Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Timeline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2017)

Издание:

Превод: Любомир Николов

Художник: Веселин Цаков

Издателство „Хемус груп“ ООД, 2000

ISBN 954-758-001-9

 

Alfred A. Knopf, New York, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция от thefly

30:40:39

Кейт Ериксън прилепи гръб към стената, усещайки хладния, влажен камък. Беше се вмъкнала в една от килиите и сега чакаше със затаен дъх да отминат стражите, които бяха затворили Марек и Крис. Войниците се смееха и изглеждаха в добро настроение. Чу един от тях да казва:

— Сър Оливър бе твърде засегнат, че онзи пришълец направи заместника му за смях.

— А с другия бе още по-зле. Яздеше като парцал, и все пак строши две копия срещу Черната глава.

Всеобщ смях.

— Воистина го направи за смях. И заради туй лорд Оливър ще им вземе главите още довечера.

— Мене, ако питате, ще ги клъцне преди вечеря.

— Не, след. Ще има по-голяма навалица.

Нов смях.

Те се отдалечиха по коридора и гласовете им заглъхнаха. Вече едва ги чуваше. Настана кратко мълчание… дали се изкачваха по стълбището? Не, не още. Чу ги пак да се смеят. И смехът продължи. Изглеждаше някак странен, пресилен.

Нещо не беше наред.

Тя се вслуша напрегнато. Говореха нещо за сър Гай и лейди Клеър. Не ги чуваше ясно. Различи само няколко думи: „твърде сърдит на милейди…“, после пак смях.

Кейт се навъси.

Гласовете им вече не бяха толкова глухи.

Лоша работа. Връщаха се.

Защо? — запита се тя. Какво е станало?

Озърна се към вратата. И там, на каменния под, видя собствените си влажни отпечатъци, водещи към килията.

Обувките й бяха подгизнали от тревата край потока. Същото се отнасяше до всички останали и по средата на коридора се точеха множество влажни дири. Но един чифт се отклоняваше към килията.

И онези бяха забелязали.

Проклятие.

Раздаде се мъжки глас:

— Кога привършва турнирът?

— Към три подир пладне.

— Тогаз сигурно вече му наближава краят.

— Лорд Оливър ще побърза да обядва и после ще се готви за Протосингела.

Тя се вслуша, опитвайки да определи броя на гласовете. Колко бяха пазачите? Помъчи се да си спомни. Поне трима. А може би петима. Не беше обърнала внимание преди малко.

Проклятие.

— Разправят, че Протосингела водел хиляда меча.

На пода пред вратата й падна сянка. Това означаваше, че вече са й от двете страни на килията.

Какво можеше да направи? Знаеше само едно — че не бива да се оставя в ръцете им. Тя беше жена; нямаше работа тук; щяха да я изнасилят и убият.

Но те не знаеха, че е жена, напомни си тя. Все още не знаеха. Пред вратата настана тишина, после се чу тътрене на нозе. Какво щяха да направят сега? Вероятно да пратят един в килията, докато другите чакат навън. А те междувременно щяха да заемат позиции, да изтеглят мечовете и да ги вдигнат…

Не биваше да чака. Ниско приведена, тя се хвърли навън.

Блъсна се във влизащия пазач, покоси го отстрани през коленете и той рухна назад с вопъл на болка и изненада. Останалите изреваха, но Кейт вече изскачаше през вратата. Зад гърба й издрънча меч по камъка сред облак искри и тя побягна по коридора.

— Жена! Жена!

Втурнаха се след нея.

Кейт тичаше нагоре по спиралното стълбище. Чу как отдолу дрънчат ризниците на преследвачите. После изскочи на партера и без дори да размисли, нахълта в голямата зала.

Залата бе все тъй пуста, масите бяха подготвени за пиршество, но по тях още нямаше храна. Тя изтича напред, като се озърташе за скривалище. Зад гоблените? Не те бяха прилепнали по стената. Под дългите покривки на масите? Не, там щяха да я намерят. Къде? Къде? Видя огромната камина, в която продължаваше да гори огън. Нямаше ли някакъв таен проход от банкетната зала? И дали беше тук, в Кастелгард, или в Ла Рок? Не си спомняше. Ех, защо не бе внимавала повече.

За миг се видя по къси панталони, тениска и маратонки да обикаля лениво из замъка и да си води бележки. Тревогите й тогава — доколкото изобщо ги имаше — бяха дали ще изпълни изискванията на преподавателите.

А би трябвало да внимава!

Тя чу как мъжете се приближават. Вече нямаше време. Побягна към камината и се вмъкна зад грамадната, гъсто преплетена позлатена решетка. Пламтящият огън тласкаше към нея вълни от горещ въздух. Тя чу как мъжете нахълтват в залата, крещят, тичат, претърсват. Клекна зад решетката, притаи дъх и зачака.

Чу ритане, блъскане, дрънчене на чинии по масите. Не различаваше ясно гласовете; те се сливаха с бученето на пламъците зад нея. Нещо падна с метален звън — нещо голямо, може би стойка за факли.

Тя продължи да чака.

Единият от войниците кресна някакъв въпрос, но не се чу отговор. Друг изкрещя и този път му отговориха тихичко. Гласът не изглеждаше мъжки. С кого говореха? Вероятно с жена. Кейт се вслуша: да, женски глас. Сигурна беше.

Още няколко думи, после дрънчене — войниците тичешком напускаха залата. Като надникна иззад ръба на позлатената решетка, тя ги видя да изскачат навън.

Изчака още малко, после излезе от камината.

Пред нея стоеше девойче на десет или единайсет години.

Главата му беше обвита в бяло платно, тъй че се виждаше само лицето. Беше облечено в широка розова рокля, стигаща почти до пода. Носеше златна кана и наливаше вода в бокалите по масата.

Момичето мълчаливо я зяпна в очите.

Кейт очакваше писък, но не се случи нищо. Девойчето само продължи да я гледа любопитно още секунда-две, после каза:

— Отидоха нагоре.

Кейт се завъртя и побягна.

 

 

В килията Марек чуваше песента на фанфари и далечните крясъци на тълпата, долитащи през високото прозорче. Пазачът недоволно надигна глава, изруга Марек и професора, после пак седна на табуретката.

Професорът тихо попита:

— Маркерът още ли е у теб?

— Да — каза Марек. — У мен е. А вашият?

— Не. Загубих го. Около три минути след пристигането.

Оказа се, че професорът пристигнал в гористата равнина близо до манастира и реката. От ITC го уверили, че мястото ще е пусто и идеално като разположение. Можел да види всички основни обекти от разкопките, без да напуска машината.

Останалото било просто лош късмет. Професорът се появил тъкмо когато група секачи отивали към гората с брадви на рамо.

— Те видяха проблясъците, после видяха мен и всички паднаха на колене — каза професорът. — Мислеха, че са видели чудо. После решиха, че може да е нещо по-лошо, и смъкнаха брадвите от раменете си. Очаквах да ме убият, но за щастие знаех окситански. Убедих ги да ме отведат в манастира, а там монасите да решават.

Монасите го избавили от дърварите, смъкнали дрехите му и го прегледали от глава до пети за свръхестествени белези.

— На доста странни места ги търсеха — добави професорът. — Тогава помолих да ме отведат при игумена. Той искаше да знае къде се намира тайният проход за Ла Рок. Подозирам, че е обещал на Арно да го открие. Както и да е, подметнах, че тайната може да е в манастирските документи. — Професорът се усмихна. — Предложих му да се разровя из пергаментите.

— И какво?

— Мисля, че го открих.

— Тунела?

— Да, така мисля. Той минава по руслото на подземна река, тъй че навярно е доста дълъг. Започва на едно място, наречено Зеления параклис. И има ключ за намиране на входа.

— Ключ ли?

Пазачът изръмжа нещо и Марек млъкна за момент. Крис се надигна, бършейки влагата от носа си.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза той. — Къде е Кейт?

Марек поклати глава. Кейт все още беше на свобода, освен ако крясъците на стражите по коридора означаваха, че са я заловили. Но не му се вярваше да я хванат. Ако успееше да се свърже с нея, тя би могла да им помогне.

Това означаваше някак да елиминират пазача. Проблемът бе, че от ъгъла на коридора до табуретката на войника имаше поне двайсет метра. Нямаше как да го изненадат. Но ако Кейт ги чуваше със слушалката, би могъл…

Крис блъскаше по решетките и крещеше:

— Хей! Пазачо! Хей, ти!

Преди Марек да каже нещо, пазачът се появи иззад ъгъла, гледайки любопитно Крис, който бе протегнал ръка през решетките и му махаше.

— Хей, ела насам! Хей! Насам!

Пазачът пристъпи към него, блъсна ръката му настрани и изведнъж се разкашля, когато Крис го напръска с газовото флаконче. После залитна. Крис отново посегна през решетките, сграбчи войника за яката и още веднъж пръсна газ в лицето му.

Пазачът подбели очи и рухна като покосен. Все още вкопчена в него, ръката на Крис се блъсна в железните пръти; той извика от болка и пусна едрия мъжага, който залитна назад и се свлече на пода.

Твърде далече от вратата.

— Хубава работа — каза Марек. — А сега?

— Виж какво, можеше да ми помогнеш — отвърна Крис. — Само знаеш да критикуваш.

Той бе коленичил и протягаше ръка навън чак до рамото, опипвайки с пръсти. Почти достигаше крака на пазача. Почти, но не съвсем. Оставаха му още петнайсет сантиметра до подметката. Крис се протегна още по-силно и изпъшка:

— Ако имахме нещо… пръчка, кука… с нещо да го издърпаме…

— Няма смисъл — обади се професорът от другата килия.

— Защо?

Джонстън мина напред и надникна през решетките.

— Защото ключът не е у него.

— Не е у него ли? Къде е?

— Виси на стената — посочи професорът.

— Мамка му — изпъхтя Крис.

Ръката на проснатия пазач трепна. Единият му крак подскочи конвулсивно. Събуждаше се.

— Какво ще правим сега? — попита стреснато Крис.

 

 

— Кейт, тук ли си? — изрече Марек.

— Тук съм.

— Къде?

— В края на коридора. Върнах се, когато съобразих, че никога няма да ме потърсят тук.

— Кейт — каза Марек, — ела насам. Бързо.

Чу я да тича към тях.

Пазачът отново закашля, превъртя се и се подпря на лакът. Погледна към коридора и трескаво понечи да се надигне.

Беше на четири крака, когато Кейт го ритна в брадата. Главата му се отметна назад и той пак падна на пода. Но не беше в несвяст, само замаян. Тръсна глава, пак опита да стане.

— Кейт — каза Марек, — ключовете…

— Къде?

— На стената.

Тя отстъпи от пазача, грабна тежката връзка ключове и я донесе при килията. Пъхна един от тях в ключалката и се опита да го завърти, но не успя.

С глухо пъшкане пазачът се хвърли върху нея и я отблъсна към средата на коридора. Двамата се търкулнаха на пода. Тя беше много по-дребна. Войникът я притисна надолу.

Марек посегна с две ръце през решетката, издърпа ключа и опита нов. Пак неуспех.

Пазачът бе яхнал Кейт и стискаше гърлото й с две ръце.

Марек опита следващия ключ. Никакъв резултат. Оставаха още шест.

Кейт започваше да посинява. От гърлото й излиташе задавено хъркане. Заблъска с юмруци по гърба на пазача, но това не помогна. Опита се да го ритне в слабините, ала ризницата го пазеше.

— Ножът! Ножът! — извика Марек, но тя сякаш не го разбра. Марек изпробва нов ключ. Пак неуспешно. От другата килия професорът извика нещо на френски.

Пазачът надигна глава и изръмжа някакъв отговор. В този момент Кейт измъкна кинжала си и го заби с всичка сила в рамото на войника. Острието не проби ризницата. Тя опита още веднъж, и още веднъж. Разярен, пазачът заблъска главата й в каменния под, за да я застави да изтърве ножа.

Марек опита отново.

Ключът се завъртя с пронизително скърцане.

Професорът крещеше. Крис също крещеше. Марек блъсна вратата. Пазачът се извърна към него, пусна Кейт и скочи на крака. Кашляйки, тя замахна с ножа към незащитените му крака и той изрева от болка. Марек жестоко го удари по главата, после още веднъж. Пазачът се сгромоляса на пода и остана да лежи неподвижно.

Крис отключи вратата на професора. Кейт се изправи. Лицето й бавно си възвръщаше нормалния цвят.

Марек бе измъкнал бялата плочка и докосна с нокът бутона.

— Добре. Най-после всички сме заедно. — Той огледа пространството между килиите. — Има ли достатъчно място? Можем ли да извикаме машината тук?

— Не — каза Крис. — Не помниш ли, трябва да има два метра във всички посоки.

— Трябва ни по-широко пространство. — Професорът се обърна към Кейт. — Знаеш ли как да се измъкнем оттук?

Тя кимна. Четиримата тръгнаха по коридора.