Не знам какво ме накара да прочета именно тази книга, когато всъщност бях хвърлила око на „Степният вълк“, може би факта, че из блог пространството много хора я бяха чели и реших, че ще е по-достъпна. Тя, че е достъпна, достъпна е, обаче не знам честно казано какво да напиша за нея. Факт е, че накрая, като всички философски книги, остави у мен една такава празнина, която не можа да бъде запълнена според очакването.
Аз съм такава, че винаги като подхвана някоя книга, която обещава да бъде мъдра, се надявам, че до края й ще прочета нещо, което да ме промени напълно, което ще ми покаже къде бъркам в сегашните си действия и ще ми помогне да съм по-щастлива занапред. Досега мъдрите книги само ме разочароват в тази област.
„Сидхарта“ е книга за мъдростта и приказка за това как тя не може да ти бъде предадена от някой друг, а ти сам трябва да я намериш. Предполагам и за това, че за да бъдеш мъдър, трябва да се научиш да чакаш, да мислиш и да постиш. Ще кажа само, че аз не искам да бъда мъдра, а просто щастлива, и това долу-горе обяснява защо не станах луд фен на книгата. От опита ми досега съм схванала, че колкото повече знаеш, толкова по-зле се чувстваш. С това не искам да кажа, че всички трябва да си останем неграмотни слабоумници, а само изразявам недоверие към факта, че мъдрецът може да е щастлив.
Не бях чувала досега за Сидхарта, защото не съм запозната никак с будизма, та сега чак се разрових да видя за какво става дума. Не знам защо така, но не е моят тип книга. И макар да бях прочела наскоро, че за някои тя е пълна с мъдрости, на мен ми се струва, че по-скоро е пълна с мисли, които вече съм срещнала някъде, така че не попаднах нищо ново като идея, за жалост.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.