Любомир Николов
Червей под есенен вятър (13)

4

Унесен в спомени, за момент бе престанал да се вслушва в тънкия глас на преводачката, долитащ от слушалката. Видя, че всички го гледат с очакване и извинително се усмихна.

— Прощавайте, разсеях се. Какво казахте?

— Струва ми се, че се осъждате прекалено строго, професор Лемхович — повтори чертожничката. — Поне така изглежда от мястото на човек, като мене, който не разбира тънкостите на видеониката. Аз знам само едно — че новото изкуство завладя целия свят, че във всеки дом има видеон…

— Ние в къщи имаме четири! — вметна домакинята, загледана право в обектива на камерата.

— … и че за мене това наистина е епохално откритие — намръщено продължи чертожничката. — Затова ще ви помоля да обясните по-подробно какво имате предвид, когато твърдите, че идеята за видеона „се е носела из въздуха“.

Навлизаха в „научната част“ на беседата. В такива моменти Лемхович наистина започваше да се вълнува. Струваше му се, че говори прекалено сухо, с твърде много технически подробности. Но нямаше друг начин да обясни същността на видеониката. Утешаваше се с това, че поне за една част от зрителите ще бъде от полза да чуят как е създадено новото изкуство.

— Добре, нека започнем отначало. Какво е видеонът? В най-общи линии бихме могли да го наречем безкрайно дълъг филм. Ако погледнем в историята на киното, ще открием, че времетраенето на филмите непрекъснато се увеличава — от няколко минути до час, час и половина, после кинотворби с по две, три, пет серии… Към средата на миналия век се появяват телевизионните серийни филми с по 20, 30, дори 100 епизода. Това вече доста напомня видеон, нали?

— Не е същото! — предизвикателно възрази ученикът.

— Правилно, не е същото. И все пак по онова време доста успешно се създават серийни филми по най-големите класически литературни произведения. Кинематографията по редица съображения не би могла да направи това.

— Радвам се, че казвате добри думи за телевизията — опита се да овладее разговора водещият.

— И ще кажа още — прекъсна го Лемхович. — Видеониката не би могла да се появи без съществуването на телевизията. Та какво друго е видеонът, освен леко видоизменен телевизор?

Огледа се. Слава богу, всички го слушаха с интерес. Нямаше нужда да претупва набързо темата и да търси по-забавни примери. Не обичаше да се прави на шут пред публиката. В края на краищата бяха го поканили да говори за видеониката и щеше да обясни всяка подробност.

Научният сътрудник отсреща се приведе напред, като че говореше пряко, без посредничеството на слушалките.

— Професор Лемхович, бих искал да ви запитам като специалист — кой момент от развитието на телевизията смятате за преломен по пътя към видеониката?

— С риск да ви учудя, колега, ще се върна твърде назад. През 60-те години на миналия век в Съветския съюз започват опити за предаване на факсимилета на вестници от Москва до Сибир. По този начин се избягвало транспортирането на печата с тогавашните сравнително бавни и скъпи самолетни превози. За подобряване на качеството на приемания образ сигналът преминавал през компютър. Мисля, че именно от този момент можем да говорим за историческата неизбежност на видеона.

— Да, благодаря ви — удовлетворено кимна събеседникът му.

Настъпи кратко мълчание. После строителят, малко смутен, повдигна ръка като ученик.

— Извинете, за вас може би е ясно, но за мене — не съвсем. Защо използуването на компютър да означава, че е направена крачка към видеона? Доколкото знам, днес всеки телевизионен приемник е снабден с компютър, но въпреки това няма нищо общо с видеона.

— „Нищо общо“ е силно казано, но по принцип сте прав — съгласи се Лемхович. — Наистина днес телевизорите са снабдени с миниатюрни компютърни блокове. И по този начин всички те са наследници на онзи сибирски експеримент. По-късно, през 70-те и 80-те години на миналия век комбинацията телевизор-компютър е използувана за доставяне на телевизионни изображения от борда на космически станции. По този начин са били получени снимки на Марс, на Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн… с две думи — на всички планети от Слънчевата система и техните спътници.

Той помълча, припомняйки си далечните години, когато жадно разглеждаше космическите фотографии, без да подозира, че след десетилетия те ще оформят съдбата му. После поклати глава и продължи:

— Всъщност нека поставим въпроса така: каква роля играе днес компютърният блок при създаването на телевизионната картина?

— Запазване на статичния образ! — скорострелно изтърси ученикът, сякаш се боеше да не го изпревари някой.

— Браво, младежо — одобрително се усмихна Лемхович. — Отговорът е правилен. Вие може би се интересувате от електроника?

— Не, просто това сме го изучавали по физика — момчето се мъчеше да говори небрежно, но личеше, че е готово да се пръсне от гордост. В тази блажена възраст навярно още не допускаше, че славата има и обратна страна.

— Добре, да се върнем на темата. Стигнахме до статичния образ. Но преди да говорим за него, нека се върнем към историята на телевизията. През един голям период от своето съществуване тя се базира върху предаването на цялото изображение — по 25 пъти в секунда се излъчва целият кадър с всичките му подробности, независимо, че е показан преди част от секундата. Този архаичен процес наричаме динамичен принцип.

Той се облакъти на масата и продължи да излага тезата си бавно и спокойно, като на лекция в Политехническия институт:

— А сега — за днешния статичен принцип. В края на миналия век възниква идеята за нов метод при използуване на връзката компютър — телевизор. Вместо да се излъчва непрекъснато целият кадър, статичните елементи се запазват в паметта на компютъра и непрекъснато се подават на екрана. През това време предавателната станция излъчва само динамичните промени в кадъра. Така се икономисва излъчвателна мощност, премахват се смущенията.

Всички около масата закимаха одобрително. „Дано да им е ясно — с надежда помисли Лемхович. — Прекалено много станаха чудесата на техниката, които използуваме, без да ги разбираме.“

— Да, чел съм за статичния принцип — обади се социологът. — Но знаете ли, винаги съм си задавал един малко наивен въпрос… Какво ще стане, ако включа своя телевизор в средата на предаването? Нали в паметта на компютъра няма да са получени статичните елементи. Значи ли това, че ще виждам само движещото се изображение?

Лемхович отвори уста да отговори, но водещият, изтощен от толкова дълго мълчание, побърза да вземе думата:

— Позволете да отговоря аз. За да се избегне опасността от „непълно“ изображение, на всеки две секунди се излъчва целият кадър. Фактически единственото неудобство е почти незабележимото закъснение при появата на образа…

Той самодоволно погледна към Лемхович, сякаш искаше да каже: „Виждате ли, и ние ги разбираме тия работи!“. Но точно в този момент го прекъсна научният сътрудник:

— А това закъснение е било значително по-голямо при старите телевизори, използуващи електроннолъчева тръба.

— … Колкото до предимствата, те са очевидни — малко по-нервно продължи водещият. — Статичните елементи се излъчват 50 пъти по-рядко и това позволява да се вмести в предаванията значително по-голямо количество информация.

— Виждал съм изображението на екрана на музеен телевизор от миналия век — намеси се ученикът. — Прилича на старинна фотография — цялото е на точки и петна.

Водещият го изгледа свирепо, но Лемхович се пресегна и бащински потупа момчето по рамото.

— Благодаря за подкрепата. Да смятаме, че сме свършили със статичния принцип. Ще добавя само това, че първите телевизори от нов тип са имали твърде масивен компютърен блок. Благодарение на постиженията на електрониката в началото на века той започва да придобива все по-компактни размери, докато става онова, което виждаме днес — малка кутия в почти плоския телевизионен приемник.

Строителят не изглеждаше удовлетворен. Той се въртеше в креслото си, прехвърляше поглед от събеседник на събеседник и накрая не издържа:

— Признавам, че досега научихме много неизвестни неща… е, поне за мене. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми. Каква е връзката между статичния принцип и създаването на видеона?

— Още малко търпение — успокои го Лемхович. — Връзката е почти абсолютна. При статичния принцип компютърът поема грижата за неподвижното изображение. Логично е да се запитаме: а не можем ли да го натоварим и с движещия се образ?

— Това е вашата идея, нали? — възкликна чертожничката.

— Уви, не. За разочарование на своите почитатели трябва да кажа, че идеята е засягана много преди мен. През 2003 година я изказа Шарл Терлие, няколко месеци по-късно — Игор Мостовский… Да не говорим за многобройните публикации на подобна тема между 2010 и 2015 година. Преди двадесет години идеята за създаване на видеона вече съществуваше. И когато компютърната техника напредна достатъчно, оставаше само някой да се сети за идеите на Терлие и Мостовский и да ги приложи на практика. По една случайност аз бях първият. Това е всичко.

Отново настъпи мълчание. Водещият гледаше Лемхович с кисела физиономия. Беседата вървеше съвсем не в тая посока, която бе предвиждал.

— Професор Лемхович, вие сте първият… ъъъ… откривател, с когото се срещам — запъна се домакинята. — Извинете за любопитството. Спомняте ли си как възникна у вас мисълта за създаване на видеона?

— Разбира се, помня… Това беше много отдавна. Но чакайте, трябва да ви разкажа за Игнасио…