Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 9

Мракът се разсея. На негово място дойдоха млечна флуоресцентна светлина, танцуващи сенки, лениво движещи се под ритъма на някаква своя си музика, и разфокусирани фигури, които се показваха над нея и й говореха с далечни, но познати гласове.

— Виж кой е тук, Мърф.

— Коя е тя, Фил?

— Спящата красавица.

Зрението й се проясни. Беше легнала на носилката.

Примигна към двамата санитари, които се бяха втренчили в нея.

— А ти тогава трябва да си красивият принц — каза Фил на Мърф.

— Е, ти със сигурност не си принц — отвърна той.

Сюзан видя плочките на тавана от коридора над главите им.

— Той си мисли, че е принц — обърна се Мърф към Сюзан. — А всъщност е само едно от джуджетата.

— Джуджетата? — попита Фил.

— Джуджетата — потвърди Мърф. — Или Грозното, или Нацупеното.

— Но никое от тях не се казваше Грозното.

— Тогава Нацупеното.

Сюзан озадачена завъртя глава наляво и надясно. Намираше се в чакалнята на отделението за лечебна физкултура.

— Освен това — продължи Фил — Спящата красавица не се забърква с никакви джуджета. Онова беше Снежанка.

— Снежанка?

— Снежанка — кимна Фил, хвана преградата на носилката в долния й край и я бутна, докато Мърф направляваше отсрещната страна.

Насочиха се към двойната врата, която водеше към коридора на първия етаж.

Недоумението й изведнъж се насити с ужас. Направи опит да се надигне, но я възпря ремъкът, с който бе привързана.

— Не, чакайте — извика тя. — Чакайте. Почакайте малко, по дяволите!

Двамата се спряха — изглеждаха стреснати от избухването й. Рошавите сиви вежди на Мърф се сключиха намусено. Кръглото, детинско лице на Фил бе просто олицетворение на смайването.

— Къде ме водите? — натъртено попита тя.

— Ами… обратно в стаята ви — отвърна Мърф.

— Какво има? — попита Фил.

Тя прокара пръсти през платнения колан, който я придържаше, като отчаяно търсеше начин, да се освободи от него. Откри катарамата, но преди да успее да я разхлаби, Мърф постави длан върху ръката й и внимателно я отстрани оттам.

— Почакайте — посъветва я той. — Просто се успокойте, госпожице Торнтън. Какво има?

Тя ги изгледа мрачно:

— Вие вече веднъж ме изведохте оттук, откарахте ме до асансьора…

— Не сме…

— … после просто ме блъснахте там при тях, просто ме изоставихте. Няма да ви позволя да направите същото.

— Госпожице Торнтън, ние…

— Как можахте да постъпите така с мене? Защо, за Бога, поискахте да направите така? С какво съм се провинила пред вас? Вие дори не ме познавате истински; на никого от вас не съм направила нищо.

Мърф погледна към Фил. Фил сви рамене. Обърна се към Сюзан:

— Кои са те?

— Много добре знаете — огорчено и сърдито каза тя. — Не се преструвайте. Не се дръжте с мен като с глупачка.

— Не, наистина — въздъхна Мърф. — Наистина не знам за кого говорите.

— Аз също — добави Фил.

— За тях! — отчаяно повтори тя. — За Харч и останалите. За четиримата мъртъвци, по дяволите!

— Мъртъвци? — повтори Фил.

Мърф я изгледа като че ли беше обезумяла, после изведнъж се усмихна:

— А, ясно. Сигурно сте сънували.

Тя отмести поглед от единия към другия — и двамата изглеждаха истински стреснати от обвиненията й. Мърф отново погледна Фил:

— Предполагам, присънило й се е, че я извеждаме оттук и я вкарваме в асансьора при други пациенти, които са… покойници. — Той отново се обърна към Сюзан: — Така ли е? Това ли ви се присъни?

— Не може да е било сън. Аз дори не бях заспала — отсече тя.

— Разбира се, че спяхте. — Гласът на Фил беше толкова спокоен и утешителен, колкото нейният беше рязък и сърдит. — Току-що видяхме как се събуждате.

— Като обикновена Спяща красавица — добави Мърф.

Тя буйно тръсна глава:

— Не, не, не. Искам да кажа, че не спях първия път, когато дойдохте. — Опитваше се да им обясни, но чувстваше, че думите й не звучат особено убедително. — Аз… аз просто затворих очи за една-две секунди, когато госпожа Аткинсън ме остави тук и преди дори да съм могла да се унеса, вие дойдохте, откарахте ме до асансьора и…

— Но това е било сън, не виждате ли? — внимателно настоя Мърф, като се усмихваше окуражително.

— Разбира се — съгласи се Фил. — Трябва да е било сън, защото ние никога не караме починалите пациенти до моргата с обикновените асансьори.

— Никога — съгласи се Мърф.

— Покойниците се превозват със служебни асансьори — обясни Фил.

— Така е по-дискретно — добави Мърф.

— По-дискретно — повтори Фил.

Искаше й се да им изкрещи: „Аз не ви говоря за такива мъртъвци, мръсни заговарници такива! Искам да кажа мъртъвци, които са се върнали от гроба, които ходят и говорят и някак успяват да минат за живи; онези, които искат да ме убият.“

Но не произнесе нито дума, защото знаеше, че щеше да прозвучи като бълнуването на луд.

— Само сън е било — успокоително й напомни Мърф.

— Само лош сън — съгласи се Фил.

Тя огледа лицата им, които се извисяваха над нея и изглеждаха несъразмерно огромни от неудобната й гледна точка. Погледът на сивокосия бащински настроен Мърф беше загрижен. А би ли могло зад гладките, закръглени, детински черти на Фил да се крият злонамерени и ненавистни мисли? Не, не мислеше, че е така. Невинността, отразена в очите му, бе съвсем истинска, както и собственият й страх и объркване.

— Но как може да е било сън? — възкликна тя. — Беше толкова истинско… толкова живо.

— И аз няколко пъти съм имал така живи сънища, че са оставали с мене цяла минута, след като съм се събудил сподели Фил.

— Да, и с мене се е случвало — кимна Мърф.

Тя си спомни речта на Куинс за собственото му самоубийство. Помисли си за ръката върху гръдта й, за другата ръка върху очите, за третата ръка, която бе запушила устата й, когато се бе опитала да изкрещи.

— Но това беше… истинско — настоя тя, макар вече да бе почнала много да се съмнява. — Поне… изглеждаше истинско… ужасяващо истинско…

— Кълна се, че не са минали повече от пет минути, откакто госпожа Аткинсън ни извика да дойдем и да ви вземем оттук — увери я Мърф.

— Дойдохме веднага — подкрепи го Фил.

— И ето ни пред вас. Но не сме идвали преди това.

— Сън — повтори Мърф.

— Трябва да е било лош сън — съгласи се Фил.

Накрая Сюзан неохотно кимна:

— Да. Сигурно е така. И вижте… извинявайте.

— О, не си тревожете хубавата главичка — махна с ръка Мърф. — Няма за какво да се извинявате.

— Не трябваше да ви се озъбвам така — продължи Сюзан.

— Ти засегна ли се, Фил?

— Ни най-малко. А ти, Мърф?

— Никак.

— Ето, виждате ли — обърна се към Сюзан Фил. — Няма абсолютно никаква нужда да се извинявате.

— Абсолютно никаква — съгласи се Мърф.

— А сега готова ли сте за малкото ни пътуване? — попита Фил.

— Ще го направим хубаво и приятно — обеща Мърф.

— Ще минем по панорамния път — добави Фил.

— С първокласни удобства по целия маршрут.

— С деликатеси направо от масата на капитана.

— И с танци в балната зала на кораба всяка вечер.

— Ще има безплатни шезлонги и право за участие в игрите на рулетката, а също и коктейли за сметка на заведението.

Прииска й се да спрат с бърборенето си — то вече не я забавляваше. Още й беше лошо, усещаше замайване и объркване като че ли бе препила или бе поела прекалено много успокоителни. Бързо разменяните им реплики приличаха на топка, която бясно отскачаше в главата й; от това с всяка минута й ставаше все по-лошо: Но не знаеше как да им каже да млъкнат, без да ги засегне; а ако ужасът от асансьора наистина е бил само сън, тя и без друго вече бе проявила достатъчно много грубост.

— Е… добре — съгласи се тя. — Хайде да вдигаме котва и да изкараме кораба от пристанището.

— Bon voyage — пожела на всички Фил.

— Упражнението със спасителните лодки е точно в шестнайсет часа — съобщи Мърф.

Избутаха носилката в коридора на първия етаж през двойната врата.

— А ти сигурен ли си, че Спящата красавица не е забъркала нещо с джуджетата? — попита Мърф.

— Нали ти казах, онова е Снежанка. Мърф, започвам да си мисля, че ти си безнадеждно неграмотен.

— Как само ме обиждаш, Фил. Аз съм образован човек.

Завиха по дългия централен коридор и насочиха носилката към асансьорите.

— А аз просто не чета вече детски приказки. Сигурен съм, че те са напълно подходящи за тебе, но аз предпочитам по-сериозна литература.

— Като „Конни надбягвания“ ли? — попита Фил.

— По-скоро Чарлз Дикенс, Фил.

— Или „Нашънал Инкуайърър“? — Спряха пред асансьора.

Сюзан се чувстваше напрегната като навита пружина.

— Ще ти доверя, че съм прочел всички публикувани творби на Луис Ламур — важно каза Мърф и натисна бутона с надпис „Нагоре“.

— От Дикенс до Ламур — забеляза Фил. — Това е доста голям диапазон, Мърф.

— Аз съм човек с широки интереси.

Сюзан затаи дъх, докато чакаше да се отворят вратите. В гърдите й се бе стаил писък, готов всеки миг да прескочи до гърлото й и навън.

„Моля ти се, Боже, — мислеше си тя, — не и този път.“

— А ти, Фил? Чел ли си напоследък някои интересни надписи по кутиите с макарони?

Вратите на асансьора се отвориха с тихо бучене. Бяха зад главата на Сюзан и тя не можеше да види самата кабина.

Санитарите вкараха носилката и този път влязоха с нея. Вътре нямаше мъртъвци.

Тя силно въздъхна и затвори очи. Заедно с облекчението я споходи и главоболие.

Завръщането й до стаята премина спокойно, но когато се прехвърляше от носилката на леглото, усети болка в дясната си ръка, точно над вътрешната свивка на лакътя. Изведнъж си спомни, че Харч — а може би някой от останалите — я бе ощипал там силно, много силно непосредствено преди да припадне в асансьора.

След като двамата санитари си тръгнаха, Сюзан остана за малко с отпуснати в скута си длани, защото се боеше да огледа ръката си. Накрая обаче нави десния ръкав на зелената си пижама. Върху нежния й мускул имаше белег, тъмно овално петно върху по-бледата кожа на пет сантиметра над свивката на лакътя. Белегът беше лек, но продължаваше да потъмнява. Имаше размера на монета. И цвета на ягодовочервено родилно петно. При допир я болеше осезаемо. Пресен белег, това бе съвсем ясно.

Но какво означаваше той? Беше ли доказателство, че среща с Харч и останалите трима наистина е имало доказателство, че не е било просто лош сън по време на кратко задрямване? Или тя сама си бе нанесла белега по време на упражненията си и като е знаела за него подсъзнателно го е вплела в лошия си сън за мъртъвците в асансьора?

Опита се да си спомни дали бе удряла ръката си в някой момент по време на физкултурата. Нямаше как да бъде сигурна. Насочи мисълта си към вземането на душ. Дали тогава бе забелязала някакви следи по ръката? Бе ли изпитвала болка в мускула си? Не си спомняше нито за някакъв белег, нито за каквато и да е болка. Така или иначе следата тогава би била така слаба, че тя не би я забелязала; все пак повечето белези се появяват след известно време.

„Трябва да съм си го направила при упражненията — каза си тя. — Само това обяснение не звучи… малоумно. Ърнест Харч и останалите членове на братството не съществуват. Не могат да ме наранят. Те са само фантоми, породени от някаква специална форма на мозъчно увреждане. Щом си възстановя силите, щом Макгий открие какво не ми е в ред, щом се оправя, повече никога няма да видя тези движещи се и говорещи мъртъвци. А дотогава те просто не могат да ме наранят.“

 

 

Джеф Макгий започна вечерната си обиколка в пет и половина облечен като за изискана вечеря, която му предстоеше някъде. Носеше тъмносин костюм, който добре стоеше на високото му, стройно тяло, светлосива риза, вратовръзка на синьо-сиви райета, небесносиня носна кърпа в горния джоб на сакото си.

Изглеждаше елегантен и се движеше с изключително изящество — Сюзан изведнъж откри, че той вече я привлича и като мъж. От мига, когато го бе видяла за пръв път в неделя сутринта, бе решила, че той е необикновено привлекателен мъж, но сега за пръв път, откакто бе излязла от дългата си кома, усещаше топлото, желано, прекрасно пърхащо, вълнуващо и разтапящо чувство на половото желание.

„Господи — помисли си развеселена тя, — аз сигурно се оправям — мисля си за секс!“

Макгий дойде право до страната на леглото й, наведе се и я целуна по бузата, близо до ъгълчето на устата — този път без колебание. Беше си сложил фин афтършейв, чийто мирис слабо напомняше за лимони и още по-слабо, за няколко неразличими билки, но под изисканото ухание Сюзан откри още по-изискания, свеж мирис на неговата кожа.

Искаше й се да обгърне врата му и да се притисне към него; искаше да го привлече към себе си и да вземе малко от силата му — сила, която й бе нужна, сила, каквато той явно имаше в излишък. Но колкото и далече да бяха стигнали личните им взаимоотношения през последните дни, определено не бяха стигнали чак толкова далече. Макгий изпитваше слабост към нея, в това бе убедена. Но като се оставят настрана естествените задръжки при контактите между лекар и пациент, при които всяко романтично чувство трябва да остане задължително на второ място, тя не можеше да пренебрегне и останалите си задръжки. А не трябваше да забравя и че не може да се осланя изцяло на своите възприятия — а те й казваха, че Макгий изпитва нещо много повече от слабост към нея. Затова не посмя да рискува да отвърне на целувката му с нещо повече от бързо и невинно допиране на устни до неговата буза.

— Тази вечер малко бързам — съобщи й той, като се отдръпна прекалено бързо. — Нека хвърля един поглед на Джеси Сийфърт, да видя как се чувства, а после ще се върна при вас за няколко минути.

Отиде до другото легло и се плъзна зад паравана. Остро чувство на ревност прониза Сюзан. Зачуди се за кого ли е сложил най-хубавия си костюм. С кого ли щеше да ходи на вечеря? С жена? Е, би могло да е жена, разбира се, и то хубава жена. Мъжете не се обличат така, с кърпичка в горния джоб и така нататък, просто за да похапнат и да изпият няколко бири с момчетата. Макгий бе един от най-привлекателните мъже, а за привлекателни мъже винаги има достатъчно много кандидатки. А той определено нямаше вид на отшелник, ни най-малко! Радваше се на личен живот, на романтични изживявания — добре, да си признаем, на полов живот — дълго преди някоя си Сюзан Катлийн Торнтън да се появи на сцената. Тя нямаше абсолютно никакво право да го ревнува от връзките му с други жени. Абсолютно никакво право. Между нея и него нямаше нищо сериозно; той изобщо нямаше задължението да й бъде верен. Самата мисъл за това бе явно смехотворна. И все пак го ревнуваше, ужасно и неочаквано го ревнуваше.

Той се измъкна иззад паравана и се върна до леглото на Сюзан. Взе дланта й и й се усмихна; ръката му беше силна и топла, а зъбите му бяха бели и много равни.

— Кажете ми сега как мина в ЛФК. Добре ли прекарахте с Фло Аткинсън?

Бе възнамерявала да му разкаже ужаса от удивително живия сън, по време, на който се бе оказала затворена в асансьора с Ърнест Харч и останалите членове на братството. Но сега реши да не споменава нищо за това. Не искаше да изглежда пред него като слаба, уплашена и зависима жена. Не й бе нужно съжалението му.

— Следобедът ми беше страхотен във всяко отношение — излъга тя.

— Чудесно. Радвам се, че е така.

— Да. Лечебната физкултура беше тъкмо онова, от което имах нужда. — В това си изявление поне не лъжеше.

— По лицето ви вече се е появил малко цвят.

— Измих си освен това и косата.

— Да, и тя изглежда много добре.

— Вие сте ужасен лъжец, доктор Макгий. Няма да изглежда добре още поне шест седмици или два месеца благодарение на фризьора ви от спешното отделение, който явно подстригва постъпващите пациенти с дърводелски трион. Косата ми сега поне е чиста.

— Според мене изглежда чиста и хубава — настоя той. Приятна е. Както е рошава, ми напомня за… Питър Пан.

— Благодаря много. Питър Пан е момче.

— Е, вас със сигурност човек не може да ви сбърка с момче. Забравете, че съм казал Питър Пан. Така изглеждате като…

— Английско овчарско куче?

— Значи сте решили да отблъсквате всеки комплимент, който ви направя, така ли?

— Хайде, признайте го. Английска овчарка, нали?

Той се престори, че търси у нея някакви кучешки черти.

— Ами… щом казвате. Можете ли да донасяте при изсвирване пантофи?

— Бау-бау — изджафка Сюзан.

— Но изглеждате добре, ако трябва да говорим сериозно — продължи той. — Мисля, че и бузите ви вече са започнали да се закръглят.

— Вие сте човекът, който изглежда добре. С тези хубави дрехи.

— Благодаря — отвърна й, но не й каза защо е облякъл най-хубавия си костюм, което тя всъщност искаше да разбере, когато му правеше комплимента. — Днес срещахте ли се с Харч и с останалите?

— Дори не съм ги мярнала — излъга тя.

— Това е положителен признак. Насрочил съм ви тестове за утре сутринта. Проби на кръвта и урината, рентгенови снимки… изследване на гръбначния мозък, ако се налага.

— Олеле!

— Няма да е кой знае колко болезнено.

— Лесно ви е на вас. Няма да вземат проби от вашия гръбначен мозък.

— Така е. Но ако се окаже, че е нужно такова изследване, аз самият ще го направя, а всички знаят, че съм много внимателен. — Погледна часовника си. — За съжаление вече трябва да бягам.

— Важна среща ли имате?

— Де да беше така! Уви, тази вечер е съвещанието на окръжната медицинска асоциация. Избраха мене за докладчик и ме е хванала сценична треска.

Тя едва не въздъхна силно от облекчение:

— Сценична треска? — Надяваше се, че той няма да забележи колко се бе разтревожила от мисълта за нова любовна история в живота му. — Много се съмнявам. Не мога да си представя как бихте се уплашили от каквото и да е.

— Покрай останалите си страхове — възрази й, — аз се страхувам от змии, страдам понякога от клаустрофобия и се ужасявам от говорене на обществени сборища.

— А какво е отношението ви към английските овчарки?

— Обожавам английските овчарки. — Отново я целуна по бузата.

— Докладът ви ще мине много добре — увери го.

— Е, така или иначе, няма да е най-лошата част от вечерта. Колкото и да е нескопосан, сигурен съм, че ще е по-добър от храната за банкета в хотел „Холидей“.

— Тогава ще се видим сутринта — усмихна му се тя.

— Сигурна ли сте, че при вас всичко е наред? — поколеба се той.

— Чувствам се отлично.

— Не забравяйте, че ако видите отново някого от тях, просто трябва да си кажете, че не са истински и…

— … не могат да ме наранят.

— Не го забравяйте.

— Няма.

— И вижте, на всички сестри от етажа им е казано за вашето състояние. Ако имате някакви пристъпи… халюцинации, просто позвънете за някоя от тях и тя ще ви помогне. Ще ви успокои.

— Добре е да знам това.

— Тук не сте сама.

— Разбирам го… и благодаря.

Той си тръгна, като се обърна на вратата, усмихна се и й помаха.

Изминаха няколко минути след тръгването му преди сладкото, топло и преливащо се усещане на полова възбуда у Сюзан да премине и температурата й отново да стане трийсет и седем градуса.

„Боже — помисли си тя учудена, — кара ме да се чувствам като девойка. Като полудяло за секс момиче.“

Засмя се тихо на себе си.

После, макар че не беше сама, се почувства сама.

Докато вечеряше, си спомни думите на Макгий за неспособността й да възприема комплиментите му благосклонно. Така си беше, колкото и да е странно. Замисли се за това. Никога не се бе домогвала към комплиментите на друг мъж толкова, колкото към неговите. Може би ги отклоняваше полусъзнателно като средство да го принуди да ги повтори или да ги разшири. Не… Колкото повече се замисляше за това, ставаше по-уверена, че отбягваше хвалбите му, защото дълбоко в себе си се боеше от силното му влияние върху нея, страхуваше се от изключителната привлекателност, която откриваше у него. В течение на годините бе имала любовници, но само неколцина и с всеки от тях бе държала връзката изцяло под свой контрол. Когато бе идвал моментът да си кажат сбогом, тя бе късала със съжаление, но винаги без някаква сериозна емоционална травма. Владееше поривите на сърцето си така пълно, както насочваше и кариерата си на физик. Но усещаше, че с Джеф Макгий нещата биха били различни. Това би било по-дълбока, по-емоционална и по-обвързваща връзка. Нещо в нея може би я плашеше, макар че от друга страна копнееше за нея.

Ясно й беше, че желае Джеф Макгий. Въздействието му върху нея бе безспорно. Но освен че го желаеше, дали също и го обичаше? Такъв въпрос досега не бе й се налагало да поставя пред себе си.

Любов?

„Това е невъзможно, по дяволите. — каза си тя. — Не мога да съм влюбена в човек, когото съм срещнала само преди три дена. Та аз не знам почти нищо за него. Дори не съм го целунала истински. Нито той ме е целунал така. Едва-едва сме докосвали бузите си. За Бога, не мога да кажа със сигурност, че в чувствата му към мен има и капчица страст. Никой не се влюбва просто така.“

И все пак знаеше, че това й се бе случило. Също като по филмите.

„Добре — мислеше си тя, — ако това наистина е любов, тогава защо е възникнала? Дали съм се влюбила в него само защото съм болна, слаба и безпомощна само защото съм благодарна да имам до себе си силен и стабилен мъж? Ако е така, това едва ли би могло да се нарече любов; би било просто благодарност и безсрамно бягство от отговорността за собствения ми живот.“

Все пак колкото повече си мислеше, толкова повече се убеждаваше, че любовта е дошла най-напред. Или поне любовта и отчаяната нужда от силата на Макгий я бяха споходили едновременно.

Кое идваше на първо място, разсъждаваше тя — кокошката или яйцето? И какво значение все пак имаше всичко това? „Какво значение има какви са точно чувствата ми към него — аз наистина го искам.“

Но тъй като засега любовното увлечение трябваше да заеме второ място след оздравяването й, тя се опита да прогони тези мисли от главата си. След вечеря прочете няколко глави от един приличен криминален роман и изяде три-четири шоколадови бонбона. Нощната сестра, оперена брюнетка на име Тина Сколари, й донесе плодов сок.

Прочете още няколко страници от романа, които й се сториха още по-хубави. Дъждът бе престанал, с което се сложи край и на дразнещото монотонно барабанене на капките по стъклото. Помоли за още една чаша плодов сок. Вечерта й беше сравнително приятна. Засега.