Серия
Зона 51 (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Truth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 43 гласа)

НАСТОЯЩЕТО
6.

Циан Лин, Китай

 

Танкове пъплеха по черния път между редиците разрушени статуи, които някога бяха бележили церемониалната алея до Циан Лин. Фигурите изобразяваха чуждите посланици, участвали в погребалната процесия на първия император Шъ Хуанджоу, управлявал от недалечния град Ксиан.

Камъните бяха обгорени и всички статуи бяха обезглавени. Първото се бе случило, когато сегашното китайско правителство беше взривило ядрена бомба в опит да унищожи могилната гробница и нейното съдържание, преди да се съюзи с Артад. Второто бе дело на вандали в древни времена.

Пътят лъкатушеше нагоре към планината Циан Лин. Тя се издигаше на височина над деветстотин метра и симетричните й склонове подсказваха дори на най-разсеяния наблюдател, че това не е естествено образувание. Циан Лин беше известна като най-голямата гробница на света, по-грамадна дори от Голямата пирамида в Гиза.

Скърцането на танковите вериги отекваше в склоновете, придружавано от свръхзвуковия рев на изтребител, който осигуряваше въздушно прикритие. Стената, която бе пазила Циан Лин и Артад, беше изчезнала — злокобен признак за китайските войници, които охраняваха обекта.

Отчаяните послания на Пекин до Артад бяха останали без отговор и след като Съединените щати бяха обявили победата си над Артад и Сянката на Аспазия, китайските управляващи изпаднаха в паника. Техните войски в Южна Корея бяха спрени от американските ядрени оръжия, а десантниците в Тайван бяха преследвани и унищожавани.

Очертаваше се разгром и Пекин искаше отговор от Артад. Съобщенията от Съединените щати не бяха окуражаващи, тъй като Щатите бяха възвърнали контрола си не само върху тихоокеанските си флотове, но и над построените от нановируса подводници и кораби.

Първият танк зави и спря точно пред разположения между два големи камъка вход. Върху двете скали имаше статуи на приклекнали тигри. Оръдието на танка беше насочено точно към двете крила на масивната бронзова врата, покрити с руническо писмо. Макар металът да бе почернял и огънат, вратата продължаваше да затваря входа. Малката дупка на височината на гърдите показваше мястото, откъдето бе влязъл Че Лу, ала оттогава вратата беше затворена и запечатана.

Оръдието изгърмя и снарядът улучи абсолютния център. Последваха го няколко високоексплозивни заряда, които окончателно разбиха вратата и я изтръгнаха от пантите.

Няколко бронетранспортьора се приближиха и спряха зад танка. Задните им рампи бяха спуснати и двете пехотни роти се насочиха към входа. Половината войници носеха фенери и ги включиха при влизането си в гробницата.

Озоваха се в голямо преддверие, чиито стени бяха покрити с пищни изображения. Оттам започваше тунел, който водеше надолу към дълбините на могилната гробница. Тунелът бе широк десет метра и прав като стрела.

Първите войници напредваха предпазливо, тъй като не знаеха какво да очакват. Стигнаха до място, от което под прав ъгъл се отклоняваха два коридора. Старшият офицер прати по-малки групи във всеки от тях.

Продължиха по главния тунел и на двадесет метра пред тях се появи мътна червена светлина. Той даде знак на хората си да спрат. Светлината промени формата си — от кръг се преобрази в двуметрова линия, докосваща пода. После се разшири и се превърна във фигура. Офицерът беше гледал видеозаписа, който Артад бе пратил на китайския парламент, затова видът на извънземния не го изненада. Яркочервените му очи се вторачиха в китаеца, продълговатите котешки зеници не издаваха никакви чувства.

Фигурата вдигна дясната си ръка. Пръстите й бяха свити в юмрук. След това вдигна другата си ръка с широко разтворена длан. А после удари с юмрука по дланта си.

В този момент дълбоко в главната пещера, където се съхраняваха провизиите и пазителският компютър на Артад, избухна аирлианско оръжие. Подобно на ядрена бомба, по-малко и по-компактно, но със същия опустошителен ефект. Експлозията изгори хората в тунелите, после взриви самата могилна гробница и осея района в радиус от осемдесет километра с останки. Там, където се бе издигала деветстотинметровата могила, остана само зейнала яма.

Пекин най-после получи отговор от Артад.

 

 

Великденският остров

 

Към Великденския остров на голяма височина летяха четири F-14. Когато се приближиха, забелязаха, че непрозрачният щит, който пазеше острова, е изчезнал. Два от изтребителите останаха на същата височина, за да осигуряват прикритие, другите два се спуснаха и прелетяха над международното летище.

Пистите бяха покрити с хиляди моряци и морски пехотинци, които ръкомахаха като луди и радостно подскачаха при вида на самолетите. Пилотът на първия изтребител съобщи на приближаващия се американски флот и следващите го самолети, че пътят е чист, и продължи да кръжи на средна височина.

Великденският остров има площ едва четиристотин и четиридесет квадратни километра, самотна точица насред Южния Пасифик. Над него се издигат три вулкана, които са причина за триъгълната му форма. Отдавна спящите вулкани са заобиколени от фигурите, с които бе известен островът преди откриването на скрития там пазителски компютър: осемстотинте моаи (статуи). До този момент беше загадка защо островитяните са положили толкова усилия не само да издялат статуите от мекия вулканичен туф на кратера Рано Рараку, но и да ги пренесат на брега и да ги изправят с лице към морето. Днес бе ясно, че фигурите са били предупреждение за всеки, който минава край острова, да не се приближава.

Не бяха обърнали внимание на предупреждението.

По-малко от пет минути след прелитането на изтребителите пристигнаха осем транспортни самолета С-2А „Грейхаунд“ от самолетоносачите „Кенеди“, „Стенис“ и „Уошингтън“. Един по един те кацнаха на пистата и спряха пред главния терминал. Лекарите и другите военнослужещи бяха посрещнати от хилядите, които някога бяха под робството на нановируса и пазителя.

Специално подразделение се насочи към тунела, изкопан от ККИООН — Комисията за контрол на извънземните към Обединените нации — в Рано Кау, един от трите вулкана на острова. Тунелът водеше до камерите, от които за кратко беше управлявал Сянката на Аспазия и в които преди хилядолетия бе скрит пазителски компютър.

Подразделението завари камерите празни — само една съсухрена фигура бе просната на пода до тъмната пирамида. Отначало помислиха, че са открили труп, но един от лекарите провери със стетоскоп и смаяно чу съвсем слаба сърдечна дейност. Той бързо нареди хора с носилка да изнесат тялото на повърхността и предупреди един от самолетите да се приготви колкото може по-бързо да го откара във флота.

Едва тогава някой забеляза мигащата лампичка на контролния пулт.

 

 

Мексиканският залив

 

Струи пот се стичаха от лицето на Дънкан по студената стоманена повърхност на носилката. Тя пъшкаше със стиснати зъби и тялото й опъваше ремъците. Във въздуха се носеше тихо жужене, показващо високоенергийния поток, преминаващ от кивота на завета през короната в мозъка й.

На малкия екран играеше палитра от багри. Гарлин наблюдаваше безизразно, без да й обръща никакво внимание. Ръката му беше върху пулта и само връхчетата на пръстите му докосваха клавишите, докато насочваше сондирането. За миг се появи образ, група изправени камъни, подредени в полукръг, с хоризонтални плочи отгоре, насред обширно поле. Той бързо изчезна, но ръката на Гарлин вече се движеше и нареждаше на сондата да го върне с повече подробности.

Камъните се появиха отново — ала сега бяха шест, с три хоризонтални плочи. Край тях стояха фигури в бели роби с факли в ръце. Камъните бяха четири пъти по-високи от тях. Пипалото на Рояка в Гарлин позна централните два камъка — същите, които в предишната сцена бяха поставили Дънкан и нейният партньор, за да обозначат заровения си кораб.

А ето я и нея, застанала в края на групата, с качулка, скриваща почти цялото й лице. Мъжът бе от дясната й страна. Под робата му проблясваше броня.

Образът избледня.

Гарлин насочи сондирането. Жуженето се усили. Дънкан изви гръб, после се изпружи на стоманената повърхност.

Сцената се появи, ала този път без пеещите мъже. Само Дънкан и мъжът. Беше пълнолуние и изправените камъни хвърляха дълги сенки. Мъжът стискаше меч и тревожно се озърташе. Дънкан се приближаваше към централните камъни.

Тя нададе мъчителен вик. Тялото й върху масата се разтресе. После изведнъж спря.

Образът изчезна.

Гарлин премести поглед от екрана към масата. Дънкан лежеше неподвижно — за пръв път, откакто бе поставил короната на главата й. Той се пресегна, постави пръсти на шията й и потърси сънната й артерия.

Нямаше пулс.

Беше мъртва.

Гарлин остана в тази поза, докато пипалото на Рояка обмисляше положението. После му бе наредено да провери кивота и да извади сондата. Причината за смъртта беше установена почти незабавно: мозъчен аневризъм. Клетките на кръвоносния съд бяха програмирани да се пръснат, ако активността в определена част от ума й надхвърли съответното равнище.

Това и преди се бе случвало с пленени аирлианци — те бяха програмирани да умрат, за да не издадат тайната си. Поради тази причина така и не бяха открили родната им планета. Всички пленници умираха преди да разкрият тази информация, а заловените пазителски компютри се самоизключваха при опитите за достъп до тези данни.

И сега Дънкан не им беше разкрила къде е скрит корабът й. Бе програмирана да умре преди да го стори.

Само че тя вече беше безсмъртна. Гарлин се отдръпна и зачака. Артерията се самовъзстанови. След малко повече от минута сърцето на Дънкан отново затуптя.

Пръстите му погалиха клавишите и сондата на кивота се стрелна към паметта й. За да проникне през преградата и да открие местонахождението.

Екранът затрептя. Дънкан и мъжът бяха в кораба. Роякът позна сцената и устройствата — две вани за криогенен сън. Дънкан беше по-стара, косата й бе почти съвсем бяла, гърбът й — превит от възрастта, лицето й — покрито с бръчки.

Как бяха влезли вътре? Къде се намираше корабът?

Артерията поддаде, кръв нахлу в мозъка на Дънкан и екранът почерня. Когато вирусът в тялото възстанови артерията, кръвта в мозъка беше изтласкана през мозъчната кора, изтече през ушите й, събра се на локвичка под главата й и обагри косата й. Вирусът, който бе поела от Граала, не само възстанови кръвоносния съд, но и образува нужните нови кръвни клетки.

Гарлин зачака, вцепенен от пипалото на Рояка. Много ги биваше в чакането. Разузнавачи като този понякога прекарваха хиляди години на някоя планета в наблюдение и подготовка. От време на време действаха. Този Рояк беше дошъл в тази звездна система по маршрут на предишен разузнавач. Разузнавач, който просто бе изчезнал.

Случваше се. Вселената беше голяма и пътуването в нея криеше много опасности. Но такова изчезване трябваше да се разследва, макар и след хиляди земни години. Нямаха представа какво е оръжието, унищожило кораба. Поради това — и поради начина, по който тези човеци бяха отхвърлили игото на аирлианците, — Роякът знаеше, че е важно да прати информация за тази планета, за да я определят за приоритетно завладяване.

В миналото Роякът бе срещал и други потенциално опасни форми на живот, повечето от които на толкова примитивно равнище, че завладяването им беше пречило да създадат достатъчно високоразвита техника, за да се превърнат в истинска заплаха.

Дънкан отново оживя. Локвата кръв под главата й вече бе толкова голяма, че протече по пода. Пръстите на Гарлин заиграха по клавишите и насочиха сондата към същото място.

Пак се появиха криогенните вани. Този път обаче току-що клонираната Дънкан лежеше в една от ваните, докато мъжът я наблюдаваше. Той извади ка от слота на пулта пред себе си и го прибра в калъф. После отиде при ваната и помогна на Дънкан да излезе. На младата Дънкан.

При поредното изключване на мозъка на Дънкан екранът отново потъмня.

Пипалото на Рояка в Гарлин зачака.

 

 

Пустинята Къзълкум, Казахстан

 

Четири блестящи дракона чакаха на земята, един начело, другите три малко зад него. Всички бяха дълги десет метра и пет — широки. Дългите им извити шии се издигаха от късокрилите им тела и завършваха със змийски глави с големи челюсти, в които тъмнееха черни зъби. Тъмночервените им немигащи очи се взираха над пясъците.

В първия дракон Артад наблюдаваше дисплеите, показващи външния свят. Когато видя нокътя да се приближава — летеше ниско над пустинята — натисна един бутон и задната рампа на драконовата му машина бавно се спусна. Артад се изправи и слезе от кораба, последван от своите кортади.

Нокътят намали скоростта, изправи носа си към небето и кацна. На пет метра височина се отвори люк и оттам се спусна дълъг трап. Кортадите слязоха от летящите дракони и последваха Артад, който се запъти към нокътя.

Извънземният командир спря и плъзна червените си котешки очи по околността. Войниците му търпеливо чакаха. Бяха спали хиляди години и няколко минути не бяха от значение за тях. Артад се обърна към един от кортадите, негов заместник, и го заговори на аирлиански:

Тази планета е бедна.

Но е обитаема, господарю — отвърна заместник-командирът.

Не особено. Ви трябвало да я оставим на Рояка. Достатъчно неприятности ни донесе.

Кортадът не отговори.

Накрая Артад отново се обърна към трапа.

Ще изпълня дълга си. Ще върнем тези същества в коалицията. И после ще ги накараме скъпо да платят за дързостта си. — Той се заизкачва към нокътя.

Когато и последният аирлианец се качи на борда, трапът се вдигна, люкът се затвори и нокътят излетя на хиляда метра и спря.

От носа му се стрелна златна мълния и улучи централния от четирите дракона. Когато прахът и димът от експлозията се разнесоха, пясъците на километри наоколо бяха осеяни с останки.

Нокътят започна да набира височина и се понесе към космоса.

 

 

Космическото командване, планината Шайен, Колорадо

 

През 1961 година за изкопни работи в планината Шайен бяха отпуснати над осем и половина милиона долара. Година и два дни по-късно от вътрешността на планината бяха изкопани над седемстотин хиляди тона скала и започна строеж на електростанция, стоманена сграда, горивни и водни резервоари и други поддържащи системи.

Петнадесетте сгради бяха построени от заварена стомана и бяха поставени върху грамадни пружини. Твърдеше се, че има седемдесет процента вероятност цялата конструкция да издържи на петмегатонен взрив на разстояние от пет километра. Половинкилометров тунел водеше до двадесет и пет тонни врати, зад които се намираше главната пещера.

Първоначално центърът беше предназначен за връзка с радарната система за ранно предупреждение като мярка срещу заплахата от съветски бомбардировачи. После бе осъвременен за контрол над междуконтиненталните балистични ракети. С развитието на техниката задачата на центъра също се променяше и по време на Войната в Залива оттам следяха изстрелваните ракети СКЪД.

След края на Студената война се отделяше все повече внимание на космическите и мирновременните мисии като координиращите космически полети и следенето на контрабандата на наркотици. При получаването на предупредителна заповед от майор Куин центърът използва ресурсите си за проследяване на нокътя от Арарат до Казахстан. Срещата с четирите драконови кораба беше прихваната от шпионски сателит КХ-14 и бе наблюдавано качването на Артад и неговите привърженици на нокътя, както и унищожаването на драконите.

Когато нокътят се издигна в атмосферата, преминаха от сателитно заснемане към наблюдение от Земята. Операторите от военновъздушните сили не изпускаха нокътя от екраните си и го следяха внимателно като космическа совалка.

 

 

Марс

 

Докато всъдеходите се насочваха към Монс Олимпус, една самотна кола потегли към Лицето. Всички звена бяха дълги над метър, а цялата дължина на веригата надхвърляше осемдесет метра. Двете вериги носеха тридесетметрова капсула с форма на куршум и две манипулационни ръце отпред. В отсека за екипажа седяха трима аирлианци.

Преди изключването на сидонийския пазител лицето вече беше напълно изкопано от роботите. Първият предавател бе специално проектиран да използва техника, донесена от родния свят на аирлианците. След унищожаването му натрупаните останки му бяха придали форма на лице. Той вече нямаше такава форма. Центърът беше издълбан от роботи, събиращи материали за преизползване. Всъдеходът бавно се придвижи по развалините, смазвайки камъните с веригите си.

Машината прехвърли върха и се насочи към центъра. Аирлианците внимателно спуснаха всъдехода в ямата. На дъното имаше мътнозелено сияние и те продължиха натам. Точно преди да стигнат дъното грамадните вериги се плъзнаха и колата се наклони.

В задния край се отвори един панел и отвътре излезе ръба. Тя изстреля харпун към стената на ямата и широкото метър и двадесет острие се заби дълбоко в камъните. Използвайки харпуна като котва, аирлианците бавно отпуснаха кабела и се приближиха към сиянието.

Един от извънземните в контролния отсек пъхна ръце в манипулационните ръкавици. Големите метални клещи предпазливо започнаха да копаят. Накрая едната ръка внимателно хвана източника на зелената светлина — многостранен кристал с диаметър два и половина метра, — измъкна го от останките и го доближи до горния край на всъдехода.

От един преден люк излезе аирлианец в черен скафандър с въздушен резервоар на гърба. Специалните ботуши го задържаха за корпуса, докато се придвижваше към широката средна част точно под кристала. Той приклекна, вдигна малък панел и въведе код на шестоъгълния дисплей под себе си. Отвори се люк на голям трюм.

Аирлианецът говореше на онзи, който управляваше ръката. Кристалът бавно се спусна. Извънземният върху корпуса грижливо се увери, че няма да докосне страните на люка, и внимателно го насочи към отвора. Веднага щом кристалът влезе вътре, аирлианецът нареди на другаря си да спре движението, вмъкна се в трюма, провери специално построената за кристала стойка и даде команда на другия да продължи.

Спуснаха кристала върху стойката. Аирлианецът в трюма изчака, докато стойката пое цялата тежест, и съобщи, че всичко е наред. Металните клещи пуснаха кристала и ръката се измъкна от отсека. Извънземният въведе команда в контролния пулт на стената и стойката обхвана кристала.

Люкът се затвори и се херметизира. В предния край на помещението се отвори врата, водеща към коридор, но аирлианецът не си тръгна веднага. Той свали черния си шлем и отдолу се показа светла кожа и червени котешки очи. Извънземният почти цяла минута наблюдава кристала, после бавно, почти неохотно се обърна и се запъти към контролния отсек.

Като се поклащаше на кабела на харпуна, всъдеходът потегли нагоре и излезе от ямата. Когато се изкачи на върха, екипажът го обърна и го насочи по следата, оставена по червения пясък от другите машини, които бяха отишли на Монс Олимпус.