Атанас Мандаджиев
Царят на джебчиите (1)

Забрава и възкресение

Млада, хубава, интелигентна, възпитана, превежда от английски на испански — просто да не повярваш, че такава една жена може да бъде крадла, и то на дребно, по-точно — джебчийка, упражняваща занаята си по места, където хората като по правило не ходят с много пари в джоба — именно от страх някой да не ти пребър-ка в тарапаната на пазара, прилагайки „външна махала“ или „вътрешна“.

И сега той, сам още младок, почти копие на Ален Делон от криминалните филми, трябва да я прати в затвора?! След като отгоре на всичко — явно я харесва и не би имал нищо против, ако…

Призна ми това наскоро, изглеждаше доста потиснат. В стаята за разпити замирисало на гавра с човека — най-недопустимото за един следовател!

— Искате да разнасяте славата на България навън, по целия свят? Също както вашия прочут колега Пантуди… Или и на вас това име нищо не ви говори?

— Не, нищо. Честна дума! — отвърнала хубавицата с безподобна искреност.

— Не се учудвам. „Сик транзит глория мунди“ не е празна приказка. Знаете ли, в годините преди Втората световна война да спреш някого, да речем, на площад „Славейков“ в София с въпроса чувал ли е за Пантуди и този някой да завърти глава отрицателно — къде ти, значи не е българин! Думи на баща ми, бог да го прости. Казано по-инак — име, превърнало се в легенда, мит, басня. За което и песни се пеят! Като онази за банкера Атанас Буров:

„Ех да бях богатско чедо,

Буров да ми беше дедо,

Дубъл екстра щях да пуша,

мъката си да потуша“.

Какво да се прави, ние хората винаги даваме ухо за истории и подвизи, в които се чувствува ръката на дявола. Те ни са по-интересни, чрез прехласа от тях може би избиваме някаква чивия в себе си, също както отприщваме войнствените си страсти там, на стадиона. Не че не тачим ангела у всеки един от нас, не че не се мъчим да следваме десетте божи заповеди, но ангелите просто винаги са малко скучни. Дори когато по блясък на ума, по дързост и артистични изпълнения се равняват с човека, за когото говорим, Пантуди. Или ако повече ви харесва — „Академика“, „Учителя“, „Професора“ и какво ли не още, все из устата на другарите му по съдба в „Бандит палас“, второто име на софийския Централен затвор някога… Колко неща отпадат с времето! Други пък, отново неизвестно как и защо, запазват само корена си. Сега никой не казва на затвора — „пандиз“, предпочита да изговаря „пандера“, също благозвучно.

— Да, като име на хотел в луксозен морски комплекс. Мерси!

— Не се сърдете, не го казах нарочно. Впрочем Пантуди бил прекарал по-голямата част от съзнателния си живот точно по такива горе-долу места. Останалата — зад решетките в Австрия, Германия, Турция, Мароко, Алжир, Гърция и Франция. Знам това от една стара книга — „В килиите на централния затвор“ на Стефан Керезов, — обещавам да я намеря и да ви я дам.

Нещата от по-ново време за Царя на джебчиите засега никъде не са записани, някои направо звучат като измислици, но аз съм склонен да им вярвам. Така например в нашето управление още се говори за бягството на Пантуди от страната; за съжаление само той може да каже каква е била истината — а дали още с жив? Надали. Защото по най-скромни пресмятания cci a негово апашко величество трябва да е на около сто години. И дали френската преса е отбелязала кончината му поне с няколко реда? Едва ли. Тъй като още с повторното си стъпване на френска земя (през 1945 година) той скъсал завинаги с джебчилъка, минал един вид в пенсия.

Не мислите ли, че хората понякога падат много ниско? Какъв е бил, когато се изправя, горд, самоуверен, със съзнание за собствената си висока цена, пред самия министър на вътрешните работи — и какъв, когато подписва декларация във френската полиция никога повече да не се занимава с „външна“ и „вътрешна махала“ по хорските джобове! Но нека проследим събитията според устните предания.

Скоро след победата на 9 септември 44-та нашите пускат от Централния затвор редица криминални престъпници. Амнистията засяга неколцина най-отявлени рецидивисти, между тях и Пантуди, които биха могли да помогнат с опита си на още съвсем „зелената“ милиция, като почнат да я обучават в разни школи, курсове и прочие — една възможност и те да заживеят честно, ползвайки се наравно с всички от благата на настъпващия социализъм. Дотук — добре, отлично, това е грижа за човека, но като никога в живота си не си работил, камо ли честно, а? Не, няма никакви доказателства някой отгоре да е предложил подобна служба на Пантуди — въпреки записа в „трудовата му книжка“, че е бил измежду най-уважаваните представители в специалната школа за апаши в град Лодз, Полша, да не говорим за професорската му дейност в нашия — български — черен университет! Щурал се той до някое време из софийските улици, после цъфва пред министъра на вътрешните работи Антон Югов, моли се да го изпъдят през границата на Запад, там да разнася славата на България с майсторлъка си. „Ами като не ме бива за нищо друго, другарю министър? Утре, вдругиден отново ще вляза в пандиза, честна дума ви давам!“ Влезли му в положението, както се казва, откарали го нощем до граничната межда с Гърция и — беж да те няма, на добър ти час! И Пантуди доволен, и те чисти пред света. Предполагам, че вие, гражданко, пардон — госпожице, вече сте си извадили паспорт за целия свят? И ако побързате с изходната виза…

Красивата крадла прехапала устни:

— Благодаря, много сте мил! Трябваше да се сетя по-рано… Освен ако вие наистина… — погледнала невярващо към вратата.

— Съжалявам.