Серия
Зона 51 (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Truth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 43 гласа)

НАСТОЯЩЕТО
20.

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

 

Кели Рейнолдс отвори очи и веднага ги затвори — ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозорците на стаята й, беше непоносима. Чу, че някой пуска щорите, и отново се опита да вдигне клепачи.

— Не бързай — прошепна женски глас. Кели отвори уста да каже нещо, ала от гърлото й се изтръгна само дрезгав хрип.

Някой пъхна в устата й лъжица счукан лед и Кели го остави да се стопи. Водата приятно се плъзна по гърлото й. Вече виждаше. Над нея се надвесваше медицинска сестра и й поднасяше втора лъжица лед. Кели леко кимна и сестрата я пъхна в устата й. Рейнолдс се наслади на студеното усещане. После отново се опита да проговори.

— Майк?

— Кой?

— Майк Търкот. Трябва да говоря с него.

— Онзи човек от новините ли имаш предвид? Онзи на борда на космическия кораб, който лети към Марс ли?

Кели немощно кимна.

— Трябва да говоря с него. Знам истината. Той също трябва да я научи.

— Каква истина? — попита Къмингс.

— Кои сме ние.

 

 

Марс

 

Ракетите бяха подредени по ръба на трюма с носовете напред. Кинкейд беше направил изчисленията, стоеше до Яков в контролната зала и внасяше някои промени в курса.

Търкот и половината десантници от Космическото командване бяха на борда на кораба на Дънкан, който все още се намираше в трюма. Бяха облечени в скафандри и оръжията им бяха готови. Оръжейникът набързо бе закърпил скафандъра на Търкот, колкото да го херметизира. Бяха свалили двете вани, за да направят място. Дънкан седеше на контролния пулт и въвеждаше курса.

— Готови за спиране — съобщи Яков по тактическия канал.

Дънкан се изправи.

— Какво правиш? — попита Търкот.

— Тук вече нямаш нужда от мен — отвърна тя. — Програмирах кораба — между другото, казва се „Финбар“, по името на един от водачите на въстанието срещу аирлианците на родната ми планета — да направи каквото искаш. Повече съм свикнала с кораба-майка.

— Планът не е такъв — възрази Търкот, когато Дънкан се запъти към изхода.

— Довери ми се. — Тя спря и го погледна. — Това е краят. Съжалявам, че постъпих така с теб, но се налагаше. Надявам се, че някой ден ще го разбереш. — Дънкан протегна ръка и докосна черния му шлем, сякаш пръстите й можеха да минат през него и да помилват лицето му. — Успех.

И слезе от кораба. Люкът се затвори и се херметизира.

— Нокътят е на екрана — съобщи Яков и гласът му сепна Търкот. — Бързо се приближава към нас.

— Действай — нареди майорът.

Дънкан влезе в главния коридор и затвори вратата. В същия момент се отвори външният люк на трюма. Корабът се издигна и излетя навън.

В контролната зала Яков проследи излитането му и натисна няколко бутона. Корабът-майка рязко намали скоростта и спря. Ракетите, които вече не бяха прикрепени към стойките си, по инерция продължиха напред, напуснаха трюма и се разгърнаха така, както бе предвидил Кинкейд.

 

 

Артад наблюдаваше тактическия дисплей в нокътя. Корабът-майка беше спрял и от него се бяха отделили десет обекта. Бе го напуснал и друг съд, който се спускаше към планетата.

Извънземният бързо даде заповеди на екипажа.

 

 

Когато люкът се затвори и налягането се възстанови, Дънкан отново влезе в трюма. Изтича при празната вана, натисна бутоните й и пъхна своя ка в слота. Капакът се вдигна, Дънкан легна вътре и сложи на главата си тънка метална лента. Дясната й ръка се беше възстановила до китката. Капакът се спусна и микровлакната на металната лента проникнаха в мозъка й.

Машината се зареди и отстрани блокирането на паметта й.

Всичко това отне двадесет секунди. Ваната се изключи, капакът се отвори и Дънкан излезе. Известно време остана неподвижна в трюма, докато поеме бремето на цялата истина. Истината не я изненада. Всичко бе съвсем логично.

Това беше краят, краят на една хилядолетна мисия. Мисия, за която преди повече от хиляда години съпругът й бе дал живота си. Дънкан отиде при неговата вана, наведе се и целуна прозрачния капак. Радваше се, че е погребала истинското му тяло на Земята.

После напусна трюма и тръгна към контролната зала.

 

 

— Скафандрите на всички херметизирани ли са? — попита Търкот.

Докато се взираше в дисплея, получи положителни отговори от другите десантници. Бързо се спускаха към Монс Олимпус. Гравитационното притегляне на планетата подпомагаше двигателите на „Финбар“.

— Отворете люка — нареди майорът.

 

 

Аирлианците в контролния център на предавателя бяха прихванали приближаващия се космически кораб. Командирът на оцелелите натискаше шестоъгълните бутони пред себе си и увеличаваше подаването на енергия към предавателя.

 

 

Търкот видя усилващото се сияние в центъра на предавателя и извика:

— Напред!

Движеха се прекалено бързо, ала нямаше време за губене.

 

 

Вместо съобщение предавателят изстреля към „Финбар“ широк енергиен импулс.

 

 

По време на службата си в спецчастите майорът бе скачал неколкостотин пъти с парашут. От почти всички летателни машини на въоръжение в армията — от хеликоптерите „Блекхок“ до грамадните товарни самолети С-5. Но скокът от отворения люк на „Финбар“, докато корабът се спускаше към Марс, беше ново преживяване. Той бе последният от групата и когато скочи, включи реактивните дюзи на двата си крака, като се насочи под ъгъл към планетата.

Изстреляният от предавателя енергиен импулс улучи един от десантниците, разкъса скафандъра му и изпари тялото вътре. Мъжът дори нямаше време да извика.

После лъчът стигна до космическия кораб, отклони го от курса му и празният корпус се запремята към планетата.

 

 

Артад видя на дисплея си улучването на космическия кораб и насочи вниманието си към приближаващите се бойни глави. Жалък опит на човеците да го атакуват, но въпреки това трябваше незабавно да се справи с него. Ракетите се движеха по установена траектория, очевидно без възможност за маневриране.

От носа на нокътя се стрелна златен лъч и една по една взриви ракетите.

 

 

Повреденият празен „Финбар“ се носеше към Марс. Падна в края на Монс Олимпус на около два километра от предавателя и вдигна голям облак червен прах. Корабът отскочи, преобърна се и се плъзна по склона, издълбавайки триметрова бразда в меката почва, докато спря на километър от върха.

 

 

Търкот изруга и се опита да коригира курса си. Движеше се прекалено бързо. Опита се да намали скоростта с помощта на ракетите с твърдо гориво, прикрепени към краката му. На екрана пред очите му се появиха цифри, показващи височината — променяха се с тревожна бързина. Скоростта му намаляваше, но дали щеше да е достатъчно?

 

 

— Там има спасителна капсула — посочи наляво Дънкан. По нейна команда с плъзгане се отвори една врата.

Яков, Лийхи, Куин и Кинкейд няколко секунди я зяпаха неразбиращо. На екрана се виждаха бойните глави, избухващи преди да стигнат до нокътя.

— Какво… — започна руснакът, ала Дънкан го побутна по рамото.

— Вървете! По-добре да се спуснете на повърхността и да се опитате да направите нещо, отколкото да останете тук, където нямате абсолютно никакъв шанс.

Яков втренчено я изгледа, после кимна.

— Да вървим.

Докато те тичешком напускаха залата, Дънкан седна на командната седалка.

 

 

Първият десантник, скочил от космическия кораб, се блъсна в предавателя, проби един панел и с толкова висока скорост се заби в земята, че потъна почти на метър и половина. От дупката изригна кръв и кислород.

Вторият и третият се справиха малко по-добре и виковете им преди сблъсъка отекнаха в шлемовете на онези, които идваха след тях. Търкот разбра, че няма да успее да намали скоростта достатъчно бързо и че ще го сполети същата участ.

Четвъртият се разби на повърхността.

Търкот използва една странична реактивна дюза, за да промени траекторията си.

Петият, капитан Манинг, се блъсна в предавателя, проби го и умря.

Майорът се удари под ъгъл в една от трите кули и сблъсъкът силно го разтърси. Той се плъзна по заоблената й външна повърхност с висока скорост и със свободната си ръка заби върха на Екскалибур в метала. Мечът едва не се изтръгна от дланта му. Единствено вградените в ръката му енергийни усилватели му позволиха да задържи ръкохватката.

Умря шестият десантник.

Дюзите на Търкот продължаваха да бълват реактивни струи, докато майорът се носеше надолу и оставяше бразда със забития Екскалибур в стената на кулата.

 

 

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

 

Свързочникът от Форт Шафтър се чудеше какво прави тук. Това не изненада Кели Рейнолдс. Тя бе помолила Тери Къмингс да подържи пред нея огледало, за да се види, и знаеше, че изглежда ужасно. Дори само дишането й струваше големи усилия.

— Доближете микрофона — прошепна Рейнолдс. Повече не можеше да напрегне гласните си струни.

Свързочникът се подчини.

— Сигурни ли сте, че ще ме чуят? — попита тя.

— Предавателят е настроен на стражевата честота, която се предава през тяхната база край Форт Браг — отвърна мъжът. — Трябва обаче да имате предвид времевата разлика.

— Моля?

— Радиовълните стигат от Земята до Марс за повече от две и половина минути. Така че ще минат пет минути преди да разберем дали някой ви чува.

Рейнолдс немощно кимна.

— Включете микрофона.

Свързочникът завъртя ключа.

— Майк. Майк Търкот. Тук е Кели Рейнолдс. Отговори дали ме чуваш. Вече знам истината. Знам всичко. Знам кои сме. Кои са хората.

Тя отпусна глава на възглавницата и зачака.

 

 

В космоса

 

Дънкан натисна един от шестоъгълните бутони и спасителната капсула излетя от кораба-майка към планетата.

Тя погледна напред. Нокътят бързо се приближаваше. Знаеше, че полетата и оръжията на кораба-майка са изключени, което я правеше беззащитна. Знаеше също, че Артад идва, за да си върне кораба-майка, а не да го унищожи.

Което напълно я устройваше.

 

 

При падането си в подножието на кулата Търкот остана без въздух и бе благодарен за това, като имаше предвид съдбата на другите седем десантници. Екскалибур беше оставил осемсантиметрова бразда по цялата дължина на пилона, но това бе намалило скоростта на майора достатъчно, за да се спаси.

Той вдигна МК-98, прибра меча в ножницата и се пресегна към голямата раница на гърба си, за да се увери, че тактическата ядрена бойна глава, която бяха демонтирали от „Томахок“, все още е на място. По време на службата си в спецчастите за кратко го бяха прехвърлили в групата САВ — стратегически атомни взривове. Беше ръководил демонтирането на седем от десетте бойни глави и тяхната подготовка.

За нещастие, щом се извадеше от тялото на ракетата, нямаше начин да програмират заряда за детониране при удар. Можеше да се активира само ръчно. Когато дишането му се поуспокои, Търкот се огледа. Кулата се намираше на петдесетина метра от горния край на ямата с предавателя. Не забеляза следи от аирлианците.

Тръгна към мрежата.

 

 

Дънкан чу изкънтяването на допрелия се до борда на кораба-майка нокът. Издълженият му корпус се прикрепи точно там, откъдето се бе отделил. Тя натисна контролния панел и в кораба отекна звукът от затварянето на скобите, които придържаха нокътя. После заключи люковете с парола, за да не позволи на по-малкия съд да избяга.

След като въведе още няколко команди, се обърна и зачака с лице към входа.

 

 

Достатъчно ли се беше приближил? Търкот знаеше приблизителния радиус на действие на бомбата — поне на Земята. Не бе сигурен, че на Марс ще е по-различен. В САВ този въпрос беше обект на спорове, тъй като половината от групата бяха сапьори, а останалите — снайперисти, които трябваше да държат бомбата под „позитивен контрол на огневата мощ“ до взривяването й. Никой не си падаше по „наглеждането“ на ядрено оръжие. Всички от групата бяха единодушни, че въпреки уверенията на специалистите за радиуса на взрива снайперистите са обречени. Бяха на мнение, че закъснителят, който се твърдеше, че бил вграден в бомбата, за да имат време да избягат, изобщо не съществува.

Когато бе измислил този план, Търкот беше приел същата участ.

Освен това бе решил, че зеленият светещ компонент в центъра на предавателя е сърцето на устройството. Трябваше да го унищожи, за да се погрижи аирлианците да не могат да възстановят системата.

Затова щеше да постави бомбата точно под центъра.

 

 

Когато наближи повърхността на Марс, спасителната капсула автоматично намали скоростта. Въпреки това се блъсна с висока скорост и се търкаля повече от километър и половина преди да спре. Пътниците бяха пристегнати с колани на огромните седалки, но търкалянето ги зашемети.

Всички в кабината бяха натъртени и повръщаха. Когато капсулата най-после спря, четиримата се спогледаха. Лийхи, най-новият член на екипа на Зона 51, първа наруши мълчанието.

— Какво ще правим сега?

Яков откопча коланите си, избърса предницата на ризата си и сви рамене.

— Ще чакаме. Нищо друго не можем да направим.

— Кого ще чакаме? — попита Лийхи. — Защо?

— Основателни въпроси — призна руснакът. — Най-вероятно ще чакаме смъртта.

 

 

— Майк.

Чул гласа на Дънкан, Търкот спря до предавателя.

— Да?

— Нокътят е тук. Заключих го за кораба-майка, за да не може да избяга. Виждам ги на дисплея да влизат през херметичния шлюз. Артад е с тях.

— Сигурна ли си? — Беше се надявал, че Артад ще се опита да си върне кораба-майка, преди да прати съобщение. Така щяха да постъпят повечето военачалници — да подобрят положението си, преди да докладват на командирите си.

— Да. Познавам го.

— Ще го изведеш ли в орбита и после в космоса?

— Не.

Търкот се намръщи. Според плана Дънкан трябваше да отдалечи Артад от Марс, докато десантната група — от която сега бе останал само той — унищожи предавателя. Майорът видя няколко големи верижни машини надясно при група панелни постройки — там навярно живееха аирлианците, които бяха довършили строежа. Там трябваше да е и контролният пулт на предавателя.

— Какво ще правиш? — Търкот погледна дисплея, който показваше какво става над него. Не виждаше кораба-майка на фона на тъмното небе, макар да знаеше, че се приближава.

— Къде си? — вместо отговор попита Дънкан.

— До предавателя.

— Отдалечи се. Бързо.

— Защо? Трябва да…

— Действай.

И тогава той разбра какво се готви да направи Дънкан. И преглътна възраженията си, защото щом проумя плана й, разбра, че това е най-добрият курс на действие. Рязко се завъртя, включи дюзите, наведе се напред и бързо се отдалечи.

— Майк?

— Да?

— Другите са на повърхността. В спасителна капсула. На около пет километра от предавателя. — Тя му продиктува координатите.

— Ясно. Но…

— „Финбар“ беше свален от нокътя на Артад. Повреден е, но мисля, че ще може да лети. — Дънкан бързо му даде още инструкции, докато той продължаваше да се отдалечава от предавателя.

Тя свърши и последва кратко мълчание.

— Лиза?

— Да? — Гласът й прозвуча разсеяно.

— Съжалявам, че трябваше да стане така.

— За добро е.

— Знам.

— Не биваше да ти причинявам това. Но след всички тези години бях ужасно самотна. И имах нужда от помощ.

Търкот се спускаше от Монс Олимпус, макар склонът да беше толкова полегат, че почти не се забелязваше.

— Няма нищо.

— Сега трябва да свършвам. Пробиват вратата на контролната зала.

Търкот спря и погледна нагоре.

— Каква е истината зад всичко това, Лиза?

— Кели Рейнолдс предава от Хавай — отвърна Дънкан. — Тя знае. Ще ти каже. Тогава ще трябва да решиш какво да правиш с тази истина. Успех. — Разнесе се експлозия и връзката прекъсна.

 

 

Един шрапнел от пробитата врата улучи Лиза Дънкан в рамото, излезе от другата страна, проби седалката и накрая се заби в стената зад нея. След всички преживени наскоро страдания тя почти не усети болката.

През дупката влезе двуметров аирлианец и спря, когато я видя да седи на командния пулт. Дънкан знаеше, че търси в паметта си, и забеляза как се промени лицето му, когато я позна.

Тя се усмихна и натисна един червен шестоъгълен бутон на страничната облегалка. Всички залитнаха, когато корабът-майка рязко увеличи скоростта.

Артад се втурна напред и без да обръща внимание на Дънкан, прокара шестопръстите си ръце по пулта.

Напразно.

Лиза Дънкан затвори очи и си помисли за мъжа си и сина си. За родната си планета. За своя народ.

 

 

Търкот видя кораба-майка — черен силует, който се носеше по небето. Спускаше се право надолу и се движеше толкова бързо, че едва го различаваше, когато се заби в предавателя.

Ударната вълна от сблъсъка го настигна — червен прах, камъни и марсиански въздух. Търкот бе повдигнат от земята и гребенът на вълната го „носи“ повече от два километра преди безцеремонно да го захвърли на повърхността.

Той се изправи и погледна нагоре. На мястото, където корабът-майка се беше забил в предавателя, зееше само огромна дупка.