Робърт Дохърти
Мисията (5)

4.

Седнал върху масивен каменен блок, Яков бе нагласил фенерчето така, че да озарява стената срещу него и в момента заснемаше систематично всичко, което бе изобразено там. Когато приключи, изсумтя доволно, бръкна в джоба си и извади бележник и молив.

В бележника бяха изрисувани всички познати старорунически знаци — със съответния им превод, направен от специалистите към Четвърти отдел на руското МВР. Стъпка по стъпка Яков се зае да превежда символите от стената. Беше ужасно трудно, вероятно щеше да бъде невъзможно, ако той вече нямаше известна представа за какво се говори в надписа.

Ставаше въпрос за хроники на империята или по-точно за края на историята на един народ. Тиахуанако е бил основан през 1700 г. преди Христа. В това бяха единодушни всички специалисти. Но когато през тринадесети век от н.е. инките започнали да разширяват империята си и достигнали тези места, те открили пустеещи земи, лишени от човешко присъствие, а империята, простирала се в продължение на 2500 години от Андите и Тихия океан до изворите на Амазонка, била изчезнала безследно.

Какво се бе случило с този процъфтяващ някога народ? Въпрос, на който досега нито един учен не бе успял да даде отговор.

Но ето че благодарение на примитивния превод на надписа от стената, Яков вече разполагаше с отговора, макар да бе точно този, от който най-много се боеше. Имаше два символа, които бе виждал и на други места, така че ги познаваше твърде добре. А значението им беше:

ЧЕРНАТА СМЪРТ

Дъждът шибаше просторната палуба на самолетоносача и се стелеше като гъста завеса, която ограничаваше видимостта едва до тридесетина метра. Макар че не можеше да види дори носа на кораба, Лиза Дънкан продължаваше да напряга очи, опитвайки се да зърне очертанията на вулканичните върхове на Великденския остров. Зад килватерната струя на „Джордж Вашингтон“ се бяха подредили останалите кораби от Оперативна група 78.

В цялата си история флотата едва ли можеше да се похвали със събирането на оперативна група с по-голяма огнева мощ. Освен „Вашингтон“, който бе от клас „Нимиц“, бяха включени два ракетоносни крайцера, три разрушителя, две фрегати и два товарни кораба, под океанската повърхност плаваха две щурмови подводници от клас „Лос Анджелис“, а високо над облаците кръжаха разузнавателни самолети. Именно една от тези подводници щеше да се приближи до защитното поле на острова и да пусне сонда.

На борда на „Вашингтон“ бяха разположени основните военновъздушни сили — един ескадрон (12 самолета) Ф-14 „Томкет“, три ескадрона (36 самолета) Ф/А-18 „Хорнет“, четири ЕА-2Ц „Хоукай“ — самолети за наблюдение, десет товарни самолета С-ЗБ, хеликоптери „Сихоук“ и „Праулърс“. Но Дънкан знаеше, че за момента цялата тази армада е безсилна срещу невидимото поле.

— Кели? — прошепна тя, загледана в черното небе над нея, сякаш Рейнолдс можеше да я чуе. Събитията от последните няколко седмици я бяха разтърсили и тя почувства остра болка от загубата на приятелите, с които бе преживяла толкова много премеждия.

Дълбоко в недрата на Рано Као Кели Рейнолдс бе в плен на стража-компютър. Всъщност, бе дошла тук по своя воля, в опит да спре Дънкан и Майк Търкот преди да осъществят плана си за разгром на флотилията на пришълците.

— Госпожице Дънкан?

Гласът я стресна. Знаеше, че не е добре дошла на мостика, беше цивилна сред свикналите на дисциплина и ред военни и присъствието й може би ги дразнеше.

— Да?

Един млад лейтенант бе застанал на няколко крачки зад нея.

— Адмиралът иска да ви види в свързочната кабина.

Излязоха през една врата отзад. Свързочната бе почти толкова просторна, колкото и мостикът, но беше оборудвана с най-различни уреди за връзка, най-вече системи за пряка сателитна комуникация.

Адмирал Полдън, човекът, командвал последния безуспешен опит за щурм срещу острова, не изглеждаше в настроение и това бе напълно обяснимо. Дънкан знаеше от достоверни източници, че адмиралът е настоявал да получи разрешение за ядрена атака, но засега в КИСПП се въздържаха от подобни драстични мерки, особено след като стражът на Великденския остров не предприемаше никакви агресивни действия.

Дънкан кимна на адмирала, който в момента даваше заповеди на един от подчинените си. Веднага щом приключи, той й направи знак да се отдалечат към празната предна част на стаята.

— Стражът проговори — бяха първите му думи. — Агенцията за национална сигурност засече ново излъчване.

— До кого?

— До стража на Марс.

— И имаше ли отговор?

— Да — кимна отсечено адмиралът. — Имаше.

Дънкан обмисли информацията с помръкнало лице. По няколко различни причини все още се пазеше в тайна ядрената атака срещу марсианската база, извършена в последните минути от живота на сондата „Наблюдател“. Една от причините бе фактът, че заповедта за атаката бе дадена от представител на СТААР — организация, за която и досега не знаеха почти нищо. На всичко отгоре, споменатото атомно устройство бе поставено на борда на сондата две години по-рано, което означаваше, че организацията е била наясно с аирлианската заплаха далеч преди правителството на Съединените щати и е знаела за съществуването на базата, за която не са се досещали дори в НАСА.

Друга причина бе разрастващото се движение на прогресивистите, което разполагаше със свое лоби в правителството на САЩ и което смяташе, че разположеният под Рано Као страж има неоценима стойност за цялото човечество. Също от редовете на прогресивистите бе дошла идеята, че изпреварващата атака срещу аирлианския флот е нечовешки акт, за който не съществуват никакви разумни обяснения. Наложи се Майк Търкот, който бе очаквал да бъде посрещнат като герой за дръзката операция срещу пришълците, да преглъща доста болезнени упреци за действията си. Интерпретациите на Нейбингър за чутото от компютъра в гробницата Циан Лин бяха посрещнати скептично, като се подчертаваше, че професорът така и не бе успял да се завърне невредим от китайската експедиция и научният свят разполагал единствено със свидетелствата на същия този Търкот. Потопяването на американската атомна подводница от „изтребителите фу“ се определяше като автоматична защитна реакция от страна на стража — както и стената, която сега се изправяше пред тях.

В другия край на общественото мнение бяха изолационистите, които настояваха ООН да предприеме необходимите мерки за защита срещу нова потенциална заплаха. Дънкан смяташе, че действията им наподобяват поставянето на коркова тапа в бутилка, от която шампанското вече е излетяло.

Китай бе изтеглил представителя си в ООН и бе на път да се затвори окончателно за обкръжаващия го свят. Фактът, че агенти на ООН и КИСПП бяха действали под прикритие дълбоко в територията на тази страна, само бе налял масло в огъня. От разузнаването пристигаха смущаващи съобщения за сражения и размирици в страната, за религиозни и етнически групи, използващи нестабилната политическа обстановка, за да постигнат отдавна мечтани цели. Докато разговаряше със съветниците във Вашингтон, Дънкан остана с впечатление, че до голяма степен причина за настоящите вълнения е пряката и косвена намеса на правителството в Тайван. Забравили доскорошната заплаха отвън, земните управници продължаваха да действат, движени единствено от егоистични цели и недалновидни подбуди.

След завръщането си от Китай Търкот й бе разказал за разкритията в руския Четвърти отдел относно действията на СТААР и за това, че тази организация вероятно представлява една от двете враждуващи фракции на аирлианците. Още един проблем, който само повишаваше градуса на напрежението. Имаше толкова много парченца от мозайката, които Дънкан не знаеше къде да постави. Сведението за новата връзка между компютрите на Великденския остров и Марс бе като капак на всичко.

— Не можем ли да дешифрираме аирлианския код? — попита тя.

— Едва ли. Същият е, който използват, когато искат да се свържат помежду си, без да ги разбираме. Този път за нас няма нищо в двоичен код. Никакви съобщения за мир и любов. — Адмиралът чукна по екрана. — Разговарят помежду си с висока скорост и цялата информация е компресирана. Изглежда е доста по обем.

Дънкан виждаше, че адмиралът е обезпокоен. Нямаха ни най-малка представа за мащабите на аирлианските възможности. За да унищожат подводната база на „изтребителите фу“ в Тихия океан, се наложи да използват атомно оръжие. По същия начин бяха разрушили и флотилията на аирлианците край кораба-майка. Но в нито един от двата случая противникът не бе получил възможност да покаже истинската си сила и тъкмо това безпокоеше адмирала. Като истински войник, той бе от хората, които предпочитат първо да стрелят, а после да мислят.

— Аспасия сигурно е оставил някой, който да се грижи за ранчото — подсмихна се мрачно той.

— Или пък марсианският страж е оцелял и функционира самостоятелно — рече Дънкан. — Е, поне им унищожихме корабите.

— Ох-ох — въздъхна неуверено адмиралът. — Каквото и да е онова на Марс — то е оцеляло след почти директен ядрен удар.

— Какво е положението със „Спрингфилд“? — реши да смени темата Дънкан. — Няма ли да ви попречат климатичните условия?

— Не и на подводницата. — Адмиралът посочи едно от таблата. — Държим постоянна връзка с нея.

— Мислите ли, че планът ще успее?

Адмирал Полдън вдигна рамене.

— Скоро ще разберем. Не знаем още дали полето се простира и под вода. Във всеки случай, първо ще пратим сонда.

— Подводната база на „изтребителите фу“ едва ли има свой страж — произнесе замислено Дънкан.

Полдън не й обърна внимание.

— Сондата е единствената ни възможност да видим какво става на острова.

— Няма ли промяна в полето? — попита Дънкан.

— Вижте сама — адмиралът й подаде няколко сателитни снимки. Посочи й дузина червени точки в долния ляв ъгъл. — Това е моят флот.

Пръстът му се премести върху един черен кръг, в сравнение с който могъщата армада изглеждаше като пасаж от дребни рибки.

— Ето го силовия щит. Нищо не може да проникне през него. От АНС опитаха с целия спектър от лъчения. Този проклет компютър крие нещо от нас и колкото по-дълго седим тук и чакаме, толкова по-неприятна ще бъде изненадата.

— Госпожо? — извика някой от входа на кабината.

— Да? — Дънкан се извърна.

— От Агенцията съобщиха, че са засекли нелегално проникване в ИНТЕРЛИНК от този район през САТКОМ. Проследили са пътя на сигнала и смятат, че първоизточникът се намира на Великденския остров. Вероятно е била използвана апаратурата, която оставихме в галерията.

— От колко време е в мрежата? — попита тя.

— Почти цял ден.

— И чак сега ми го казвате? Незабавно прекъснете връзката със спътника!

— Не… чакайте — спря я адмирал Полдън. — САТКОМ е единствената ни връзка с щаба.

— Адмирале, нима ще оставите стража да проникне в ИНТЕРЛИНК и оттам в Интернет? Какво, според вас, може да търси там?

— Нямам представа — отвърна сковано Полдън.

— Аз също нямам представа — рече Дънкан и пристъпи към офицера, който се издигаше с цяла глава над нея, — но искрено ви препоръчвам да прекъснете незабавно връзката, преди стражът да е открил онова, което търси ако вече не го е сторил. Освен — добави тя, — ако нямате някаква съществена причина да позволите на компютъра на пришълците да се рови в ИНТЕРЛИНК. Какво ще заповядате, адмирале?

Полдън я погледна навъсено и бавно кимна.

— Добре. Ще се свържа с АНС и ще им кажа да изключат спътниковата връзка.

 

 

Вече много дни непознатият не бе сменял позицията си, увит в топлия, арктически спален чувал и покрит с бяло маскировъчно платнище. За скривалище бе избрал тясна ниша в основата на обветрен бор, чиито гъсти, покрити със сняг клони осигуряваха чудесно прикритие срещу въздушно наблюдение.

Беше валяло снощи, макар че бе все още разгара на лятото и причината бе в географското положение. Намираше се в най-северната част на Нова земя, острова, който разделяше Баренцово от Карско море. Северната извивка на острова проникваше в самия Ледовит океан.

Най-близкият град бе Архангелск и до него по права линия имаше около осемстотин километра. Океанът, заобикалящ острова, бе покрит с лед през цялата година. Времето бе непредсказуемо, бурите бушуваха често и траеха по цяла седмица. В продължение на много години значителна част от острова бе използвана от съветското правителство като полигон за ядрени изпитания. Този факт почти изключваше възможността някой да стигне дотук по суша. Имаше само два възможни пътя — по въздух с вертолет или с ледоразбивач по вода.

Непознатият бе избрал за своя пост стръмния склон на невисока планина, откъдето се виждаше като на длан самолетната площадка и сгушените край нея постройки. По-далеч, докъдето стигаше погледът, се виждаше само замръзналата повърхност на океана.

Той чу приближаването на другия доста преди да го види. Проправяше си път през гъстата гора, но се придвижваше бавно и мъчително заради дълбокия сняг. Непознатият не помръдна, дори когато другият спря пред него и се опря на щеките си, изпускайки грамадни облаци от па̀ра.

— Аз съм Гергор — произнесе кратко той.

Новодошлият си пое дъх и кимна.

— Коридан — представи се той.

— Как мина пътуването?

— Трудничко беше.

Гергор кимна и посочи базата долу.

— Затова са я разположили тук, не като американците. Тяхната Зона 51 е в центъра на страната — всеки може да отскочи там за уикенда.

— Мда… дотук малцина биха „отскочили“ — призна Коридан.

— Почини си малко — подкани го Гергор.

Вместо да го послуша, Коридан извади завързан на шнур бинокъл и го постави пред очите си. След това огледа базата.

— Каква е числеността на персонала?

— Четиридесет души.

— Охрана?

— Половината от тях. Другите са учени. Тук е сърцевината на Четвърти отдел.

— Изглежда по-малка, отколкото предполагах — отбеляза Коридан.

— Защото останалата част е разположена под земята. Тези постройки са помещенията на охраната и обслужващия персонал. В онази сива бетонна сграда има асансьори за долните нива.

Коридан свали бинокъла, разкривайки очи, които бяха като тези на Гергор — с издължени, тъмночервени зеници, на фона на алените, изпълващи целите очи ириси. Косата му бе късо подстригана и снежнобяла. Кожата му бе съвсем бледа.

— А ние сме само двама — произнесе Коридан. Наведе се и си свали раницата.

— Не се безпокой. Разполагах с дълги години за подготовка. Двама сме достатъчно.

Няколко минути поседяха в мълчание, докато Коридан си поеме дъх.

— Време е. — Гергор отмести маскировъчното платнище и разчисти снега. Изправи се и заслиза надолу по склона. Коридан вдигна раницата и го последва.

— Какво смяташ да правиш? — попита той. — Да позвъниш на вратата?

— В известен смисъл. — Гергор извади малък черен прекъсвач от вътрешния джоб на анорака си. — Защо да не позвъним? — Той натисна първото копче на уреда.

Коридан се олюля от страшната експлозия, вдигнала във въздуха всички наземни сгради. Когато димът се разсея, оказа се, че само сивата бетонна сграда е оцеляла.

— Какво беше това?

— Нали ти казах, че разполагах с дълги години за подготовка — отвърна Гергор, без да забави крачка. — Звъннах им, да знаят, че идваме. Не вярвам, че веднага ще ни отворят, и затова се погрижих сам да си отворя вратата.

Той натисна втория бутон на прекъсвача. Стоманената врата в отсамната стена на бетонната сграда изхвърча с трясък. Гергор махна на Коридан да го последва.

В дъното на коридора имаше втора стоманена врата — този път двойна. Над нея бе поставена наблюдателна камера и сигнална лампа, която мигаше в тревожно червено.

— Вратите са с дебелина петнадесет сантиметра — поясни Гергор, докато се приближаваха. — Шахтата е дълбока осемстотин метра. По цялата й дължина са заложени взривни устройства, които се задействат при тревога и са в състояние да прекъснат връзката до подземната част на базата. — Той се усмихна, разкривайки два реда равни, бели зъби. — Естествено, аз обезвредих устройствата още преди много години. Предполагам, че сега някой натиска отчаяно копчето и се чуди, защо всичко не е хвръкнало във въздуха.

— Вероятно и долу има постове.

— Има… но скоро ще са мъртви — рече Гергор. Той приближи вентилационната шахта и дръпна металната вратичка. След това извади от джоба си стъклено топче, в което се поклащаше тъмнозеленикава течност, и го пусна вътре.

— Ще ни отнеме по-малко от минута.

След секунди в шахтата отекнаха болезнени писъци, толкова ужасяващи, че буквално смразяваха кръвта. Както беше обещал Гергор, само след минута се възцари тишина.

— Как ще се спуснем? — попита Коридан.

— С асансьора — обясни Гергор и натисна друго копче на прекъсвача. Вратите се плъзнаха встрани.

— Безопасно ли е?

Гергор пристъпи в кабината и Коридан го последва.

— Вече е безопасно — обясни Гергор, докато се носеха надолу.

Асансьорът спря, но Гергор не бързаше да отваря вратите. Изчака, следейки циферблата, докато се увери, че и последните остатъци от газ са се разсеяли. Едва тогава натисна копчето за отваряне.

 

 

— Това е Антарктида.

Търкот надникна над рамото на пилота през предното стъкло. Тъмни, покрити със сняг върхове и ледове, които стърчаха над облаците. По-насам бе замръзналият океан.

— Ще следваме бреговата линия, докато приближим базата „Скорпион“. Едва тогава ще свием навътре.

Разполагаха с точното местоположение на базата на СТААР, благодарение на няколко полета на автоматични разузнавателни самолети. Знаеха също така, че при атаката на „изтребителя фу“ е била разтопена част от ледената покривка над станцията. Невъзможно беше да се прецени от снимките дали самата база е пострадала. Флотата беше изпратила малка инженерна група на място, която потвърди, че входът към базата е бил разрушен. Веднага бяха започнали разчистването, но дебелината на ледения пласт надхвърляше три километра.

Докато продължаваха да следват южна посока, Търкот разгледа картата. Вдясно от тях се простираше Адмиралтейската планинска верига, която плавно извиваше на север, а бреговата линия я следваше. Но нататък вече беше море Рос.

Точно отпред, стърчаща над облаците, се виждаше самотна планина. Планина Еребус^[1] всъщност представляваше остров извън пределите на континента — остров Рос. Търкот знаеше, че на отсрещния й склон е разположена най-голямата станция в Антарктида — Макмърдо. Но те продължиха навътре в континента и бързо се отдалечаваха от станцията.

Търкот погледна през рамо. В задната част на „Оспрея“ бяха насядали командосите от специалната група, която му бяха изпратили. Нямаха представа какво може да ги чака в „Скорпион“ и затова Търкот се бе постарал да бъдат добре екипирани. „Оспреят“ бе самолет с подвижни крила, който можеше да излита и каца като хеликоптер. На известно разстояние ги следваше още един „Оспрей“, на борда на който бе натоварен всъдеход и пътуваше отряд инженери от ВВС.

Склоновете на Еребус се приближаваха и носът на самолета бавно се издигна нагоре. Пилотът искаше да е сигурен, че между тях и планината има достатъчно безопасно разстояние.

— Инженерите са монтирали сигнален радиофар в района на „Скорпион“ — обясни пилотът, като посочи таблото. — Остават ни още два часа полет. — Той завъртя щурвала и машината пое навътре към континента.

След като пресякоха планинската верига, пред тях се ширна безкрайна ледена равнина.

— Ей, капитане — повика го радистът. — Има съобщение за вас.

— Слушам — кимна Търкот.

— От Лиза Дънкан на борда на „Джордж Вашингтон“. Казва, че имало радиообмен между стража от Великденския остров и Марс.

— И в двете посоки ли? — попита Търкот.

— И в двете — потвърди радистът. — Освен това стражът от острова за известно време проникнал през ИНТЕРЛИНК в Интернет. Вече са прекъснали връзката.

— Чудесно — въздъхна Търкот.

Той се върна при командосите и се отпусна на една от седалките. Изпитваше невероятна умора. Откакто се бе прибрал на Земята, след разгрома на аирлианския флот, бе летял до Вашингтон за няколко поредни доклада и едва накрая намери два свободни дни, за да посети Дънкан във вилата. А ето че сега го чакаха нови изпитания.

Все пак бе оцелял. Даваше си сметка, че не всички бяха имали неговия късмет.

Спомни си за полковник Костанов от Четвърти отдел на руското МВР. Полковникът бе загинал на склона на Циан Лин, отблъсквайки превъзхождащи го по численост китайски военни части. Питър Нейбингър също бе мъртъв, след катастрофата на неговия хеликоптер някъде във вътрешността на Китай. Кели Рейнолдс бе останала в плен на стража от Великденския остров и от тогава от нея нямаше никаква вест. Фон Сеект доживяваше последните си дни в болницата на авиобазата Нелис. От първоначалната група, участвала в разкриването на тайната на мистериозната база, само той и Дънкан бяха останали да се борят.

И съдейки по съобщението на Лиза, борбата продължаваше.

 

 

Кинсейд захвърли недоволно снимките. Където и да бе паднал ТЛ-САТ-9-3, нямаше да го открие по този начин. Района, който бе заснел спътникът по негова заръка, представляваше гъста и непроходима джунгла. Дори термодетектори и инфрачервени изображения едва ли щяха да помогнат за намирането на вече изстинал къс метал.

Трябваше да признае, че ТЛ-САТ-9-3 е погълнат безвъзвратно от джунглата.

Компютърът на Кинсейд изписука. Той нетърпеливо провери пощата, надявайки се да е поредното съобщение от Яков. Когато за първи път получи писмо с този подпис, той се свърза с Лиза Дънкан, за да узнае, че Яков работи в руския Четвърти отдел. Лиза му разказа за героичната смърт в Китай на друг член на тази група — полковник Костанов — който по този начин помогнал на Търкот и Нейбингър да се измъкнат от обкръжението. Тъкмо последната информация накара Кинсейд да се отнесе сериозно към писмото на руснака. Дънкан бе на същото мнение.

Но този път писмото не беше от Яков, а от ЦРУ. Пращаха му исканата допълнителна информация за спътника. Той плъзна поглед по редовете. ТЛ-САТ-9-3, изстрелян от Ариане, Европейския космически консорциум, по договор с частна фирма. Не бяха предоставени официални данни за спътника. Компанията, която го притежаваше, се наричаше „Земя без граници“ и се занимаваше с минно-геоложки проучвания, от което следваше, че спътникът би трябвало да е съоръжен със съответната изследователска апаратура.

Едно обаче оставаше неизяснено. Защо е трябвало да го свалят на Земята само след два дни полет? Той прегледа останалата част от доклада, съдържащ допълнителни сведения за „Земя без граници“. Имаше нещо, което привлече вниманието му. В списъка на филиалите на „Земя без граници“ се числеше и едно познато име — „Тера Лел“. Същата компания, която бе открила рубинената сфера в подземната кухина при Голямата цепнатина.

 

 

Около десетина секунди Яков остана заслушан в статичния пукот, който идеше от слушалката, след това натисна копчето за прекъсване. Знаеше, че е набрал верния номер — същия, който бе използвал през последните две десетилетия, но дори при третия опит се чуваше само шум. Никакъв сигнал.

А през споменатите две десетилетия отсреща винаги вдигаха при второто позвъняване. Яков знаеше, че съществува само една причина да не му отговарят — там нямаше живи хора.

Яков бе работил достатъчно дълго в разузнаването и често обичаше да повтаря, че подобно на дивите животни, шпионите трябва да умеят светкавично да се нагаждат към промяната в обстановката. И макар умът му да отказваше да приеме онова, което бе станало, друга възможност просто нямаше. Той изключи телефона, прибра го в раницата и се зае да обмисля по-нататъшния си план.