Атанас Мандаджиев
Царят на джебчиите (6)

Вместо епилог

Не, един беден духом човек никога не би постъпил така, както постъпва нашият герой със следователя, това е по силите, възможностите и капризите единствено на влюбения в собственото си изкуство, на артиста по сърце и душа. Или на заложената тежка сплав от ангели и дяволи у всеки истински творец на художествени ценности, от веждаща понякога приносителя до „явно нелогични и безсмислени постъпки“. Съдете сами:

Разпитът току-що е приключили, негова милост следователят поднася на Пантуди протокола с показанията за подпис. Минута по-късно, когато двамата се отправят към изходната врата, подследственият се поспира и казва:

— Господин следователю, проверихте ли да не ви липсва нещо?

— Защо да проверявам?!

— Добре тогава, аз ще ви помогна. — И Пантуди измъкнал от нейде отмъкнатия междувременно часовник на следователя, подал му го по възможно най-елегантния начин. — Просто исках да ви демонстрирам за какво ме е майка родила, да оцените по достойнство изкуството ми.

Онзи се хванал за главата, още не можел да повярва. Но понеже обичал да ходи на театър и цирк, понеже не бил все пак чак толкова тясно скроен, колкото повечето в службата — махнал с ръка и разкарал апаша от кабинета си, без да възбуди „ново углавно преследване срещу него за новата кражба“.

Пантуди бил посрещнат в Централния затвор от своите там като цар на царете, около хиляда души, криминални и политически, отпразнували завръщането му (в средата на август 1929 г.) с митинги и речи, с песни, хора и ръченици, но това вече е друга история…