля, покрита с кръпки, и омазнено овче кожухче без ръкави. Хлътналата беззъба уста почти не се забелязваше върху потъмнялото от мръсотия лице, но за сметка на това напред войнствено стърчеше костеливата брадичка, осеяна с редки бели косми, а отгоре я прихлупваше огромен крив нос, украсен с брадавица колкото гроздово зърно. Сплъстената сива коса се изплъзваше изпод непраната забрадка и се развяваше назад от вятъра. Под тъмните храсталаци на веждите блестяха малки очички, изпълнени с хитра злоба и радостно предвкусваме на някаква бъдеща пакост. С двете си костеливи ръце старицата здраво стискаше дълга, развлачена метла и я размахваше енергично като гребец състезател на кану-каяк. Въпреки всяко очакване, това движение беше достатъчно, за да придаде на издълбания дънер напълно прилична самолетна скорост.

„Невероятно! — смая се Грем. — Някаква немислима, първобитна антигравитационна система!“

Фантастичното видение трая само няколко секунди. Бабичката прехвърли метлата от другата страна на летателното си приспособление, пъргаво загреба и изчезна зад короните на дърветата. От далечината за последен път долетя приглушеният й смях и над ливадата отново се възцари спокойствие.

Изведнъж Грем осъзна какво не беше наред. Цветовете! Никога преди не бе виждал пейзаж с толкова чисти, ярки цветове — също като картинка от детска книжка. Небето беше ослепително синьо, с един и същ свеж оттенък навсякъде, дори на хоризонта, където би трябвало да потъмнее. Тревата блестеше като изкъпана от скорошен дъжд с неправдоподобна, изумрудена зеленина. Тъмнозелени бяха сенчестите ели на гората, сякаш грижливо изрисувани с маслени бои. Далечната река не носеше онези, характерни за реалната вода сиво-кафяво-зелени оттенъци, а сияеше с бистра синева в почти същата багра, както и небето.

Дори слънцето! — изненадано откри Грем. То грееше, но не заслепяваше погледа. Можеше да го разгледа отчетливо — бяло-жълта топка сред плътната небесна синева, обкръжена от трептяща корона оранжеви пламъци.

Дебора отново измърка и се раздвижи в тревата край краката му. Грем наведе поглед към нея и не успя да удържи учуденото си възклицание. Какво беше станало с Дебора! Привидно дългото черно тяло си оставаше същото, но така беше само на пръв поглед. Неизвестният художник бе прокарал своята четка и върху тялото на пантерата. Сега нейната козина бе изгубила блясъка си и изглеждаше дълбоко черна — като нощ, като сажди. Няколко щриха бяха променени, превръщайки Дебора в шарж, в гениално нахвърляна скица на симпатичен, пъргав хищник, откъснат от реалността.

И едва сега Грем за пръв път огледа собственото си тяло. Вече беше готов да открие нещо необикновено, но въпреки това потръпна, когато видя краката си в тесни зелени панталони и островърхи червени ботуши от мека кожа, стигащи до средата на прасците. По-нагоре беше зелената блуза, пристегната от широк кожен колан с голяма, лимоненожълта метална тока. Върху раменете му имаше широка назъбена червена яка, която се преливаше в качулка, увиснала зад гърба.

Наблизо се синееше малко езерце, обрасло с нереални, изрисувани камъши. С няколко скока Грем се озова до него, разгърна жилавите зелени стъбла и се наведе над водата. Неподвижната, гладка синкава повърхност отрази лицето му — познато и непознато, сбор от стилизирани черти, които го превръщаха в приказен герой — рус, смел, решителен…

Без сам да знае как, Грем напрегна волята си и видя във водното огледало как постепенно изчезват изрисуваните щрихи, а зад тях възниква старото, истинското, добре познато лице. Отражението затрептя, зелената блуза отново се превърна в раздран червен пуловер, панталонът стана син, ботушите — кафяви, от изкуствена кожа с магнитен цип… Но това беше само за малко. Достатъчно беше да отслаби напрежението на мисълта и картинният образ се завърна с нахалството на досадна муха. Можеше пак да го пропъди, но Грем само махна с ръка и се върна към Дебора. Ако и в този свят имаше „чужд“, най-доброто засега беше да влезе в играта, докато разбере всичко.

Пантерата отвори очи и Грем изненадано забеляза, че те са изгубили своя фосфоресциращ блясък. Сега около черните зеници се струпваше ярък, но непрозрачен зелен цвят.

— Къде сме? — запита Дебора. Слава богу, гласът й бе останал същият.

Грем вдигна рамене.

— Не знам. В някакъв рисуван свят… Не ме питай за нищо. Аз самият не разбирам. Някой си играе с нас, Дебора… Може би свръхцивилизация, или… или нещо, което дори не можем да си представим.

Тя раздвижи графичното си тяло и бавно се изправи.

— Значи така… Аз го предчувствувах, Грем. Спомняш ли си? Онази вечер, на сала. И сега го усещам, макар едва доловимо… Какво ще правим?

— Ще чакаме.

Неочаквано нещо се раздвижи в края на гората, на стотина метра от тях. Иззад дърветата изскочиха две дребни фигурки и с пронизително квичене побягнаха през ливадата. Грем присви очи, за да ги разгледа по-добре и веднага се намръщи. Този свят предлагаше само безсмислици… Или може би в тях имаше някаква непозната логика?

През високата трева отчаяно бягаха две еднакви розови прасенца. Едното беше облечено в синьо моряшко костюмче и върху главата му по чудо се държеше малка матроска шапчица с дълги черни лентички. Второто беше със сако и панталонки на жълти и червени карета, а на главата му се клатушкаше смешно зелено бомбе. Изглежда и двете прасенца бяха музикални, защото онова с матроското костюмче влачеше по тревата след себе си цигулка, а другото носеше на рамо дълга флейта, наподобяваща старинен мускет.

От гората се раздаде свиреп, кръвожаден рев. Дебора изпъна тяло, наостри уши и заби поглед в новата фигура, която се появи на ливадата. Но това беше само още един от гротескните герои на този свят. Би могъл да бъде наречен вълк, ако ме бяха широките сини панталони, червените ботуши с шпори, кърпата, вързана по пиратски на главата му, и издутия пояс, от който се подаваха грамаден крив и нащърбен нож и ръждясал пищов с разширено като фуния дуло.

При появата му прасенцата нададоха още по-гръмко квичене и ускориха бягането. Но вълкът беше по-бърз. Той се втурна след изплашените до смърт жертви и почти ги настигна насред склона на нисък полегат хълм. Двете прасенца пробягаха покрай стъблото на висока ширококлонеста ябълка. Изцяло обзет от духа на преследването, вълкът не успя да направи нужната маневра и се блъсна в дървото. Докато падаше на земята, около главата му заиграха яркожълти звездички, а от зелената корона върху него се изсипа лавина едри яркочервени ябълки.

Продължавайки да квичат, прасенцата прехвърлиха върха на хълма и изчезнаха. Все още обкръжен от звездичките, вълкът замаяно ги последва.

Няколко секунди Грем продължи да гледа към опустелия хълм. Не искаше да размишлява. Логиката не можеше да му помогне в този свят на условностите. Щом над гората летят мръсни бабички в антигравитационни чутури, а по полето облечени вълци преследват облечени музикални прасенца, значи тук това е нормално.

Погледът му изведнъж спря върху купчината ябълки под дървото и Грем усети, че е гладен. От колко време не беше ял? Закусиха сутринта, на сала, преди да се отправят към кораба. Сега отново беше утро…

— Ела, Дебора — подхвърли той и тръгна към хълма.

Отблизо ябълките изглеждаха нереални, както всичко друго в тази страна. Първо биеше на очи цветът им, подходящ по-скоро за идеално узрели домати. Размерите също не бяха нормални — Грем трудно би обхванал една от тях с двете си шепи. И най-сетне озадачаваха формите им — много по-сплескани и разширени, отколкото на плодовете, които познаваше.

Грем вдигна една ябълка и недоверчиво отхапа от нея. Раздаде се неправдоподобно звънко хрупане и в устата му остана нещо с вкус не на плод, а по-скоро на прекалено сладко тесто. Нищо, можеше да се яде. Дори беше приятно. Той бързо огриза ябълката и посегна за втора.

— И аз съм гладна — недоволно се обади Дебора. — Само че това вегетарианско меню никак не ми харесва.

Като уличен в неприлична постъпка Грем захвърли новата ябълка върху купчината и се обърна към пантерата.

— Права си… Хайде да вървим. Все ще можем да намерим нещо по твой вкус.

Крачейки един до друг, двамата изкачиха хълма и огледаха равнината оттатък. Недалече от реката се издигаше малка бяла къщичка с червени керемиди, зелена врата и зелени дъсчени капаци на прозорците. Вълкът обикаляше около нея, от време на време спираше, надуваше гърди и започваше да духа към стените като мощен компресор. Из въздуха хвърчаха листа, треви, клонки, но иначе този изкуствен ураган не изглеждаше особено опасен за каменната зидария.

— Дали да му помогна? — обади се Дебора и мечтателно добави. — С удоволствие бих си хапнала свинско печено.

— Боя се, че това ще бъде канибализъм — мрачно каза Грем. — По-добре ще е да потърсиш друг начин за прехрана.

През равнината минаваше гладък землен път с многобройни завои, макар че теренът позволяваше да бъде по-прав. На около километър от хълма пътят пресичаше реката по дървен мост и продължаваше към хоризонта, където се издигаха някакви високи здания.

— Там има град — посочи с ръка Грем. — Да вървим нататък. Поне в града би трябвало да има ресторанти.

Спуснаха се от хълма и тръгнаха към пътя. Над главите им, в синьото небе, плуваха бели изрисувани облаци с отчетливо очертани контури.

Едва бяха направили няколко крачки по гладкия, утъпкан път, когато зад тях се раздаде звук на тромба. Двамата отскочиха настрани и се обърнаха.

Един допотопен открит червен автомобил бавно се приближи към тях и спря. Шофьорът се надигна от седалката и Грем изненадано примига. Това не беше човек, макар тялото му карикатурно да напомняше човешкото. Главата беше черна, с две големи кръгли черни уши, бяла муцунка и носле, което и по форма, и по цвят напомняше маслина. Единственото облекло на съществото се състоеше от чифт широки бели ръкавици и торбести къси панталонки с презрамки и големи жълти копчета.

— Хей, привет! — гордо извика съществото с тънък весел гласец. — Да се запознаем! Аз съм Мики. А вие кои сте?

— Аз съм Грем Троол — сериозно произнесе Грем. — Това е моята приятелка Дебора.

— Ах, трол! — разсмя се Мики. — Аз отдавна си знаех, че в омагьосаната гора живеят вещици, гоблини, троли и феи. Накъде отиваш, троле?

— Гъм града… — смутено каза Грем. — Търсим ресторант, защото сме гладни…

— Почакайте! Сега ще ви нахраня. Мики никога не е оставял приятелите си в беда.

С тези думи съществото пъргаво скочи от колата, изтича назад и измъкна от багажника голяма плетена кошница, завита с бяла кърпа. Дебора подуши от разстояние и се облиза. Без да й обръща внимание, Мики изтича към предницата на автомобила и вдигна капака, разкривайки изрисуван двигател, който по всички правила на механиката не би трябвало да работи. Но работеше. Стърчащата отпред перка на вентилатора се въртеше бързо. Мики дръпна кърпата, разстла я на тревата край пътя и сложи отгоре дълга френска франзела, парче салам и пакетче жълтеникаво масло.

— Обичате ли сандвичи? — запита той.

Двамата не отговориха, а Мики и не чакаше потвърждение. С жест на фокусник той пъхна франзелата между перките на вентилатора. Нарязаните филии полетяха във въздуха по висока дъга. Мики ловко ги събра в подложената си длан, подреди ги върху кърпата и посегна към маслото.

— Не! — възкликна Грем. — Това е невъзможно!

— Всичко е възможно, приятели! — радостно отвърна Мики, пъхайки маслото във вентилатора.

Тънките резенчета масло полетяха като изстреляни от картечница. Проявявайки чудеса от ловкост, Мики грабваше филийките от кърпата, ловеше маслото върху тях и ги оставяше с една ръка, докато с другата поемаше нови. След малко същата манипулация бе повторена и със салама. За по-малко от минута върху бялата покривка се появи куп сандвичи.

— Добре че ви срещнах — удовлетворено каза Мики без ни най-малък признак на умора. — Моторът ми отдавна се нуждаеше от смазване. А сега яжте, не се смущавайте.

Дебора не чака втора покана и се нахвърли върху сандвичите. Грем последва примера й. А Мики измъкна от багажника поялна лампа и голям кочан царевица. Бръкна дълбоко в бездънния джоб на панталона си, извади клечка кибрит и я драсна с изящен жест в изпъкналия си задник. Клечката пламна със сухо пращене. Мики я поднесе към поялната лампа. От надупчената тръба излетя дълъг червен пламък.

С нахапан сандвич в ръката, Грем следеше новата изобретателна проява. Мики бе усетил това и действуваше с горда небрежност. Надигна поялната лампа над покривката и доближи царевицата до пламъка. Жълтите зърна с оглушителен пукот се превърнаха в снежнобели пуканки.

— Това е всичко, само трябва да бъдеш сръчен — каза Мики, изгаси лампата и я прибра в багажника заедно с празната кошница.

Сандвичите бяха свършили. Мики изсипа пуканките в голям хартиен пакет, после сгъна покривката и я сложи в шкафчето на таблото на автомобила.

— Искате ли да ви откарам до Дисниград?

— Искаме — съгласи се Грем.

След малко старият автомобил с мъчително пухтене ги понесе по шосето. Грем и Мики седяха отпред, Дебора се бе изпънала на задната седалка. Странното същество управляваше с една ръка, с другата ловко подхвърляше нагоре пуканки от книжния пакет и ги ловеше с уста. Грем тревожно следеше тези безгрижни манипулации. Изглежда, че Мики забеляза настроението на спътника си, защото устата му се разпъна чак до ушите в широка усмивка.

— Не се тревожи, троле. Аз съм най-добрият шофьор в целия Дисниград! Сега ще ми дойдете на гости, а после се надявам, че ще ме поканите в омагьосаната гора.

Грем не искаше да лъже, затова само кимна.

Изведнъж го обхвана усещането доколко смешно и безсмислено е всичко това. Той, Грем Троол, опитен космонавт и изследовател, седеше в някакъв старинен автомобил, до едно въображаемо същество и послушно приемаше ролята на трол от омагьосаната гора.

„Но всъщност какво ми остава? — помисли той. — Какво ми остава, освен да бъда покорен на онази воля, която си играе с мене? Веднъж опитах да се противопоставя и разруших своя свят. Добре, да допуснем, че отново започна борбата и отново разруша света. Ще разбера ли нещо за «играчите»? Или отново ще постигна само едно безсмислено унищожение?“

Не знаеше. Това беше най-лошото. За да нанесе удар, трябваше да знае кога и къде да удари. А дотогава… Е, дотогава щеше да бъде покорен и да спазва правилата на играта, която му налагаха.

Автомобилът прекоси равнината, стигна до реката и прелетя по дървения мост. Теренът постепенно се спускаше надолу, шосето ставаше все по-стръмно и по-тясно, ограничено от двете страни с високи насипи. Неочаквано Мики подскочи на седалката си и театрално изкрещя:

— Спирачките ми отказаха!

Той няколко пъти стъпи с цялата си тежест върху педала, но скоростта продължаваше да се увеличава. Отсреща, иззад завоя се появи смешно дребно автомобилче, управлявано от бял паток със син костюм и синя моряшка шапчица. Изглежда, че тук подобно облекло беше на почит.

Щом видя летящата срещу него кола, патокът подскочи и преди всичко се хвана за главата с необикновените си ръце-криле. Шапката му отлетя нагоре. После той се изправи над предното стъкло, оживено размаха крило и се развика с квакащ глас:

— Настрани! Настрани!

Мики с удоволствие би изпълнил тази препоръка, но колата не се поддаваше на управление. Патокът зави отчаяно към насипа. Червеният автомобил профуча край него, раздаде се трясък и тримата пътници подскочиха. Грем видя как лявото предно колело отлита назад. Катастрофата изглеждаше неминуема, но Мики се вкопчи във волана и го изтръгна от таблото, после се провеси навън и го заби на мястото на колелото. Замяната не изглеждаше много подходяща, но все пак вършеше работа. Автомобилът подскачайки продължи да се носи по нанадолнището.

От волана сега бе останала само къса желязна пръчка, стърчаща на няколко сантиметра от таблото. Мики я стисна здраво с две ръце и я завъртя. Автомобилът направи завоя, иззад който бе изскочил патокът. Отсреща изникнаха първите улици на Дисниград.

Един камък попадна под гумите и разтърси колата. Вратичката на шкафчето се разтвори, бялата покривка изхвръкна отвътре. Насрещният вятър я подхвана и я метна върху лицето на Мики.

Следващата минута бе неописуема. Останала без управление, колата криволичеше с бясна скорост между високите сгради. Автомобилите отсреща панически отбиваха настрани, някои се блъскаха в стените, други събаряха електрически стълбове, хлътваха в широките витрини. Мики се бореше с непокорната покривка, най-сетне успя да я отхвърли и от пръв поглед оцени ситуацията. С мигновена реакция бръкна под седалката, измъкна голяма тенекиена чиния и я нахлузи върху останалия от кормилото железен прът.

Импровизираният волан донякъде облекчи положението. Колата профуча по улиците, блъсна един дебел булдог в полицейска униформа, разхвърля като кегли няколко кофи за смет и изскочи в по-спокоен квартал. Къщите тук бяха едноетажни, с широки дворове, оградени с пъстри стобори или с живи плетове. В един двор някакво странно куче с панталони за голф, черен елек и смачкано бомбе събираше окосената трева и за да я натрупа по-добре, се бе покатерило върху купата сено. Като видя задаващата се кола, кучето размаха греблото и весело извика:

— Привет, Мики!

— Привет, Гуфи! — сърдечно отвърна юначният шофьор. — Мисля, че ти идвам на гости.

— Е, тогава добре до…

Преди кучето да довърши, червеният автомобил събори оградата, прекоси двора и спря сред купата, като разпръсна сеното на всички страни. Гуфи излетя нагоре, направи салто във въздуха и се стовари върху коленете на Грем.

— Ето че пристигнахме! — каза Мики. — Аз живея в съседната къща.

Гуфи извинително повдигна смачканото си бомбе и се измъкна от колата. Мики го последва. Останал в автомобила, Грем гледаше след тях и се мъчеше да удържи нарастващия си гняв. Какво търсеше тук, в този карикатурен свят, населен с примитивни, недоразвити същества? „Играчите“? Нямаше да ги намери тук. По-добре беше да опита другаде. Може би щеше да му се усмихне щастието…

Гуфи и Мики бяха изчезнали зад къщичката. Грем напрегна паметта си. Вече знаеше какво трябва да прави — да трупа спомен върху спомен, да блъсне умственото си напрежение срещу неизвестния „играч“, да го претовари и да го смаже.

Да, това беше толкова лесно.

И той събори света…

Ето, той отново е малък и се катери по дървото край старата къща, която не е стара, съвсем нова е, защото баща му я построи преди няколко месеца и дори тук, нависоко, се носи мирис на смола от дъсчените стени, а кората под дланите му е грапава и малко плъзгава от наслоения прах, защото не е валяло от много седмици насам и долу на верандата Балт Троол е вирнал към небето рошавата си брада, пие портокалов сок, седнал със запретнати ръкави в стола люлка. „Внимавай, Грем, вече си много високо!“. Опората изчезва изпод краката му, но той вече не е на дървото, а седи в кабината на своя кораб. Дебора, още малко черно дяволче с къса опашка, се върти из ръцете му и се мъчи с неловките си предни лапи да хване здраво биберона. От тъпата й муцунка се отделят бели топчета мляко и бавно плуват в безтегловността на кабината. Първата му експедиция… Той излиза от кораба, облечен в скафандър. Наоколо се люлее прозрачна зеленикава мъгла, високи остри скали, разядени от ерозията, се издигат към зеленото небе…

Изрисуваният свят около него не трепваше. Отсреща едно червеникаво куче с дълги уши, дълго тяло и глуповата физиономия прескочи оградата и се втурна към задната част на къщата. Иззад ъгъла долетя викът на Мики:

— Спокойно, Плуто, спокойно!

Плуто навярно не искаше да се държи спокойно, защото нещо зад ъгъла издрънча, загромоля и Гуфи изрева с трагикомичен глас.

Грем стоеше неподвижен, с безсилно отпуснати ръце и бавно осъзнаваше какво се бе случило. Мелницата на спомените не искаше да действува.

Нима беше осъден до края на живота си да остане в тази нелепа имитация на действителност? Не! Той отново напрегна паметта си и спомените покорно се заредиха един след друг. Той е за първи път в кабинета на Хуан Иванович Смит и слуша предложението да му бъде поверена важна галактическа задача, сетне идва лятото край голямата река. Грем лежи гол, почернял от слънцето, на парещия пясък. Пред лицето му по една самотна тревичка лази някакво червено насекомо. Внезапен хлад върху гърба го кара да подскочи настръхнал и той вижда Дебора, още съвсем млада, доволно да се смее, показвайки острите си зъби и розовото набраздено небце…

Изведнъж той разбра откъде идваше острото чувство за нещо вече познато. Не от това, че спомените бяха негови, лично преживени. Имаше нещо друго — вече беше използувал същите спомени. Вечерта на верандата, в бурната нощ край реката, при първата поява на светлинките, при сражението срещу роботите… Все същите спомени, нито един нов. Защо?

Обхващаше го неоформено ужасно предчувствие. В главата му цареше пустота. Стори му се, че се превръща в чекмедже от картотека, изпълнено с етикети, наречени спомени и, само тук-там между картончетата са пъхнати откъслечни, употребявани снимки. Къде бяха спомените му? За какво да си спомни? Старият Балт Троол? Ето го, долу на верандата, пие портокалов сок, седнал със запретнати ръкави в стола-люлка… Не, по дяволите, не това! Добре, ето го, държи малкия Грем на коленете си в пилотската кабина на стария кораб и натиска върху пръста му с коравия си палец… Не, друго трябва! Балт Троол с побеляваща вече брада седи до четиринадесетгодишния Грем и одобрително кима с глава… Друго! Върху пресния гроб се трупат купчини свежи цветя, във въздуха се носят странни, другопланетни аромати, а по червеното, сбръчкано лице на непознат възрастен мъж…

Друго?

Нямаше друго!

Отчаяно, трескаво Грем изцеждаше паметта си до дъно, до твърде плиткото дъно. И навсякъде срещаше едно и също — само спомените от последните два дни, само онова, което бе помислил, почувствувал или припомнил след странната дъждовна вечер. Друго нямаше.

Краката му се подкосиха от внезапно налетяла слабост. Той седна и облегна гръб на неестествено червената тухлена стена. Бе мислил, че е открил оръжие срещу всемогъщите „играчи“, а всъщност те само се забавляваха и когато това им омръзна — отнеха паметта му. Какво друго оставаше? Да изтрият личността му докрай, да го превърнат в бездушна пионка? Може би тъкмо това се искаше от него — да понася безропотно всяка игра, всяка гавра с тялото и душата му. Да се приспособи към този живот и да остане там, където го сложат, ако трябва — да стане завинаги трол в зелен костюм с червена качулка и да се задоволи с компанията на Мики и Гуфи, на прасенцата и вълка, на злобната летяща бабичка… Тогава навярно щеше да има спомени, навярно щяха да го оставят на мира, доколкото е възможно между ходовете на играта, докато се движат другите фигури.

„Какво пък — горчиво помисли той, — това също е живот.“ Само трябва да се пречупи и да повярва, че е трол, а всичко друго е сън, далечно видение. Няма космически кораби и далечни планети, няма мисии и не съществува кабинетът на Хуан Иванович Смит. Той е трол на име Грем, роден в тази гора…

Да, той беше роден в приказната гора, сред мрака на тежките борови гъсталаци и бавният вятър на лесовете люлееше кристалната му люлка. Огромен черен котарак пееше приспивни песни, а тролчето протягаше юмручета към късчето синьо небе над него и вечер нежната майка фея изсипваше в люлката му куп звезди, то ги смучеше и те имаха вкус на ментови бонбони. Когато порасна малко, старият му, тромав и добър баща го водеше през гората, провлачил по земята дългата си сива брада. Подземните духове открехваха вратите на ревниво пазените си съкровищници, за да видят новия горски престолонаследник и дори злобната баба Яга (да, така се казваше летящата старица!) се разнежваше и беззъбо гукаше някакви смешни приказки на детето, дошло в къщичката на кокоши крака…

Ха!

Нещо недоловимо и познато потръпна дълбоко в него. Грем изрева злобно, тържествуващо и скочи на крака. Така! А сега още спомени, още!

И отново нечий изплашен глас го съветваше да спре, но въртележката на спомените набираше скорост. Някой не искаше да му дава тези ерзац спомени, но нямаше власт да го спре, такъв беше законът на тези светове, те бяха длъжни да осигурят на Грем памет или поне замяна на паметта. Пред мисления му поглед се мяркаха приказни поляни, къщички на джуджета, нежни красавици, прогонени от коварни мащехи, стари мъдри крале, добродушни и хитри селяци, зли великани, храбри рицари, дриади и наяди, скрити в езерата и горите, пътища, водещи към далечния Дисниград, където живеят Мики и Мини, котаракът Феликс, морякът Попай, глупавият пес Гуфи и патокът Доналд, но това са градове от двадесети век, а има и по-стари, в тях живеят принцове и крале, там са Пепеляшка и Снежанка, Котаракът с чизми и Бременските градски музиканти, а ето отново гората, в нея пърхат от цвят на цвят елфи с дъгоцветни кристални криле и Червената шапчица е тръгнала на път към къщичката на баба си…

Паметта му приличаше на съд с вода, увиснал на тънък конец. Всяка нова капка засилваше напрежението. Той чувствуваше как всеки нов образ натежава още малко, още малко…

Сетне конецът не издържа и се скъ…