Брайън Олдис
Краят на мрака (2) (Нон-стоп)

II

Ловът бе станал за Гуина най-великото развлечение. Той я избавяше от Кабините, където на жените им бе забранено да напущат територията на племето. Освен това ловът я въодушевяваше. Тя не взимаше участие в самото убийство, просто се промъкваше като сянка след Къмплейн, проследявайки зверовете, живеещи в пущинака. Независимо от разширяващото се отглеждане на домашни животни и падането на цените на дивеча, Кабините не бяха в състояние да задоволят все по-нарастващото търсене на месо. Племето непрекъснато се намираше на ръба на кризата. То бе възникнало преди две поколения, основано от дядото на Грийн, и още известно време не можеше да се самообезпечава. Всъщност всяко събитие или обстоятелство, способно сериозно да измени обстановката, би могло да доведе до това, че много хора биха тръгнали да си търсят щастието сред други племена.

Отначало Къмплейн и Гуина вървяха по пътеката, започваща веднага след барикадата, но после навлязоха в пущинака.

Няколкото ловци, които срещнаха по пътя си, мълчаливо изчезваха в листака и сега ги заобикаляше самотата — шумолящото безлюдие на джунглата.

Къмплейн водеше Гуина нагоре по тесния проход, пробивайки гъсталака и стараейки се да оставя колкото се може по-малко следи.

Горе се спряха и Гуина започна неспокойно да наднича през рамото му.

Всяко водорасло се стремеше към светлината с огромна жажда за живот, сплитайки със съседите си гъста мрежа над главите им. По тази причина осветлението бе доста слабо и по-скоро възбуждаше въображението, а не помагаше на зрението. Това се допълваше от мухите и множеството малки насекоми, които като лек дим се виеха край растенията. Полезрението бе така силно ограничено, че заобикалящото ги дори на една ръка разстояние изглеждаше нереално.

Но този път нямаше никакво съмнение: внимателно ги оглеждаше някакъв мъж с малки очички и матовобяло лице. Намираше се само на три крачки пред тях, но сред листака почти не се забелязваше. Гърдите му, широки и мускулести, бяха голи, а цялото му облекло се състоеше само от шорти. Къмплейн и Гуина спряха изненадани, но стана така, че колкото повече се вглеждаха в непознатия, толкова по-ясно ставаше всичко наоколо, с изключение на това, че там наистина имаше мъж. Неочаквано той изчезна.

— Това дух ли беше? — Гуина трепна.

Като стисна в ръката си парализатора, Къмплейн тръгна напред. Той бе вече почти уверен, че това бе само илюзия, възникнала от играта на сенките — такова усещане предизвикваше скоростта, с която наблюдаващият ги изчезна.

Миг по-късно от него не остана и следа, с изключение на няколкото смачкани растения на мястото, където бе стоял.

— Да не отиваме нататък — нервно зашепна Гуина. — Това е или Носар, или Чужд.

— Не изглупявай — отвърна Къмплейн — Добре знаеш, че в гъсталаците понякога се срещат диви хора, обхванати от безумие и живеещи сами, като зверовете. Той няма да ни причини никакво зло, а ако бе искал да ни застреля, отдавна би го направил.

Независимо от тези думи студени тръпки минаха по кожата му, когато си помисли, че скитникът може в този миг да ги следи, подготвяйки неминуемата им гибел.

— Но той имаше такова бяло лице… — възрази Гуина.

Той рязко се обърна, хвана я за ръка и така тръгнаха напред. Колкото по-бързо изчезнат от това място, толкова по-добре.

Те бързо пресякоха пътеката на дивите свине и завиха в страничния коридор. Тук Къмплейн се прилепи с гръб към стената и накара Гуина да направи същото.

— Слушай внимателно и гледай не идва ли някой след нас — прошепна той.

Водораслите шумоляха, безбройните мухи бръмчаха. Внезапно тези звуци се усилиха до такъв шум, от който, както се стори на Къмплейн, главата му щеше да се пръсне. Но сред тази разнообразна гама можеше да се отдели един, който не би трябвало да съществува тук.

Гуина също го чу.

— Приближаваме се към друго племе — зашепна тя. — То е там отпред.

Звукът, който бяха доловили, бе плач на дете, и издаде близостта на чужденците далеч преди те да достигнат барикадата, далеч преди да се усети миризмата им. Преди няколко дни този район се кръстосваше само от свине, а сега всичко свидетелстваше, че се приближава друго племе, че то идва от друга палуба и че е нахлуло в ловните територии на племето Грийн.

— Ние ще съобщим това при завръщането си — каза Къмплейн.

Той отведе Гуина в обратната посока. Без труд те се придвижваха напред, броейки по пътя завоите и следвайки пътеката на свинете. Този район им бе известен като Стълбата на Храната и тук от по-високите нива можеше да се достигнат по-долните палуби. Зад ъгъла пред тях достигаше отчетливо грухтене и звуците на дърпани и късани стебла. Там сигурно пасяха свине.

Къмплейн заповяда на Гуина да остане горе, свали лъка си от дясното рамо, сложи стрела и започна внимателно да се спуска долу. Кръвта на ловеца закипя в жилите му и сега, промъквайки се като сянка през джунглите, той забрави всички други грижи. Очите на Гуина го следяха с нямо възхищение. На това място водораслите бяха намерили свободно пространство да достигнат истинските си размери и приличаха на гъвкави дървета, като короните им образуваха горе плътна зелена повърхност. Ловецът се приближи до самия край и погледна надолу. Сред високите храсти, грухтейки от удоволствие, пасяха животните. Виждаха се само възрастни свине, но се чуваха и гласчетата на прасета.

Внимателно се заспуска по стълбите и се запровира между растенията, но за миг усети жал към живота, който след малко ще прекъсне. Екзекуция на свине! Постара се да сподави в себе си това чувство — Науката не одобряваше жалостта.

Край майка си се въртяха три прасета, две черни и едно златисто. С дълги крака, космати, те приличаха на вълци с чувствителните си ноздри и изтеглените муцуни. Самката се обърна, изглежда, подсъзнателно усети нещо, повдигна глава и мъничките й очички подозрително зашариха наоколо, като при това се извърна с широкия си хълбок удобно…

— Рой, на помощ! — долетя пронизителен вик.

Това бе гласът на Гуина, пълен със страх.

Свинското семейство се хвърли панически да бяга, без да се оглежда, прасетата пробиваха храсталака непосредствено след майка си. Но вдиганият от тях шум не можеше да заглуши звуците на борбата, която се водеше горе.

Къмплейн нито миг не се колеба. При първия вик на Гуина се обърка, изпусна стрелата си и дори не метна на рамо лъка си, а сграбчи парализатора и полетя нагоре по стълбата. Но растящите навсякъде водорасли забавяха бягането му и когато стигна площадката, на нея вече нямаше никого.

Наистина отляво се раздаваше някакво чупене и той се хвърли в тази посока. Бягаше наведен, като се стараеше да бъде колкото се може по-малка мишена, и след няколко минути видя двама брадати мъже да дърпат Гуина.

Тя не се съпротивляваше. Изглежда, я бяха зашеметили.

И в този миг той едва не стана жертва на третия мъж, когото не бе забелязал. Той бе малко назад и затаил се сред водораслите, прикриваше изтеглянето на другарите си. Сега мъжът изстреля една стрела по коридора, която изсвири край ухото на Къмплейн.

Ловецът се хвърли на пода и така избегна и втората стрела, след което бързо изпълзя встрани, като разсъди, че от гибелта му никой няма да има полза.

Настъпилата тишина се нарушаваше само от привичното шумолене на водораслите. Но всъщност и никой няма да има полза, ако остане жив — тази мисъл го връхлетя като камък по главата. Той загуби и плячката си, и Гуина.

Сега го чакаше съдът на Съвета, където ще трябва да докладва за обстоятелствата, при което племето се е лишило от една жена. Шокът засенчи в първия момент осъзнаването на необратимостта на тази загуба. Къмплейн не обичаше Гуина, често дори я ненавиждаше, но тя му принадлежеше, тя беше негова собственост.

За щастие нарастващият в него гняв натежа над останалите емоции. Гняв. Това бе единственото вярно лекарство, съгласувано с препоръките на Науката. Той сграбчи няколко изгнили пръта и ги хвърли напред с проклятия. Гневът му се усили така, че безумието стана единствен изход. Безумието! Той се търкаляше по земята, гърчеше се, ръмжеше и виеше като див звяр сред безучастната тишина.

След известно време яростта му отслабна и си отиде, като остави след себе си празнота. Той седеше, хванал с ръце главата си, и усещаше как бие под дланите му разгорещеният мозък. Не му оставаше нищо друго, освен да се изправи на крака и да тръгне към Кабините. Той е длъжен да съобщи за станалото. Главата му бе пълна с безрадостни мисли.

* * *

Аз мога да седя тук безкрайно.

Тук винаги духа лек вятър и той винаги има една и съща температура! Тъмнина пада много рядко. Край мен водораслите растат, падат и гният. Тук мен нищо не ме заплашва, в най-лошия случай — смъртта.

Но само продължавайки да живея, аз мога да намеря това „нещо“. А може „нещото“ въобще да не съществува?

Но ако не съществува такова важно „нещо“, то това е също форма на съществуване. Отвор. Стена. Свещеникът казва, че ще стане катастрофа…

Аз почти мога да си представя „нещо“ — то, огромно е като… Нима може да има нещо по-голямо от Света? Не, та това си беше точно Светът… Светът, корабът, земята, планетата… Това са само теории на други хора, а не мои. Това са такива жалки напъни, тези теории нищо не обясняват, това са само мърморения на обърканите…

Ставай, слабоумнико!

* * *

Той стана. Дори ако връщането в Кабините нямаше много смисъл, седенето тук — още по-малко. Но преди всичко го задържаше съзнанието за това, каква ще бъде реакцията: старателно избягващи го погледи, глупави шеги за съдбата на Гуина и накрая наказанието за изгубването й. Той тръгна назад, без да бърза, пробивайки си път през водораслите.

Преди да се появи на поляната пред барикадата, той изсвири. Познаха го и го пуснаха. За времето на дългото му отсъствие в Кабините бяха станали големи промени, които независимо от силната си потиснатост не можеше да не забележи.

Сериозен проблем за племето беше липсата на дрехи, за което ясно говореше хаотичната им разнородност. Нямаше двама еднакво облечени души, и това в условията, когато индивидуализмът най-малкото не беше разпространено качество.

Дрехите не служеха на племето за защита от лошото време — от една страна, те просто прикриваха голотата и успокояваха страстите, а, от друга — явяваха се най-лесният начин да се определя общественото положение. Само елитът — стражи, ловци и хора с положение, си позволяваше нещо като мундири, останалите представляваха разнородна тълпа, навлечена с най-различни тъкани и кожи.

Но сега старите и безцветни одежди изглеждаха като нови. Дори просяците се разхождаха в прекрасни зелени парцали.

— Какво става тук, дявол да го вземе, Бейч? — поинтересува се Къмплейн от минаващия край него мъж.

— Днес сутринта — стражите намериха склад с бои. Боядисай се — готви се Голям празник!

Наблизо се вълнуваше голяма тълпа. Край борда горяха огньове, на които — прилични на магьоснически казани — стояха пълни с кипяща течност всички оказали се свободни съдове.

Жълт, ален, червен, виолетов, черен, пурпурен, зелен, златен — всички тези цветове бълбукаха весело за радост на събралите се.

Непрекъснато някой пъхаше в избран съд нещо от гардероба си. И от облаците пара се носеха възторжени възклицания.

Това бе единственият начин на употреба на боите. След като Съветът реши, че не са му нужни, стражите предоставиха тенекиените кутии за всеобщо ползване.

Започнаха танци. Във влажни дрехи, изпускащи всички цветове на дъгата, мъже и жени, разплисквайки мътните локви, се бяха хванали за ръце в голям кръг. Някакъв ловец скочи на един сандък и запя, последва го жена в жълта рокля, която се зае да пляска с ръце. Някой удари тамбурина. Все повече и повече хора подскачаха край котлите. Така те танцуваха, задъхвайки се в радостна самозабрава, пияни от оргията на цветовете, каквито повечето от тях досега не бяха виждали.

Занаятчиите и някои от стражите, отначало безразлични, в края на краищата бяха обхванати от общото настроение и постепенно се присъединиха към танцуващите. От помещението, където се занимаваха със селскостопански работи, и от барикадите тичаха мъже, които също се канеха да вземат участие в общия празник.

Къмплейн ги огледа с мрачен поглед и като се обърна с гръб, тръгна в посока на Комендатурата, където трябваше да рапортува.

Един офицер мълчаливо изслуша съобщението, после му заповяда да иде непосредствено при лейтенант Грийн.

Загубата на една от жените можеше да бъде оценена като сериозна постъпка. Племето Грийн наброяваше около деветстотин души, от които половината непълнолетни. Жените бяха около сто и тридесет. Затова никой не се чудеше, че схватките за жени в Кабините са една от най-разпространените неприятности.

Заведоха Къмплейн при лейтенанта. Заобиколеният от стражи, помнещ къде по-хубави времена възрастен мъж седеше на масата свъсил страшно надвисналите над очите му огромни вежди. Макар и да не мърдаше, видът на фигурата му изразяваше неодобрение.

— Пространство за твоето „аз“ — произнесе плахо Къмплейн.

— За твоя сметка — злобно отвърна лейтенантът.

Помълча известно време и избоботи:

— Ловец Къмплейн, как изгуби жена си?

С треперещ глас Къмплейн описа станалото на площадката на Стълбата за Храна.

— Това е работа само на Носарите — завърши той накрая.

— Не ни разказвай подобни глупости! — изръмжа Цилак, един от приближените на Грийн. — Ние вече сме слушали тези истории за свръххората. Ние не им вярваме. Племето Грийн владее цялата тази страна на Джунглата.

Докато Къмплейн продължаваше разказа си, злостта на лейтенанта нарастваше и нарастваше. Започна да трепери, очите му се напълниха със сълзи, от изкривените устни закапаха лиги, а от носа — сополи. Под яростния му напор масата започна ритмично да се клати. Грийн се тресеше, ръмжеше, а лицето му под перчема гъсти, разпилени сиви коси стана направо синьо. Независимо от уплахата си ловецът бе принуден да си признае, че това е едно наистина неповторимо зрелище.

Неочаквано настъпи кулминацията. Лейтенантът, едва жив от изтощение, падна и замря. Веднага Цилак и Пейч застанаха над тялото му с готови парализатори. Лицата им трепереха от гняв. Много бавно, още гърчейки се, лейтенантът се изправи, застана на краката си и с труд се отпусна в креслото. Той явно бе силно изтощен от този ритуал.

Така след време и удар ще получи, помисли Къмплейн и това му донесе неочаквано утешение.

— Сега трябва да те накажа съгласно със закона — с усилие произнесе старецът.

Той безпомощно зашари с очи из помещението.

— Гуина беше безполезна за племето, макар да бе дъщеря на такъв знаменит баща — каза Къмплейн и облиза с език устните си. — Виждате ли, тя не можеше да има деца. Роди само едно момиче и повече не забременя. Разберете, така го каза отец Марапер.

— Марапер е гаден мръсник! — извика Цилак.

— Твоята Гуина бе така привлекателна и красива — каза Пейч. — И май е била добре в леглото, а?

— Ти, младежо, познаваш законите — заяви лейтенантът. — Тях ги е създал моят дядо, когато е основал това племе. Заедно с Науката те имат голямо значение за племето ни. Какъв е този шум навън? Да, моят дядо… бил е велик човек. Помня как в деня, когато умираше, изпрати да ме повикат…

Въпреки че страхът още не беше го напуснал, Къмплейн с неочаквана яснота видя и четиримата такива, каквито са всъщност: задълбочени в себе си, те обръщаха на другите внимание само в онази степен, в която откриваха в тях собствените си страхове. Изолирани и самотни, те бяха в конфликт с всички наоколо.

— Каква ще бъде присъдата? — Цилак рязко прекъсна спомените.

— Почакай де, нека помисля. Казано честно, ти вече си наказан със загубата на такава жена, Къмплейн. Временно никаква друга няма да се намери за тебе. Какви са тези вопли там?

— Той трябва да бъде наказан публично, иначе ще започнат да говорят, че губите властта си — хитро забеляза Пейч.

— Е, разбира се. От дъното на душата си знам, че ще го накажа. Забележката ти е излишна, Пейч. Ловец Къмплейн, ти в продължение на шест следващи сън-видимости ще получаваш по шест удара с бич, като наказанието ще бъде изпълнявано от капитана на стражите преди сън, като се започне от днес. Това е. Можеш да си вървиш. Цилак, за бога, иди и виж какво всъщност става там…

Къмплейн затвори вратата след себе си и се оказа в самата сърцевина на оргията на цветовете и звуците. Стори му се, че се е събрало цялото племе и всички взимат участие в този безсмислен и безумен танц. При други обстоятелства би се присъединил към тях, понеже, като всеки от тях, се стремеше макар и за кратко да захвърли от себе си сивото еднообразие на дните, но в сегашното си настроение само внимателно заобиколи тълпата, като се постара да не попада пред очите на никого. Но същевременно се въздържа и от завръщане в килията си (по обичая и от нея ще го изгонят, понеже на ергените не се полагаше отделно помещение). Въртеше се около тълпата, наблюдаваше буйството на танците и усещаше в стомаха си тежестта на предстоящото наказание.

Отделни групи се отделяха от общата маса и заиграваха на двойки в такт с музиката на някакви инструменти. Оглушителният шум, трескавите движения на крака и ръце…

Гледайки всичко това, човек, който не взимаше участие в буйството, можеше да открие немалко причини за безпокойство.

Само няколко души не участваха във всеобщото празненство. Това бяха високият доктор Линдси, Фармър, Уентъдж, както винаги криещ лицето си, и палачът. Последният бе просто на работа, заради която се бе появил със свита на стражи, и застана до Къмплейн.

На осъдения ловко свалиха дрехите, след което си получи първата порция от определеното наказание. В нормални условия изпълнението на палача би привлякло тълпа зяпачи, но сега вниманието им бе приковано към по-интересно зрелище и затова ловецът страдаше почти в самота. На следващия ден щеше да разчита на по-многобройна публика. Като скри нанесените рани под дрехите си, той с труд се отправи към жилището си. Там го очакваше отец Марапер.