Брайън Олдис
Краят на мрака (3) (Нон-стоп)

III

Отец Хенри Марапер бе едър и набит мъж. Когато сядаше на пода, той се опираше с гръб о стената, а огромният му корем равномерно се вълнуваше пред него.

Позата, в която се намираше, бе обичайна за него, но затова времето на появата му бе необичайно. Къмплейн спря пред сгърчената фигура на свещеника и зачака приветствие или обяснение, но понеже такова не последва, бе принуден да заговори пръв. Обаче нищо не му дойде в главата, освен неопределено изсумтяване.

Марапер вдигна нагоре мръсната си лапа.

— Пространство за твоето „аз“, сине мой.

— За твоя сметка, отче.

— И за сметка на безпокойството на твоето съзнание — небрежно провъзгласи свещеникът, след което, дори без да се опита да се надигне, изпълни ритуалния жест, означаващ символа на гнева.

— Набиха ме, отче — съобщи Къмплейн.

Той си наля в чаша жълтеникава вода от стомната, отпи няколко глътки, а останалите използва за навлажняване и приглаждане на косата си.

— Да, чух за това, Рой. Надявам се, да си получил облекчение?

— Разбира се, но изключително за сметка на гърбината ми.

Той се зае да си сваля ризата, като го правеше много бавно и внимателно. Болката, предизвиквана от докосването на материята към раните, бе почти приятна. Естествено, по време на следващия сън-видимост ще бъде значително по-лошо. Къмплейн хвърли окървавената дреха на пода и я наплю. Раздразнението му се усили от безразличието, с което свещеникът наблюдаваше действията му.

— Ти защо си тук, а не на танците, Марапер? — с яд запита той.

— Задълженията ми са свързани с духа, а не с развлеченията — набожно произнесе свещеникът. — Освен това познавам и по-добри начини на забавление.

— Като например грабежите в пущинака, нали?

— Утешава ме това, че ти така сериозно се отнасяш към работата си, приятелю. Това съответства на Науката. Страхувах се, че ще те намеря в дълбоко униние, но както виждам, моето утешение, за щастие, не ти е нужно.

Къмплейн хвърли поглед на лицето на Марапер, но се постара да не среща ласкавата му усмивка. Свещеникът не беше личност приятна и в тези минути приличаше повече на някакво идолче, отколкото на човек от плът и кръв — жив паметник на качествата, на които човек бе задължен за оцеляването си: хитростта, коварството и егоизма.

Не намирайки сили да се справи сам със себе си, Къмплейн неочаквано изпита прилив на благодарност към този човек — той поне го познава и ще се справи.

— Нека състоянието на нервите ми не те тревожи, отче — каза той. — Ти вече знаеш, че загубих жена си, и сега животът ми струва малко. Всичко, което постигнах, а то не беше много, загубих, това, което запазих, ще ми отнемат със сила. Стражите, които днес ме налагаха и утре отново ще ме нашибат, ще дойдат и ще ме изгонят при самотните мъже и децата. Никаква награда за успешния лов, никакво съчувствие за бедата. Законите на това племе са прекалено сурови, свети отче, самата Наука е пълна с гадни формулировки, а целият този потискащ ни свят не е нищо друго освен източник на нещастия. Защо трябва да бъде именно така? Защо няма и намек, че има и по-добро? Какво пък, сигурно и аз някога ще се побъркам като брат ми. Ще пробягам през тази тълпа кретени и всеки от тях ще наградя с моята болка!

— Избави ме да слушам останалото — каза свещеникът. — Имам достатъчно богата енория, за която трябва да се грижа. Винаги съм готов да те изслушам, но гнева остави за себе си…

Той стана, протегна се и с царствен жест поправи на плещите си мръсното наметало.

— Но какво ни дава този живот? — запита Къмплейн.

Той се бореше с яростното желание да стисне с яките си пръсти тлъстата шия на свещеника.

— Защо сме ние тук? Каква е целта на съществуването на този свят? Като пастир божи отговори ми честно на това.

Марапер дълбоко въздъхна и протегна двете си ръце към пространството.

— Деца мои, невежеството ви е поразително, затова пък колко надменност има във вас! Ти казваш „Свят“, а разбираш само това малко и незначително племе. Светът е нещо далеч повече. Ние, водораслите, джунглите, Носарите — с една дума, всичко — се намираме в своеобразна кутия, наричана кораб и летяща от една част на външния свят в друга. Казвал съм ти това много пъти, но ти просто не си в състояние да го разбереш.

— Отново тези теории — мрачно възкликна Къмплейн. — Какво от това, че светът се нарича кораб или корабът се нарича свят, така или иначе за нас това няма никакво значение.

По неизвестни причини тази теория въобще не се ползваше с уважение в Кабините, но сега тя разтревожи душата му и възбуди у него страх. Той стисна юмруци и каза:

— Сега бих искал да заспя, отче. Сънят поне носи успокоение, а ти ми говориш само със загадки. Знаеш ли какво понякога сънувам? Ти винаги казваш, че в съня си трябва нещо да разбера, но защо никога не мога да чуя от това дори думичка.

— И не само насън — вежливо забеляза свещеникът и се обърна към изхода. — Исках да те запитам нещо важно, но сега ще трябва да почакам. Ще се върна утре сутринта и се надявам да те видя в по-добро настроение, а не в избиващото те под действието на излишна доза адреналин — заяви той и затвори след себе си вратата.

Марапер бе изчезнал отдавна, а Къмплейн продължаваше да седи, впил поглед в затворената врата, като съвсем не чуваше гамата, донасяща се отвън. Накрая изтощен се изтърколи на празната постеля.

Сънят не идваше, затова пък се появиха спомените за безбройните скандали, които те с Гуина разиграваха един на друг в тази стая и се заливаха с изтънчени оскърбителни изрази — все от тези чести и безсмислени дуели. Преди му се струваше, че това ще продължи безкрай, но сега и този епизод свърши. В тази минута Гуина спеше с някой друг.

Тогава Къмплейн бе обзет от две противоположни чувства — съжаление и облекчение едновременно. Припомняйки си всички обстоятелства при отвличането на Гуина, неочаквано си представи призрачната фигура, която при вида им се разтвори в гъсталака. Но веднага в главата му плъпнаха и други спомени за странни произшествия, които му се струваха още по-опасни, отколкото тайнственото изчезване на фигурата. През това време отвън се възцари тишина. Дълбането в собствените му мисли бе заело повече време, отколкото бе предполагал. Танците свършиха, танцьорите ги повали сънят. Само неговото съзнание бодърстваше сред смъртоносните завеси на тишината, обхванала коридорите на Кабините.

Ако в тази минута бе отворил вратата, щеше да чуе тихо шумолене — отзвукът на растежа на водораслите. Но под действието на нервното напрежение дори самата мисъл да отвори вратата му се струваше ужасна. Спомни си легендите, които се разпространяваха — легендите за тайнствени необикновени същества.

На първо място това бяха загадъчните хора от Носа. Територията им се разполагаше много далече, а те самите се различаваха с някакво неизвестно могъщество, тайнствено оръжие и съвсем различни обичаи. Постепенно се разселвали из гъсталаците водорасли и в бъдеще, както твърдяха легендите, щели да се справят с всички останали племена. Но макар и Носарите да вдъхваха ужас, поне нямаше никакво съмнение, че все пак са хора.

Докато мутантите, на свой ред, бяха полухора.

Изгонени от племената си, те живееха или сами, или на малки групи в гъсталака. Имаха или прекалено много зъби и пръсти, или прекалено малко мозък, а заради многочислените вродени уродства те едва успяваха да спасят жалкия си живот.

Те бяха страхливи и по тази причина им се приписваха множество отвратителни качества.

И, накрая, Чуждите. Те въобще не бяха хора. В сънищата на старците, такива като Ефи, се явяваха постоянно. Те възникваха свръхестествено от горещия чернозем на джунглата, а убежищата им се намираха на места, до които никой не беше стигал. Нямаха нито сърца, нито кръв, но външно приличаха на хора, благодарение на което биха могли да живеят незабелязано сред обикновените смъртни, събирайки сили — подобно на вампири — да изсмучат от човека цялата му жизнена енергия. Понякога племето провеждаше хайки за тях. Телата на подозрителните биваха разпаряни, но като правило там намираха кръв и вътрешности. Този пример най-добре показваше колко са неуловими Чуждите, в чието съществуване никой не се съмняваше — доказателство бе фактът за организирането на преследването им. Дори в този миг те можеха да се крият зад вратата и бяха неясна заплаха, подобна на мълчаливия образ сред растенията.

Такава бе примитивната митология на племето Грийн, като тя не се различаваше съществено от подобните кошмарни повествования, разпространени сред другите племена, които блуждаеха по територията, известна под името Джунгли.

Особено място в тази митология заемаха така наречените Гиганти. За Носарите, мутантите и Чуждите знаеха най-малкото, че съществуват. Понякога от гъсталаците измъкваха жив мутант и го заставяха да танцува продължително, докато хората не се уморяха от зрелището и не го отправеха на Дългото Пътешествие. Множество войници бяха готови да се хвалят и кълнат, че са се били с Носарите и Чуждите. Но въпреки това и трите вида имаха нещо нереално в себе си. По време на видимостта, в компанията на други такива храбреци, беше леко да се вярва или не в тяхното съществуване.

С Гигантите нещата стояха иначе. Те бяха съществували напълно реално. Някога всичко им е принадлежало, светът е бил техен, а някои твърдят, че и самите хора произлизат от тях. Следите на могъществото им се виждаха навсякъде, миналото им величие беше очевидно.

Ако някога намислят да се върнат, то всяка съпротива би била безсмислена.

И над всички тези фантастични образи проблясваше като маяк още един, по-фантастичен, по-скоро просто символ, отколкото конкретно същество. Наричаха го Бог.

Никой не изпитваше страх пред него, но името му рядко се споменаваше, така че поразителното бе по какъв начин то въобще се запазва и прехвърля от поколение на поколение. С него бе свързан изразът „боже пази“, който звучеше много убедително, макар и да не казваше нищо конкретно. По такъв начин понятието Бог бе сведено в края на краищата до дружелюбно проклятие.

Но въпреки всичко това нещото, което Къмплейн бе забелязал днес в Джунглите, беше къде-къде по-тревожно от всичко останало. Отдавайки се на тези размишления, той си спомни още един факт: детския плач, който те с Гуина чуха.

Тези два отделни факта неочаквано обединиха в единно цяло тайнствения непознат и приближаващото племе. Този мъж не беше нито Чужд, нито още по-тайнствено същество. Той беше най-обикновен ловец от плът и кръв, само че принадлежеше на друго племе, а значи и обяснението се оказваше просто и разбрано.

Къмплейн се отпусна и легна. Разсъжденията подобриха настроението му, но въпреки това бе в известна степен недоволен, че не стигна до тези изводи по-рано. Но бе открил в себе си неочаквани способности за дедукция, от което изпита удовлетворение.

Прекалено зле използва мозъка си. Целият му предишен живот бе само набор от автоматични реакции. Управляваха го местните обичаи, Науката или собствените му настроения. Сега това трябваше да се промени. От тази минута той ще стане друг, подобен, е, да кажем, като Марапер. Ще преценява събитията, но не в онзи материален смисъл, както Рафъри оценява стоката.

За проверка трябва да се запаси с определени данни, които ще съставят единното цяло.

С помощта на този метод и достатъчно количество разнообразни данни той може би ще успее да осъзнае логически концепцията на кораба…

Почти незабелязано Къмплейн потъна в сън. Когато се събуди, не го поздрави, както обикновено, миризмата на вряща храна. Рязко стана и мигновено изохка, като се хвана за главата. После слезе от леглото. За миг му се стори, че мъката по Гуина напълно го е овладяла, но веднага усети, че вътре, някъде дълбоко в него, се пробужда енергията.

Той се канеше да действа, усещаше потребност веднага да извърши нещо, а какво се крие зад това — времето ще покаже. Отново се появи предчувствието за бъдещи огромни промени.

Напъха се в панталоните, добра се до вратата и широко я разтвори. Вън стоеше странна тишина. Къмплейн прекрачи прага.

Гуляят беше свършил и участниците в него не бяха се опитали дори да се приберат вкъщи, а лежаха сред разноцветните петна, направо там, където ги бе съборил сънят. Почти всички безумно хъркаха и само децата тук-таме се опитваха напразно да пробудят сънните си майки. Кабините приличаха на бойно поле след безкръвна битка, за жертвите на която страданията още не бяха свършили.

Къмплейн тихо вървеше сред спящите. В помещението, предоставено на самотните мъже, се надяваше да намери някаква закуска. За миг се вгледа в любовна двойка, разположила се на полето за игра на „скокльовците“. Мъжът се оказа Чин. Ръката, с която прегръщаше пухкавата девойка, се криеше под роклята й, лицето си бе тикнал в Орбитата, а краката му пресичаха Млечния Път. Малки мушици пълзяха по момичето и изчезваха под дрехите й.

В далечината се видя някаква фигура, в която Къмплейн с неудоволствие позна майка си. В Кабините имаше закон, наистина, не особено строго спазван, че детето трябва да прекрати отношенията си с братята и сестрите си, когато достигне с главата си бедрото на възрастен, а с майка си, когато израсне до пояса й.

Но Мойра бе жена своеобразна и упорита, езикът й не признаваше никакви закони и тя се захващаше да бърбори с многочислените си деца при всеки удобен случай.

— Здравей, мамче — измърмори Къмплейн. — Пространство за твоето „аз“.

— За твоя сметка, Рой.

— И лоното ти да бъде все така плодоносно.

— Ти добре знаеш, че съм вече достатъчно стара за такива удоволствия — каза тя, обидена от това, че синът й я бе поздравил прекалено формално.

— Мамо, търся нещо за похапване.

— Е, да, така е, когато Гуина вече я няма. Казаха ми за това. Уини е била свидетелка как са те били и е чула да четат присъдата ти. Ще видиш, това ще довърши бедния й баща. Жалко че не успях за бичуването, разбира се, следващите ще се постарая да не пропусна, естествено, ако ми се удаде. Но аз с такъв страшен труд успях да си осигуря малко прекрасна зелена боя и ето че блузката, която съм облякла, е като нова. Харесва ли ти? Това наистина е фантастично.

— Чуй ме, мамо, ужасно ме боли гърбът, а освен това нямам никакво желание да говоря.

— Разбира се, че ще те боли, Рой. Странно би било, ако е иначе. Направо се разтрепервам, като си помисля как ще изглеждаш в края на наказанието. Имам мехлем, с който ще те натъркам, и това ще ти облекчи мъките. А после ще те покажа на доктор Линдси, ако само имаш някакъв дивеч, с който да му платиш за съвета. Но сега, когато Гуина я няма, сигурно ще се намери нещо. Казано честно, аз никога не съм я обичала.

— Чуй, мамо…

— Ако отиваш на проповедта, ще дойда с тебе. Иначе излязох просто да се поразходя. Старата Тумер-Мънди ми каза под секрет, откъде всъщност го е разбрала, само бог знае, че стражите са намерили малко чай и кафе в склада на боите. Ти забеляза ли, че това не раздаваха? Кафето на Гигантите е къде по-хубаво от нашето…

Потокът думи го заливаше дори когато лапаше закуската. После се остави тя да го заведе в стаята си, където му намаза гърба с нещо лепкаво. По време на тези действия бе принуден, за кой ли път, отново да изслуша всички добри съвети.

— Рой, помни, че не винаги ще бъде така лошо. Просто сега имаш дни на неуспехи. Не позволявай това да те пречупи…

— Нещата винаги са били лоши, така че, мамо, защо въобще трябва да се живее?

— Ти не трябва да говориш така. Знам, че Науката препоръчва по-често да прекарваме времето си в печал, а и ти не можеш да виждаш нещата така, както ги виждам аз. Винаги съм твърдяла, че животът е велика тайна. Само фактът, че живеем…

— Всичко това го знам. За мен животът е само един наркотик, с който някой ме опива!

Майка му погледна изкривеното от гняв лице и се смути.

— Когато се опитвам да те утеша — каза тя, — представям си огромна чернота, която обхваща всичко. И неочаквано в тази чернота започва да мига огънче, а после и други. Това са пламъчетата на нашия живот, насочени към благото, и сиянието им осветява всичко наоколо. Но какво означава тази чернота, кой запалва тези огънчета и защо… — тя въздъхна. — Когато тръгнем на Дългото Пътуване и когато нашите огънчета угаснат, тогава сигурно ще знаем повече.

— И ти казваш, че това те утешава — презрително подхвърли Къмплейн.

Той отдавна вече не слушаше тези метафори на майка си, въпреки че, без да желае да си го признае, точно те смекчиха тъгата му.

— Да, разбира се, това ме утешава. Усещаш ли как някъде там пламтят огънчетата?

Като каза това, тя с малкия си пръст докосна точките на масата между тях.

— Доволна съм, че моето огънче не гори в самота в някакво непознато място.

Сгънатият й пръст се прицели някъде в пространството.

Къмплейн поклати глава и стана.

— Не го виждам — призна си той. — Може би щеше да е по-добре, ако светеше някъде по-далеч.

— Разбира се, би могло да бъде и така, но тогава и всичко наоколо щеше да е различно. От това се страхувам, че можеше да е различно.

— Възможно е да си права. Лично аз просто предпочитам всичко да е тук, но да е иначе, мамо. Брат ми Грег, който напусна племето и отиде да живее в Джунглата…

— Още ли мислиш за него? — оживи се старицата. — Грег беше щастливец, Рой, и ако бе останал, то сега би бил вече страж.

— Мислиш ли, че е още жив?

Тя недоволно поклати глава.

— Там, в дебрите? Бъди съвсем сигурен, отдавна са го хванали Чуждите. Колко жалко, колко жалко. Грег щеше да бъде добър страж, винаги съм го казвала.

Къмплейн се канеше вече да тръгва, когато тя добави:

— Старият Озбърт Бергъс още диша. Казаха ми, че вика дъщеря си Гуина. Сега ти си длъжен да отидеш при него.

Поне сега тя казваше безспорната истина и в дадения случай изпълнението на дълга можеше прекрасно да се съчетае с удоволствието, защото Бергъс бе един от признатите герои на племето.

По пътя си не срещна нито една жива душа, с изключение на едноокия Оливело, който мъкнеше на здравия си гръб две убити патици и с кисел вид го поздрави.

Помещението, което Бергъс използваше за стопанството си, бе в самия край на Кабините, макар преди време от него да се виждаше предната барикада. Но сънищата-видимост минаваха, племето бавно се придвижваше напред и това обиталище изоставаше назад. Озбърт Бергъс бе на върха на славата си, когато живееше в центъра на района, заеман от племето. Сега, на стари години, стаите му бяха разположени в покрайнините.

Последната граница — барикадата, разделяща племето от Джунглата, започваше веднага след вратата му. От най-близките съседи го отделяха доста празни помещения, чиито страхливи стопани се бяха преселили по към центъра. Старият инат обаче си остана на мястото, без да обръща внимание на нарастващите трудности при общуването с останалото общество, и предпочиташе съзерцателния начин на живот сред опустошението пред мерзостта да бъде заобиколен непрекъснато от тълпи жени.

До това място следите на празненството не бяха стигнали. Настроението на всеобщо щастие, възцарило се в района на Кабините, не бе стигнало унилата и безрадостна територия на Бергъс. Някога, много-много отдавна, най-вероятно по времето на Гигантите, на това място бе станал взрив. Стените били опърлени яко, а по средата на палубата зейнала дупка с размерите на човек. Необходимо е да се допълни, че в района на жилището на стария водач никога не бе имало светлина.

Непрекъснатото придвижване на племето напред също бе внесло своя дял в остаряването на тази територия, а водораслите, гъсто избуяващи зад барикадата, пускаха през мръсния под измъчени и изпочупени израстъци, които стигаха до бедрата на хората. С известна тревога Къмплейн почука на входа. Вратата се отвори и сред шума на множество гласове и кълба въртящи се пари той видя лежащия Бергъс, завит с нарязани мекожълти водорасли, дълги около половин метър. Тялото му напомняше на труп, пронизан от растящи клони.

— И така корабът бил загубен и човекът бил загубен — хъркаше старецът и очите му, без да виждат, се спряха на влезлия Къмплейн. — Навсякъде намирах тези развалини и повтарям: колкото повече време минава, толкова шансовете ни да се намерим изчезват. Вие, глупави жени, не ме разбирате, безразлично ви е, но аз казвах на Гуина много пъти, че той вреди на племето. Ти лошо правиш — така му казвах, — като унищожаваш всичко, на което се натъкнеш, само защото не ти е нужно лично. Ти гориш книги, унищожаваш филми, тъй като се боиш, че някой може да ги използва против тебе. Казвах му, в тях се съдържат такива тайни, които ние трябва да знаем, а той, глупакът му с глупак, не разбираше, че не бива да се унищожава всичко поред, а да се приведе в някакъв порядък. Казвах му, че съм видял повече етажи, отколкото той е слушал, казвах му… Какво търсиш тук?

Понеже това прекъсване в безкрайния монолог бе предизвикано най-вероятно от неговото присъствие, Къмплейн се поинтересува не може ли да бъде с нещо полезен.

— Полезен ли? — повтори Бергъс. — Аз винаги сам съм се грижил за себе си, както далеч преди мен и моят баща. Той беше велик водач. Искаш ли да узнаеш как се е появило нашето племе? Ще ти разкажа. Баща ми, заедно с мен, тогава бях съвсем малък, откри това, което Гигантите наричали арсенал. Да, помещение, пълно с парализатори, пълно-препълнено! Без това откритие племето Грийн никога не би станало това, което е сега. Да, аз и сега бих стигнал до арсенала, ако не се боях. Това е далече в центъра на Джунглата, там, където краката стават ръце и подът избягва, където започваш да летиш из въздуха като муха…

Той вече почва да бълнува, помисли Къмплейн. Няма никакъв смисъл да му казва за Гуина, щом бърбори за крака, станали ръце.

Неочаквано старият водач замълча и заговори отново едва след няколко минути.

— Откъде се взе тук, Рой Къмплейн? Дайте ми да пийна, че гърлото ми е направо пресъхнало!

Като кимна на една жена да донесе питието, Къмплейн каза:

— Дойдох да видя как се чувстваш. Ти си велик човек и ми е жал, че те е постигнала такава беда.

— Велик човек… — глуповато замърмори старецът, но изведнъж гневно се развика: — Къде ми е питието? Дявол да ви вземе, какво правите там, жени проклети? Задниците ли си миете?

Една млада жена се усмихна кокетно на Къмплейн и подаде на стареца чашата. Бергъс бе прекалено слаб сам да пие и затова ловецът побърза да му помогне, като наливаше гъстата течност направо в устата му.

При това той забеляза, че очите на водача се опитват да се срещнат с неговите, но според обичая се постара да не допусне това. Обърна се и внезапно усети царящата наоколо мръсотия. На борда имаше достатъчно много кал, че да растат по него водорасли, но тук дори сухите стебла бяха изпоцапани с нещо лепкаво.

— Защо не е тук лейтенантът? Къде е доктор Линдси? Къде се е скрил отец Марапер? — неочаквано се разбесня Къмплейн. — Те са длъжни да се погрижат за по-добри условия за тебе.

— По-внимателно с тази лъжица, синко. Почакай малко, докато преглътна. Ох! Проклет корем. Така ме боли. Доктор ли? Аз заповядах на жените да го отпратят. Лейтенантът? Не му е до мен. А освен това и той е така стар като мен. В един от сънищата-видимости Цилак ще го свали и сам ще поеме властта. Той е човек…

— Може би трябва да доведа свещеника? — с отчаяние произнесе Къмплейн, като видя, че Бергъс отново започва да бълнува.

— Свещеника? Че кой е той? Хенри Марапер? Ела по-близо, ела, ще ти кажа нещо, което само ние двамата ще знаем. Това е тайна. На никого не съм я казвал. И никога не съм говорил за нея. Спокойно де. Хенри Марапер ми е син. Да. И не вярвам в тези негови измислици, да, не вярвам!

На това място той отново се загърчи и захърка, че Къмплейн сметна тези звуци за предизвикани от болката, докато не съобрази, че това е само смях, често прекъсван от викове: „Мой син.“

Да седи повече тук, беше безсмислено. Недоволно се изправи, кимна късо на една от жените и побърза да излезе, като остави Бергъс с такива гърчения, че клоните на корема му се удряха едни в други. Останалите жени не проявяваха никакъв интерес към ставащото и лениво си говореха разни сплетни, като гонеха от себе си мухите.

Откъси от дърдоренията им преследваха Къмплейн, докато вървеше към вратата.

— И откъде само взима тези дрехи, бих искала да знам? Та той е само един сополанко. Казвам ви, той е доносник…

— Мама Калидрам преди малко роди седем близначета. Всички умряха, само едно още се мъчи. Бедното. Помните ли, последният път тя роди петорка? Казах й направо в очите да бъде предпазлива с това момче…

— Всичко загубил…

— Лъже…

— Никога досега не съм се смяла така…

Когато Къмплейн се оказа в тъмния коридор, той се облегна към стената и с облекчение въздъхна. Честно казано, нищо не направи, дори не каза за изчезването на Гуина, макар че затова дойде, но въпреки това нещо в него се измени, сякаш някаква огромна тежест се намърда в главата му, започна да причинява странна болка и го изпълваше със смътни предчувствия за приближаващи се промени.

В жилището на Бергъс бе така горещо, че Къмплейн усети как се облива с пот. Дори тук, в коридора, още се чуваше женското дърдорене. Неочаквано видя Кабините такива, каквито бяха всъщност: огромна пещера, пълна с бръмчене на множество досадни гласове, и наоколо никога и никъде няма друго освен празните досадни гласове, замиращи в далечината…