Робърт Дохърти
Отговорът (27)

26.

Търкот провери часовника си за трети път през последните десет минути. Той вдигна глава, за да открие, че Костанов се е втренчил в него. Руснакът изви въпросително вежди и посочи своя часовник. Търкот отново се извърна към Нейбингър, който продължаваше да лежи върху наклонената стена на пирамидата, обгърнат от златистото й сияние. Стоеше там от два часа.

— Китайците отвън сигурно вече са получили подкрепления — промърмори Костанов.

— Аха — кимна неохотно Търкот.

— Не можем да излезем нито откъдето сте влезли вие, нито по нашия път.

— Аха — повтори Търкот, сетне добави. — След четири часа идват да ни приберат. Ако ни няма в района на срещата, никой няма да ни чака. А пътят до дома е доста дълъг.

— На какво разстояние е районът?

— На шест километра северно.

— Значи, дотам са два часа — пресметна Костанов. — Ако успеем да излезем.

— И ако никой не ни застреля — добави Търкот.

— Така е, приятелю, така е.

— Ами вие?

— Ние отдавна изпуснахме нашия контакт. Все пак, ако се измъкнем навън, ще поискаме помощ по радиото.

— Можете да дойдете с нас — предложи Търкот.

— Струва ми се, че това е единственото решение — призна Костанов.

— Защо на самолетоносача се преструваше, че не работиш за вашите?

Костанов потърка наболата си брада.

— Може да ти е трудно да го повярваш, но ние в Русия подкрепяме работата на КИСПП. Сметнахме, че това ще е най-бързият начин да снабдим Комитета с информация за онова, което ставаше в рудодобивния участък на „Тера-Лел“. В края на краищата, ние бяхме подложени на сериозни критики от страна на обществеността, задето сме пазили в тайна катастрофиралия аирлиански съд, също както и вие — заради Зоната. Искахме да избегнем нова нежелана обществена реакция.

— Не те разбирам — поклати глава Търкот. — Или може би — не ти вярвам.

Костанов се усмихна.

— И сигурно си прав, приятелю. — Той седна, кръстосал крака и Търкот се настани до него. Китайските студенти се бяха скупчили около професорката, а Харкър и десантчиците изграждаха отбранителна линия в голямата зала. Кой знае защо Търкот не вярваше китайците да нахлуят в тунела. Сигурно предпочитаха да ги оставят да измрат от глад. Войниците на Костанов бяха при Харкър.

— Ще споделя с теб малко информация — заговори спокойно Костанов. — Информация, която прехвърля националните граници. Чувал ли си някога за организация с кодовото название СТААР?

Търкот поклати глава.

Костанов прокара пръст по долната си устна, потънал в размишления.

— Откъде да започна? Уф, всичко е толкова объркано, че по-добре първо да ти разкажа какво знам със сигурност, а после да премина към слуховете. Там, на самолетоносача, казах доста верни неща. Наистина съм работил в Четвърти отдел на руското Министерство на вътрешните работи. Излъгах само, като скрих, че още работя в това ведомство. Подобно на вашия „Меджик“, на Четвърти отдел бе определено да се занимава с данните за пребиваването на пришълците на Земята. Също като „Меджик“ и ние знаем, че Земята е била посещавана — още повече, че разполагахме с аирлианския кораб. Подобно на вас и ние търсехме други артефакти. Но имахме и друга задача. Напълно логично, ако се замислиш — от нас се очакваше да разработим план за действие при враждебен контакт с пришълци. Дори се придържахме към предположението, че всеки подобен контакт ще бъде враждебен, тъй като пришълците неминуемо ще имат различни от нашите цели и това ще доведе до възникването на конфликт на интересите. Съвсем оправдани разсъждения, ако се вземе предвид руската история, която е низ от подобни конфликти. — Костанов се засмя. — Спомни си, че както Наполеон, така и Хитлер са чукали на вратите на Москва. Достатъчно е да погледнем в небето, за да си представим, че следващата заплаха може да дойде от там… и тъй, разполагахме с катастрофиралия кораб. Притежавахме и доклад от разузнаването за работата на вашия „Меджик“. Знаехме, че на скакалците летят ваши пилоти. Охраната на Зона 51 не е чак толкова непреодолима, колкото си въобразявате. Бяхме запознати с историята за намирането на атомната бомба в Голямата пирамида. Открихме я в берлинските архиви след края на Втората световна война. Оказа се, че нацистите са били доста напреднали в разчитането на старите руни, добре, че ние ги изпреварихме с края на войната. С други думи, разполагахме с изобилна информация. Знаехме за Сидония и Лицето, за Крепостта и Голямата марсианска пирамида. Предполагахме, че по някакъв начин са свързани с аирлианците. Защо иначе бихме изпращали толкова много сонди до Марс?

Търкот му повярва. Този път обясненията на Костанов звучаха напълно логично.

— Но имаше още нещо — продължи руският офицер. — Предполагахме, че аирлианската база на Марс е автоматичен наблюдателен пост, управляван от компютър, може би дори изоставен, с изчерпани енергийни запаси, но не можехме да рискуваме. Ами ако грешим? Ако стигнете преди нас до Марс и обявите тамошната база за ваше притежание? В края на краищата, вече имахте скакалците — не биваше да ви позволяваме да се сдобиете с нови козове. Ето защо сондите, които изпращахме към Марс, бяха съоръжени с ядрени бойни глави. Било е някъде в средата на шейсетте, когато управляващите взели решение да унищожат Сидонийския регион.

— Но… — понечи да го прекъсне изумено Търкот.

— Да, така е. Не сме успели.

Търкот разтърка уморено слепоочия, докато се опитваше да асимилира чутото.

— Което ме връща към въпроса, с който започнах — продължи Костанов. — В хода на нашите разследвания на няколко пъти се натъквахме на названието СТААР. В началото сметнахме, че става въпрос за американска организация. Може би за клон на „Меджик“. Но скоро започнахме да подозираме нещо далеч по-голямо и заплашително: СТААР се очертаваше като многонационална организация, концентрирала в ръцете си висшата власт в много страни, включително и в Русия, където нашият отдел непрестанно се натъкваше на пречки и яростна съпротива всеки път, когато се заемаше с този въпрос.

— И? Открихте ли нещо? — попита Търкот, когато другият потъна в мълчание.

— Не — отвърна свъсено Костанов. — Не много. Изгубихме доста добри агенти, мои близки приятели, в началото на деветдесетте дори заловихме човек, когото подозирахме, че работи за СТААР.

— И какво направихте с него? — попита Търкот, който познаваше добре методите за разпити в КГБ.

— Нищо, за съжаление. Умря, преди да получим нужната информация.

— Попрекалили сте с мъченията?

— Не, просто умря. Все едно, че някой му спря тока. Изведнъж угасна. Така и не можахме да го съживим. Все пак направихме аутопсия и установихме нещо много странно. — Костанов направи кратка театрална пауза. — Агентът се оказа клонинг. Използвахме специалисти, работили върху генното инженерство и клонирането, и заключението им беше недвусмислено. Човекът беше клониран.

— Но кой може да го е направил?

— Имам известни подозрения. От доста време ги тая в себе си, без да ги споделям с когото и да било. Понякога съм ги смятал за глупост, но вече не мисля така, след като узнах всичко, което той — тук Костанов посочи Нейбингър — е получил от стража-компютър на Великденския остров.

— И по-точно?

— Според мен СТААР е организация на аирлианските бунтовници, опериращи от строго секретна база и използващи човешки клонинги като свои агенти сред нас.

— Чакай, чакай… — надигна се стреснато Търкот, но в този миг вниманието му бе привлечено от Нейбингър, който направи крачка назад от пирамидата и се строполи на пода. Търкот скочи и изтича при него.

— Свести се, бе човек — извика той, докато го разтърсваше. — Ела на себе си.

Нейбингър бавно отвори очи, но погледът му беше размътен.

— О, Божичко — възкликна той. — Трябва да го спрем.

— Кого? — попита Търкот, докато го нагласяваше в седнало положение.

— Аспасия.

— Мислех, че е от добрите.

— Не. — Нейбингър поклати отчаяно глава. — Той идва, за да ни унищожи и да вземе кораба-майка.